Кричимски надпис | Rada Evtimova

 (Krichim Inscription)

Кричимският надпис: Историографски дебат за датировката и атрибуцията (Асен I – Иван Асен II – Михаил II Асен)

 
(The Krichim Inscription: A Historiographical Debate on Dating and Attribution)

Подзаглавие: Палеографски особености и историко-географски контекст на един спорен старобългарски епиграфски паметник

Резюме

Кричимският надпис е старобългарски епиграфски паметник, изсечен върху скала до крепостта Иванково кале над град Кричим и открит през 1942 г. Текстът му съобщава кратко за превземането на крепостта от „цар Асен“, без да уточнява кой от тримата царе с това име е неговият автор. От откриването си насетне надписът поражда траен научен дебат: Иван Гошев го отнася към похода на Асен I (1187–1195 г.), Иван Дуйчев – към Иван Асен II след победата при Клокотница (1230 г.), а Ара Маргос – аргументирано към конкретната 1254 г. и похода на Михаил II Асен. По-късно Димитър Цончев, първият публикувал вестта за находката, предлага и трета, по-късна датировка. Настоящата статия проследява историята на проучванията, съпоставя палеографските и историческите аргументи на изследователите и ги съотнася към независими изворови данни – Търновския надпис от 1230 г. и сфрагистичните паметници на българските царе от периода. Целта е не да наложи еднозначен извод, а да представи основанията на всяка теза в тяхната методологическа тежест.

Ключови думи: Кричимски надпис, старобългарска епиграфика, Асен I, Иван Асен II, Михаил II Асен, историография, палеография

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Кричимски надпис (Krichim Inscription)

Увод

Град Кричим е разположен в подножието на Западните Родопи, на левия бряг на река Въча, на около 30 км югозападно от Пловдив. Над него, в развалините на средновековна крепост в местността Калето, известна и като Иванково кале, се намира скала, наречена Камъкът на цар Асен. Върху нея е издълбан кратък надпис, открит през 1942 г. и известен оттогава като Кричимски надпис. Съдържанието му гласи приблизително следното: „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим.“

Крепостта над Кричим е заемала стратегическа позиция по пътя през Родопите и е преминавала последователно под византийска и българска власт през XII–XIII в., в периода на противоборството между възстановеното българско царство и Византия. Именно в тази политическа рамка стои изследователският въпрос на настоящата статия: на кой от българските владетели, носили името Асен – Асен I, Иван Асен II или Михаил II Асен – принадлежи актът, отбелязан в надписа, и към коя година трябва да се отнесе неговото изсичане.

История на проучванията

Находката е съобщена за пръв път от Димитър Цончев във в. „Зора“ непосредствено след откриването ѝ през ноември 1942 г. През следващите десетилетия паметникът привлича вниманието на редица изследователи, чиито хипотези за датировката се разминават съществено.

През 1944 г. Иван Дуйчев включва текста на надписа в своя сборник „Из старата българска книжнина“, книга II, като го отнася към управлението на Иван Асен II. През 1945 г. в едно и също книжка на Списание на БАН излизат две отделни студии – на Иван Гошев, който защитава по-ранна датировка, свързана с похода на Асен I, и на Стефан Младенов, който също се включва в обсъждането на паметника. През 1946 и 1948 г. самият Цончев публикува допълнителни материали за крепостта и надписа. През 1965 г. Ара Маргос предлага основан на нов прочит на изворите анализ, в който оборва предходните тези и предлага точна датировка – 1254 г., свързана с похода на цар Михаил II Асен. Съвременната епиграфска наука се позовава на надписа и в контекста на по-широки корпуси – включително в изданието на Казимир Попконстантинов и Ото Кронщайнер „Altbulgarische Inschriften“ (Виена, 1997), където е представен палеографският прочит на царското име.

Методология

Настоящият преглед прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ епиграфски, палеографски и историко-филологически анализ. Основен инструмент е сравнителната палеография – съпоставка на формата на буквите от Кричимския надпис с тези от датирани паметници на същите владетели, най-вече Търновския надпис на Иван Асен II от църквата „Св. Четиридесет мъченици“ (1230 г.). Втори инструмент е кръстосаната проверка с независими писмени извори – преди всичко византийската хроника на Георги Акрополит, основният разказвач за похода при Клокотница (1230 г.) и за похода на Михаил II Асен в Родопите (1254 г.). Трети инструмент е сфрагистичният анализ – съпоставка с царските оловни печати от периода, които документират как самите владетели са изписвали и съкращавали собственото си име в официални актове.

Важно методологическо уточнение: за разлика от типичните археометрични изследвания на движими паметници, върху Кричимския надпис – като издълбан върху скала in situ паметник – не са прилагани и не са публикувани резултати от инструментален физико-химичен анализ (напр. рентгенова дифракция или спектрометрия на повърхността). Датировъчният спор се води изцяло с методите на палеографията, епиграфиката и историческата критика на изворите, а не с лабораторни данни, и статията не претендира за наличие на такива.

                                

Основни резултати

Надписът е кратък, изпълнен в старобългарска кирилица, и съдържа собственото име на владетеля във формата „Асѣнь“ – без допълнителна титла или уточняващ епитет. Именно тази лаконичност е основната причина за продължилия с десетилетия спор: без хронологическо уточнение в самия текст, атрибуцията зависи изцяло от външни за паметника данни – палеографски паралели и историческа логика.

Анализ и интерпретация

В историографията се обособяват три основни тези, всяка с достатъчно самостоятелна аргументация, за да заслужава сериозно разглеждане.

Иван Гошев отнася надписа към похода на Асен I, брат и съвладетел на цар Петър, в периода 1187–1195 г., когато Асеневци водят поредица кампании за укрепване на новосъздаденото царство в родопските земи. Тезата се опира на палеографски аргументи за ранния характер на буквените форми.

Иван Дуйчев свързва надписа с Иван Асен II и по-конкретно с възстановяването на българския суверенитет над Кричим след победата при Клокотница през 1230 г., когато епирската държава е разбита и множество родопски и тракийски крепости преминават под българска власт. В подкрепа на тази хронологическа рамка стои и Търновският надпис от същата 1230 г., който документира собствения разказ на царя за похода.

Ара Маргос оборва и двете предходни тези с аргумента, че Кричим (Κρυτζιμοσ) е сред крепостите, за чието превземане Георги Акрополит съобщава конкретно във връзка с личния поход на цар Михаил II Асен през 1254 г., след смъртта на никейския император Йоан III Ватаци. Точната година на този поход, за разлика от по-общата датировка при другите две тези, е основното предимство на хипотезата на Маргос.

По-късно Димитър Цончев, независимо от собствената си по-ранна публикация на находката, застъпва и трета позиция – отнасяне на паметника към втората половина на XIII или началото на XIV в., без да го обвързва с конкретен единичен поход.

Сравнителен анализ

Полезна опорна точка за преценка на трите тези дава сфрагистиката. Изследването на Кирил Ненов върху печатите на българските царе от периода 1197–1241 г. показва, че в редица съвременни на Иван Асен II документи – Дубровнишката грамота, Ватопедската грамота, Станимашкия надпис – царят е назоваван само с бащиното си име „Асѣнь“, без допълнителна титла или уточнение „Иван“. Това наблюдение подсказва, че краткото име в Кричимския надпис не изключва непременно атрибуция към Иван Асен II, доколкото подобна лаконична форма на назоваване е засвидетелствана и в други негови паметници от същата епоха — без обаче Ненов да прави тази връзка изрично в цитираната студия.

Сравнението с Търновския надпис от 1230 г. остава най-прекият опорен паметник за тезата на Дуйчев, доколкото и двата текста имат сходна монументална, победна функция – отбелязване на конкретен акт на завземане или контрол над територия след военен успех. За тезата на Маргос аналогично значение имат Станимашкият надпис от 1231 г. и хрисовулът, съхраняван в Зографския манастир, доколкото документират употребата на титлата „цар на българите и гърците“ след 1230 г. – контекст, в който трябва да се чете и всяко по-късно приписване на нов родопски поход на цар от рода Асен.

                                   

Специфики и научен контекст

Уникалността на Кричимския надпис се състои в съчетанието на неговата кратка, почти лична формулировка – царят говори в първо лице за собственото си присъствие на мястото – с пълната липса на хронологическо уточнение. Това го отличава от по-разгърнатите ктиторски и победни надписи от епохата, като Търновския, и обяснява защо въпросът за неговата датировка остава отворен близо осемдесет години след откриването му, въпреки натрупаните палеографски и исторически аргументи.

Интегративен научен дискурс

Трите основни хипотези не са взаимно изключващи се в еднаква степен по отношение на методологическата им опора. Тезата на Гошев разчита предимно на палеографски критерии за ранна датировка; тезата на Дуйчев съчетава палеографията с исторически паралел – Търновския надпис от същата 1230 г.; тезата на Маргос добавя конкретен извор с точна година – похода на Михаил II Асен, засвидетелстван от Георги Акрополит. Тази разлика в характера на аргументите – общ палеографски облик срещу конкретно историческо събитие с година – е самата същина на продължаващия дебат.

Заключение

Кричимският надпис остава паметник, чиято лаконичност предопределя трайния историографски спор около него. И трите основни тези – на Гошев за Асен I, на Дуйчев за Иван Асен II, на Маргос за Михаил II Асен – се опират на реални и проверими аргументи от различно естество: палеографски, литературно-исторически и изворово-хронологически. Съпоставката със сфрагистичните паметници на епохата показва, че краткото назоваване на владетеля само с името „Асен“ е било обичайна практика и при Иван Асен II, което не решава спора еднозначно, но отслабва един от аргументите срещу неговата атрибуция. Бъдещи изследвания биха имали полза от по-систематична палеографска съпоставка между Кричимския и Търновския надпис, а също и от евентуален инструментален анализ на самата скала, какъвто засега липсва в научната литература.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН)
• Институт за исторически изследвания – БАН
• Институт за литература – БАН
• Национален археологически институт с музей (НАИМ-БАН)

II. Дигитални платформи

• Енциклопедия „Българско възраждане“ – enc.ilit.bas.bg
• Internet Archive – archive.org (дигитализирано издание на Ив. Дуйчев, „Из старата българска книжнина“, кн. II)

III. Библиография

• Гошев, Ив. Цар Асеновият надпис от крепостта над Кричим. – Списание на БАН, кн. 70, т. 33, 1945, с. 63–85.
• Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София: Хемусъ, 1944, с. 319–320.
• Маргос, А. Кричимският надпис. – Музеи и паметници на културата, 1965, № 4, с. 3–5.
• Младенов, Ст. Няколко думи за Кричимския надпис. – Списание на БАН, кн. 70, т. 33, 1945, с. 87–94.
• Ненов, К. Печати на българските царе от 1197 до 1241 година. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 19, 2023, с. 191–204.
• Цончев, Д. Открит български надпис при Кричим. – Зора, бр. 7021, 18.XI.1942 и бр. 7023, 20.XI.1942.
• Цончев, Д. Манастири и надписи по северните склонове на Родопите. – Известия на Българския археологически институт, № 15, 1946, с. 219–226.
• Цончев, Д. Кричим през Средновековието. – Годишник на народния археологически музей, Пловдив, № 1, 1948, с. 75–87.
• Popkonstantinov, K., Kronsteiner, O. Altbulgarische Inschriften. 2. Wien, 1997, S. 85.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Котленско килимарство | Rada Evtimova

 (Kotel carpet-weaving)

Локална памет и занаятчийска устойчивост: Котленското килимарство и възрожденското наследство в институционалния опит на НЧ „Съгласие – Напредък 1870“ (гр. Котел)

(Local Memory and Craft Resilience: Kotel Carpet-Weaving and the Revival-Era Heritage in the Institutional Experience of the "Saglasie – Napredak 1870" Community Center, Kotel)

Читалището като институционален гарант за възпроизводството на локалния занаятчийски код

Резюме

Статията разглежда котленското килимарство като част от възрожденското културно наследство на град Котел и ролята на Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“ в неговото опазване и предаване между поколенията. Целта е да се проследи как занаятчийската традиция, изградена през XVIII–XIX в. върху основата на развитото местно овцевъдство, се превръща в устойчив елемент на локалната идентичност и как читалищната институция, като типична за българското Възраждане форма на самоорганизация, поема функцията да поддържа тази памет жива в съвременността. Методът е документален и историко-културологичен: анализ на публикувана изкуствоведска, етнографска и краеведска литература, съпоставена с институционални данни за читалището. Резултатите очертават приемствеността между възрожденския книжовен и просветен облик на Котел и по-късната читалищна институция, както и специфичните технически и композиционни характеристики на котленския килим. Приносът на изследването е в свързването на занаятчийската история с институционалната история на конкретна културна организация, а не в тяхното разглеждане поотделно.

Ключови думи: котленско килимарство, ажурна техника, читалищно дело, Българско възраждане, локална памет, нематериално културно наследство, Котел

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Котленско килимарство (Kotel carpet-weaving)

Увод

Котел е селище в източната част на Стара планина, в днешна Сливенска област, основано вероятно през XV век. Първите документални данни за него датират от 1486 г., когато селището наброява 53 къщи (Караджова, б.г.). През XVIII и XIX век Котел преживява стопански и културен подем, свързан с развитието на местното овцевъдство: жителите откарват стадата си на паша в Тракия и Добруджа, а покрай животновъдството се обособяват абаджийството, терзийството, тъкачеството и бояджийството (Караджова, б.г.). Върху тази стопанска основа израства и котленската килимарска традиция, която от домашен занаят за задоволяване на семейните нужди постепенно се оформя като самостоятелна художествена школа с ясно различима техника, орнаментика и цветова система.

Успоредно със занаятчийския подем Котел се утвърждава като книжовен и просветен център, свързан с имената на Софроний Врачански, Петър Берон и Георги Раковски, с котленската калиграфско-писарска школа от XVIII век и с едно от първите български светски училища, открито през 1812 г. (Караджова, б.г.). Именно в тази среда, през 1870 година, е учредено котленското читалище — първоначално под името „Съгласие“, а по-късно, след обединяване с второ културно-просветно дружество, приема сегашното си име Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“ (Община Котел, б.г.).

Изследователският въпрос, който статията си поставя, е следният: доколко и по какъв начин институция от читалищен тип, наследник на възрожденската традиция за гражданска самоорганизация, участва в съхраняването на занаятчийска памет, чийто произход предхожда самата институция с векове. Прегледът на досегашните изследвания показва, че историята на килимарството (Станков, 1968; Куршумова, 2024) и историята на читалищното дело (Велев, 2022) досега са изследвани предимно поотделно, като функционалната връзка между тях остава слабо изяснена в научната литература.

История на проучванията

Основополагащото изследване на котленската килимарска традиция е албумът на Димитър Станков „Котленски килими“, издаден от Българската академия на науките през 1968 г., в който за пръв път системно са описани техниките, мотивите и композиционните схеми на котленския килим (Станков, 1968). Станков е и автор на паралелно изследване върху чипровските килими, издадено от БАН през 1960 г., което по-късно позволява съпоставителен прочит между двете килимарски школи.

Въпросите на орнаменталната символика в българската везбена и тъкана традиция са поставени от Иван Коев в труда му „Българска везбена орнаментика“ (БАН, 1951), който тълкува геометричните мотиви като носители на по-стара, комуникативна и обредна функция (Коев, 1951). Обобщен етнографски преглед на тъкачеството, овцевъдството и домашните занаяти в национален мащаб дава Николай Колев в „Българска етнография“, където котленската и чипровската школа са поставени в по-широкия контекст на българското килимарство (Колев, б.г.).

През последните години изследователската активност около темата се подновява чрез работата на сливенската изследователка Дора Куршумова, чиито книги „Чудните килими от Котленско“ и „Истории, втъкани в котленски килими“ (2024) съчетават теренно проучване с популяризаторска дейност и поставят акцент върху датировката на конкретни образци и връзката им с местната памет (Куршумова, 2024). Статия на Петя Илиева в електронното издание на списание „Българска наука“ обобщава наличните изследвания за произхода, техниката и орнаментиката на котленските и чипровските килими, като се позовава пряко на трудовете на Станков и Коев (Илиева, б.г.).

Историята на самата институция на читалището — като организационна форма — е систематизирана от Венцислав Велев в монографията „Исторически преглед, развитие и съвременност на читалищното дело в България (подбрани моменти)“ (2022), издадена от академично издателство „За буквите – О писменехь“, която проследява процесите на учредяване, обединяване и институционализиране на читалищата в национален мащаб (Велев, 2022). Историко-културният контекст на самия град Котел през възрожденската епоха е представен в статията „Котел“ от енциклопедията „Българско възраждане. Литература, периодичен печат, литературен живот, културни средища“, том 2 (К–П), издание на Института за литература при БАН (Караджова, б.г.).

Методология

Изследването се основава на документален и историко-културологичен метод: съпоставка на публикувана изкуствоведска, етнографска и енциклопедична литература с институционални данни за читалище „Съгласие – Напредък 1870“, публично достъпни на официалния сайт на Община Котел. Използван е и сравнителен подход между котленската и чипровската килимарска школа, доколкото и двете са документирани в паралелните изследвания на Димитър Станков.

Темата на изследването е историко-културологична, а не археологическа, поради което лабораторни физикохимични методи за анализ на материали (рентгенова дифракция, електронна микроскопия, мас-спектрометрия) не се прилагат — такива изследвания на конкретни котленски килимени образци не са ми известни като публикувани в достъпната литература и включването им би представлявало недопустимо предположение за данни, каквито изворите не съдържат. Аналогично отпада и приложението на терени методи като GIS, фотограметрия или LIDAR, характерни за археологически теренни проучвания, тъй като предметът на изследване е нематериално културно наследство и институционална история, документирани текстово и визуално, а не археологически обект in situ (на място на разкопки).

Основни резултати

Според описанието на Станков (1968) котленският килим принадлежи към гладкия, двулицев тип тъкани, за разлика от вързаните техники, характерни за китениците. Основен отличителен белег на котленската школа е ажурната техника — при срещането на два цвята по посока на основата се образуват отвори (ажури), достигащи според описанията до около 10 мм (Илиева, б.г., позовавайки се на Станков, 1968). Най-старата прилагана техника е така наречената „късана“, при която вътъкът не преминава по цялата широчина на тъканта, а изгражда отделни мотиви.

Композиционно котленските килими следват няколко устойчиви схеми: централно поле с ива по края; централно поле и бордюр; централно поле, бордюр и кривулка между тях. Кривулката „кривите синджири“, наподобяваща верига от куки, е посочена като най-типична за котленската школа (Илиева, б.г.). Сред най-развитите в техническо и колоритно отношение модели, датирани към епохата на Възраждането — XIX век, са „Къдрави звезди“ и „Суровакниците“, при които звездообразните мотиви са подредени в шахматен ред, а полето около тях е изпълнено с растителни и зооморфни изображения (Илиева, б.г.). Цветовата система на котленския килим не допуска едновременна употреба на трите основни цвята — жълт, син и червен — в равностойно количество; винаги доминира само един основен цвят, подпомогнат от няколко допълнителни (Илиева, б.г.).

Институционалната част от резултатите се отнася до самото читалище. Според официалните данни на Община Котел, Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“ е учредено през 1870 година в град Котел и днес се помещава на площад „Възраждане“ № 4 (Община Котел, б.г.). Читалището поддържа библиотека и състави за автентична градска и фолклорна песен и е действащ организатор на културния календар на общината, включително на събития с пряко отношение към килимарската традиция — например Националния детски конкурс „Фолклорна огърлица“, провеждан в неговата зала (Община Котел, б.г.).

Анализ и интерпретация

Учредяването на читалището през 1870 г. не е изолиран акт, а продължение на вече изградена котленска традиция за просветна самоорганизация — градът разполага с едно от първите български светски училища още от 1812 г. и с активна книжовна школа от XVIII век (Караджова, б.г.). Читалището приема функциите на тази по-стара традиция и ги пренася в нова, гражданска организационна форма, типична за цялото българско Възраждане.

По отношение на занаята функцията на читалището е двойна. От една страна, то е публично пространство, в което местната общност представя и институционализира собствената си занаятчийска идентичност — чрез изложби, конкурси и културни събития, свързани с килима като символ на Котел. От друга страна, читалището действа като посредник между отделните носители на занаятчийско знание — тъкачки, изследователи, музейни специалисти — и по-широката публика, извън тесния кръг на семейната предавка на умения, която исторически е била основният канал за пренасяне на техниката.

Сравнителен анализ

Най-близкият регионален паралел на котленската школа е чипровската килимарска традиция, документирана паралелно от Димитър Станков в отделен труд, издаден от БАН през 1960 г. Докато чипровските килими се развиват в условията на ограничения, наложени от османски пазар и религиозна забрана за изобразяване на хора и животни, което ги насочва към строга геометрична стилизация, котленската школа допуска по-богато природонаподобително и фигурално изображение — птици, растения и човешки фигури в полето около звездните мотиви (Илиева, б.г.). Композицията на котленските килими е определена като по-проста по конструкция от чипровската, но по-богата с детайли (Илиева, б.г.).

По отношение на по-дълбоката история на тъкачеството в българските земи, статията на Илиева, позовавайки се на класически антични извори, припомня свидетелството на Херодот за тракийските жени, които изпридат лен, докато водят добитъка — пример за връзката между текстилния занаят и всекидневния бит на местното население от древността насам (Илиева, б.г.). Подобни антични паралели поставят котленската традиция в по-дългата линия на текстилно производство по българските земи, чиито най-ранни археологически следи — глинени прешлени и вретена — се откриват в неолитни селищни могили на територията на страната (Илиева, б.г.).

Специфики и научен контекст

Уникалният характер на котленската школа се определя от съчетанието между ажурна техника, специфична колоритна дисциплина и фризова композиция, при която мотивите се подреждат хоризонтално или вертикално спрямо основата. Тази съвкупност от характеристики позволява котленският килим да бъде разпознат като отделно направление в българското килимарско производство, а не просто като локален вариант на по-обща традиция.

За реконструкцията на процесите на предаване на занаятчийско знание значение има и фактът, че съвременната изследователска дейност по темата — трудовете на Дора Куршумова — е насочена именно към датирането на конкретни съхранени образци и свързването им с имена на майсторки и семейства, което разширява представата за килима от анонимен художествен продукт към носител на индивидуализирана локална памет.

Интегративен научен дискурс

Съпоставката между занаятчийската и институционалната история на Котел показва, че устойчивостта на местната килимарска традиция не се дължи единствено на пазарни или семейни механизми на предаване, а и на съществуването на организирана гражданска структура, способна да институционализира паметта за занаята извън тесния кръг на преките му носители. Читалището изпълнява именно тази функция — то не създава занаята, но осигурява публичната рамка, в която той продължава да бъде разпознаваем елемент от идентичността на града и след като домашното производство на килими вече не е основен поминък на населението.

Заключение

Изследването показва, че котленското килимарство и читалищната институция в Котел принадлежат към една и съща по-широка традиция на местна гражданска и културна самоорганизация, зародена през българското Възраждане. Занаятът предхожда читалището с векове, но именно читалищната форма, утвърдена през 1870 г. и запазена до днес под името „Съгласие – Напредък 1870“, осигурява институционалния канал, чрез който котленската килимарска памет продължава да бъде публично видима и днес. Бъдещи изследвания биха могли да разширят този анализ чрез систематизиране на архива на самото читалище и чрез съпоставка с институционалния опит на други читалища в котленския край, свързани с местни занаяти.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН) — Институт за литература
• Община Котел
• Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“, гр. Котел

II. Дигитални платформи

• Официален сайт на Община Котел — раздел „Народни читалища“
• Енциклопедия „Българско възраждане“, Институт за литература – БАН — статия „Котел“
• Списание „Българска наука“ — статия на Петя Илиева

III. Библиография (БАН/СУ стандарт)

• Велев, В. Исторически преглед, развитие и съвременност на читалищното дело в България (подбрани моменти). София: Академично издателство „За буквите – О писменехь“, 2022.
• Илиева, П. Значение на българските фолклорни мотиви, като част от културното ни наследство. История на българските фолклорни мотиви. — В: сп. Българска наука (електронно издание), б.г.
• Караджова, Д. Котел. — В: Енциклопедия „Българско възраждане. Литература, периодичен печат, литературен живот, културни средища“, т. 2 (К–П). София: Институт за литература – БАН, б.г.
• Коев, И. Българска везбена орнаментика. София: Българска академия на науките, 1951.
• Колев, Н. Българска етнография. София: Българска академия на науките, б.г.
• Куршумова, Д. Истории, втъкани в котленски килими. Сливен, 2024.
• Куршумова, Д. Чудните килими от Котленско. Сливен: Обществен дарителски фонд – Сливен.
• Община Котел. Народни читалища (официална страница). б.г.
• Станков, Д. Котленски килими. София: Издателство на Българската академия на науките, 1968.
• Станков, Д. Чипровски килими. София: Издателство на Българската академия на науките, 1960.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Цитаделата на Лютица| Rada Evtimova

 (The citadel of Lyutitsa)

Архитектурни особености на цитаделата на крепостта Лютица според последните археологически проучвания 

(Architectural Features of the Citadel of the Lyutitsa Fortress According to the Latest Archaeological Research)

Строителни периоди, укрепителна система и представителна архитектура на средновековния „Мраморен град“ в Източните Родопи

Резюме

Крепостта Лютица, разположена в община Ивайловград, област Хасково, е един от най-добре запазените средновековни укрепени градски центрове на територията на България. Проучванията, водени от 2002 г. насам от доц. д-р Бони Петрунова и д-р Филип Петрунов (НАИМ при БАН), разкриват вътрешно укрепено ядро с обща дължина на стените над 800 м, изградено предимно от мрамор, споен с бял хоросан — обстоятелство, дало основание обектът да бъде наречен от изследователите „Мраморният град“. Настоящата статия систематизира публикуваните данни за архитектурата на цитаделата: градежната техника (т.нар. „сантрачна система“), укрепителните кули, представителната Сграда № 1 до входа и хронологическите етапи на изграждане и преустройство от IX до XIV в. Материалът се основава изцяло на публикувани археологически отчети и научни статии на екипа, проучвал обекта. Целта е да се очертае архитектурният облик на цитаделата в светлината на находките от последните две десетилетия, без прибягване до недокументирани хипотези или популярни легенди.

Ключови думи: Лютица, цитадела, средновековна фортификация, Източни Родопи, Второ българско царство, крепостна архитектура, доц. д-р Бони Петрунова, д-р Филип Петрунов

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Заключение
• 9. Използвани източници

 Цитаделата на Лютица (The citadel of Lyutitsa)

Увод

Средновековният град Лютица е разположен на едноименния хълм в източните дялове на Родопите, на около 8 км северозападно от квартал Лъджа на гр. Ивайловград, 6 км източно от с. Плевун и 1,5 км от обезлюденото днес с. Рогозово. Обектът попада в община Ивайловград, област Хасково, в непосредствена близост до българо-гръцката граница, с пряка визуална връзка към Адрианопол (дн. Одрин) и Южнотракийската низина.

До 2002 г. мястото е било известно сред местното население единствено с топонима „Градището“. Систематичните археологически разкопки, започнати през същата година под ръководството на доц. д-р Бони Петрунова, установяват, че под повърхностния каменен разсип от османския период се крие едно от най-добре запазените средновековни укрепления в България — с крепостни стени, достигащи на места височина до 10 м, и вътрешно укрепено ядро (цитадела), пряко свързано с главните куртини.

Изследователски въпрос на настоящата статия е: какви са конкретните архитектурни характеристики на цитаделата на Лютица — градеж, план, укрепителни елементи и представителна застройка — според резултатите от археологическите кампании, публикувани до момента.

История на проучванията

Проучванията на Лютица протичат в няколко последователни кампании, документирани ежегодно в поредицата „Археологически открития и разкопки“ (АОР) на НАИМ–БАН:

• 2002 г. — начало на разкопките под ръководството на Б. Петрунова (Петрунова 2003, 140).
• 2004–2006 г. — първи по-мащабни разкрития на крепостните съоръжения (Петрунова 2005, 310–311; Петрунова 2006, 360).
• 2011 г. — начало на проучването на представителната сграда до входа на цитаделата, обозначена по-късно като Сграда № 1 (Петрунова, Василева, Димитрова 2012).
• 2013–2016 г. — разширяване на разкопките в сектора на входа и документиране на последователни строителни хоризонти (Петрунова, Петрунов 2015; Петрунов, Кирякова, Стоилова 2016).
• 2017–2018 г. — спасителни и редовни проучвания във втора охранителна зона на крепостта и в непосредствена близост до портата, при които са открити оловният печат на императрица Ирина Палеологина (Йоланта Монфератска Дукина Комнина Палеологина) и елементът от пластинчата броня (Петрунов, Кирякова, Райкова 2017; Петрунова, Петрунов, Кирякова, Райкова 2018; Петрунова, Петрунов, Кирякова 2019).
• 2020 г. — завършване на разкопките в централната част на Сграда № 1 (Petrunov 2021).
• 2002–2022 г. — натрупване на обширен нумизматичен материал, обобщен в публикацията за торнезетата от Лютица (Петрунов 2023).

Резултатите от първите петнадесет проучвателни сезона (2002–2017 г.) са синтезирани в монографията на Б. Петрунова и Ф. Петрунов „Лютица. Мраморният град — закрилник на Източните Родопи“, книга първа (София, 2018), която остава основният обобщаващ труд по темата към момента.

Методология

Настоящият текст прилага критичен библиографски метод, основан изключително на публикувани научни източници — годишни отчети от АОР, статии в специализирани издания („Нумизматика, сфрагистика и епиграфика“, „Известия на Националния исторически музей“) и материали от научни конференции (БАНИ’2020). Данните за архитектурните структури (план, размери, дебелина на зидовете, строителни фази) са заимствани директно от теренната документация на проучвателния екип, изготвена от инж. Атанас Каменаров и Виолина Кирякова.

Хронологическото датиране на строителните хоризонти се основава на стратиграфски наблюдения, съпоставени с нумизматичен материал — метод, прилаган последователно от екипа на обекта и от специалистите нумизмати проф. Константин Дочев и доц. д-р Владимир Пенчев. Сравнителният анализ на въоръжението (пластинчатата броня) използва типологическия метод на доц. д-р Деян Рабовянов, приложен и към аналогични находки от Царевец и Никопол.

Статията не привлича лабораторни физикохимични анализи (напр. рентгенова дифракция или електронна микроскопия) на строителните материали, тъй като такива не са документирани в публикуваната до момента литература за обекта — заключенията за произхода на мрамора се основават на макроскопски наблюдения, изнесени от проучвателите (Петрунова, Петрунов 2018).

Основни резултати

Общ план и укрепителна система

Руините на средновековния град заемат площ от 26 дка и имат форма на неправилна елипса с максимални размери 220 х 167 м. Общата дължина на крепостните стени надхвърля 800 м, а запазената им височина достига 10 м. Дебелината на стените варира между 1,8 и 2,3 м.

Градежът е изпълнен от добре оформени по лицева страна ломени камъни, споени с бял хоросан; между двете лица е положен implektum от камък, обилно свързан с хоросан. Значителна част от камъните в лицевата зидария са мраморни, което придава на стените характерния светъл, бял цвят — обстоятелството, заради което изследователите наричат обекта „Мраморния град“ (Петрунова, Петрунов 2018).

По протежението на куртините са документирани отвори за дървени греди, вградени надлъжно в тялото на стената — конструктивно решение, известно като „сантрачна система“. То изпълнява функцията на еластичен пояс, придаващ гъвкавост на зидарията при обстрел от стенобойни машини, и представлява българският еквивалент на тухлените пояси, характерни за късноантичните фортификации.

По протежение на куртините са запазени 10 от общо 16-те кули и бастиони на укреплението: 1 осмостенна, 3 кръгли, 2 U-образни и 10 правоъгълни. Главният вход е разположен в най-западната част на крепостта, с ширина около 2 м, пряко защитен от две правоъгълни кули.

Строителни периоди

В укреплението се различават два основни строителни периода. Първият е датиран в IX–X в., когато земите на Източните Родопи трайно влизат в пределите на българската държава; от него произхожда основният план на крепостта, главният вход и по-голямата част от запазените днес кули, включително осмоъгълната кула в югоизточния ъгъл. От същия период е и голямата трикорабна базилика в централната, най-висока точка на хълма.

Вторият строителен период е отнесен към XII–XIII в. — след сериозните поражения на укрепленията при завладяването на българските земи от Източната Римска империя в края на X — началото на XI в. През този етап са изградени още четири кули в западната част на града, подсилени са старите стени и е издигната протейхизма пред северозападния, северния и част от източния участък на укреплението — допълнителна отбранителна линия, защитаваща най-достъпните подходи. От този период е и разкритата еднокорабна църква, издигната върху останките на ранносредновековната базилика.

Сграда № 1 — представителната постройка до входа

Непосредствено до единствения регистриран вход в западната част на града е разположена монументална постройка, обозначена в проучвателната документация като Сграда № 1. Изследването ѝ протича последователно между 2011 и 2020 г.

Първоначалният зид „А“ е открит през 2011 г.; в хода на следващите кампании е разкрита цялата му дължина от 14,65 м при средна ширина до 0,83 м. През 2013–2014 г. са регистрирани зидове Б1 и З1, както и част от Б2 и преходът между тях, при обща изследвана площ около 70 кв. м. През 2015–2016 г. е проследен целият план на сградата чрез сондажи, а общата ѝ застроена площ е установена на 197 кв. м. През 2020 г. е изцяло разкрита централната част на постройката, където е открит зид „И“, обособяващ централно помещение.

Основите на сградата са вкопани и положени директно върху скалата; зидовете са изградени от ломени камъни, споени с хоросан с фина керамична примес, като на места разтворът достига дебелина до 1 м. Ширината на зидовете варира между 0,80 и 0,83 м, а запазеният културен пласт — между 0,10 и 1,20 м. Входът на сградата, ограден от зидове „И“ и „Д“, е с широчина около 1,40 м.

Постройката преживява поне едно преустройство в рамките на функционирането си между X–XI и XII–XIII в. По-късни конструктивни намеси от XIV в. — сред които зид „Б“, впоследствие демонтиран и заменен с контрафорс — свидетелстват за адаптиране на структурата към нуждите на по-късния етап от живота на крепостта. След края на XIII в. сградата служи като източник на строителен материал за ремонта на крепостната стена през XIV в., което води до почти пълното разрушаване на входните ѝ зидове.

Общо на територията на Сграда № 1 са открити над 1300 движими паметника за деветте проучвателни сезона — монети от времето на Константин VII Багренородни (912–963) до Исак II Ангел, латински и български имитации, монети на Атинското дукство, както и на възстановената след 1261 г. Византийска империя (Petrunov 2021).

Находки, свързани с хронологията на цитаделата

В пространството между крепостната порта и голямата сграда югоизточно от нея, при разкопки през 2018 г., е открит оловен печат на императрица Ирина Палеологина (1274–1317), датиран между 1305 и 1306 г. — находка без пряк паралел от редовни археологически проучвания в България до момента на публикуването ѝ (Петрунов 2020).

В същия сектор, в насипа между голямата сграда и крепостната стена, е открита и желязна пластина от пластинчата броня, датирана в последните две десетилетия на XIII и първите две десетилетия на XIV в. — период, свързан с второто голямо кризисно събитие в живота на крепостта, довело до нейното опожаряване (Рабовянов, Петрунов 2021).

При разкопки в близост до входа на укреплението между 2002 и 2022 г. са документирани и 38 екземпляра торнезета на латинските владетели на Балканите и Византия — сред тях монети на Карл I Анжуйски, на рода дьо ла Рош (Атинско дукство), на Изабела дьо Вилардуен (Ахейски принципат), на Йоан II Орсини, на Андроник II и Андроник III Палеолог, както и досега непубликувано монетосечене на Йоан V Палеолог (Петрунов 2023).

Анализ и интерпретация

Съпоставката между архитектурните данни и нумизматичния материал очертава ясна картина за функционирането на цитаделата в две основни фази. През IX–X в. градското ядро се оформя като структуриран административен и духовен център, за което свидетелства едновременното изграждане на главния вход, кулите и голямата трикорабна базилика. Монетите от X–XII в., открити в пласта на Сграда № 1, потвърждават непрекъснатото функциониране на постройката през този период.

Втората фаза, свързана с подсилването на укреплението през XII–XIII в., съвпада с възстановяването на значението на крепостта след отслабването на византийския контрол в Мала Азия. Присъствието на латински монети от края на XIII — началото на XIV в. в непосредствена близост до входа документира период, в който Лютица изглежда е под контрола на латинските държави на Балканите — кратък отрязък, съпроводен и от разрушаването на по-ранната Църква № 2 и заменянето ѝ с по-скромна еднокорабна постройка.

Печатът на Ирина Палеологина, датиран в първите години на нейното управление в Солун (1305–1306 г.), съвпада хронологически с период на засилена нужда от финансови постъпления във Византийската империя, свързана с изплащането на каталанските наемници — обстоятелство, което позволява печатът да бъде тълкуван като следа от административна или търговска кореспонденция, а не като случайна находка (Петрунов 2020).

Находката от пластинчата броня, датирана в същия хронологически хоризонт, съответства на засиленото проникване на западноевропейска военна мода в балкано-византийския свят през първите десетилетия на XIV в. — процес, документиран паралелно и в Царевец, Никопол и Русокастро (Рабовянов, Петрунов 2021).

Сравнителен анализ

Градежната техника на Лютица — ломени, предимно мраморни камъни с хоросанова спойка и вграден дървен „сантрач“ — намира паралели в редица български средновековни укрепления от IX–X в., макар мащабната употреба на мрамор да остава сравнително рядко срещана характеристика в източнородопския регион.

По отношение на защитното въоръжение, пластината от Лютица е съпоставена от Д. Рабовянов и  д-р Ф. Петрунов с аналогични находки от Царския дворец на Царевец във Велико Търново (Рабовянов, Димитров 2010; Rabovyanov, Dimitrov 2011), от крепостта Никопол (Rabovyanov, Naydenov 2013) и от Русокастро, както и с по-широк кръг паралели от Централна и Югоизточна Европа — замъците Орлик (Чехия), Шчерба и Нове место (Полша), крепостите Сталач и Ружица (Сърбия и Хърватия) и Бистра Мурешулуй (Румъния) (Рабовянов, Петрунов 2021).

Нумизматичните паралели сочат близост между процесите на парично обръщение в Лютица и в Търновград — наличието на сходни по количество и качество имитации на византийски монети в двата центъра подсказва сходни икономически механизми в периода на Второто българско царство (Петрунов 2018).

Специфики и научен контекст

Сред уникалните за българската археология характеристики на Лютица се откроява находката на оловния печат на Ирина Палеологина — първи документиран екземпляр от редовни разкопки в България — както и досега непознатото монетосечене на Йоан V Палеолог, установено едва при обработката на торнезетата от обекта (Петрунов 2023). Тези данни поставят Лютица сред ключовите обекти за изследване на паричното обръщение и дипломатическите връзки по югоизточната граница на Второто българско царство през XIV в.

Заключение

Публикуваните до момента архитектурни данни очертават цитаделата на Лютица като укрепено градско ядро с два ясно различими строителни периода — IX–X в. и XII–XIII в., — оформено от мощна крепостна стена със смесена каменно-мраморна градежна техника и вградена дървена армировка. Представителната Сграда № 1 до входа документира близо петвековно непрекъснато функциониране, последователно преустройвана до края на XIII в. Находките от последните проучвателни сезони — печатът на Ирина Палеологина, елементът от пластинчата броня и торнезетата на латинските владетели — насочват към кратък, но наситен със събития период в началото на XIV в., свързан с военни сблъсъци и с проникването на западноевропейски политически и военни практики в района. Бъдещите проучвания, засега обхванали под 5% от територията на обекта, се очаква да прецизират допълнително хронологията на цитаделата.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

Български академия на науките (БАН) — Национален археологически институт с музей (НАИМ), Секция за средновековна археология; Национален исторически музей (НИМ) — София; Исторически музей — Ивайловград; Община Ивайловград.

II. Дигитални платформи

publications.naim.bg (издания на НАИМ–БАН); academia.edu (профил на д-р Филип Петрунов и Деян Рабовянов).

III. Библиография

• Петрунова, Б. Археологическо проучване на крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2002 г. София, 2003, 140.
• Петрунова, Б. Крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2004 г. София, 2005, 310–311.
• Петрунова, Б. Проучвания на крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2005 г. София, 2006, 360.
• Петрунова, Б., Е. Василева, Я. Димитрова. Крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов. Археологически проучвания на крепостта Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2014 г. София, 2015, 663–665.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, А. Стоилова. Средновековна крепост — град Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2015 г. София, 2016, 697–699.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 18. Средновековна крепост — град Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2016 г. София, 2017, 566.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 19. Спасителни археологически проучвания във втора охранителна зона на крепостта Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2016 г. София, 2017, 569.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов. Лютица. Мраморният град — закрилник на Източните Родопи, книга първа. София, 2018.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов, Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 24. Археологически проучвания на крепостта Лютица през 2017 г. — Археологически открития и разкопки през 2017 г. София, 2018, 509–511.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 25. Спасителни археологически проучвания на крепостта Лютица през 2017 г. — Археологически открития и разкопки през 2017 г. София, 2018, 511–513.
• Петрунов, Ф. Нови данни за монетната циркулация от епохата на Второто българско царство в средновековния град Лютица. — Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 14, 2018, 175–180.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов, Виолина Кирякова. № 38. Археологически проучвания на крепостта Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2018 г. София, 2019, 533–535.
• Петрунов, Ф. Оловен печат на Ирина Палеологина от средновековния град Лютица. — Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 14, 2020.
• Petrunov, F. Building № 1 from the Marble City Lyutitsa. — В: Доклади, международна научна конференция БАНИ’2020, 21–23 ноември 2020. София, 2021.
• Рабовянов, Д., Ф. Петрунов. Елемент от пластинчата броня от средновековния град Лютица. — Известия на Националния исторически музей, том XXXIII (Юбилеен сборник Бони Петрунова). София, 2021, 297–314.
• Петрунов, Ф. Торнезета от средновековния град Лютица. — Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 19, 2023, 105–116.
• Рабовянов, Д., Ст. Димитров. Средновековно защитно въоръжение от Царския дворец в Търновград. — Археология, LI, 2010, кн. 1–2, 77–87.
• Rabovyanov, D., St. Dimitrov. Medieval Armour from the Royal Palace in the Bulgarian Capital Tarnovgrad. — Acta Militaria Mediaevalia, VII, 2011, 161–173.
• Rabovyanov, D., V. Naydenov. Late Medieval Coat of Plates from the Lower Danube Fortress of Nikopol. — Archaeologia Bulgarica, XVII, 2, 2013, 73–88.
• Дочев, К. Каталог на българските средновековни монети XIII–XIV век. Велико Търново, 2009.
• Дочев, К. Монети на византийската фамилия Палеолози в паричното обръщение на Българската държава 1259–1396. Т. 1–2. Велико Търново, 2017.
• Авдев, С. Монетната система в Средновековна България през XIII–XIV век. София, 2005.
• Malloy, A. G., I. F. Preston, A. J. Seltman. Coins of the Crusader States 1098–1291. New York, 1994.
• Hendy, M. Coinage and Money in the Byzantine Empire (1081–1261). Washington, 1969.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Крумова експанзия | Rada Evtimova

 (Krum's Expansion)

Посоки и цели на Крумовата експанзия (803 – 814 г.): Прагматична геополитика или опит за териториална реставрация на Кубратовата държава

(Directions and Objectives of Khan Krum's Expansion, 803–814: Pragmatic Geopolitics or an Attempt at Territorial Restoration of Kubrat's State)

Военностратегически анализ на географския обхват на Крумовите походи в контекста на ранносредновековния баланс на силите

Резюме

Управлението на кан Крум (803 – 814 г.) бележи най-мащабното териториално разширение в ранната история на българската държава. Статията изследва географията на военните действия на владетеля — унищожаването на Аварския каганат и присъединяването на панонски земи на северозапад, както и похода по поречието на Струма и превземането на Сердика на югозапад — с цел да установи доколко тя подкрепя тезата за съзнателно възстановяване на границите на Кубратова Велика България. Методологически текстът разчита на съпоставка между византийски и франкски хронисти, съотнесена със съвременната българска медиевистика. Резултатите показват, че териториалният обхват на похода в северозападна посока спира на река Тиса, без да продължава към старите източноевропейски територии на Кубратовия племенен съюз, което поставя под въпрос идеята за целенасочена реставрация. Приносът на статията е в систематизирането на два конкуриращи се обяснителни модела — прагматичен реалполитик и родова памет — при спазване на строг извороведски подход.

Ключови думи: кан Крум, Аварски каганат, Сердика, Кубратова България, военна стратегия, геополитически вектори, териториален обхват.

Съдържание на статията

• Увод
• История на проучванията
• Методология
• Основни резултати
• Анализ и интерпретация
• Византийската перспектива
• Сравнителен анализ
• Специфики и научен контекст
• Интегративен научен дискурс
• Заключение
• Използвани източници

Крумова експанзия (Krum's Expansion)

Увод

Управлението на кан Крум (803 – 814 г.) съвпада с рязка промяна в геополитическата карта на Централна и Югоизточна Европа. В началото на IX век Аварският каганат вече е сериозно отслабен от походите на Карл Велики, а Византия преминава през период на военна и административна реорганизация след реформите на Никифор I Геник. В тази обстановка българската държава провежда две отделни по посока военни кампании — унищожаването на Аварския каганат и присъединяването на части от Панония на северозапад, и похода по поречието на Струма с превземането на Сердика през 809 г. на югозапад.

Настоящият текст поставя въпрос, различен от вече разработваната тема за политическата легитимация чрез историческа памет: доколко географията на самите военни действия — а не техните пропагандни последици — подкрепя тезата за съзнателен опит за възстановяване на териториалния обхват на Кубратова Велика България. Ако подобно намерение е съществувало, логично би било да се очаква насочване на похода и към източните територии на Стара Велика България, а не единствено на юг към Византия.

История на проучванията

Хронологическата рамка на управлението на Крум е поставена от Васил Златарски в първия том на неговата „История на българската държава през средните векове" (Златарски 2002), фототипно преиздадена от академичните издателства „Проф. Марин Дринов" и „Захарий Стоянов". Трудът остава базова хронология на събитията от 803 до 814 г., включително на похода срещу аварите и на битката във Върбишкия проход през 811 г.

Методологическа основа за работа с извора за похода от 811 г. поставя Иван Дуйчев, който през 1936 г. пръв публикува т.нар. Анонимен Ватикански разказ по ръкопис от Ватиканската библиотека, въвеждайки съчинението в научно обращение (Дуйчев 1936: 147–186). Геополитическа рамка на управлението на Крум предлага Петър Мутафчиев в „История на българския народ" (Мутафчиев 1943), където действията на владетеля се разглеждат през призмата на географските дадености и постоянните външни заплахи, пред които е изправена ранносредновековната българска държава.

Просопографски подход към управляващия род прилага Пламен Павлов в монографията „Династията на Крум" (Павлов 2019). Според рецензията на Видин Сукарев в списание „Епохи" на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий", трудът борави с почти всички налични извори и предлага солидно библиографско приложение, макар да не е строго научен труд в тесния смисъл на жанра (Сукарев 2020: 357–359). В по-ранната си книга „Българското Средновековие: Познато и непознато" (Павлов 2008) авторът разглежда общата рамка на разпръскването на прабългарските общности след разпадането на Кубратовия съюз, което е предпоставка за темата, разработена тук — доколко териториалните действия на Крум са били насочени и към възможен контакт с тези общности.

За археологическия и етногенетичния контекст на прабългарите съществен принос имат изследванията на Рашо Рашев, който в статията „За произхода на прабългарите" (Рашев 1992) подлага на критичен преглед тезата за еднородния тюркски произход на прабългарската общност и обръща внимание на смесения ѝ състав. Георги Владимиров разглежда легитимационните стратегии на дунавските и волжките българи в сравнителен план, като показва, че двете общности, произлезли от Кубратова Велика България, следват различни и трудно съпоставими траектории на развитие след разпадането на съюза (Владимиров: 176–178).

Изследванията на Веселин Бешевлиев върху византийските извори за управлението на хан Крум, систематизирани от Деница Петрова в статия от 2020 г., представят обединяващ преглед на слабо познати в българската наука летописни съчинения — сред тях Анонимният Ватикански разказ, Житието на Никола Воин и Синаксарът на Цариградската църква (Петрова 2020: 139–144). Този преглед е ключов ориентир за оценка на изворовата база за периода на Крумовата експанзия.

Методология

Изследването прилага извороведски и историко-сравнителен метод. Основен инструмент е критиката на писмените извори за похода срещу аварите и за похода към Сердика — независимите византийски свидетелства на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, Анонимният Ватикански разказ, публикуван от Иван Дуйчев (Дуйчев 1936), и Франкските кралски анали, единственият пряк западен извор за съдбата на Аварския каганат в началото на IX век.

Данните от изворите се разполагат в три информационни пласта: първичен пласт — съвременни на събитията византийски и франкски свидетелства; вторичен пласт — по-късна средновековна рецепция на образа на Крум; и съвременен изследователски пласт — интерпретациите в българската медиевистика от XX–XXI век. Съпоставката между тези пластове позволява да се разграничи какво изворите документират пряко от онова, което съвременната историография предполага по аналогия.

Основни резултати

Изворовата база за похода срещу Аварския каганат в началото на управлението на Крум (803 – 805/809 г.) е сравнително оскъдна и косвена, за разлика от по-добре засвидетелствания период около похода на Никифор I през 811 г. Франкските кралски анали регистрират вътрешния разпад на аварската държавност още в края на VIII век, което оставя стратегически вакуум между Дунавска България и Каролингската империя.

Походът по поречието на Струма и превземането на Сердика през 809 г. са засвидетелствани по-пряко, макар изворите да наблягат основно на военния резултат — избиването на градския гарнизон — без да дават сведения за по-нататъшни планове спрямо територии по на юг или запад, в посока към общността на Куберовите българи в Македония. Пряко изворово свидетелство за контакт с тази общност през управлението на Крум липсва; тезата за такъв контакт се извежда предимно по аналогия, разработвана от Пламен Павлов като една от версиите за произхода на владетеля, редом с отхвърлените от самия него алтернативи за аварска връзка или родство с хан Кардам (Павлов 2019, по Сукарев 2020: 357).

Анализ и интерпретация

Северозападното направление на Крумовата експанзия завършва географски при река Тиса. Липсата на продължение на похода към по-източните територии на бившата Кубратова Велика България — земите северно от Черно море и по поречието на Волга — е показателна подробност за характера на предприетата политика. Ако териториалната реставрация на Старата Велика България е била изрична цел, географски логично би било насочване и в тази посока, каквото изворите не документират.

По-вероятно обяснение е, че унищожаването на аварската държавност отговаря на конкретна стратегическа необходимост — овладяване на солните залежи в Трансилвания и на търговски пътища, както и предотвратяване на директен граничен контакт с експанзионистичната политика на Карл Велики без българско посредничество. Присъединяването на панонски територии превръща Дунавска България в трети действащ фактор между Каролингската империя и Византия, но това е резултат от промяна в баланса на силите, а не непременно доказателство за предварително обмислен план за обединяване на разпръснатите прабългарски групи.

Югозападното направление на похода — по Струма към Сердика — има ясна военностратегическа логика спрямо Византия: контрол над важен път към вътрешността на Балканите и неутрализиране на пограничен център. Отваря ли този път географски достъп и към общността на Куберовите българи в Македония, е въпрос на логистична възможност, а не на документирано намерение. Хамбарлийският надпис, издигнат от самия Крум с обръщение към Никифор I, служи предимно като инструмент на публична легитимация пред Византия, съобразен с по-старата традиция на Именника на българските ханове (Владимиров: 176), а не като извор за конкретни териториални планове спрямо Македония.

Изследванията на Веселин Бешевлиев, обобщени от Деница Петрова (Петрова 2020), допълват тази картина от друг ъгъл — този на поведението на Крум след победата при Върбишкия проход. Отстъплението на владетеля от Плиска през 811 г. не е било хаотична реакция, а добре обмислена стратегия (Бешевлиев 1983: 17–26, по Петрова 2020). В тази посока сочи и предложението на Крум от 812 г. за подновяване на българо-византийския договор от 716 г. (Бешевлиев 1960: 283–300, по Петрова 2020) — жест, който показва стремеж към дипломатическо стабилизиране на постигнатото, а не към продължаващо военно унищожение на Византийската империя. Съчетанието от военен натиск и последващ дипломатически ход подкрепя прочита на Крумовата политика като прагматична, съобразена с реалните възможности за задържане на завоюваното, а не като експанзия без граница.

Византийската перспектива

Ромейските извори не представят действията на Крум като обединителен процес, а като нарастваща военна заплаха за империята. Ангел Николов показва, че византийската традиция изгражда около личността на владетеля образ, съставен от слухове, дезинформация и целенасочена политическа пропаганда, насочена към омаловажаване на поражението от 811 г. и демонизиране на противника (Николов 2009: 107–116). Тази перспектива е съществена корекция на всеки опит походите на Крум да бъдат тълкувани единствено през вътрешнобългарска призма — за съвременниците византийци те са преди всичко заплаха за имперската сигурност, а не стъпка към „обединение" на прабългарски общности.

Сравнителен анализ

Полезен контекст за оценка на Крумовата стратегия предлага съпоставката между дунавските и волжките българи, направена от Георги Владимиров. Докато дунавските българи изграждат идентичността си чрез Именника и каменните надписи в пряка полемика с Византия, волжките българи, приели исляма през X век, легитимират властта си чрез родословна връзка с Александър Македонски. Владимиров изрично предупреждава срещу пренасяне на изводи от единия културен модел върху другия, тъй като двете общности следват исторически различни траектории след разпадането на Кубратовата държава (Владимиров: 177–178). Тази методологическа предпазливост важи и при оценката на военната география на Крум — географската близост до бивши прабългарски територии не е автоматично доказателство за целенасочена политика спрямо тях.

Данните на Рашо Рашев за смесения етнически състав на прабългарската общност (Рашев 1992) допълват тази картина: самата Кубратова държава не е представлявала етнически хомогенно образувание с единна „родова памет", която да подлежи на съзнателно „възстановяване" в по-късен период. Това отслабва изходната предпоставка на тезата за реставрация в нейния най-буквален вид.

Външна, неутрална спрямо вътрешнобългарските историографски спорове гледна точка предлага Стивън Рънсиман, който в класическото си изследване разглежда управлението на Крум изцяло в рамките на византийската военнополитическа история, без да привнася по-късни идеологически тълкувания за целенасочена реставрация (Рънсиман 1993).

Специфики и научен контекст

Специфично за военната стратегия на Крум е съчетаването на два различни по характер похода в рамките на едно управление — унищожаването на съседна държавна структура (Аварския каганат) и завземането на укрепен византийски градски център (Сердика). Тази комбинация от степен на военна интервенция отличава управлението му от предходните канове и е показателна за прагматична адаптация към конкретните заплахи и възможности, а не за прилагане на единна предварително формулирана доктрина.

Интегративен научен дискурс

Съпоставката между двете направления на похода очертава последователна логика на реакция спрямо променящия се баланс на силите, а не на предварителен план за обединяване на разпръснатите прабългарски общности. Северозападното направление отговаря на вакуума, оставен от разгрома на аварите; югозападното — на нуждата от контрол над пътищата към Балканския интериор. Дипломатическото предложение от 812 г. и стратегическото отстъпление от 811 г. показват владетел, който съобразява военните си действия с реалните възможности за задържане на постигнатото. Хипотезата за родова памет, поддържана в частта от историографията около Пламен Павлов, представлява значим изследователски принос, който може да бъде разглеждан в съчетание с прагматичните геополитически фактори и ограниченията на географския обхват на военните действия.

Заключение

Военните действия на кан Крум документират ясна прагматична геополитика — реакция на конкретни стратегически възможности и заплахи в северозападна и югозападна посока, съчетана с готовност за дипломатическо стабилизиране на постигнатото.  Тезата за съзнателна териториална реставрация на Кубратова Велика България намира опора в родовата памет и изследванията на съвременни автори, макар географският обхват на похода да подсказва едновременно и силен прагматичен компонент, съобразен с тогавашния баланс на силите.Концепцията следва да се третира като работна изследователска хипотеза, а не като установен историографски факт. Бъдещи проучвания биха могли да разширят темата чрез по-задълбочен анализ на логистичните възможности за комуникация между Дунавска България и общността на Куберовите българи през първите десетилетия на IX век.

Използвани източници

I. Институционална база

• Исторически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий"
• Исторически факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски"

II. Дигитални платформи

• Promacedonia.org – дигитален архив на класически извори за българската история
• Kroraina.com – дигитален архив на изследвания върху прабългарската история

III. Библиография

• Бешевлиев, В. Три приноса към българската средновековна история. – В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. Състав. Ал. Бурмов. София: БАН, 1960, с. 283–300.
• Бешевлиев, В. Крум и Никифор. – Studia Balkanica, 17. Изследвания в чест на акад. Николай Тодоров. Състав. Стр. Димитров. София: БАН, 1983, с. 17–26.
• Владимиров, Г. Държавотворни и легитимационни стратегии в ранната история на дунавски и волжки българи. Студия, Academia.edu, с. 174–179.
• Дуйчев, Ив. Нови житийни данни за похода на император Никифор I в България през 811 г. – Списание на БАН, 53, 1936, с. 147–186.
• Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Том I. Първо българско царство. Част 1. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). София: Трето фототипно издание, акад. изд. „Проф. Марин Дринов" / „Захарий Стоянов", 2002.
• Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. 1–2. София, 1943.
• Николов, А. Хан Крум във византийската традиция: страшни слухове, дезинформация и политическа пропаганда. – В: Щрихи към балканското средновековие. Изследвания в памет на проф. Николай Кочев (Studia balcanica, 27). София, 2009, с. 107–116.
• Павлов, П. Българското Средновековие: Познато и непознато. Велико Търново: „Абагар", 2008, 138 с. ISBN: 978-954-427-796-3.
• Павлов, П. Династията на Крум. София: „БИ 93", 2019, 415 с. ISBN: 978-619-7496-40-6.
• Петрова, Д. Проучванията на Веселин Бешевлиев върху византийските извори за управлението на хан Крум. – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски", Исторически факултет, т. 105, 2020, с. 139–144.
• Рашев, Р. За произхода на прабългарите. – Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992, с. 23–33.
• Рънсиман, С. История на Първото българско царство. Прев. М. Пипева. София, 1993.
• Сукарев, В. Рец. на: Пламен Павлов. Династията на Крум. – Списание Епохи, Том XXVIII (2020), кн. 2, с. 357–359.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Читалищна институция | Rada Evtimova

 (Community Center Institution)

Читалището като научно-просветителен център: Историческа приемственост и съвременни фестивални модели в дейността на НЧ „Братство – 1869“ (гр. Кюстендил)

(The Community Center as a Scientific-Educational Hub: Historical Continuity and Contemporary Festival Models in the Activity of NCC "Bratstvo – 1869" (Kyustendil))

Резюме

Статията разглежда Народно читалище „Братство – 1869“ в гр. Кюстендил като пример за историческа приемственост между класическия модел на българското читалище от Възраждането и съвременните форми на фестивална култура. Контекстът е зададен от нормативната рамка на Закона за народните читалища (1996) и от международните документи за опазване на нематериалното културно наследство. Целта е да се проследи как институция, основана през 1869 г., се трансформира в организатор на два международни форума с национално и регионално значение – конкурсите „Акад. Марин Големинов“ и „Пауталия“ – в периода 2010–2026 г. Методите включват архивно-историческо, нормативно-документално и сравнително-културологично изследване. Резултатите показват устойчив модел на общинско-читалищно партньорство, различен от комерсиалните фестивални практики, описани в изследванията на неофолклорната музика. Приносът на статията е в очертаването на читалището като хибридна институция – едновременно пазител на историческа памет и действащ фестивален оператор.

Ключови думи: народно читалище, Кюстендил, нематериално културно наследство, фестивален модел, „Акад. Марин Големинов“, „Пауталия“, читалищно дело

Съдържание

• 1. Увод
• 2. Историография на читалищните изследвания
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Заключение
• 9. Използвани източници

Читалищна институция (Community Center Institution)

1. Увод

Основано на 1 юли 1869 г. под името „Българско читалище“ – дата, потвърдена еднозначно както в институционалните публикации на самото читалище, така и в независими справочни източници, без установено разминаване – Народно читалище „Братство“ в град Кюстендил се утвърждава като една от най-старите просветителски институции в Югозападна България. През десетилетията на своето съществуване то преминава през редица преименувания, отразяващи политическите и обществените промени в страната – „Цвят“ (1879), „Развитие“ (1883), „Кирил-Методиевско читалище“ (1886), „Братство“ (1891), „Васил Коларов“ (1950) и отново „Братство“ след 1990 г. Тази последователност от имена е сама по себе си документ за начина, по който местната общност предефинира институционалната си идентичност при всяка смяна на политическия режим, без да прекъсва приемствеността в своята дейност.

В настоящото изследване понятията „нематериално културно наследство“ и „фестивален модел“ се използват съобразно дефинициите, залегнали в Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство от 2003 г. и в Закона за народните читалища (Държавен вестник, бр. 89/1996 г.). Хронологичният обхват на анализа на съвременните форми е ограничен до периода 2010–2026 г., като по-ранната история на читалището се разглежда единствено доколкото обосновава тезата за историческа приемственост.

Изследователският въпрос, на който статията търси отговор, е следният: по какъв начин институция с корени във възрожденското читалищно движение се трансформира в оператор на международни фестивални форуми, без да губи идентичността си на просветен център?

2. Историография на читалищните изследвания

Изследванията върху читалищното дело в България следват няколко основни направления. Първото е историко-институционалното, представено от прегледните трудове за възникването и развитието на читалищната мрежа – от първите читалища през ХІХ в. до съвременната им уредба (Велев, б.г.). Според тези данни към края на 80-те години на ХІХ в. броят на действащите читалища достига 236, а към края на века – 439. Националната статистика от последните десетилетия показва общо 3321 читалища в страната, от които 663 в градовете и 2658 в селата, с общо 272 797 членове (Велев, б.г.).

Второто направление е нормативно-правното, свързано с приемствеността между Наредбата-закон за народните читалища от 1945 г. и действащия Закон за народните читалища от 1996 г., както и с уредбата на конкретните органи на управление – общо събрание, настоятелство, председател и проверителна комисия (Устав на НЧ „Зора – 1948“, с. Ябълково, общ. Кюстендил). Към това направление принадлежи и социологическо-управленската перспектива, представена от Байракова (2020), чиято дисертация „Българските читалища – между възхвалата и отрицанието. Читалищен мениджмънт в съвременен контекст“ (СУ „Св. Климент Охридски“) и последвалата монография „Народните читалища от епохата на Възраждането до съвременността“ анализират читалищния мениджмънт отвъд историко-описателния подход, включително чрез национални емпирични изследвания на управленските структури, публично представяни от нея като директор на Националния читалищен институт към Съюза на народните читалища. Основополагащ за историко-институционалния прочит остава и трудът на Гаврилова и колектив „Читалищата в България – минало, настояще и бъдеще“ (2000, Министерство на културата).

Третото направление е свързано с опазването на нематериалното културно наследство като функция на читалището – тема, разработена от Ненова (2019), която анализира ролята на общностите и на читалищната институция в контекста на нормативните документи на ЮНЕСКО, и от Иванова (2013), която проследява по-широката общоевропейска културна политика спрямо нематериалното наследство след приемането на Конвенцията от 2003 г. и на Рамковата конвенция от Фаро (2005).

Четвъртото направление засяга фестивализацията на фолклора като съвременен културен процес. Пейчева (2024) предлага теоретична рамка за анализ на връзката между фестивалната сцена и медийното ѝ отразяване, използвайки концепцията за „обществото на спектакъла“ на Ги Дебор, приложена към конкретен случай – частния музикален фестивал „Фолклорен изгрев“ във Варна. За разлика от този комерсиален модел, изследванията върху НЧ „Братство – 1869“ остават разпръснати в юбилейни издания и краеведски публикации, без да са обект на самостоятелен академичен анализ, което определя актуалността на настоящата статия. Актуалността на темата се потвърждава и от продължаващия институционален дебат – през октомври 2025 г. в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се провежда конференцията „Читалище и време. Историко-философски аспекти на началото“, с участието на председателя на Съюза на народните читалища Николай Дойнов и на заместник-министъра на културата, което показва, че историческият произход на читалищата продължава да е предмет на активно преосмисляне.

3. Методология

Изследването прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ архивно-историческия метод (проследяване на институционалните преименувания и ръководствата на читалището), нормативно-документалния анализ (Закон за народните читалища, устав на аналогично читалище като образец на общата нормативна структура) и културологичния анализ на фестивалната практика, следвайки модела за фестивален и медиен „спектакъл“, разработен от Пейчева (2024) въз основа на Дебор. Използван е и сравнителен метод – съпоставка между статистическите данни за националната читалищна мрежа (Велев, б.г.) и конкретните показатели на изследваната институция. Емпиричните данни за фестивалите са извлечени от официалните информационни канали на организаторите и от отразяването им в регионалния печат, при спазване на принципа да не се възпроизвеждат непроверени цифри.

4. Основни резултати

Понастоящем председател на НЧ „Братство – 1869“ е Иван Андонов, който заема поста от 2005 г. до момента. През 2026 г. сградата преминава основен ремонт, включващ конструктивно укрепване, енергийно обновяване, подмяна на инсталациите и изграждане на достъпна среда за хора с намалена подвижност – поредна инвестиция в материалната база на институцията.

Читалището развива и мрежова международна дейност: от 2005 г. в него е седалището на Регионалния експертно-консултантски и информационен център „Читалища“ – Кюстендил, обслужващ читалищата от цялата Кюстендилска област; от 2006 г. институцията е регионална точка на европейската информационна мрежа „Евродеск“; през 2009 г. е одобрена от Представителството на Европейската комисия в България за информационен център „Европа Директно“, статут, потвърден и през следващия програмен период през 2013 г.; през 2011 г. получава акредитация като приемаща и изпращаща организация по Европейска доброволческа служба, а на следващата година по Национална програма за младежта заработва и Младежкият информационно-консултантски център. В школите, курсовете и творческите състави на читалището се обучават над 1000 души, а около 50 доброволци участват в европейски и национални кампании и проекти, финансирани по програми като „Младежта в действие“ и „Еразъм+“.

Читалището организира ежегодно поредица от форуми: Международен конкурс за класическа китара „Акад. Марин Големинов“, Международен фолклорен конкурс „Пауталия“, Международен конкурс за шлагерна песен „Пей сърце“, Международен фестивал „Велики учители“, Международна камерна музикална академия, Международен конкурс за пианисти „Виктор Мержанов“, Национален танцов фестивал „Танцова феерия под Хисарлъка“, Национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“, Национален поетичен конкурс за деца „Веса Паспалеева“ и Национална конференция на китаристите в България.

Китарният конкурс носи името на родения в Кюстендил композитор, диригент и педагог академик Марин Големинов (1908–2000), възпитаник на парижката „Схола канторум“ и ректор на Българската държавна консерватория (1954–1956). Конкурсът се провежда ежегодно през април под патронажа на кмета на община Кюстендил, включен е в Програмата за закрила на деца с изявени дарби на Министерството на културата, а художествен директор е председателят на читалището Иван Андонов. На своето ХV издание през 2011 г. в конкурса вземат участие над 500 китаристи от България, Сърбия, Северна Македония, Гърция, Украйна, Русия, Англия и Норвегия; ХІХ издание се провежда през 2015 г., ХХІV – през 2020 г., а ХХІХ – през април 2026 г.

Международният фолклорен конкурс „Пауталия“ – наименован по антично-средновековното име на Кюстендил – се организира съвместно от Община Кюстендил, НЧ „Братство – 1869“ и НЧ „Пробуда – 1961“, включен е в културния календар на Министерството на културата. През юни 2026 г. се провежда юбилейното му ХХ издание, в което участват над 4000 изпълнители; ХІХ издание е проведено през юли 2025 г., като голямата награда получават хор „М. Букурещлиев“ и танцов състав „Луди-млади“ от Плевен.

5. Анализ и интерпретация

Данните позволяват да се откроят два взаимосвързани процеса. Първият е институционалната приемственост: читалището запазва основната си просветителска функция, дефинирана още в устава от 1879 г., но разширява дейността си от библиотечно-читалищна практика към организация на мащабни фестивални събития. Вторият процес е свързан с механизма на легитимация – организираните форуми получават общинско, а в случая на китарния конкурс и държавно признание чрез включването му в Програмата за закрила на деца с изявени дарби, което ги позиционира предимно като част от официалната културна политика.

Тази конфигурация се различава съществено от модела, описан от Пейчева (2024) за фестивала „Фолклорен изгрев“ във Варна, който е инициатива на частна музикална компания и телевизия и функционира предимно в логиката на търговски „спектакъл“. При НЧ „Братство – 1869“ организаторската структура е тристранна – община, читалище, партньорско читалище – а художественото ръководство се съсредоточава в лицето на председателя на читалището, което създава институционален модел на координация между сцена и публичност.

6. Сравнителен анализ

Съпоставени с националните показатели за читалищната мрежа (3321 читалища, 272 797 членове, по данни, представени от Велев, б.г.), фестивалните форуми на НЧ „Братство – 1869“ илюстрират как отделна институция може да надхвърли локалния си обхват и да привлече участници от над осем държави още в началото на второто десетилетие на ХХІ в. (китарен конкурс, 2011 г.), достигайки до над 4000 изпълнители на фолклорния форум през 2026 г. Съпоставката с частния фестивален модел на „Фолклорен изгрев“ (Пейчева 2024) показва, че докато варненският форум разчита на телевизионно медийно разширение и търговски партньор (търговски център), кюстендилският модел разчита на общинско-читалищно партньорство и на препратка към историческа личност (Марин Големинов) и историческо топонимно наследство (Пауталия) като източник на легитимация.

7. Специфики и научен контекст

Специфична особеност на изследвания случай е съвместяването на административна и художествена функция в лицето на председателя на читалището, който едновременно ръководи институцията, е художествен директор на китарния конкурс и председателства организационния комитет на фолклорния конкурс. Друга специфика е комбинацията от два международни форума с различен художествен профил – инструментален (класическа китара) и фолклорен – под общ институционален покрив, което е нетипично за повечето читалища, обичайно специализирани в един жанров сегмент. Тази двойна фестивална специализация, съчетана с непрекъснатата институционална история от 1869 г., позиционира НЧ „Братство – 1869“ като показателен случай за изследване на прехода от класически читалищен модел към съвременен културен мениджмънт.

8. Заключение

Историята на НЧ „Братство – 1869“ показва, че историческата приемственост на едно читалище функционира като действащ ресурс, върху който се изгражда съвременна фестивална инфраструктура. В периода 2010–2026 г. институцията утвърждава два международни форума – „Акад. Марин Големинов“ и „Пауталия“ – които функционират в рамките на официалната културна политика, за разлика от комерсиалните фестивални модели, описани в изследванията на неофолклорната музика. Отговорът на изследователския въпрос е, че приемствеността се постига чрез съчетаване на нормативна легитимност (общинско партньорство, държавни програми), персонална приемственост в ръководството и препратка към конкретно историческо и топонимно наследство. Бъдещи изследвания биха могли да задълбочат анализа чрез теренни наблюдения на самите фестивални издания и чрез интервюта с организаторите, по модела, приложен от Пейчева (2024) към варненския случай.

9. Използвани източници

I. Институционална база
Народно читалище „Братство – 1869“, гр. Кюстендил
Народно читалище „Пробуда – 1961“, гр. Кюстендил
Община Кюстендил
Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН
Национален читалищен институт към Съюза на народните читалища
Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
Регионален експертно-консултантски и информационен център „Читалища“ – Кюстендил

II. Дигитални платформи
bratstvokn.org
guitarkn.bratstvokn.org
probudakn.org
kustendil.com
artcultureforall.com
4volunteering.org

III. Библиография

• БАЙРАКОВА, Силвена (2020). Българските читалища – между възхвалата и отрицанието. Читалищен мениджмънт в съвременен контекст. Дисертационен труд. София: Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
• БАЙРАКОВА, Силвена. Народните читалища от епохата на Възраждането до съвременността.
• ВЕЛЕВ, Венцислав. Исторически преглед, развитие и съвременност на читалищното дело в България (подбрани моменти). Монография.
• ВЕЛЕВ, Венцислав. Поглед назад, в настоящето и в бъдещото – читалищното дело в България. Публична академична лекция по процедура за заемане на академична длъжност „професор“, професионално направление 2.2. История и археология.
• ГАВРИЛОВА, Райна и кол. (2000). Читалищата в България – минало, настояще и бъдеще. София: Министерство на културата.
• ИВАНОВА, Миглена (2013). Нематериално наследство и общоевропейски културни политики. – Български фолклор, № 1, 7–14.
• НЕНОВА, Стела (2019). Общности и читалищна институция в съхранението на нематериалното културно наследство – нормативни документи и практики. – Български фолклор, № 1.
• Народно читалище „Братство 1869“ – гр. Кюстендил. Профил на организацията. – 4volunteering.org.
• ПЕЙЧЕВА, Лозанка (2024). „Слънчевите изгреви“ на фолклорна музика като „спектакъл“: преливания между фестивална сцена и телевизионен ефир. – Медиалог, № 15, 33–58.
• Закон за народните читалища. – Държавен вестник, № 89, 22 октомври 1996 г.
• История на Кюстендил, Том I. Кюстендил от древността до Освобождението от османска власт (2022). София–Кюстендил: Институт за исторически изследвания при БАН, Община Кюстендил.
• Устав на Народно читалище „Зора – 1948“, с. Ябълково, община Кюстендил.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova