Политически континюитет | Rada Evtimova

 (Political continuity)

Политическият континюитет и реинтеграцията на прабългарското наследство в държавната политика на кан Крум (803 – 814 г.)

(The Political Continuity and the Reintegration of the Proto-Bulgarian Heritage in the State Policy of Khan Krum, 803–814)

Легитимация на властта чрез историческа памет между Аспарухова България и Аварския каганат

Резюме

Управлението на кан Крум (803 – 814 г.) представлява ключов момент в изграждането на българската държавна политика от началото на IX век. Статията разглежда доколко политиката на владетеля може да се тълкува като съзнателен опит за реинтеграция на прабългарското наследство, разпръснато след разпадането на Кубратова България през втората половина на VII век. Целта е да се проследи връзката между унищожаването на Аварския каганат, присъединяването на панонските територии и евентуалния контакт с общността на Куберовите българи в Македония. Методологически текстът се опира на извороведски анализ на византийските хронисти, съпоставен със съвременната българска медиевистика. Резултатите показват, че концепцията за целенасочен „политически континюитет" остава работна теза с различна степен на аргументация в историографията, а не безспорен консенсус. Приносът на статията е в систематизирането на аргументите „за" и „против" тази теза при спазване на строг извороведски подход.

Ключови думи: кан Крум, Първо българско царство, Аварски каганат, Кубер, политическа легитимация, Именник на българските ханове, Хамбарлийски надпис.

Съдържание на статията

• Увод
• История на проучванията
• Методология
• Основни резултати: изворова база
• Анализ и интерпретация
• Сравнителен анализ и геополитически контекст
• Специфики и научен дискурс
• Заключение
• Използвани източници

Политически континюитет (Political continuity)

Увод

Първото българско царство от края на VIII до началото на IX век заема територия по Долен Дунав, чиято политическа съдба е тясно обвързана с два съседни фактора на силата – Аварския каганат на запад и Византийската империя на юг. Управлението на кан Крум (803 – 814 г.) настъпва в момент, когато аварската държавност вече е сериозно разклатена от франкските походи на Карл Велики в края на VIII век. Въпросът, който настоящият текст поставя, е доколко действията на българския владетел спрямо аварското наследство и панонските земи могат да бъдат четени не просто като териториално разширение, а като целенасочена политика за възстановяване на връзките между отделните прабългарски общности, останали разпръснати след разпадането на държавата на хан Кубрат във втората половина на VII век.

Изследователският въпрос на статията е формулиран така: съществуват ли достатъчно изворови основания тезата за „политически континюитет" в управлението на Крум да се приеме като аргументирана историографска концепция, или тя остава по-скоро реконструкция въз основа на косвени данни.

История на проучванията

Основите на съвременното изследване на епохата поставя Васил Златарски в първия том на неговата „История на българската държава през средните векове" (Златарски 2002), където управлението на Крум е анализирано в контекста на цялостния процес на държавно укрепване след 679 г. Изданието е фототипно възпроизведено от академичните издателства „Проф. Марин Дринов" и „Захарий Стоянов" през 2002 г. Класическият труд на Златарски остава base line за хронологията на събитията, макар да е писан преди повечето от по-новите епиграфски открития.

През последните десетилетия темата е разработвана интензивно от Пламен Павлов, чиято монография „Династията на Крум" (Павлов 2019) прилага просопографски метод към 86 представители на управляващия род в 74 отделни студии. Според рецензията на Видин Сукарев, публикувана в списание „Епохи" на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий", книгата не е строго научен труд в тесния смисъл, но притежава голяма част от характеристиките на такъв, тъй като борави с почти всички налични исторически извори и предлага солидно библиографско приложение (Сукарев 2020: 357). В по-ранната си книга „Българското Средновековие: Познато и непознато" (Павлов 2008) авторът разглежда по-общо миграциите и запазването на прабългарските общности преди IX век, което създава изворовата рамка за тезата за реинтеграция.

Успоредно с изследванията, съсредоточени пряко върху личността на Крум, Георги Владимиров разработва въпроса за легитимационните стратегии на дунавските и волжките българи в по-широк сравнителен план. В студията му „Държавотворни и легитимационни стратегии в ранната история на дунавски и волжки българи" се защитава тезата, че Именникът на българските ханове и по-късната каменна летопис функционират именно като инструменти на легитимация, чрез които дунавската държавност заявява пряка приемственост със Старата Велика България (Владимиров: 176–177).

Методология

Предвид характера на темата – анализ на политическа стратегия, а не на конкретен археологически обект – настоящото изследване прилага извороведски и историко-сравнителен метод, а не лабораторни или археометрични процедури. Основен инструмент е критиката на писмените извори: съпоставка между независимите византийски свидетелства на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, анонимната хроника Скриптор Инцертус (единствен източник за атентата срещу Крум пред стените на Константинопол през 813 г.) и енциклопедията Суда, съхранила сведения за Крумовите закони. Към тях се прибавя епиграфският материал – преди всичко Хамбарлийският надпис, дело на самия владетел. Данните от изворите се съпоставят с интерпретациите в съвременната българска медиевистика, за да се очертае степента на съгласие или разминаване между отделните изследователи по въпроса за характера на Крумовата политика.

Основни резултати: изворова база

Хронологията на управлението на Крум е сравнително добре засвидетелствана в византийските извори за периода около Никифоровия поход от 811 г. и последвалата битка във Върбишкия проход, докато за първите години от управлението (803 – 809 г.), включително за унищожаването на Аварския каганат, сведенията са значително по-оскъдни и косвени. Именно тази изворова асиметрия е причина различните изследователи да предлагат разнопосочни реконструкции на ранния етап от управлението на владетеля.

Що се отнася до контакта с общността на Куберовите българи в Македония, пряко изворово свидетелство от епохата на Крум липсва – тезата за такава връзка се извежда предимно по аналогия и чрез общия за историографията въпрос за произхода на владетеля, разработван от Пламен Павлов в „Династията на Крум" (Павлов 2019).

Анализ и интерпретация

Триумфалните практики на кан Крум след победата над Никифор I Геник при Върбишкия проход през 811 г. имат за цел да легитимират българската държавна власт в рамките на тогавашните езически и степни традиции. Хамбарлийският надпис, в който Крум се обръща директно към император Никифор, назовавайки го „старец и плешив", служи като публичен акт на политическа демонстрация, а не просто като лична обида – според Владимиров подобни надписи изпълняват функцията на легитиматор редом с по-стария Именник на българските ханове (Владимиров: 176).

Унищожаването на Аварския каганат и присъединяването на части от Панония поставят Дунавска България в непосредствен географски и политически досег с Франкската империя на Карл Велики. По този начин България се превръща в трети действащ фактор в геополитическото пространство между Западна и Източна Европа, наред с Каролингите и Византия – наблюдение, което произтича закономерно от териториалните промени, но не бива автоматично да се тълкува като доказателство за предварително обмислена политика за „реинтеграция", доколкото изворите не документират изрично намерение от страна на самия Крум.

Тезата на Пламен Павлов за възможен произход на Крум от общността на Куберовите българи остава хипотеза, а не установен факт – самият автор борави с нея като с една от възможните версии, редом с отхвърлените от него алтернативи за аварска връзка или родство с хан Кардам (Павлов 2019, по Сукарев 2020: 357).

Сравнителен анализ и геополитически контекст

Полезен паралел за характера на българската легитимационна практика предлага сравнението с Волжка България, направено от Георги Владимиров. Докато дунавските българи изграждат своята идентичност чрез Именника и каменните надписи в пряка полемика с Византия, волжките българи, приели исляма през X век, легитимират властта си чрез родословна връзка с Александър Македонски в неговата ислямска ипостас на Искандер Зул Карнайн. Владимиров изрично предупреждава срещу пренасянето на изводи от единия културен модел върху другия, тъй като двете общности, макар с общ произход от Старата Велика България на хан Кубрат, следват различни и не напълно съпоставими траектории на развитие (Владимиров: 177–178).

Специфики и научен дискурс

Специфично за управлението на Крум е съчетаването на два типа легитимационен ресурс – продължаването на по-старата традиция на Именника от VIII век и въвеждането на нов тип публична епиграфска практика, насочена директно срещу византийския император като персонален опонент. Тази комбинация отличава неговото управление от предходните владетели и подготвя терена за по-нататъшното развитие на държавната идеология при наследниците му.

Заключение

Изворите от управлението на кан Крум документират ясна политика на териториално разширение и публична демонстрация на властта спрямо Византия, включително чрез унищожаването на Аварския каганат и присъединяването на панонски земи. Тезата за съзнателна политика на „политически континюитет" с по-ранното прабългарско наследство, включително предполагаем контакт с Куберовите българи, намира опора предимно в косвени аргументи и в интерпретациите на съвременни изследователи като Пламен Павлов, докато преки писмени свидетелства от епохата липсват. По тази причина концепцията следва да се третира като обоснована изследователска хипотеза, а не като доказан историографски факт. Бъдещи проучвания биха могли да разширят темата чрез по-задълбочен сравнителен анализ с епиграфската практика на съседните ранносредновековни държави.

Използвани източници

I. Институционална база

• Исторически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий"

II. Дигитални платформи

• Promacedonia.org – дигитален архив на класически извори за българската история

III. Библиография

• Владимиров, Г. Държавотворни и легитимационни стратегии в ранната история на дунавски и волжки българи. Студия, Academia.edu, с. 174–179
• Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Том I. Първо българско царство. Част 1. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). София: Трето фототипно издание, акад. изд. „Проф. Марин Дринов" / „Захарий Стоянов", 2002.
• Павлов, П. Българското Средновековие: Познато и непознато. Велико Търново: „Абагар", 2008, 138 с. ISBN: 978-954-427-796-3.
• Павлов, П. Династията на Крум. София: „БИ 93", 2019, 415 с. ISBN: 978-619-7496-40-6.
• Сукарев, В. Рец. на: Пламен Павлов. Династията на Крум. – Списание Епохи, Том XXVIII (2020), кн. 2, с. 357–359.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova