Солодобив | Rada Evtimova

Солодобив (Salt harvesting)

Традиционният ръчен солодобив в Поморийската лагуна: занаят, соларски родове и пътища на неговото съхранение

 (Traditional Hand-Harvested Salt Production in the Pomorie Lagoon: Craft, Salt-Worker Lineages, and Paths of Preservation)

Резюме

Настоящата статия разглежда традиционния ръчен солодобив в Поморийската лагуна (антично Анхиало) като поминък с непрекъсната историческа следа и като обект на съвременна музейна и институционална грижа. Целта е да се проследи връзката между занаята, носителите му — соларските родове — и пътищата, по които той е съхранен: институционализация, музеен статут и приемственост в паметта на локалната общност. Изследването се основава на критичен анализ на архивни, историографски и музеоложки публикации, а не на първично теренно или лабораторно проучване. Резултатите показват, че съхранението на солодобива в Поморие протича по няколко успоредни линии — стопанска организация (Фонд „Поморийски солници“), поименна родова памет на солари, и институционална музеефикация от 2002 г. насетне, увенчана със статут на недвижима културна ценност през 2011 г. Приносът на статията е в систематизирането на тези линии в единна рамка и в съпоставката им с аналогичен европейски случай — солниците в Сечовле, Словения.

Ключови думи: солодобив, Поморие, Анхиало, соларски родове, музей in situ, нематериално културно наследство, Поморийска лагуна

Съдържание на статията

• Увод
• История на проучванията
• Методология
• Основни резултати
• Анализ и интерпретация
• Сравнителен анализ
• Специфики и научен контекст
• Интегративен научен дискурс
• Заключение
• Използвани източници и институционална база

Солодобив (Salt harvesting)

Увод

Поморийската лагуна е разположена на българското Черноморие, в границите на община Поморие, област Бургас. Градът Поморие носи античното име Анхиало — селище, за което утвърдена етимологична хипотеза извежда името от гръцките корени „анхи-“ (близо) и „алс-“ (сол), докато алтернативно тълкуване, предложено от И. Дуриданов и Вл. Георгиев, търси тракийски произход със значение „черна вода“ (Карайотов 2013: 32, бел. 8). И двете хипотези свързват идентичността на мястото с водата и солта още в най-ранния пласт на неговата история.

Културно-историческият контекст на региона е богато документиран в археологическата литература, посветена на антично Анхиало — от декрета от Истрия от средата на II в. пр. Хр., в който градът се споменава като укрепено селище (Карайотов 2013: 21–22), до по-късните форми на градски живот през римската епоха. Настоящата статия обаче не разглежда античната история на солодобива сама по себе си, а се фокусира върху по-новия период — институционалната организация на занаята през ХХ век и неговото музейно съхранение днес.

Изследователският въпрос на статията е: по какви пътища традиционният ръчен солодобив в Поморие е съхранен като жива практика и като културна памет, и каква роля играят в това съхранение соларските родове от една страна и музейната институция от друга?

История на проучванията

Институционалната история на солодобива в Поморие може да бъде проследена по няколко документирани етапа. През периода 1936–1946 г. дейността на занаята е организирана чрез Фонд „Поморийски солници“ — тема, разработена архивно от Милчо Скумов в статия, публикувана в юбилейния сборник на музея (Скумов 2017: 207–221). Изследването на Скумов засяга условията, при които Поморие се утвърждава като водещ солодобивен център на страната, законодателната рамка на солопроизводството и институциите, свързани с неговото управление и модернизация.

През 1973 г. Изпълнителният комитет на Градския общински народен съвет взема решение за създаване на „Резерват стари поморийски солници“, с цел съхранение на стария метод на добив. Решението е реализирано през 1976 г., когато част от басейните са възстановени в „Анхиалски тип солници“ от солари с поименно документирана принадлежност към занаята — Телемах Сариев, Демостен Димов и Андон Василев (Исторически музей – Поморие, електронен ресурс). Тези имена са едно от малкото пряко документирани свидетелства за конкретни носители на занаята от близкото минало и представляват изходна точка за по-нататъшно изследване на соларските родове.

Институционализацията продължава в края на ХХ и началото на ХХI век. Между 1998 и 2002 г. Община Поморие участва в международния проект „Всичко за солта“ (ALAS), заедно с общини от Гърция, Португалия и Словения, с финансовата подкрепа на Европейския съюз по програма ФАР. Резултатът е откриването на Музея на солта на 7 септември 2002 г. — единственият специализиран музей за производство на сол чрез слънчево изпарение в България и Източна Европа (Исторически музей – Поморие, електронен ресурс). Институционалната история на музея, включително организационното му развитие през следващите двадесет години, е систематизирана от директора му Антон Карабашев в юбилейния текст „В дома на Клио“ (Карабашев 2017: 9–26).

Ключов момент за правния статут на солниците е заповедта на Министъра на културата от 10 март 2011 г., с която Поморийските солници са обявени за етнографска недвижима културна ценност — акт, който за пръв път придава на занаята официален статут на паметник на културата, а не само на действащ стопански обект.

Методология

Настоящото изследване прилага метод на критичен анализ и синтез на публикувани историографски, архивни и музеоложки източници. То не включва първично теренно проучване, геохимичен анализ на солта или геопространствено заснемане на обекта — методи, каквито биха били уместни за самостоятелно археометрично или геоложко изследване, но остават извън обхвата на наличните за настоящата статия материали. Всяко твърдение за конкретна дата, институция или лице се основава на проверим публикуван източник, посочен в библиографията. Там, където данните в различните извори се разминават — например при площта на музейните солници, посочвана различно като 20 или 25 декара — разминаването произтича от обхвата на измерването: 20 декара обозначава самите открити солници, докато 25 декара включва територията на солниците заедно с двете музейни сгради.

Основни резултати

Музеят на солта функционира като „музей in situ“ — понятие, разработено в музеоложката литература от Вера Бонева, която определя този тип институция чрез съхраняването на действаща територия наред с изложбените предмети (Бонева 2014: 14). В своя преглед на типовете български музеи Бонева посочва Музея на солта в Поморие като пример за новоучредена, специализирана музейна институция (Бонева 2014: 35–36).

Технологията, прилагана в музейните солници, е известна в литературата като „древна анхиалска технология“ — метод на добив чрез слънчево изпарение на морска вода в поредица от басейни с намаляваща дълбочина, при който технологичният процес се извършва по същия начин, както в миналото. Добивът в Поморийските солници в исторически план продължава до 1951 г. Железопътната линия Бургас–Поморие, обслужвала и търговията със сол и вино в града, е построена независимо от това и е завършена още на 25 юни 1939 г.

Крайният продукт на изпарителния процес освен готварска сол е и черноморската луга — разтвор, получаван от рапата на езерото след кристализацията на солта, чийто състав е близък до състава на лечебната кал, добивана от същото езеро.

Анализ и интерпретация

Съхранението на занаята в Поморие протича едновременно по два различни, но допълващи се пътя. Първият е родовият: имената на солари като Сариев, Димов и Василев показват, че занаятът е носен от конкретни семейства, чиято практическа компетентност е предадена на терен при възстановяването на солниците през 1976 г. — тоест приемствеността е лична и пряка. Вторият път е институционалният: организацията на занаята през Фонд „Поморийски солници“ през 30-те и 40-те години на ХХ век, последвана от музейния статут от 2002 г. и правната защита от 2011 г., превръща стопанската практика в администриран обект на културната политика.

Тези два пътя действат заедно: институцията музеефицира именно това, което родовата практика е съхранила като живо умение. Резултатът е хибридна форма на съхранение, при която занаятът продължава да се извършва физически на същото място, вече в рамките на музейна организация.

Сравнителен анализ

В регионален план сходен модел на съхранение на традиционен занаят чрез действаща на открито експозиция представлява Етнографски комплекс „Генгер“ в град Айтос, посветен на характерните за района народни художествени занаяти.

В по-широк, европейски план най-близкият по характер паралел на Поморийските солници са солниците в Сечовле, Словения. Там традиционното ръчно производство на сол — документирано още от 804 г. — е получило статут на нематериално културно наследство в националния регистър на Словения през 2015 г., по инициатива на морския музей в Пиран и управляващата институция на природния парк (Heriscope/ZRC SAZU, електронен ресурс). Подобно на Поморие, в Сечовле съхранението минава едновременно през действащ музей на открито и през запазването на автентичните инструменти и жилища на соларските семейства (Culture.si, електронен ресурс). Разликата между двата случая е в правния статут на носителите на занаята: докато в Сечовле съвременното производство се стопанисва от специализирано дружество в партньорство с музейната институция, в Поморие занаятът е изцяло интегриран в структурата на общинския исторически музей.

Специфики и научен контекст

Специфично за Поморийския случай е съчетаването на три отделни исторически пласта в рамките на един и същ терен: античния произход на добива, отразен в самото име на града; институционалната организация на занаята през ХХ век чрез Фонда; и съвременната музейна рамка. Малко други обекти в България съчетават в толкова концентриран вид икономическа история, родова памет и музеология на едно и също физическо място.

Интегративен научен дискурс

Разгледани заедно, изворите очертават една последователна линия на развитие — от стопанска необходимост, през институционална организация, до съзнателно поддържана културна памет. Соларските родове са свързващото звено между тези етапи: те носят практическото знание, докато институциите — Фондът, по-късно музеят — му придават организационна и впоследствие правна форма.

Заключение

Традиционният ръчен солодобив в Поморийската лагуна е съхранен по няколко успоредни пътя: чрез родовата практика на конкретни соларски семейства, чрез институционалната организация на занаята през ХХ век и чрез музейния статут, установен през 2002 и защитен юридически през 2011 г. Изследователският въпрос, поставен в увода, намира отговор именно в това съчетание — занаятът оцелява, защото пренасянето на умение между хора и администрирането на място от институция вървят паралелно. Бъдеща перспектива за изследването е по-задълбочено проучване на конкретните соларски родове отвъд тримата поименно документирани солари от 1976 г., за което биха били необходими допълнителни архивни и устно-исторически извори.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Исторически музей – Поморие
• Музей на солта, Поморие

II. Дигитални платформи

• pomorie-historical-museum.com
• culture.si
• dediscina.zrc-sazu.si (Heriscope, ZRC SAZU)

III. Библиография

• Бонева, В. Музейната мрежа в България / The Museum Network in Bulgaria. Фабер, 2014.
• Карабашев, А. В дома на Клио. 20 години Исторически музей – Поморие. — В: Известия на Исторически музей – Поморие, Т. 2, Поморие: Фабер, 2017, с. 9–26.
• Карайотов, Ив. Под високите стени на Анхиалос. — Журнал за исторически и археологически изследвания, кн. 1/2013, с. 20–39.
• Скумов, М. Дейността на Фонд „Поморийски солници“ в периода 1936–1946 г. — В: Известия на Исторически музей – Поморие, Т. 2, Поморие: Фабер, 2017, с. 207–221.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Западен акведукт на Никополис ад Иструм | Rada Evtimova

(Western Aqueduct of Nicopolis ad Istrum)

Архитектурно-строителни и хидравлични характеристики на Западното акведуктно трасе на Никополис ад Иструм при село Мусина

(Architectural-Structural and Hydraulic Characteristics of the Western Aqueduct Route of Nicopolis ad Istrum near the Village of Musina)

Инженерен анализ на каптажа, канала и водоразпределителната система въз основа на археологическите данни от разкопките през 2017 г. и геофизичните проучвания 2021 г.

Резюме

Западният акведукт на Никополис ад Иструм е сред най-обстойно документираните римски водопроводни съоръжения на българска територия. Настоящата статия си поставя за цел да предложи инженерно-хидравличен прочит на публикуваните археологически данни за каптажа при с. Мусина и за трасето до Никополис ад Иструм, без да преразказва самите разкопки. На база на обема на каптажа, измерения дебит и денивелацията по трасето са изчислени средният хидравличен наклон на водопровода и приблизителният денонощен воден обем, преминавал през съоръжението. Резултатите показват, че каптажът е функционирал не като резервоар за съхранение, а като бързопреливащ регулационен възел с време на обмен от порядъка на минути. Анализирани са и конструктивните паралели с акведуктите на Рациария, Енона, Цезарея, Лугдунум, Томис и Ескус. Изводите допълват съществуващата представа за инженерните решения на римското водоснабдяване в провинция Долна Мизия.

Ключови думи: Никополис ад Иструм; Западен акведукт; Мусина; хидравличен анализ; каптаж; римско инженерство; Долна Мизия

Съдържание

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Заключение
• 9. Използвани източници

                                                

Западен акведукт на Никополис ад Иструм
(Western Aqueduct of Nicopolis ad Istrum)

Увод

Административната територия на римския и ранновизантийски град Никополис ад Иструм обхваща басейните на реките Росица и Янтра, в предбалканската част на провинция Долна Мизия (Чакъров 2024). Градът е основан в началото на II в. по времето на император Траян и получава крепостна стена около 175 г. (Чакъров 2024). Водоснабдяването му се осъществява от три отделни акведукта, най-добре проученият от които е Западният — водещ началото си от карстов извор пред Мусинската пещера, край едноименното село в община Павликени (Чакъров 2019, 84).

Археологическият контекст, стратиграфията и хронологията на обекта са детайлно проучени и залегнали в трудовете на К. Чакъров и И. Църов. Настоящото изследване стъпва върху публикуваните от тях теренни данни, без да преразказва самите разкопки, като си поставя за цел да предложи инженерно-технически и хидравличен анализ на Мусинския каптаж и на неговия капацитет в рамките на извънградската територия на Никополис ад Иструм.

Изследователският въпрос, на който отговаря статията, е следният: доколко публикуваните метрични данни за обема на каптажа, измерения дебит и денивелацията по трасето позволяват реконструкция на хидравличния режим на съоръжението и на неговата функционална роля спрямо останалата част от акведукта.

История на проучванията

Мусинската пещера и извиращата от нея вода са споменати за пръв път в дописка на вестник „Право“ от 1872 г., а в края на същия век арх. Г. Козаров отбелязва, че акведуктът на Никополис ад Иструм се захранва именно от с. Мусина (Чакъров 2019, 84). Първото подробно описание на пещерата и каптажа прави Д. Цончев в студията си за водопроводите на античния град (Цончев 1935, цит. по Чакъров 2019, 84). Каптажът е проучен чрез разкопки за пръв път от Б. Султов през 1960 г., а М. Биернацка-Любанска публикува първите снимки и планове на съоръжението в обобщаващия си труд за водоснабдяването на Долна Мизия и Северна Тракия (Biernacka-Lubańska 1973, цит. по Чакъров 2019, 84–85).

Системното проучване на трасето продължава от И. Църов в поредица от публикации между 2001 и 2017 г., обобщени в монографията му за акведуктите по българските земи (Църов 2017, цит. по Чакъров 2019, 92). През август–септември 2017 г. К. Чакъров провежда разкопки на самия каптаж и GPS трасиране на водопровода на 59 точки от Мусина до castellum aquae (Чакъров 2019, 92–105). Успоредно с това И. Църов документира нов сектор от канала — обект „Водолей – запад“, включващ две сондажни секции с добре запазен свод и рядко срещана в трасето инспекционна шахта с утаечен басейн (Църов 2016, 9–14). През 2021 г. екип с ръководители К. Чакъров и Н. Тонков провежда геофизично проучване extra muros в непосредствена близост до градските стени на Никополис ад Иструм, което освен производствени структури регистрира и вероятни следи от два допълнителни северозападни водопровода (Чакъров, Тонков 2022, 319–320, 338–340). Дисертационният труд на К. Чакъров за административната територия на града (2024) обобщава и синхронизира тези данни в общата периодизация на селищната мрежа и инфраструктурата.

Методология

Настоящият анализ прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ архитектурен обмер, хидравлично изчисление и сравнителна археология. Използваните архивирани метрични данни произхождат от три вида теренна документация: геодезическо заснемане на каптажа с координати по UTM система (Чакъров 2019, Приложение 2); GPS трасиране на канала с 59 точки в WGS84 и UTM координати (Чакъров 2019, Приложение 3); и архитектурен обмер на два сондажа по трасето при с. Водолей, включващ профили на свода, петите и утаечния басейн (Църов 2016, 9–13).

Хидравличните изчисления в раздел „Анализ и интерпретация“ са направени от автора на настоящата статия въз основа на публикуваните обемни и линейни данни, като са приложени елементарни зависимости от механиката на флуидите — обемен дебит, денонощен обем и среден хидравличен наклон. Изчисленията не претендират за прецизност над тази на изходните данни и навсякъде, където точна локална денивелация или коефициент на грапавост на канала липсват в публикуваната документация, това е изрично отбелязано като граница на анализа, а не запълнено с предположение.

Основни резултати

Каптажът при Мусинската пещера

Каптажът се намира на около 30 м североизточно от входа на карстовата Мусинска пещера и представлява осмоъгълно в план съоръжение, изградено от 32 блока доломитизиран варовик, подредени в четири вертикални реда по осем блока (Чакъров 2019, 87). Вътрешната ширина при втория ред е 4,23 м между раменете на блоковете и 4,60–4,65 м между ъглите, а външната ширина е около 5,30 м. Общата височина на зидарията е 2,20 м, при дебелина на стените 0,50–0,55 м (Чакъров 2019, 87). Дълбочината на съоръжението варира между 2,20 м в източната и южната му части и 2,40 м в западната половина, а обемът от достигнатото дъно до горния ръб на четвъртия ред е изчислен на около 9–10 м³ (Чакъров 2019, 88–89).

Дебитът на извора е сезонно променлив: 60–70 л/сек в края на август и началото на септември според наблюденията на Д. Цончев от 30-те години на ХХ в., до около 200 л/сек през пролетното пълноводие (Цончев 1935, цит. по Чакъров 2019, 84). При разкопките през 2017 г. измереният дебит е около 50 л/сек, а температурата на водата — 13,9°С (Чакъров 2019, 84). Каптажът има два отвора с различна височина — долен, свързан с основния канал на акведукта, и горен, тълкуван от Б. Султов и от автора на разкопките като преливник за отвеждане на излишната вода при по-висок дебит (Султов 1960, цит. по Чакъров 2019, 88).

Канал и подземна трасировка

Общата дължина на водопровода от caput aquae до castellum aquae, измерена по трасиращите GPS точки в GIS среда, възлиза на 20,03 км (Чакъров 2019, 93–94), докато по-ранни оценки на Д. Цончев и на И. Църов дават съответно 26–27 км и около 22 км (Цончев 1935; Църов 2017, цит. по Чакъров 2019, 94). Денивелацията между дъното на канала при каптажа и дъното на castellum aquae е 28,404 м, или 32,404 м при хипотеза за заустване на 4 м над дъното на резервоара (Чакъров 2019, 93).

Секторът, документиран от И. Църов при с. Водолей, показва канал със страници от подбрани, ломени камъни, свод от вертикално разположени плочести блокове с дебелина 0,30–0,40 м и обмазка с фина хоросанова смес, съдържаща счукана тухла (Църов 2016, 9–10). Ширината на канала в сондаж „А“ е 0,54 м, а светлият вътрешен обем на свода — 1,37 м височина (Църов 2016, 9). В сондаж „В“ е документирана рядко срещана за трасето инспекционна шахта (fovea reversoria) с вертикални зидани стени и малък утаечен басейн (piscina limonaria) с размери 0,87 × 0,54 м и дълбочина 0,50–0,52 м, даващи обем от около 0,24 м³ (Църов 2016, 11–12).

Аркади и градска инфраструктура

По трасето са документирани шест аркади, премостващи последователно долините на реките Пещерска, Негованка, Бабино/Кору дере, Росица, Бара и последния участък пред castellum aquae (Чакъров 2024). Най-голямата от тях, над р. Росица, е с дължина около 2875 м, височина до 19 м и локална денивелация около 3,50 м (Чакъров 2024). Геофизичното проучване extra muros от 2021 г. регистрира допълнителни аномалии северно и северозападно от градските стени, интерпретирани като евентуални продължения на два други, северозападни водопровода, споменати още от Д. Цончев (Чакъров, Тонков 2022, 338–339).

Анализ и интерпретация

Публикуваните стойности за обема на каптажа и за дебита на извора позволяват елементарна проверка на неговия хидравличен режим. При минимален летен дебит от порядъка на 50–70 л/сек обемът от около 9–10 м³ се обменя напълно за интервал между три и три и половина минути, а при пролетен максимален дебит от 200 л/сек — за по-малко от минута. Тази бърза смяна на водния обем показва, че каптажът не е бил замислен като буфериращ резервоар, а като компактен разпределителен и утаечен възел непосредствено пред входа на канала — функция, съвместима с наблюдението на автора на разкопките, че горният отвор в стената на съоръжението действа като преливник при по-висок дебит (Чакъров 2019, 88).

Денонощният обем вода, който би могъл да премине през каптажа, изчислен по данните за дебита, варира между около 4320 м³ при минимален дебит от 50 л/сек, през 5184–6048 м³ при историческите летни стойности от 60–70 л/сек, до около 17 280 м³ при максималния пролетен дебит от 200 л/сек. Тази амплитуда — над четирикратна разлика между летен и пролетен максимум — обяснява необходимостта от преливник в самата конструкция на каптажа, вместо разчитане единствено на капацитета на канала надолу по трасето.

Средният хидравличен наклон на цялото трасе, изчислен като отношение на денивелацията към дължината, измерена по GIS данните на К. Чакъров, възлиза на приблизително 1,42 промила (28,404 м / 20,03 км) при по-консервативната хипотеза за нивото на заустване, или около 1,62 промила (32,404 м / 20,03 км) при хипотезата за заустване 4 м над дъното на резервоара. Тази стойност е осреднена за цялото трасе и не отразява локалните вариации на наклона в отделните участъци — подземни секции, аркади и завои — за които публикуваните до момента данни не дават достатъчно основание за отделно изчисление на всеки сектор. Локалната разлика в нивата само в участъка непосредствено пред каптажа (между кота 107,634 м на дъното на канала и кота 108,275 – 108,298 м на скалното засичане северозападно от него) показва, че наклонът в първите десетки метри е по-стръмен от осреднения за цялото трасе — характеристика, типична за началните сектори на гравитачни водопроводи, където се компенсира последващото загубено пад по трасето.

Наличието на утаечен басейн в сектора „Водолей – запад“, отдалечен на десетки километри от каптажа, показва, че седиментацията на механични примеси е била проблем и надолу по трасето, а не само на входа му — вероятно поради мътността на пролетното пълноводие, за която И. Църов съобщава директно наблюдение (Църов 2017, цит. по Чакъров 2019, 92).

Сравнителен анализ

Конструктивно най-близкият паралел на каптажа в Мусина е този при с. Лагошевци (м. Жидовец), Видинско, датиран по тухли с печат на император Хадриан от конструкцията на акведукта на Рациария (Atanasova 1980, цит. по Чакъров 2019, 90). Двете съоръжения споделят принципа на планински извор, улавян в скална цепнатина, характерен за водохващанията в Долна Мизия и Тракия (Биернацка-Любанска 1971, цит. по Чакъров 2019, 90). По-далечни, но структурно сходни паралели са caput aquae на акведукта на Енона (Aenona) в Далмация — дванадесетстенно съоръжение с диаметър 9,60 м (Ilakovac 1982, цит. по Чакъров 2019, 91), и един от каптажите на Цезарея в Палестина, захранван от извора Ен Забарим, с дълбочина 5 м (Siegelmann 2002, цит. по Чакъров 2019, 91). И трите паралела, включително мусинския каптаж, попадат в хронологичния диапазон Траян–Хадриан (98–138 г.), което подкрепя предложената датировка на Западния акведукт на Никополис ад Иструм (Църов 2006, цит. по Чакъров 2019, 91).

По отношение на инспекционните шахти И. Църов привежда паралели от акведукта на Лугдунум, където са документирани 43 такива съоръжения с различни размери на отворите (Burdy 1991, цит. по Църов 2016, 13), от Месемврия Понтика с отвор 0,90 × 0,63 м (Теоклиева 1988, цит. по Църов 2016, 13), от Томис с отвор 0,90–0,85 × 0,63–0,60 м (Papuc 2005; Papuc, Ionescu 1994, цит. по Църов 2016, 13) и от каптажа на Ескус, при който са открити четири шахти с дълбочина 2,30 м и отвор 0,90 × 0,70 м (Biernacka-Lubańska 1973, цит. по Църов 2016, 13). Витрувий препоръчва разстояние между инспекционните шахти от един до два actus (35,556 м всеки), а Плиний Стари посочва подобна дистанция (Vitruv. VI.3; Plin. XXXI.31, цит. по Църов 2016, 13) — norma, която на този етап не може да бъде проверена за Западния акведукт на Никополис ад Иструм поради липсата на втора регистрирана шахта в близост до описаната.

Специфики и научен контекст

Западният акведукт на Никополис ад Иструм се откроява сред водопроводните съоръжения на провинция Долна Мизия с комбинацията от добре запазен осмоъгълен каптаж, шест документирани аркади и — за момента единствен по рода си в трасето — утаечен басейн, свързан с инспекционна шахта. Съчетанието на архивните GPS данни от 2015 и 2017 г. с геофизичните резултати от 2021 г. очертава възможността за уточняване на трасето и на евентуалните северозападни водопроводи в бъдещи полеви кампании, без това засега да променя основните хидравлични параметри, установени за главния, Западен акведукт.

Заключение

Съпоставката на публикуваните обемни, дебитни и височинни данни за Западния акведукт на Никополис ад Иструм позволява реконструкция на неговия хидравличен режим отвъд чисто описателното представяне на находките. Каптажът при Мусинската пещера функционира като бързо обменящ се разпределителен възел, а не като буфериращ резервоар, докато утаечният басейн при Водолей показва, че грижата за чистотата на водата е била инженерно решавана на повече от една точка по трасето. Средният наклон от порядъка на 1,4–1,6 промила и денонощен капацитет между около 4300 и 17 300 м³, в зависимост от сезона, поставят съоръжението сред добре балансираните гравитачни водопроводи на провинцията, съпоставими по хронология и конструктивен принцип с Рациария, Енона и Цезарея. Бъдещи проучвания на локалните наклони по отделните сектори на трасето биха могли да прецизират тези осреднени стойности.

Използвани източници

I. Институционална база

Регионален исторически музей – Велико Търново; Национален археологически институт с музей – БАН, секция „Интердисциплинарни изследвания и Археологическа карта на България“; Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, Исторически факултет, катедра „Археология“.

II. Дигитални платформи

Bulgarian e-Journal of Archaeology (be-ja.org); Academia.edu — профил на Исторически музей – Павликени.

III. Библиография

Биернацка-Любанска, М. 1971. Някои проблеми върху изследванията на римските водопроводи в Долна Мизия и Северна Тракия. – Археология, 1971, 2, 1–20.

Цончев, Д. 1935. Водопроводите на NEIKOПОΛIΣ ПРОΣ IΣТРОN. – Годишник на Пловдивската народна библиотека и музей, 1931–1934, София, 1935, 131–148.

Църов, И. 2006. Водоснабдяване в Мизия (Горна и Долна Мизия) и Тракия. – В: Археология на българските земи. Т. 2. София, 2006, 17–32.

Църов, И. 2016. Западният акведукт на Никополис ад Иструм: обект „Водолей – запад“. – Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, XXXI, 2016, 9–21.

Църов, И. 2017. Акведуктите по българските земи (II–IV век). Велико Търново: Абагар, 2017.

Чакъров, К. 2019. От Caput aquae до Castellum aquae на Западния акведукт на Nicopolis ad Istrum (разкопки на каптажа в с. Мусина и наблюдения върху топографията на трасето). – Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, XXXIII/2018, 2019, 83–122, 483–484.

Чакъров, К. 2024. Никополис ад Иструм: територия на римския, късноримски и ранновизантийски град (II – VII век). Автореферат на дисертационен труд за присъждане на ОНС „доктор“. Велико Търново, 2024.

Чакъров, К., Н. Тонков 2022. Проект „Никополис ад Иструм – геофизика extra muros“. Резултати от проучването през 2021 г. – Bulgarian e-Journal of Archaeology, 12.2, 2022, 319–346.

Теоклиева, Е. 1988. Водоснабдительная система города Несебра в V–VI веке. – В: България Понтика, II, 1988, 585–592.

Atanasova, J. 1980. La conduite d'eau de la ville de Ratiaria. – In: Ratiarensia, I, 1980, 83–92.

Biernacka-Lubańska, M. 1973. Wodociągi rzymskie i wczesnobizantyjskie z obszaru Mezji Dolnej i Pólnocnej Tracji. Wrocław–Warszawa–Kraków–Gdańsk, 1973.

Burdy, J. 1991. Some Directions of Future Research for the Aqueducts of Lugdunum (Lyon). – Future Currents in Aqueduct Studies. London, 1991.

Ilakovac, B. 1982. Rimski akvedukti na području Sjeverne Dalmacije. Zagreb, 1982.

Papuc, G. 2005. Tomis I, Aprovizionarea cu apă a cetății Tomis ȋn epoca romană și romană tărzie. Constanța, 2005.

Papuc, G., M. Ionescu 1994. Noi cercetări privind apeductul de la Ovidiu, jud. Constanța. – Pontica, XXVII, 1994, 209–221.

Siegelmann, A. 2002. Appendix: The Tunnels of Taninum and Snunit. – In: D. Amit, J. Patrich, Y. Hirschfeld (eds.) The Aqueducts of Israel. Portsmouth, Rhode Island, 2002 (Journal of Roman Archaeology, Supplementary Series 46), 130–140.

Plin. — Gaius Plinius Secundus. Naturalis Historia.

Vitruv. — Marcus Vitruvius Pollio. De Architectura.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

LiDAR сканиране археология | Rada Evtimova

(LiDAR archaeology scanning)

Отвъд видимия пласт: Интегриране на LiDAR сканиране и геомагнитни проучвания при локализирането на изчезнали антични селища в България

(Beyond the Visible Layer: Integrating LiDAR Scanning and Geomagnetic Surveys in the Localization of Vanished Ancient Settlements in Bulgaria)

Подзаглавие: Недеструктивни методи в българската археология — от аерофотографията до географските информационни системи

Резюме

Статията разглежда интегрирането на дистанционни (LiDAR) и геофизични (геомагнитни, електросъпротивителни, георадарни) методи при недеструктивното локализиране на антични селищни структури на територията на България. Контекстът е очертан от дългогодишната традиция на теренни издирвания, съчетани с геофизични изследвания, и от съвременния проект „Археологическа карта на България“ (2017–2018 г.), реализиран от Националния археологически институт с музей при БАН съвместно с още четири института на академията. Целта е анализ на приноса на всеки метод поотделно и на техния комбиниран потенциал. Използвана е методология на сравнителен преглед на публикувани резултати от въздушно лазерно сканиране и геофизични изследвания. Резултатите показват, че съчетаването на релефни модели от LiDAR данни с геомагнитни и електросъпротивителни изследвания намалява броя на непотвърдените аномалии и разширява регистъра на археологическото наследство. Приносът на изследването е в систематизирането на методическия опит и в очертаването на насоки за бъдещо развитие на единна национална информационна система.

Ключови думи: LiDAR, геофизични изследвания, дистанционни изследвания, ГИС, Археологическа карта на България, недеструктивна археология, геомагнитна проспекция

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

                                LiDAR сканиране археология (LiDAR archaeology scanning)

                                  

Увод

Територията на България обхваща разнообразен релеф — от равнинните участъци на Дунавската равнина и Горнотракийската низина до планинските масиви на Родопите и Стара планина, — което пряко определя приложимостта на различните недеструктивни методи за археологическо издирване. Административно защитата на археологическото наследство се регламентира от Закона за културното наследство и от специализирани наредби, свързани с извършването на теренни археологически проучвания и с поддържането на Автоматизираната информационна система „Археологическа карта на България“ (АИС АКБ) (Кечева 2018: 30). Културно-историческият контекст включва селищни структури от праисторията до късното средновековие, регистрирани в АИС АКБ, чиято база данни към 2018 г. съдържа информация за над 21 600 обекта (Нехризов 2018: 198).

Прегледът на предишни изследвания показва, че дистанционните методи (аерофотография, а по-късно и въздушно лазерно сканиране) и геофизичните методи (геомагнитен, електросъпротивителен, георадарен) се развиват в България като относително самостоятелни направления от 60-те и 70-те години на ХХ в. (Stamenov 2010: 678). Изследователският въпрос на настоящата статия е доколко и по какъв начин комбинираното приложение на LiDAR данни и геофизични изследвания подобрява локализирането на селищни структури, които вече не са видими на терена поради горска покривка, ерозия или интензивно земеделско ползване.

История на проучванията

Приложението на фотограметрията за нуждите на картографията в България започва още през 1909 г., а Военният институт по картография е създаден през 1906 г. (Stamenov 2010: 678). В началото на 70-те години на ХХ в. в Националния институт за паметници на културата е създаден отдел по фотограметрия, а през 1969 г. в Геофизичния институт на БАН е учредена Централна лаборатория за космически изследвания, преобразувана през 1987 г. в Институт за космически изследвания (Stamenov 2010: 678). Приложението на геофизични изследвания в българската археология започва още през 60-те години, като първите систематични изследвания на надгробни могили в района на Казанлък се осъществяват с геомагнитни и електросъпротивителни методи (Stamenov 2010: 680).

Идеята за единна археологическа карта на България се заражда в началото на ХХ в., а през 1988 г. в рамките на Археологическия институт с музей при БАН е създадена Проблемна група „Археологическа карта на България“ под ръководството на М. Домарадски (Кечева 2018: 31). Съвременният етап на развитие е белязан от проекта „Археологическа карта на България“ (2017–2018 г.), финансиран от Министерския съвет по постановление № 347/08.12.2016 г. и изпълняван от пет института на БАН — Националния археологически институт с музей (водещ), Института по математика и информатика, Националния институт по геофизика, геодезия и география, Геологическия институт и Института за космически изследвания и технологии, под общото ръководство на доц. д-р Георги Нехризов (Нехризов 2018: 198–199). В рамките на проекта е извършено въздушно лазерно сканиране от австрийската фирма Airborne Technologies GmbH на 14 микрорайона с обща площ около 100 кв. км (Нехризов 2018: 201–202).

Методология

Теренните методи, приложени в българската практика, следват принципа на пълно покриване на територия (full-coverage survey), при който екипите обхождат терена на определено разстояние помежду си, регистрирайки всички следи от човешка дейност по повърхността (Кечева 2018: 16–17). Стратиграфското наблюдение остава ограничено до случаите на последваща верификация чрез сондажи или частично деструктивни методи, тъй като недеструктивните проучвания сами по себе си не дават пряка информация за дълбочинните напластявания (Кечева 2018: 21). Лабораторни физикохимични анализи (например рентгенова дифракция, сканираща електронна микроскопия с енергийно-дисперсионна спектроскопия, мас-спектрометрия с индуктивно свързана плазма) се прилагат в българската практика като допълнителни, частично деструктивни методи за изясняване на хронологията и произхода на археологическите материали, но не са предмет на детайлно разглеждане в цитираните тук проекти за LiDAR и геофизични изследвания.

                                            

Приложението на GNSS приемници и мобилни ГИС устройства за документиране на покрита територия е стандартизирано в рамките на проекта „Археологическа карта на България“, като събраните данни се въвеждат в специализирана географска информационна система (ГИС АКБ, версия 4.0), разработена с отворен код (Кечева 2018: 36–37). Институтът по математика и информатика при БАН разработва мобилно ГИС приложение (Native Mobile Application) за устройства с Android и iOS за събиране на данни при археологически теренни проучвания, изградено на платформата React Native (Нехризов 2018: 205). Въздушното лазерно сканиране генерира данни във формат LAS 1.4, класифицирани съгласно предварително зададени стойности, като крайният продукт включва цифрови модели на терена (DTM) и на повърхността (DSM), привързани към координатна система ETRS89 UTM 35N или WGS84 UTM 35N, с пространствена резолюция на ортофотоизображенията до 10 см (Нехризов 2018: 201). Геофизичните методи, най-често използвани в българската археология, са геомагнитният, електросъпротивителният и георадарният, като техният успех зависи от вида на почвата, моментното състояние на терена и качеството на обработката на данните (Кечева 2018: 25). Валидацията на резултатите се извършва чрез теренна верификация на маркираните аномалии, при която археолозите посещават набелязаните участъци и потвърждават или отхвърлят предполагаемия им характер (Нехризов 2018: 203).

                                      

Основни резултати

В рамките на проекта „Археологическа карта на България“ (2017–2018 г.) теренните издирвания обхващат обща площ от 127,7 кв. км, от които 13 кв. км под вода, като са новорегистрирани 789 археологически обекта и е актуализирана информацията за още 422, т.е. общо 1211 посетени обекта (Нехризов 2018: 200). Въздушното лазерно сканиране на 14-те микрорайона е завършено със сканирана площ от 163 кв. км (Нехризов 2018: 202). В зоната Розовец е идентифициран археологически обект чрез съпоставка на хилшейд модел, топографска карта и сателитно/ортофото изображение (Нехризов 2018: 202). В района на масива Чала (община Стамболово, Хасковска област, площ 25,9 кв. км) са маркирани около 400 аномалии, от които при 20-дневно теренно издирване са посетени и документирани общо 53 археологически обекта — 14 вече въведени в АКБ и 39 новорегистрирани, сред които средновековната крепост Калето и укрепено селище от желязната епоха (Нехризов 2018: 203–204).

По отношение на геофизичните изследвания, в района на Казанлъшката котловина („Долината на тракийските владетели“) от 1992 г. насетне са открити гробници в местностите Малката могила, Голяма Арсеналка, Оструша, Голямата Косматка и некрополът при Шипка-Шейново чрез геомагнитни и електросъпротивителни методи (Stamenov 2010: 680). През 2007 г. е направено георадарно измерване на гробницата в могила Голямата Косматка (Stamenov 2010: 680). При Свещарската могила (могила Гинина край с. Свещари) геофизично изследване през 1974 г. потвърждава наличието на аномалия, а самата могила е локализирана чрез геофизично проучване през 1982 г. (Stamenov 2010: 680). Геофизични изследвания са приложени и при рескю проучванията край с. Копривлен (1998–1999 г.) и в античния град Деултум край с. Дебелт (2004 г.) (Stamenov 2010: 680).

Анализ и интерпретация

Причинно-следствената връзка между двата типа данни се основава на допълващия им характер: LiDAR данните разкриват релефни аномалии на повърхността, включително под горска покривка, докато геофизичните методи регистрират контрасти в подповърхностните физически свойства, независещи от растителността (Кечева 2018: 22). Функционалният анализ на регистрираните структури изисква разграничаване между позитивни (надземни възвишения — могили, валове) и негативни (вкопани — ровове, землянки) аномалии, като всяка от тях се маркира с идентификационен номер и предполагаем вид още на етапа на дистанционната интерпретация (Нехризов 2018: 203). Генезисът на регистрираните обекти в Родопите и Източна Тракия е свързан както с укрепителни съоръжения от желязната епоха и средновековието, така и с некрополи с надгробни могили — категории, представляващи най-голям дял сред новорегистрираните обекти по проекта АКБ, следвани от селищата (Нехризов 2018: 199). Социалният и културен контекст на регистрираните структури — крепости, църкви, култови обекти, некрополи — се определя в голяма степен от типологичното разпределение на новооткритите обекти, при което могилите съставляват най-многобройната категория (Нехризов 2018: 199).

Сравнителен анализ

Регионалните паралели в самата българска практика показват, че методите за пълно покриване на територия, разработени първоначално за нуждите на регионалните проекти в Казанлъшката котловина и Петричкото поле, впоследствие са модифицирани и приложени при линейни инфраструктурни проекти (транспортни коридори, газопроводи) (Кечева 2018: 33). На международно ниво визуалната интерпретация на данни от въздушно лазерно сканиране изисква съобразяване с натрупания изследователски опит, тъй като начинът, по който археологът разчита релефните модели, е също толкова съществен, колкото и алгоритмите за визуализация (Doneus, Kühteiber 2013: 33). Контрастите, регистрирани чрез дистанционни и геофизични методи, се тълкуват като „аномалии“ дотогава, докато произходът им не бъде установен чрез теренна верификация, а правилните геометрични форми в ландшафта увеличават вероятността за човешки произход на съответната структура (Kvamme 2005: 0–1). Употребата на антични писмени извори е част от по-старата традиция на изследователските (разузнавателни) пътувания, при която теренът се е обхождал с ослон на топоними и антични топографски данни, преди да се премине към съвременните системни методи (Кечева 2018: 16); в рамките на настоящото изследване не се привеждат конкретни цитати от антични автори, тъй като такива не са налични в разгледаните тук извори.

Специфики и научен контекст

Специфика на българския релеф е съчетанието от гъсто залесени планински масиви (Родопите, Стара планина), където видимостта на археологическите обекти на терена е силно ограничена, и обработваеми равнинни площи, където земеделската дейност едновременно улеснява и затруднява регистрацията на повърхностни материали в зависимост от фазата на обработка на почвата (Кечева 2018: 20, 33). Именно в райони с ниска естествена видимост (гъста горска растителност) LiDAR сканирането демонстрира най-голяма добавена стойност, тъй като разкрива релефни структури, непроходими или невидими при конвенционален теренен обход (Нехризов 2018: 201, 204). Значението на този комбиниран подход за реконструкцията на селищни модели е в разширяването на регистъра на археологическото наследство за райони, в които традиционните методи трудно се прилагат.

Интегративен научен дискурс

Съпоставката между двата типа недеструктивни методи показва, че тяхната сила се разкрива именно при съвместното им приложение в рамките на единна географска информационна система. Данните от LiDAR сканиране предоставят пространствен контекст и релефна основа за маркиране на потенциални структури, докато геофизичните изследвания дават допълнителна информация за подповърхностния характер на вече набелязаните аномалии. Съществуващата архитектура на ГИС АКБ, версия 4.0, с нейния географски елемент (feature) от типа точка, линия или полигон и свързаните атрибутни данни за находка, съоръжение, хронология и вид, създава технологична основа за интегриране на резултати от различни по произход недеструктивни изследвания в единна база данни (Кечева 2018: 37–38).

Заключение

Изложеният материал показва, че интегрирането на LiDAR сканиране с геомагнитни и други геофизични изследвания представлява ефективен подход за локализиране на антични селищни структури, особено в райони с ограничена естествена видимост. Отговорът на изследователския въпрос е, че комбинираното приложение на двата типа методи не просто сумира предимствата им, а създава възможност за взаимна верификация на регистрираните аномалии, намалявайки риска от погрешна интерпретация. Бъдещите перспективи са свързани с по-нататъшното развитие на единна национална археологическа географска информационна система, с увеличаване на оторизирания достъп до нея и с интегрирането ѝ с международни референтни модели и стандарти за метаданни (Кечева 2018: 48).

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН)
• Институт по математика и информатика при БАН
• Национален институт по геофизика, геодезия и география при БАН
• Геологически институт при БАН
• Институт за космически изследвания и технологии при БАН
• Институт за космически изследвания, Българска академия на науките (Стефан Стаменов)

II. Дигитални платформи

• Автоматизирана информационна система „Археологическа карта на България“ (АИС АКБ)
• Географска информационна система „Археологическа карта на България“ (ГИС АКБ, версия 4.0)
• ARIADNE (Archaeological Research Infrastructure for Archaeological Dataset Networking in Europe)
• CIDOC CRM (Conceptual Reference Model)

III. Библиография

• Doneus, M., Kühteiber, T. 2013. Airborne laser scanning and archaeological interpretation – bringing back the people. В: Opitz, R. S., Cowley, D. C. (eds.) Interpreting Archaeological Topography. Oxford: Oxbow Books, 32–50.
• Кечева, Н. 2018. Археологическа карта на България – недеструктивни методи за теренни археологически проучвания и приложение на географски информационни системи. Автореферат на дисертационен труд. София: Национален археологически институт с музей при БАН.
• Kvamme, K. L. 2005. Terrestrial Remote Sensing in Archaeology. В: Maschner, H. D. G., Chippindale, C. (eds.) Handbook of Archaeological Methods. Lanham: Altamira Press, 423–477.
• Нехризов, Г. 2018. Проект „Археологическа карта на България“. Bulgarian e-Journal of Archaeology, том 8, 197–212.
• Stamenov, S. 2010. Remote Sensing and GIS in Bulgarian Archaeology. В: Reuter, R. (ed.) Remote Sensing for Science, Education, and Natural and Cultural Heritage. EARSeL, 677–682.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Мадарски надписен комплекс | Rada Evtimova

(Madara Inscription Complex)

Рецепцията на Мадарския надписен комплекс във византийските и старобългарски извори: критически преглед

 (The Reception of the Madara Inscription Complex in Byzantine and Old Bulgarian Sources: A Critical Review)

Хан Тервел между скалния релеф и летописната традиция

Резюме

Мадарският скален релеф с прилежащия му надписен комплекс е единственият паметник от този тип в Европа и представлява ключов извор за държавната идеология на ранносредновековна България. Настоящата статия не си поставя за цел нов епиграфски прочит на самите надписи, а критически преглед на тяхната рецепция — начина, по който свързаните с тях събития и действащи лица, преди всичко хан Тервел, са отразени във византийската историография. За основа служат утвърденият корпус на Веселин Бешевлиев (1992) и преводните извадки от Теофан Изповедник (в изданието на Mango & Scott, 1997) и от Никифор Патриарх Константинополски (превод В. Иванов). Методът е текстологичен и източниковедски, а не археометричен, тъй като статията не борави с нови теренни или лабораторни данни. Резултатите очертават разминаване между лаконичността на местната епиграфска традиция и по-подробния, макар и тенденциозен, разказ на византийските хронисти за отношенията между Тервел и Юстиниан II. Приносът на статията е в систематизирането на наличните преводни извори около една конкретна историческа личност, свързана с Мадарския комплекс, и в критичната преценка на съвременна алтернативна иконографска хипотеза.

Ключови думи: Мадарски конник, хан Тервел, Веселин Бешевлиев, Теофан Изповедник, Никифор Патриарх, епиграфика, рецепция

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници

Мадарски надписен комплекс (Madara Inscription Complex)

1. Увод

Мадарският скален релеф е разположен в източния дял на Дунавската равнина, на около 2 км източно от с. Мадара, в подножието на Мадарското плато (Шуменска област). Паметникът е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство и представлява единствения известен в Европа монументален скален релеф от ранното средновековие, изобразяващ конник в композиция с куче и лъв в краката на коня. Около и под релефа са издълбани няколко гръцки надписа, отнасяни от изследователите към различни периоди от управлението на ранносредновековната българска държава.

Настоящата статия не преразглежда самия епиграфски текст на надписите — тази задача е изпълнена изчерпателно от Веселин Бешевлиев в неговия корпус „Първобългарски надписи“ (Бешевлиев 1992). Вместо това фокусът е върху рецепцията: как личността на хан Тервел, свързвана с най-ранния от трите надписни пласта, е представена във византийската историографска традиция — преди всичко у Теофан Изповедник и Никифор Патриарх Константинополски — и доколко тази представа влиза в диалог или в противоречие с местния епиграфски запис.

Изследователският въпрос на статията е следният: доколко византийските наративни извори допълват, потвърждават или влизат в напрежение с лаконичния характер на самите надписи, и какви методологически предпазни мерки трябва да съпътстват съпоставката между двата типа извори.

2. История на проучванията

Проучването на Мадарския надписен комплекс започва в началото на ХХ в. с теренните наблюдения на братя Шкорпил, които първи описват релефа в контекста на регионалната старина. Систематичната епиграфска обработка на надписите обаче се дължи на Веселин Бешевлиев, чиито последователни издания — от студията му в Годишника на Народния музей (1922–1925) през самостоятелния корпус от 1934 г. (Бешевлиев 1934) до допълненията от 1936 г. (Бешевлиев 1936) и немското издание от 1963 г. — изграждат основата, върху която стъпва и настоящото трето, българско издание от 1992 г. (Бешевлиев 1992). Именно в предговора към това издание авторът сам проследява тази поредица от преработки (Бешевлиев 1992: 7–8).

Паралелно с епиграфската школа съществува и археологическа и изкуствоведска линия на изследване, представена от по-новите работи на Рашо Рашев, който в своя обобщаващ труд върху езическата култура на българите (Рашев 2008) отделя специално внимание на иконографията на релефа, съпоставяйки я със сасанидски и византийски паралели (обзор у Степанов 2010: 296–297).

3. Методология

Статията прилага текстологичен и източниковедски метод, а не археометричен: не са извършвани нови теренни измервания, стратиграфски наблюдения или лабораторни анализи на самия паметник. Работата се основава на съпоставка между три типа извори: (1) публикувания епиграфски корпус на надписите (Бешевлиев 1992); (2) преводни издания на византийски наративни извори — Теофан Изповедник в критическото издание с превод на Mango & Scott (1997) и Никифор Патриарх в българския превод на В. Иванов; (3) вторична научна литература за иконографията на релефа (Рашев 2008, представен чрез рецензията на Степанов 2010).

При съпоставката се спазва принципът да не се приписва на местната епиграфска традиция съдържание, което липсва в самите надписи, само защото се среща в по-обширния византийски разказ — двата типа извори имат различна цел, аудитория и степен на достоверност и се разглеждат поотделно, преди да бъдат съпоставени.

4. Основни резултати

Според установената в науката класификация на Бешевлиев, надписният комплекс около Мадарския релеф се състои от три хронологически пласта, датирани по палеографски и съдържателни белези към управленията на хан Тервел (начало на VIII в.), на по-късен владетел от средата на VIII в. и на хан Омуртаг (814–831 г.; Бешевлиев 1992). Най-ранният пласт е и най-фрагментарен, което ограничава възможностите за пряка съпоставка с наративните извори.

От страна на византийската историография, най-конкретният и подробен пасаж, свързан пряко с личността на Тервел, се съдържа в „Кратка история“ на Никифор Патриарх. Разказът описва как през 705 г. детрониран император Юстиниан II потърсил помощта на „Тервел, тогавашния господар на тамошните българи“, за да си върне престола, при което Тервел се съгласил, предоставил военна помощ и впоследствие бил официално провъзгласен за кесар от самия Юстиниан пред стените на Константинопол, като на народа било заповядано да коленичи пред двамата (Никифор, Кратка история, прев. В. Иванов, изд. на macedonia.kroraina.com, годишен раздел „705 г.“). Този епизод е независимо познат и в паралелния разказ на Теофан Изповедник за същия период, като настоящата статия съпоставя събитията въз основа на критическото англоезично издание (Theophanes, transl. Mango & Scott 1997), без да възпроизвежда буквален цитат от него.

                                                     

5. Анализ и интерпретация

Съпоставката между двата типа извори показва структурно различие във функцията им. Мадарските надписи, доколкото са запазени, изпълняват предимно комеморативна и триумфална функция в рамките на местната държавна идеология — те увековечават конкретни събития (договори, военни успехи) в кратка, формулна форма, характерна за целия корпус първобългарски надписи (Бешевлиев 1992). За разлика от тях, разказът на Никифор за Тервел е вграден в по-широка византийска наративна рамка, чиято цел е обяснение и оценка на вътрешнополитическите превратности на самата Византия — Тервел се появява като инструмент в разказа за възцаряването на Юстиниан II, а не като самостоятелен обект на описание.

Това разминаване във функцията означава, че византийският разказ не може да служи като буквален „превод“ или разширение на съдържанието на самите надписи, а само като независим контекстуален извор за политическия статус на Тервел в очите на константинополския двор — факт, който самият епизод с провъзгласяването за кесар илюстрира по категоричен начин.

6. Сравнителен анализ

По отношение на иконографията на самия релеф, в науката съществуват конкуриращи се хипотези. Рашо Рашев свързва образа на конника по-скоро със сасанидски метални съдове и византийски копринени тъкани от VI–VII в. с източни ловни сцени, отколкото с пряко скално-ирански влияние, и обвързва мотива с византийското въздействие от иконоборческия период; той изрично не приема тезата за тракийски произход или влияние върху композицията, поддържана от Г. Китов, С. Михайлов и Н. Неделчев (обзор у Степанов 2010: 296–297). Тази позиция е представена тук като алтернативна научна теза, а не като установен факт — темата остава предмет на дебат в специализираната литература, до който настоящата статия няма претенция да се произнесе.

7. Специфики и научен контекст

Уникалният характер на Мадарския комплекс произтича от съчетанието на монументален скален релеф с последователно добавяне на надписи от няколко управления — практика, която няма пряк паралел на Балканите. Именно тази последователност на пластовете прави паметника ценен извор не само за епиграфиката, но и за проследяване на развитието на държавната титулатура и идеология между VIII и IX в.

8. Интегративен научен дискурс

Обединявайки резултатите от предходните раздели, може да се заключи, че рецепцията на Мадарския комплекс във византийските извори е избирателна и функционално обусловена: тя осветлява отделни личности и събития (в случая Тервел), но не документира самия паметник или неговите надписи. Всяко бъдещо разширяване на изследването в тази посока изисква включване и на старобългарската книжовна традиция (напр. по-късни исторически съчинения), която засега остава извън обхвата на наличните за тази статия проверени извори.

9. Заключение

Настоящият преглед показва, че докато Мадарските надписи документират събития от вътрешната политическа и военна история на ранносредновековна България в кратка, формулна форма, византийските наративни извори — преди всичко Никифор Патриарх — предоставят по-обстоен, но функционално различен разказ, съсредоточен върху ролята на хан Тервел във вътрешновизантийските събития от 705 г. Съпоставката на двата типа извори изисква методологическа предпазливост и не бива да се смесва в единен, хомогенен разказ. Бъдещи изследвания биха могли да разширят обхвата към старобългарската книжовна рецепция и към по-нататъшно сравнение с текста на Теофан Изповедник в оригинал.

10. Използвани източници

I. Институционална база: Настоящият анализ се основава на критичен синтез на утвърдени научни публикации, епиграфски корпуси и преводни исторически извори, ползвани в дигитализиран или печатен вид от разнородни източници — научни издания, специализирани академични платформи и публично достъпни дигитални архиви.

II. Дигитални платформи: macedonia.kroraina.com (публикация на превода на Никифор Патриарх от В. Иванов).

III. Библиография:

• Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. Второ преработено и допълнено издание. София: БАН, 1992.
• Никифор Патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. Прев. В. Иванов. [Онлайн публикация: macedonia.kroraina.com/npk/npk_istorija.htm]
• Попконстантинов, К., Р. Костова. Architecture of Conversion: Provincial Monasteries in the 9th–10th Centuries, Bulgaria. 2010.
• Степанов, Цв. Рецензия на: Рашо Рашев, Българската езическа култура VII–IX век. — Archivum Eurasiae Medii Aevi, 17 (2010), 295–303.
• Mango, C., R. Scott (transl.). The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History AD 284–813. Oxford: Clarendon Press, 1997.
• Рашев, Р. Българската езическа култура VII–IX век. София: Класика и стил, 2008. [цитиран чрез рецензията на Степанов 2010]

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova