Солодобив | Rada Evtimova

Солодобив (Salt harvesting)

Традиционният ръчен солодобив в Поморийската лагуна: занаят, соларски родове и пътища на неговото съхранение

 (Traditional Hand-Harvested Salt Production in the Pomorie Lagoon: Craft, Salt-Worker Lineages, and Paths of Preservation)

Резюме

Настоящата статия разглежда традиционния ръчен солодобив в Поморийската лагуна (антично Анхиало) като поминък с непрекъсната историческа следа и като обект на съвременна музейна и институционална грижа. Целта е да се проследи връзката между занаята, носителите му — соларските родове — и пътищата, по които той е съхранен: институционализация, музеен статут и приемственост в паметта на локалната общност. Изследването се основава на критичен анализ на архивни, историографски и музеоложки публикации, а не на първично теренно или лабораторно проучване. Резултатите показват, че съхранението на солодобива в Поморие протича по няколко успоредни линии — стопанска организация (Фонд „Поморийски солници“), поименна родова памет на солари, и институционална музеефикация от 2002 г. насетне, увенчана със статут на недвижима културна ценност през 2011 г. Приносът на статията е в систематизирането на тези линии в единна рамка и в съпоставката им с аналогичен европейски случай — солниците в Сечовле, Словения.

Ключови думи: солодобив, Поморие, Анхиало, соларски родове, музей in situ, нематериално културно наследство, Поморийска лагуна

Съдържание на статията

• Увод
• История на проучванията
• Методология
• Основни резултати
• Анализ и интерпретация
• Сравнителен анализ
• Специфики и научен контекст
• Интегративен научен дискурс
• Заключение
• Използвани източници и институционална база

Солодобив (Salt harvesting)

Увод

Поморийската лагуна е разположена на българското Черноморие, в границите на община Поморие, област Бургас. Градът Поморие носи античното име Анхиало — селище, за което утвърдена етимологична хипотеза извежда името от гръцките корени „анхи-“ (близо) и „алс-“ (сол), докато алтернативно тълкуване, предложено от И. Дуриданов и Вл. Георгиев, търси тракийски произход със значение „черна вода“ (Карайотов 2013: 32, бел. 8). И двете хипотези свързват идентичността на мястото с водата и солта още в най-ранния пласт на неговата история.

Културно-историческият контекст на региона е богато документиран в археологическата литература, посветена на антично Анхиало — от декрета от Истрия от средата на II в. пр. Хр., в който градът се споменава като укрепено селище (Карайотов 2013: 21–22), до по-късните форми на градски живот през римската епоха. Настоящата статия обаче не разглежда античната история на солодобива сама по себе си, а се фокусира върху по-новия период — институционалната организация на занаята през ХХ век и неговото музейно съхранение днес.

Изследователският въпрос на статията е: по какви пътища традиционният ръчен солодобив в Поморие е съхранен като жива практика и като културна памет, и каква роля играят в това съхранение соларските родове от една страна и музейната институция от друга?

История на проучванията

Институционалната история на солодобива в Поморие може да бъде проследена по няколко документирани етапа. През периода 1936–1946 г. дейността на занаята е организирана чрез Фонд „Поморийски солници“ — тема, разработена архивно от Милчо Скумов в статия, публикувана в юбилейния сборник на музея (Скумов 2017: 207–221). Изследването на Скумов засяга условията, при които Поморие се утвърждава като водещ солодобивен център на страната, законодателната рамка на солопроизводството и институциите, свързани с неговото управление и модернизация.

През 1973 г. Изпълнителният комитет на Градския общински народен съвет взема решение за създаване на „Резерват стари поморийски солници“, с цел съхранение на стария метод на добив. Решението е реализирано през 1976 г., когато част от басейните са възстановени в „Анхиалски тип солници“ от солари с поименно документирана принадлежност към занаята — Телемах Сариев, Демостен Димов и Андон Василев (Исторически музей – Поморие, електронен ресурс). Тези имена са едно от малкото пряко документирани свидетелства за конкретни носители на занаята от близкото минало и представляват изходна точка за по-нататъшно изследване на соларските родове.

Институционализацията продължава в края на ХХ и началото на ХХI век. Между 1998 и 2002 г. Община Поморие участва в международния проект „Всичко за солта“ (ALAS), заедно с общини от Гърция, Португалия и Словения, с финансовата подкрепа на Европейския съюз по програма ФАР. Резултатът е откриването на Музея на солта на 7 септември 2002 г. — единственият специализиран музей за производство на сол чрез слънчево изпарение в България и Източна Европа (Исторически музей – Поморие, електронен ресурс). Институционалната история на музея, включително организационното му развитие през следващите двадесет години, е систематизирана от директора му Антон Карабашев в юбилейния текст „В дома на Клио“ (Карабашев 2017: 9–26).

Ключов момент за правния статут на солниците е заповедта на Министъра на културата от 10 март 2011 г., с която Поморийските солници са обявени за етнографска недвижима културна ценност — акт, който за пръв път придава на занаята официален статут на паметник на културата, а не само на действащ стопански обект.

Методология

Настоящото изследване прилага метод на критичен анализ и синтез на публикувани историографски, архивни и музеоложки източници. То не включва първично теренно проучване, геохимичен анализ на солта или геопространствено заснемане на обекта — методи, каквито биха били уместни за самостоятелно археометрично или геоложко изследване, но остават извън обхвата на наличните за настоящата статия материали. Всяко твърдение за конкретна дата, институция или лице се основава на проверим публикуван източник, посочен в библиографията. Там, където данните в различните извори се разминават — например при площта на музейните солници, посочвана различно като 20 или 25 декара — разминаването произтича от обхвата на измерването: 20 декара обозначава самите открити солници, докато 25 декара включва територията на солниците заедно с двете музейни сгради.

Основни резултати

Музеят на солта функционира като „музей in situ“ — понятие, разработено в музеоложката литература от Вера Бонева, която определя този тип институция чрез съхраняването на действаща територия наред с изложбените предмети (Бонева 2014: 14). В своя преглед на типовете български музеи Бонева посочва Музея на солта в Поморие като пример за новоучредена, специализирана музейна институция (Бонева 2014: 35–36).

Технологията, прилагана в музейните солници, е известна в литературата като „древна анхиалска технология“ — метод на добив чрез слънчево изпарение на морска вода в поредица от басейни с намаляваща дълбочина, при който технологичният процес се извършва по същия начин, както в миналото. Добивът в Поморийските солници в исторически план продължава до 1951 г. Железопътната линия Бургас–Поморие, обслужвала и търговията със сол и вино в града, е построена независимо от това и е завършена още на 25 юни 1939 г.

Крайният продукт на изпарителния процес освен готварска сол е и черноморската луга — разтвор, получаван от рапата на езерото след кристализацията на солта, чийто състав е близък до състава на лечебната кал, добивана от същото езеро.

Анализ и интерпретация

Съхранението на занаята в Поморие протича едновременно по два различни, но допълващи се пътя. Първият е родовият: имената на солари като Сариев, Димов и Василев показват, че занаятът е носен от конкретни семейства, чиято практическа компетентност е предадена на терен при възстановяването на солниците през 1976 г. — тоест приемствеността е лична и пряка. Вторият път е институционалният: организацията на занаята през Фонд „Поморийски солници“ през 30-те и 40-те години на ХХ век, последвана от музейния статут от 2002 г. и правната защита от 2011 г., превръща стопанската практика в администриран обект на културната политика.

Тези два пътя действат заедно: институцията музеефицира именно това, което родовата практика е съхранила като живо умение. Резултатът е хибридна форма на съхранение, при която занаятът продължава да се извършва физически на същото място, вече в рамките на музейна организация.

Сравнителен анализ

В регионален план сходен модел на съхранение на традиционен занаят чрез действаща на открито експозиция представлява Етнографски комплекс „Генгер“ в град Айтос, посветен на характерните за района народни художествени занаяти.

В по-широк, европейски план най-близкият по характер паралел на Поморийските солници са солниците в Сечовле, Словения. Там традиционното ръчно производство на сол — документирано още от 804 г. — е получило статут на нематериално културно наследство в националния регистър на Словения през 2015 г., по инициатива на морския музей в Пиран и управляващата институция на природния парк (Heriscope/ZRC SAZU, електронен ресурс). Подобно на Поморие, в Сечовле съхранението минава едновременно през действащ музей на открито и през запазването на автентичните инструменти и жилища на соларските семейства (Culture.si, електронен ресурс). Разликата между двата случая е в правния статут на носителите на занаята: докато в Сечовле съвременното производство се стопанисва от специализирано дружество в партньорство с музейната институция, в Поморие занаятът е изцяло интегриран в структурата на общинския исторически музей.

Специфики и научен контекст

Специфично за Поморийския случай е съчетаването на три отделни исторически пласта в рамките на един и същ терен: античния произход на добива, отразен в самото име на града; институционалната организация на занаята през ХХ век чрез Фонда; и съвременната музейна рамка. Малко други обекти в България съчетават в толкова концентриран вид икономическа история, родова памет и музеология на едно и също физическо място.

Интегративен научен дискурс

Разгледани заедно, изворите очертават една последователна линия на развитие — от стопанска необходимост, през институционална организация, до съзнателно поддържана културна памет. Соларските родове са свързващото звено между тези етапи: те носят практическото знание, докато институциите — Фондът, по-късно музеят — му придават организационна и впоследствие правна форма.

Заключение

Традиционният ръчен солодобив в Поморийската лагуна е съхранен по няколко успоредни пътя: чрез родовата практика на конкретни соларски семейства, чрез институционалната организация на занаята през ХХ век и чрез музейния статут, установен през 2002 и защитен юридически през 2011 г. Изследователският въпрос, поставен в увода, намира отговор именно в това съчетание — занаятът оцелява, защото пренасянето на умение между хора и администрирането на място от институция вървят паралелно. Бъдеща перспектива за изследването е по-задълбочено проучване на конкретните соларски родове отвъд тримата поименно документирани солари от 1976 г., за което биха били необходими допълнителни архивни и устно-исторически извори.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Исторически музей – Поморие
• Музей на солта, Поморие

II. Дигитални платформи

• pomorie-historical-museum.com
• culture.si
• dediscina.zrc-sazu.si (Heriscope, ZRC SAZU)

III. Библиография

• Бонева, В. Музейната мрежа в България / The Museum Network in Bulgaria. Фабер, 2014.
• Карабашев, А. В дома на Клио. 20 години Исторически музей – Поморие. — В: Известия на Исторически музей – Поморие, Т. 2, Поморие: Фабер, 2017, с. 9–26.
• Карайотов, Ив. Под високите стени на Анхиалос. — Журнал за исторически и археологически изследвания, кн. 1/2013, с. 20–39.
• Скумов, М. Дейността на Фонд „Поморийски солници“ в периода 1936–1946 г. — В: Известия на Исторически музей – Поморие, Т. 2, Поморие: Фабер, 2017, с. 207–221.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova