Крумова експанзия | Rada Evtimova

 (Krum's Expansion)

Посоки и цели на Крумовата експанзия (803 – 814 г.): Прагматична геополитика или опит за териториална реставрация на Кубратовата държава

(Directions and Objectives of Khan Krum's Expansion, 803–814: Pragmatic Geopolitics or an Attempt at Territorial Restoration of Kubrat's State)

Военностратегически анализ на географския обхват на Крумовите походи в контекста на ранносредновековния баланс на силите

Резюме

Управлението на кан Крум (803 – 814 г.) бележи най-мащабното териториално разширение в ранната история на българската държава. Статията изследва географията на военните действия на владетеля — унищожаването на Аварския каганат и присъединяването на панонски земи на северозапад, както и похода по поречието на Струма и превземането на Сердика на югозапад — с цел да установи доколко тя подкрепя тезата за съзнателно възстановяване на границите на Кубратова Велика България. Методологически текстът разчита на съпоставка между византийски и франкски хронисти, съотнесена със съвременната българска медиевистика. Резултатите показват, че териториалният обхват на похода в северозападна посока спира на река Тиса, без да продължава към старите източноевропейски територии на Кубратовия племенен съюз, което поставя под въпрос идеята за целенасочена реставрация. Приносът на статията е в систематизирането на два конкуриращи се обяснителни модела — прагматичен реалполитик и родова памет — при спазване на строг извороведски подход.

Ключови думи: кан Крум, Аварски каганат, Сердика, Кубратова България, военна стратегия, геополитически вектори, териториален обхват.

Съдържание на статията

• Увод
• История на проучванията
• Методология
• Основни резултати
• Анализ и интерпретация
• Византийската перспектива
• Сравнителен анализ
• Специфики и научен контекст
• Интегративен научен дискурс
• Заключение
• Използвани източници

Крумова експанзия (Krum's Expansion)

Увод

Управлението на кан Крум (803 – 814 г.) съвпада с рязка промяна в геополитическата карта на Централна и Югоизточна Европа. В началото на IX век Аварският каганат вече е сериозно отслабен от походите на Карл Велики, а Византия преминава през период на военна и административна реорганизация след реформите на Никифор I Геник. В тази обстановка българската държава провежда две отделни по посока военни кампании — унищожаването на Аварския каганат и присъединяването на части от Панония на северозапад, и похода по поречието на Струма с превземането на Сердика през 809 г. на югозапад.

Настоящият текст поставя въпрос, различен от вече разработваната тема за политическата легитимация чрез историческа памет: доколко географията на самите военни действия — а не техните пропагандни последици — подкрепя тезата за съзнателен опит за възстановяване на териториалния обхват на Кубратова Велика България. Ако подобно намерение е съществувало, логично би било да се очаква насочване на похода и към източните територии на Стара Велика България, а не единствено на юг към Византия.

История на проучванията

Хронологическата рамка на управлението на Крум е поставена от Васил Златарски в първия том на неговата „История на българската държава през средните векове" (Златарски 2002), фототипно преиздадена от академичните издателства „Проф. Марин Дринов" и „Захарий Стоянов". Трудът остава базова хронология на събитията от 803 до 814 г., включително на похода срещу аварите и на битката във Върбишкия проход през 811 г.

Методологическа основа за работа с извора за похода от 811 г. поставя Иван Дуйчев, който през 1936 г. пръв публикува т.нар. Анонимен Ватикански разказ по ръкопис от Ватиканската библиотека, въвеждайки съчинението в научно обращение (Дуйчев 1936: 147–186). Геополитическа рамка на управлението на Крум предлага Петър Мутафчиев в „История на българския народ" (Мутафчиев 1943), където действията на владетеля се разглеждат през призмата на географските дадености и постоянните външни заплахи, пред които е изправена ранносредновековната българска държава.

Просопографски подход към управляващия род прилага Пламен Павлов в монографията „Династията на Крум" (Павлов 2019). Според рецензията на Видин Сукарев в списание „Епохи" на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий", трудът борави с почти всички налични извори и предлага солидно библиографско приложение, макар да не е строго научен труд в тесния смисъл на жанра (Сукарев 2020: 357–359). В по-ранната си книга „Българското Средновековие: Познато и непознато" (Павлов 2008) авторът разглежда общата рамка на разпръскването на прабългарските общности след разпадането на Кубратовия съюз, което е предпоставка за темата, разработена тук — доколко териториалните действия на Крум са били насочени и към възможен контакт с тези общности.

За археологическия и етногенетичния контекст на прабългарите съществен принос имат изследванията на Рашо Рашев, който в статията „За произхода на прабългарите" (Рашев 1992) подлага на критичен преглед тезата за еднородния тюркски произход на прабългарската общност и обръща внимание на смесения ѝ състав. Георги Владимиров разглежда легитимационните стратегии на дунавските и волжките българи в сравнителен план, като показва, че двете общности, произлезли от Кубратова Велика България, следват различни и трудно съпоставими траектории на развитие след разпадането на съюза (Владимиров: 176–178).

Изследванията на Веселин Бешевлиев върху византийските извори за управлението на хан Крум, систематизирани от Деница Петрова в статия от 2020 г., представят обединяващ преглед на слабо познати в българската наука летописни съчинения — сред тях Анонимният Ватикански разказ, Житието на Никола Воин и Синаксарът на Цариградската църква (Петрова 2020: 139–144). Този преглед е ключов ориентир за оценка на изворовата база за периода на Крумовата експанзия.

Методология

Изследването прилага извороведски и историко-сравнителен метод. Основен инструмент е критиката на писмените извори за похода срещу аварите и за похода към Сердика — независимите византийски свидетелства на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, Анонимният Ватикански разказ, публикуван от Иван Дуйчев (Дуйчев 1936), и Франкските кралски анали, единственият пряк западен извор за съдбата на Аварския каганат в началото на IX век.

Данните от изворите се разполагат в три информационни пласта: първичен пласт — съвременни на събитията византийски и франкски свидетелства; вторичен пласт — по-късна средновековна рецепция на образа на Крум; и съвременен изследователски пласт — интерпретациите в българската медиевистика от XX–XXI век. Съпоставката между тези пластове позволява да се разграничи какво изворите документират пряко от онова, което съвременната историография предполага по аналогия.

Основни резултати

Изворовата база за похода срещу Аварския каганат в началото на управлението на Крум (803 – 805/809 г.) е сравнително оскъдна и косвена, за разлика от по-добре засвидетелствания период около похода на Никифор I през 811 г. Франкските кралски анали регистрират вътрешния разпад на аварската държавност още в края на VIII век, което оставя стратегически вакуум между Дунавска България и Каролингската империя.

Походът по поречието на Струма и превземането на Сердика през 809 г. са засвидетелствани по-пряко, макар изворите да наблягат основно на военния резултат — избиването на градския гарнизон — без да дават сведения за по-нататъшни планове спрямо територии по на юг или запад, в посока към общността на Куберовите българи в Македония. Пряко изворово свидетелство за контакт с тази общност през управлението на Крум липсва; тезата за такъв контакт се извежда предимно по аналогия, разработвана от Пламен Павлов като една от версиите за произхода на владетеля, редом с отхвърлените от самия него алтернативи за аварска връзка или родство с хан Кардам (Павлов 2019, по Сукарев 2020: 357).

Анализ и интерпретация

Северозападното направление на Крумовата експанзия завършва географски при река Тиса. Липсата на продължение на похода към по-източните територии на бившата Кубратова Велика България — земите северно от Черно море и по поречието на Волга — е показателна подробност за характера на предприетата политика. Ако териториалната реставрация на Старата Велика България е била изрична цел, географски логично би било насочване и в тази посока, каквото изворите не документират.

По-вероятно обяснение е, че унищожаването на аварската държавност отговаря на конкретна стратегическа необходимост — овладяване на солните залежи в Трансилвания и на търговски пътища, както и предотвратяване на директен граничен контакт с експанзионистичната политика на Карл Велики без българско посредничество. Присъединяването на панонски територии превръща Дунавска България в трети действащ фактор между Каролингската империя и Византия, но това е резултат от промяна в баланса на силите, а не непременно доказателство за предварително обмислен план за обединяване на разпръснатите прабългарски групи.

Югозападното направление на похода — по Струма към Сердика — има ясна военностратегическа логика спрямо Византия: контрол над важен път към вътрешността на Балканите и неутрализиране на пограничен център. Отваря ли този път географски достъп и към общността на Куберовите българи в Македония, е въпрос на логистична възможност, а не на документирано намерение. Хамбарлийският надпис, издигнат от самия Крум с обръщение към Никифор I, служи предимно като инструмент на публична легитимация пред Византия, съобразен с по-старата традиция на Именника на българските ханове (Владимиров: 176), а не като извор за конкретни териториални планове спрямо Македония.

Изследванията на Веселин Бешевлиев, обобщени от Деница Петрова (Петрова 2020), допълват тази картина от друг ъгъл — този на поведението на Крум след победата при Върбишкия проход. Отстъплението на владетеля от Плиска през 811 г. не е било хаотична реакция, а добре обмислена стратегия (Бешевлиев 1983: 17–26, по Петрова 2020). В тази посока сочи и предложението на Крум от 812 г. за подновяване на българо-византийския договор от 716 г. (Бешевлиев 1960: 283–300, по Петрова 2020) — жест, който показва стремеж към дипломатическо стабилизиране на постигнатото, а не към продължаващо военно унищожение на Византийската империя. Съчетанието от военен натиск и последващ дипломатически ход подкрепя прочита на Крумовата политика като прагматична, съобразена с реалните възможности за задържане на завоюваното, а не като експанзия без граница.

Византийската перспектива

Ромейските извори не представят действията на Крум като обединителен процес, а като нарастваща военна заплаха за империята. Ангел Николов показва, че византийската традиция изгражда около личността на владетеля образ, съставен от слухове, дезинформация и целенасочена политическа пропаганда, насочена към омаловажаване на поражението от 811 г. и демонизиране на противника (Николов 2009: 107–116). Тази перспектива е съществена корекция на всеки опит походите на Крум да бъдат тълкувани единствено през вътрешнобългарска призма — за съвременниците византийци те са преди всичко заплаха за имперската сигурност, а не стъпка към „обединение" на прабългарски общности.

Сравнителен анализ

Полезен контекст за оценка на Крумовата стратегия предлага съпоставката между дунавските и волжките българи, направена от Георги Владимиров. Докато дунавските българи изграждат идентичността си чрез Именника и каменните надписи в пряка полемика с Византия, волжките българи, приели исляма през X век, легитимират властта си чрез родословна връзка с Александър Македонски. Владимиров изрично предупреждава срещу пренасяне на изводи от единия културен модел върху другия, тъй като двете общности следват исторически различни траектории след разпадането на Кубратовата държава (Владимиров: 177–178). Тази методологическа предпазливост важи и при оценката на военната география на Крум — географската близост до бивши прабългарски територии не е автоматично доказателство за целенасочена политика спрямо тях.

Данните на Рашо Рашев за смесения етнически състав на прабългарската общност (Рашев 1992) допълват тази картина: самата Кубратова държава не е представлявала етнически хомогенно образувание с единна „родова памет", която да подлежи на съзнателно „възстановяване" в по-късен период. Това отслабва изходната предпоставка на тезата за реставрация в нейния най-буквален вид.

Външна, неутрална спрямо вътрешнобългарските историографски спорове гледна точка предлага Стивън Рънсиман, който в класическото си изследване разглежда управлението на Крум изцяло в рамките на византийската военнополитическа история, без да привнася по-късни идеологически тълкувания за целенасочена реставрация (Рънсиман 1993).

Специфики и научен контекст

Специфично за военната стратегия на Крум е съчетаването на два различни по характер похода в рамките на едно управление — унищожаването на съседна държавна структура (Аварския каганат) и завземането на укрепен византийски градски център (Сердика). Тази комбинация от степен на военна интервенция отличава управлението му от предходните канове и е показателна за прагматична адаптация към конкретните заплахи и възможности, а не за прилагане на единна предварително формулирана доктрина.

Интегративен научен дискурс

Съпоставката между двете направления на похода очертава последователна логика на реакция спрямо променящия се баланс на силите, а не на предварителен план за обединяване на разпръснатите прабългарски общности. Северозападното направление отговаря на вакуума, оставен от разгрома на аварите; югозападното — на нуждата от контрол над пътищата към Балканския интериор. Дипломатическото предложение от 812 г. и стратегическото отстъпление от 811 г. показват владетел, който съобразява военните си действия с реалните възможности за задържане на постигнатото. Хипотезата за родова памет, поддържана в частта от историографията около Пламен Павлов, представлява значим изследователски принос, който може да бъде разглеждан в съчетание с прагматичните геополитически фактори и ограниченията на географския обхват на военните действия.

Заключение

Военните действия на кан Крум документират ясна прагматична геополитика — реакция на конкретни стратегически възможности и заплахи в северозападна и югозападна посока, съчетана с готовност за дипломатическо стабилизиране на постигнатото.  Тезата за съзнателна териториална реставрация на Кубратова Велика България намира опора в родовата памет и изследванията на съвременни автори, макар географският обхват на похода да подсказва едновременно и силен прагматичен компонент, съобразен с тогавашния баланс на силите.Концепцията следва да се третира като работна изследователска хипотеза, а не като установен историографски факт. Бъдещи проучвания биха могли да разширят темата чрез по-задълбочен анализ на логистичните възможности за комуникация между Дунавска България и общността на Куберовите българи през първите десетилетия на IX век.

Използвани източници

I. Институционална база

• Исторически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий"
• Исторически факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски"

II. Дигитални платформи

• Promacedonia.org – дигитален архив на класически извори за българската история
• Kroraina.com – дигитален архив на изследвания върху прабългарската история

III. Библиография

• Бешевлиев, В. Три приноса към българската средновековна история. – В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. Състав. Ал. Бурмов. София: БАН, 1960, с. 283–300.
• Бешевлиев, В. Крум и Никифор. – Studia Balkanica, 17. Изследвания в чест на акад. Николай Тодоров. Състав. Стр. Димитров. София: БАН, 1983, с. 17–26.
• Владимиров, Г. Държавотворни и легитимационни стратегии в ранната история на дунавски и волжки българи. Студия, Academia.edu, с. 174–179.
• Дуйчев, Ив. Нови житийни данни за похода на император Никифор I в България през 811 г. – Списание на БАН, 53, 1936, с. 147–186.
• Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Том I. Първо българско царство. Част 1. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). София: Трето фототипно издание, акад. изд. „Проф. Марин Дринов" / „Захарий Стоянов", 2002.
• Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. 1–2. София, 1943.
• Николов, А. Хан Крум във византийската традиция: страшни слухове, дезинформация и политическа пропаганда. – В: Щрихи към балканското средновековие. Изследвания в памет на проф. Николай Кочев (Studia balcanica, 27). София, 2009, с. 107–116.
• Павлов, П. Българското Средновековие: Познато и непознато. Велико Търново: „Абагар", 2008, 138 с. ISBN: 978-954-427-796-3.
• Павлов, П. Династията на Крум. София: „БИ 93", 2019, 415 с. ISBN: 978-619-7496-40-6.
• Петрова, Д. Проучванията на Веселин Бешевлиев върху византийските извори за управлението на хан Крум. – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски", Исторически факултет, т. 105, 2020, с. 139–144.
• Рашев, Р. За произхода на прабългарите. – Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992, с. 23–33.
• Рънсиман, С. История на Първото българско царство. Прев. М. Пипева. София, 1993.
• Сукарев, В. Рец. на: Пламен Павлов. Династията на Крум. – Списание Епохи, Том XXVIII (2020), кн. 2, с. 357–359.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova