Болярин | Rada Evtimova

 (Boyar)

Титли и власт в преходния период: Приемственост и промяна в българската титуларна практика през IX век

(Titles and Power in the Transitional Period: Continuity and Change in Bulgarian Titulary Practice during the 9th Century)

От боила до болярин: институционалният преход между Тангра и Христа

Резюме

Статията разглежда преобразуването на българската титуларна система през десетилетията между покръстването на княз Борис I (864 г.) и Преславския събор (893 г.). В този период старата прабългарска военно-родова номенклатура — боила, багатур, жупан — съжителства с нови форми на легитимност, заимствани от византийския модел. Целта на изследването е да проследи механизма, чрез който властта престава да черпи опора единствено от военната харизма на управляващия род и от езическия култ към Тангра, и започва да се обосновава чрез християнската доктрина за „владетел по Божия милост“. Използван е сравнителен метод, съчетаващ епиграфски данни, изворова критика на византийски и латински текстове и наблюдения върху езиковата адаптация на прабългарски термини в старобългарската писменост. Резултатите показват процес на постепенен, а не рязък институционален преход, в който старата аристокрация запазва социално присъствие под нова терминологична и идеологическа обвивка. Приносът на текста е в очертаването на „преходния период“ като самостоятелен обект на изследване, различен както от езическата, така и от утвърдената християнска държавност.

Ключови думи: боила, багатур, жупан, болярин, титулатура, Борис I, преходен период, легитимност

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Заключение
• 9. Използвани източници

Болярин (Boyar)

Увод

Прабългарската държава, създадена от Аспарух в земите между Дунав, Черно море и Стара планина, изгражда през VII–IX век собствена система от военно-административни титли, засвидетелствана в каменните надписи от Плиска, Мадара и Преслав. Покръстването на княз Борис I през 864 г. поставя тази система пред необходимостта да се съгласува с християнска Византия, чийто владетелски модел се основава на друг тип легитимност — не родова и военна, а сакрална и институционална. Настоящият текст не разглежда покръстването само като религиозен акт, а като отправна точка на продължителен процес на преноминиране и преосмисляне на властта, чиито следи личат едновременно в каменната епиграфика, в дипломатическата кореспонденция с Рим и в по-късните старобългарски книжовни паметници.

Изследователският въпрос е следният: по какъв начин прабългарската титуларна номенклатура се пренася, преработва или изчезва в десетилетията след 864 г., и доколко тя влияе върху формирането на новата, християнска представа за държавна власт до Преславския събор от 893 г.

История на проучванията

Основите на систематичното изследване на прабългарските титли са положени от Веселин Бешевлиев, чийто корпус Първобългарски надписи (Бешевлиев 1979) събира и коментира разчетените каменни надписи от езическия период, включително Чаталарския надпис с титлите жупан и багатур и Преславския надпис с данни за въоръжението на боилите. Политическата криза около покръстването и съдбата на аристокрацията след 864 г. получават монографична разработка у Васил Гюзелев в труда Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век (Гюзелев 1969), където е анализиран бунтът на 52-мата боили и преходът от титлата „канасубиги“ към византийските еквиваленти „архонт“ и „княз“. Изворовата основа на периода — преди всичко „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“, в които Борис I пита за правата на боилите и за старите езически обичаи на военната аристокрация — е разработена от Иван Дуйчев в сборника Българско средновековие (Дуйчев 1972). Развитието на владетелската титулатура след християнизацията, включително римско-византийския модел, който българската практика следва от средата на IX век, е предмет на монографията на Георги Бакалов Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии) (Бакалов 1985). Философският поглед върху отношението между прабългари и славяни в изграждането на държавността, както и темата за прехода от култа към Тангра към християнството, присъства у Петър Мутафчиев в незавършения му труд Книга за българите (Мутафчиев, 2. изд. 2018). Изследванията са провеждани предимно в рамките на Българската академия на науките и Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Методология

Използван е интердисциплинарен подход, съчетаващ епиграфска верификация на каменните извори, изворова критика на византийски и латински текстове и лингвистичен микроанализ на прехода от прабългарски към старобългарски терминологични форми. Данните от надписите (Бешевлиев 1979) са съпоставени с наративните извори за политическите събития около 864–866 г. (Гюзелев 1969) и с дипломатическата кореспонденция, запазена чрез папски архиви (Дуйчев 1972). Приложен е принципът на „златната среда“ — изследването не приема тезата за пълно и мигновено изчезване на прабългарската аристокрация след Покръстването, нито тезата за формална, лишена от реално съдържание промяна; вместо това се търси процесуалният, разгърнат във времето характер на прехода.

Основни резултати

Каменните надписи от езическия период документират ясна йерархия от военно-административни титли: канасубиги (владетелска титла), боила (представител на родовата аристокрация), багатур (военен предводител) и жупан (управител на област или родова общност). Тези титли са засвидетелствани независимо от гръцкото книжовно посредничество — самите надписи са двуезични или изцяло на гръцки език, но отразяват автентична прабългарска институционална лексика (Бешевлиев 1979).

След 864 г. изворите отбелязват изместване на владетелската титла „канасубиги“ от гръцкото „архонт“, а по-късно и от славянското „княз“. Борис I никога не е наричан „цар“ приживе — тази титла е приета едва от неговия син Симеон след 913 г. Бунтът на 52-мата боили през 865–866 г., предизвикан от Покръстването, е потушен от Борис I и води до унищожаване на противниковата фракция от родовата аристокрация, но не и до изчезване на самата институция боила — тя продължава да съществува в българското общество, макар и с постепенно променяща се функция и легитимация (Гюзелев 1969).

Анализ и интерпретация

Промяната в легитимността на властта е централният процес на разглеждания период. Преди 864 г. владетелят черпи авторитет от военната харизма на управляващия род и от култа към Тангра — модел, общ за степните политически образувания. След Покръстването легитимността се пренасочва към християнския Бог: владетелят управлява „по Божия милост“, по образец на византийския василевс. Този процес не е мигновен акт, а институционален дуализъм, в който старата и новата система дълго време съжителстват — старата аристокрация запазва социално и военно присъствие, докато терминологията и идеологическата обосновка на властта се преобразуват (Бакалов 1985).

„Отговорите на папа Николай I“ са показателен извор за това съжителство: Борис I задава въпроси за конкретни права на боилите и за отношението на църквата към старите обичаи на военното съсловие, което показва, че въпросът за мястото на прабългарската аристокрация в новия ред остава открит дълго след формалния акт на Покръстването (Дуйчев 1972).

Сравнителен анализ

Езиковата трансформация на титлата боила в старобългарското болярин представлява ключов пример за адаптация на прабългарски термин към славянска фонетика и словообразувателен модел, с прибавка на славянски суфикс. Аналогичен процес на съгласуване между степна военна аристокрация и византийски административен модел е познат и от други балкански и източноевропейски политически образувания от периода, макар всеки случай да има собствена хронология и специфика. Показателно за изворовата практика е и начинът, по който византийските автори предават тези титли: гръцките текстове най-често не ги превеждат със съществуваща византийска администативна лексика, а ги предават чрез директна транслитерация — βοιλα/βοηλα за боила, βαγατούρ за багатур, ζουπάν за жупан, — което подсказва, че тези институции са възприемани от Константинопол като чужди по същество, но достатъчно устойчиви, за да заслужават собствено назоваване, а не механично приравняване към позната гръцка титла (Бешевлиев 1979). Съпоставката с византийската титулатура, разработена подробно у Бакалов (1985), показва, че българската практика не копира механично византийските форми, а ги адаптира към собствената институционална традиция.

Съдбата на отделните прабългарски титли след разглеждания период не е еднаква. Докато боила намира продължение в славянизираната форма болярин, титлата жупан в пределите на Дунавска България постепенно отстъпва пред византийския административен модел — областите се оформят като комитати, управлявани от комити. Показателен пример от следващото столетие е комит Никола, управител на комитат със средище Средец (София) и баща на цар Самуил, засвидетелстван от византийския хронист Йоан Скилица. Този случай, макар и извън непосредствените хронологични рамки на изследвания преходен период, онагледява по-нататъшната посока на процеса, чието начало е положено през разглежданите десетилетия. Титлата багатур, от своя страна, не оставя подобно институционално продължение: тюрко-монголският ѝ корен bahadur/bagatur навлиза в източнославянската епична традиция като „богатир“ — обозначение за герой със свръхестествена сила, — но в българската история тя остава преди всичко езиков, а не социален или административен реликт.

Специфики и научен контекст

Уникалният характер на българския случай се състои в съчетаването на автентична, епиграфски засвидетелствана прабългарска титулатура с постепенно навлизащата християнска и византийска терминология в рамките на едно поколение. Това прави периода 864–893 г. особено ценен за реконструкция на механизмите на институционална промяна в ранносредновековна Европа, тъй като изворите позволяват да се проследят едновременно каменните, дипломатическите и по-късните книжовни свидетелства за един и същ процес.

Интегративен научен дискурс

Съпоставени, епиграфските, дипломатическите и езиковите данни очертават не два последователни, рязко разграничени периода — езически и християнски — а един непрекъснат процес на пренастройване на властовите отношения, в който старите институции постепенно намират ново място в новата идеологическа рамка.

Заключение

Изследването показва, че прабългарската титуларна практика не изчезва с акта на Покръстването, а преминава през период на съжителство и постепенна трансформация, продължил близо три десетилетия — до Преславския събор от 893 г. Институцията боила намира продължение в старобългарското болярство, а владетелската легитимност се пренасочва от родовата харизма и култа към Тангра към християнската концепция за власт по Божия милост. Бъдещи изследвания биха могли да задълбочат сравнителния анализ между българския случай и аналогични процеси при други новопокръстени ранносредновековни държави, както и да разширят лингвистичния анализ на прехода боила–болярин върху по-широк корпус старобългарски текстове.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН)
• Софийски университет „Св. Климент Охридски“

II. Дигитални платформи

• electronic-library.org — Електронна библиотека по архивистика и документалистика
• promacedonia.org — дигитализирано съдържание на Дуйчев 1972

III. Библиография

• Бакалов, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). София: Наука и изкуство, 1985.
• Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София: БАН, 1979.
• Гюзелев, В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. София: Наука и изкуство, 1969.
• Дуйчев, И. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. София: Наука и изкуство, 1972.
• Мутафчиев, П. Книга за българите. 2. изд. София, 2018 (1. изд. под ред. на В. Гюзелев, 1987).

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova