Морски котви | Rada Evtimova

(Maritime anchors)

Типология и еволюция на морските котви в акваторията на Черно море (Typology and Evolution of Maritime Anchors in the Black Sea Basin)

От архаичните каменни тежести до металните конструктивни системи

Резюме

Статията разглежда типологията и хронологическото развитие на котвените форми, документирани по Българското Черноморие — от примитивните каменни тежести на праисторическата епоха до съставните каменни котви и оловно-щоковите дървени котви от класическата и елинистическата епоха. Целта е да се систематизира наличният научен материал, публикуван от М. Лазаров, Х. Фрост и Г. Капитан, и да се съпостави с находки от Източното Средиземноморие. Използван е сравнителен типологически и лексикално-текстологичен метод върху публикуваната документация на находките от Созополския, Несебърския и Калиакренския залив. Резултатите показват устойчива местна котвена традиция с паралели в Средиземноморието още през второто хилядолетие пр. Хр., както и възможна роля на Аполония Понтика като център за производство на дървени котви с оловен щок през архаичната епоха. Приносът на статията е в свеждането на разпръснатия чуждоезичен и български научен материал в единна съпоставителна рамка.

Ключови думи: каменни котви, оловен щок, Аполония Понтика, Черноморие, морска археология, типология, второ хилядолетие пр. Хр.

Съдържание на статията

• Увод
• История на проучванията
• Методология
• Основни резултати
• Анализ и интерпретация
• Сравнителен анализ
• Специфики и научен контекст
• Интегративен научен дискурс
• Заключение
• Използвани източници

Морски котви (Maritime anchors)

Увод

Българското Черноморие обхваща крайбрежие с редица дълбоко вдадени заливи — Созополски, Несебърски, Калиакренски, Варненски, — които през праисторическата и античната епоха са предлагали естествена защита за плавателни съдове. Административно тези територии днес попадат в областите Бургас, Варна и Добрич, а изследванията на подводното им наследство се провеждат от Центъра за подводна археология в Созопол съвместно с Народните музеи във Варна и Бургас.

Културно-историческият контекст на региона е определен от съседството между тракийското население на вътрешността и гръцките колонии, основани по крайбрежието от VII в. пр. Хр. насетне — Аполония Понтика (Созопол), Месембрия (Несебър), Одесос (Варна). Именно в акваториите на техните пристанища е съсредоточено най-голямото струпване на древни котвени находки в света (Лазаров 2000-2001: 19).

Изследователският въпрос, който статията си поставя, е следният: доколко типологията на котвените находки от Българското Черноморие се вписва в общосредиземноморската еволюционна схема, и доколко носи локални, самостойни белези, които могат да се свържат с самостоятелна котвена традиция на западното черноморско крайбрежие.

История на проучванията

Първата каменна котва по Българското Черноморие е открита на 17 август 1966 г. в залива при нос Калиакра, по време на подводни проучвания, организирани от Военноморския музей във Варна под ръководството на Р. Боев (Лазаров 2000-2001: 19). През 1967 г. следват находки в Созополския залив, а през следващото десетилетие броят на регистрираните каменни котви нараства до над 250, което прави България страната с най-богат корпус котвени паметници от този вид (Лазаров 2000-2001: 19-20).

През 1975 г. екип на Института по тракология извършва проучване на пристанищните съоръжения на античната Аполония Понтика, при което са открити двадесет и три нови каменни котви — шестнадесет от тях вторично вложени като строителен материал в субструкцията на един от пристанищните кейове, изградени в суха зидария. Тъй като градът е основан през 611 г. пр. Хр., котвите, употребени при строежа, не могат да бъдат по-късни от VII в. пр. Хр. (Curryer 1999: 19-20).

Систематизацията на находките по крайбрежието е дело на Б. Димитров и К. Николов, публикували в средата на 1970-те години първите каталози на котвите от Созополския залив, а по-нататъшната морфологична и статистическа обработка е продължена от М. Лазаров, който съобщава на международния симпозиум „Thracia Pontica“ през 1985 г. предложение за петразделна типология (групи А–Е). Именно тази кръгла маса, посветена изцяло на древните котви, се посочва като единствения по рода си специализиран научен форум по темата, провеждан дотогава (Лазаров 2000-2001: 20).

Паралелно, в средиземноморската наука Х. Фрост разработва методически критерии за полева регистрация и корпусиране на каменните котви, а Г. Капитан изследва хронологията и произхода на дървените котви с оловен щок в западнопонтийския регион, като предлага термина „гръко-тракийска котва“ за конкретен неин технически подтип (Frost 1986: 354-355; Kapitän 1986: 385).

Методология

Прилаганият в изворите метод е предимно теренен и типологически: регистрация на находките по време на водолазни проучвания, последвана от измерване, скициране и фотографиране по единни критерии. Х. Фрост формулира конкретен протокол за полева документация, включващ измерване на тегло, дължина, ширина и дебелина, изчисляване на обема при липса на везна чрез умножение на средната ширина по височината, изваждане на обема на отвора и умножение по специфичното тегло на съответната скала, както и картотекиране по единен формат от 12,8 х 8,2 см с чертеж в мащаб 1:20 (Frost 1986: 368-369).

Втори методически стълб е петрографският лабораторен анализ. В началото на 80-те години на ХХ в. е извършен първият в света петрографски анализ на котви и щокове от Българското Черноморие, обхванал 150 екземпляра, от които 139 се оказват изработени от скали, произхождащи от самите райони на Черноморието (Лазаров 2000-2001: 27). Съвременни аналитични методи като рентгенова дифракция (XRD) или мас-спектрометрия с индуктивно свързана плазма (ICP-MS) все още не са прилагани систематично върху този конкретен материал, доколкото е известно от достъпната литература, и представляват перспектива за бъдещи изследвания.

Трети метод е сравнителният анализ на антични писмени и епиграфски извори (Омир, Страбон, Плутарх, Диодор Сицилийски, епизода с корабокрушението на апостол Павел от Деяния на апостолите), съпоставени с иконографски данни от монети на Аполония Понтика, върху чийто реверс е изобразена двурога котва (Curryer 1999: 25; Kapitän 1986: 383).

Основни резултати

М. Лазаров разделя находките от Българското Черноморие на пет морфологични групи (Лазаров 2000-2001: 21-24):

• Група А — примитивни тежести от грубо обработен камък с жлеб в средата, с размери 38–56 см и тегло 9–18 кг, засега известни само от Созополския залив.
• Група В — котви-тежести с един отвор, с размери 35–65 см и тегло 40–140 кг, предназначени вероятно за скалист грунд.
• Група С — т.нар. „тракийски“ котви: големи каменни плочи с два отвора в противоположните краища, с тегло от 50 до 200 кг, засвидетелствани само в заливите на Созопол и Несебър.
• Група D — съставни (композитни) котви с три отвора, трапецовидни или ромбовидни, с тегло от 25 до 194 кг — най-разпространеният тип по Българското Черноморие.
• Група Е — каменни блокове с надписи или знаци, трудни за еднозначно типологическо причисляване.

По находища регистрираните бройки котви са значителни: около 54 при Созопол, 23 в северния залив на Несебър, 39 при Калиакра, 10 при Маслен нос, 7 при Ропотамо, 5 при Урдовиза и 5 северно от рифа при Шабла (Лазаров 2000-2001: 28-29).

Независимо от находките на Х. Фрост в акваторията на Аполония Понтика са документирани седем големи правоъгълни котви с два отвора в противоположните краища, с тегло между 100 и 200 кг — тип, за който тя не намира аналог в останалата част на Средиземноморието и затова предварително го определя като „тракийски“ (Frost 1986: 362), независимо от българската класификация на Лазаров (група С) — съвпадение, което представлява самостоятелно потвърждение на локалния характер на този тип.

Що се отнася до по-късните дървени котви с оловен щок, Г. Капитан регистрира до 1979 г. осемнадесет свалящи се оловни щока от типа с централен отвор за болт по крайбрежието на Тракия Понтика, дванадесет от които в акваторията на Созопол — срещу едва пет подобни находки в цялото Средиземноморие (Kapitän 1986: 384). Данните за свързаните чифтове оловни пълнежи показват аналогична пропорция: 8–10 екземпляра в цялото Средиземноморие срещу поне 8 само в района на Созопол (Kapitän 1986: 382).

Анализ и интерпретация

Съсредоточаването на почти целия познат корпус „тракийски“ котви (група С по Лазаров) и на непропорционално голям дял оловни щокове от типа с централен отвор именно в акваторията на Аполония Понтика насочва към хипотезата, че градът е бил не само потребител, но вероятно и производствен център за определени котвени форми. Г. Капитан стига до подобен извод въз основа на archaeологическото разпределение на находките, предполагайки, че бракуваните почти нови оловни пълнежи, открити в родното пристанище, свидетелстват за производство на място, а не само за случайна загуба при преминаващи кораби (Kapitän 1986: 383).

Петрографският анализ подкрепя тази интерпретация от друга посока: щом 139 от 150 изследвани котви са изработени от местни скали, а котвите северно от Стара планина системно съответстват на скалния състав на северното крайбрежие, докато находките южно от планината — на южните скални формации, това говори за котви, произведени и използвани предимно от местното население, а не внесени готови от Средиземноморието (Лазаров 2000-2001: 27).

Наличието на знака „+“ върху две котви от група D и върху медния слитък от с. Черково, Бургаско, е второстепенна, но показателна подробност — тя свързва котвената находка с по-широката мрежа за обмен на суровинен метал по западното Черноморие през втората половина на второто хилядолетие пр. Хр. и вероятни епиграфски паралели с ранните егейски писмени системи от Къснобронзовата епоха — конкретно кипърско-минойското силабическо писмо (Лазаров 2000-2001: 23, 26, 33), макар Лазаров изрично да отбелязва, че този знак се среща и в по-късни писмености, което налага известна предпазливост при интерпретацията.

Сравнителен анализ

Основните типове котви от Българското Черноморие имат преки паралели в Източното Средиземноморие. Котви с един отвор, близки до българската група В, са документирани в Библос (XXIII–XVI в. пр. Хр.), в храма на Ваал в Рас Шамра/Угарит, при Мерса Гавасис на брега на Червено море, и в крепостта Миргиса в Горен Египет (Лазаров 2000-2001: 26). Х. Фрост локализира типологично сходни на българските едноотворни котви в Библос, Китион и Хала Султан Теке на Кипър, произхождащи от местен пясъчник или варовик (Frost 1986: 361).

Съставните котви с три отвора, отговарящи на българската група D, са познати от Кипър и други средиземноморски находища с врязани знаци от ранните егейски писмени системи, което ги датира към втората половина на второто хилядолетие пр. Хр. (Лазаров 2000-2001: 26). Потъналият край Улу Бурун кораб (Турция), проучен от екипа на Дж. Бас през 80-те години на ХХ в. и датиран в края на XIV — началото на XIII в. пр. Хр., е носел двадесет и четири котви от един тип с по един отвор — находка, която поставя под въпрос установеното мнение, че всеки кораб е носел ограничен брой разнородни котви (Лазаров 2000-2001: 26-27).

При по-късните метални котви иконографската съпоставка с монети на Аполония Понтика с изображение на двурога котва с оловен щок показва пряко родство с общогръцката традиция, документирана и в античните писмени извори — Омир назовава каменната котва с термина „euvai“ („легло“), а по-късно класическото гръцко „ἄγκυρα“ преминава в латинското „ancora“ (Лазаров 2000-2001: 25-26; Curryer 1999: 22-25). Технологията на леене на оловен щок върху дървен корабен вал, документирана и по бреговете на Британия и Уелс, следва обща за целия антично-средиземноморски свят производствена практика (Curryer 1999: 27-28).

Специфики и научен контекст

Уникална черта на българския материал е самата концентрация на находките в ограничен брой заливи, съвпадащи с местоположението на бъдещите антични пристанищни градове — наблюдение, което насочва към приемственост между второто хилядолетие пр. Хр. и епохата на гръцката колонизация, все още недоказана по археологически, а само по топонимичен път (Лазаров 2000-2001: 28).

Специфична остава и котвата, открита в устието на р. Ропотамо, която Х. Фрост условно приобщава към т.нар. „арабско“ семейство удължени котви с множество отвори по различни нива, разпространено предимно в района на Арабския залив и Индийския океан през ранносредновековната епоха — приобщаване, което тя изрично определя като предварително и нуждаещо се от допълнителна проверка (Frost 1986: 361, 365).

За значението на региона в общата картина на бронзовата и ранножелязната навигация допринася и обстоятелството, че единствената специализирана международна кръгла маса по въпросите на древните котви до момента е проведена именно в Созопол през 1985 г. (Лазаров 2000-2001: 20) — факт, който поставя българското Черноморие в центъра, а не в периферията на съответната научна дисциплина.

Интегративен научен дискурс

Съпоставката между българските и средиземноморските данни очертава последователна еволюционна линия: от примитивните каменни тежести без ясна форма, през котвите-тежести с един отвор, до съставните котви с три отвора и накрая — дървените котви с оловен щок, въведени най-рано в края на VIII — началото на VII в. пр. Хр. (Лазаров 2000-2001: 26). Едновременно с тази обща линия местният материал показва и самостоятелни, регионално обособени форми — групата „тракийски“ котви с два отвора, за която засега няма аналог извън Западното Черноморие.

Двете нишки — общосредиземноморската и локалната — не си противоречат, а взаимно се допълват: те очертават картина на регион, който е едновременно интегриран в по-широката мрежа на античното корабоплаване и носител на самостоятелна производствена традиция, вероятно съсредоточена около пристанището на Аполония Понтика.

Заключение

Изложеният материал показва, че типологията на морските котви от Българското Черноморие следва общата средиземноморска еволюционна схема — от каменна тежест към метална конструктивна система, — но същевременно съдържа самостоятелни, регионално специфични форми, най-забележима сред които е групата на т.нар. „тракийски“ котви с два отвора. Съсредоточаването на голяма част от находките в акваторията на Аполония Понтика, потвърдено независимо от петрографски, типологически и археологически наблюдения на различни изследователи, подкрепя хипотезата за ролята на този пристанищен град като възможен производствен център през архаичната епоха.

Отговорът на изследователския въпрос е следният: българският котвен материал се вписва в общосредиземноморската типологическа рамка по отношение на основните форми (едноотворни и триотворни котви, по-късно — оловно-щокови конструкции), но представя и локална специфика в лицето на двуотворните „тракийски“ котви, чието разпространение остава ограничено до Западното Черноморие.

Бъдещите перспективи включват прилагането на съвременни лабораторни методи (петрографски тънки шлифове с по-широк географски обхват, статистическа обработка на теглата и размерите) към все още непубликувания материал, съхраняван в депата на българските музеи, както и подготовката на цялостен Corpus Ancorarum на Българското Черноморие — задача, поставена от М. Лазаров още в началото на 80-те години на ХХ в., но все още неосъществена (Лазаров 2000-2001: 20).

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Център за подводна археология – Созопол
• Народен музей – Варна
• Регионален исторически музей – Бургас
• Институт по тракология, Българска академия на науките

II. Дигитални платформи

• Дигитален архив на ЦПА – Созопол (cua-sozopol.com)

III. Библиография

• Kapitän, G. Graeco-Thracian Wood Anchors. — В: Thracia Pontica III. Troisième symposium international. Sofia, 1986, 381-394.
• Curryer, B. N. Anchors: An Illustrated History. London, Chatham Publishing, 1999.
• Frost, H. Stone Anchors; Criteria for a Corpus. — В: Thracia Pontica III. Troisième symposium international. Sofia, 1986, 354-369.
• Лазаров, М. Древните каменни котви и загадъчното второ хилядолетие. — Известия на Народния музей – Варна, 36-37 (51-52), 2000-2001, 19-40.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova