Хроники на древността

„Хроники на древността“ (ISSN 3033-2982) е научно-изследователска платформа за история, археология и културно наследство на България. Изданието цели съхраняването на историческата памет чрез фактологична прецизност и академичен анализ на българското минало.

неделя, 5 юли 2026 г.

LiDAR сканиране археология | Rada Evtimova

(LiDAR archaeology scanning)

Отвъд видимия пласт: Интегриране на LiDAR сканиране и геомагнитни проучвания при локализирането на изчезнали антични селища в България

(Beyond the Visible Layer: Integrating LiDAR Scanning and Geomagnetic Surveys in the Localization of Vanished Ancient Settlements in Bulgaria)

Подзаглавие: Недеструктивни методи в българската археология — от аерофотографията до географските информационни системи

Резюме

Статията разглежда интегрирането на дистанционни (LiDAR) и геофизични (геомагнитни, електросъпротивителни, георадарни) методи при недеструктивното локализиране на антични селищни структури на територията на България. Контекстът е очертан от дългогодишната традиция на теренни издирвания, съчетани с геофизични изследвания, и от съвременния проект „Археологическа карта на България“ (2017–2018 г.), реализиран от Националния археологически институт с музей при БАН съвместно с още четири института на академията. Целта е анализ на приноса на всеки метод поотделно и на техния комбиниран потенциал. Използвана е методология на сравнителен преглед на публикувани резултати от въздушно лазерно сканиране и геофизични изследвания. Резултатите показват, че съчетаването на релефни модели от LiDAR данни с геомагнитни и електросъпротивителни изследвания намалява броя на непотвърдените аномалии и разширява регистъра на археологическото наследство. Приносът на изследването е в систематизирането на методическия опит и в очертаването на насоки за бъдещо развитие на единна национална информационна система.

Ключови думи: LiDAR, геофизични изследвания, дистанционни изследвания, ГИС, Археологическа карта на България, недеструктивна археология, геомагнитна проспекция

Съдържание на статията

1. Увод
2. История на проучванията
3. Методология
4. Основни резултати
5. Анализ и интерпретация
6. Сравнителен анализ
7. Специфики и научен контекст
8. Интегративен научен дискурс
9. Заключение
10. Използвани източници и институционална база

LiDAR сканиране археология (LiDAR archaeology scanning)

Увод

Територията на България обхваща разнообразен релеф — от равнинните участъци на Дунавската равнина и Горнотракийската низина до планинските масиви на Родопите и Стара планина, — което пряко определя приложимостта на различните недеструктивни методи за археологическо издирване. Административно защитата на археологическото наследство се регламентира от Закона за културното наследство и от специализирани наредби, свързани с извършването на теренни археологически проучвания и с поддържането на Автоматизираната информационна система „Археологическа карта на България“ (АИС АКБ) (Кечева 2018: 30). Културно-историческият контекст включва селищни структури от праисторията до късното средновековие, регистрирани в АИС АКБ, чиято база данни към 2018 г. съдържа информация за над 21 600 обекта (Нехризов 2018: 198).

Прегледът на предишни изследвания показва, че дистанционните методи (аерофотография, а по-късно и въздушно лазерно сканиране) и геофизичните методи (геомагнитен, електросъпротивителен, георадарен) се развиват в България като относително самостоятелни направления от 60-те и 70-те години на ХХ в. (Stamenov 2010: 678). Изследователският въпрос на настоящата статия е доколко и по какъв начин комбинираното приложение на LiDAR данни и геофизични изследвания подобрява локализирането на селищни структури, които вече не са видими на терена поради горска покривка, ерозия или интензивно земеделско ползване.

История на проучванията

Приложението на фотограметрията за нуждите на картографията в България започва още през 1909 г., а Военният институт по картография е създаден през 1906 г. (Stamenov 2010: 678). В началото на 70-те години на ХХ в. в Националния институт за паметници на културата е създаден отдел по фотограметрия, а през 1969 г. в Геофизичния институт на БАН е учредена Централна лаборатория за космически изследвания, преобразувана през 1987 г. в Институт за космически изследвания (Stamenov 2010: 678). Приложението на геофизични изследвания в българската археология започва още през 60-те години, като първите систематични изследвания на надгробни могили в района на Казанлък се осъществяват с геомагнитни и електросъпротивителни методи (Stamenov 2010: 680).

Идеята за единна археологическа карта на България се заражда в началото на ХХ в., а през 1988 г. в рамките на Археологическия институт с музей при БАН е създадена Проблемна група „Археологическа карта на България“ под ръководството на М. Домарадски (Кечева 2018: 31). Съвременният етап на развитие е белязан от проекта „Археологическа карта на България“ (2017–2018 г.), финансиран от Министерския съвет по постановление № 347/08.12.2016 г. и изпълняван от пет института на БАН — Националния археологически институт с музей (водещ), Института по математика и информатика, Националния институт по геофизика, геодезия и география, Геологическия институт и Института за космически изследвания и технологии, под общото ръководство на доц. д-р Георги Нехризов (Нехризов 2018: 198–199). В рамките на проекта е извършено въздушно лазерно сканиране от австрийската фирма Airborne Technologies GmbH на 14 микрорайона с обща площ около 100 кв. км (Нехризов 2018: 201–202).

Методология

Теренните методи, приложени в българската практика, следват принципа на пълно покриване на територия (full-coverage survey), при който екипите обхождат терена на определено разстояние помежду си, регистрирайки всички следи от човешка дейност по повърхността (Кечева 2018: 16–17). Стратиграфското наблюдение остава ограничено до случаите на последваща верификация чрез сондажи или частично деструктивни методи, тъй като недеструктивните проучвания сами по себе си не дават пряка информация за дълбочинните напластявания (Кечева 2018: 21). Лабораторни физикохимични анализи (например рентгенова дифракция, сканираща електронна микроскопия с енергийно-дисперсионна спектроскопия, мас-спектрометрия с индуктивно свързана плазма) се прилагат в българската практика като допълнителни, частично деструктивни методи за изясняване на хронологията и произхода на археологическите материали, но не са предмет на детайлно разглеждане в цитираните тук проекти за LiDAR и геофизични изследвания.

Приложението на GNSS приемници и мобилни ГИС устройства за документиране на покрита територия е стандартизирано в рамките на проекта „Археологическа карта на България“, като събраните данни се въвеждат в специализирана географска информационна система (ГИС АКБ, версия 4.0), разработена с отворен код (Кечева 2018: 36–37). Институтът по математика и информатика при БАН разработва мобилно ГИС приложение (Native Mobile Application) за устройства с Android и iOS за събиране на данни при археологически теренни проучвания, изградено на платформата React Native (Нехризов 2018: 205). Въздушното лазерно сканиране генерира данни във формат LAS 1.4, класифицирани съгласно предварително зададени стойности, като крайният продукт включва цифрови модели на терена (DTM) и на повърхността (DSM), привързани към координатна система ETRS89 UTM 35N или WGS84 UTM 35N, с пространствена резолюция на ортофотоизображенията до 10 см (Нехризов 2018: 201). Геофизичните методи, най-често използвани в българската археология, са геомагнитният, електросъпротивителният и георадарният, като техният успех зависи от вида на почвата, моментното състояние на терена и качеството на обработката на данните (Кечева 2018: 25). Валидацията на резултатите се извършва чрез теренна верификация на маркираните аномалии, при която археолозите посещават набелязаните участъци и потвърждават или отхвърлят предполагаемия им характер (Нехризов 2018: 203).

Основни резултати

В рамките на проекта „Археологическа карта на България“ (2017–2018 г.) теренните издирвания обхващат обща площ от 127,7 кв. км, от които 13 кв. км под вода, като са новорегистрирани 789 археологически обекта и е актуализирана информацията за още 422, т.е. общо 1211 посетени обекта (Нехризов 2018: 200). Въздушното лазерно сканиране на 14-те микрорайона е завършено със сканирана площ от 163 кв. км (Нехризов 2018: 202). В зоната Розовец е идентифициран археологически обект чрез съпоставка на хилшейд модел, топографска карта и сателитно/ортофото изображение (Нехризов 2018: 202). В района на масива Чала (община Стамболово, Хасковска област, площ 25,9 кв. км) са маркирани около 400 аномалии, от които при 20-дневно теренно издирване са посетени и документирани общо 53 археологически обекта — 14 вече въведени в АКБ и 39 новорегистрирани, сред които средновековната крепост Калето и укрепено селище от желязната епоха (Нехризов 2018: 203–204).

По отношение на геофизичните изследвания, в района на Казанлъшката котловина („Долината на тракийските владетели“) от 1992 г. насетне са открити гробници в местностите Малката могила, Голяма Арсеналка, Оструша, Голямата Косматка и некрополът при Шипка-Шейново чрез геомагнитни и електросъпротивителни методи (Stamenov 2010: 680). През 2007 г. е направено георадарно измерване на гробницата в могила Голямата Косматка (Stamenov 2010: 680). При Свещарската могила (могила Гинина край с. Свещари) геофизично изследване през 1974 г. потвърждава наличието на аномалия, а самата могила е локализирана чрез геофизично проучване през 1982 г. (Stamenov 2010: 680). Геофизични изследвания са приложени и при рескю проучванията край с. Копривлен (1998–1999 г.) и в античния град Деултум край с. Дебелт (2004 г.) (Stamenov 2010: 680).

Анализ и интерпретация

Причинно-следствената връзка между двата типа данни се основава на допълващия им характер: LiDAR данните разкриват релефни аномалии на повърхността, включително под горска покривка, докато геофизичните методи регистрират контрасти в подповърхностните физически свойства, независещи от растителността (Кечева 2018: 22). Функционалният анализ на регистрираните структури изисква разграничаване между позитивни (надземни възвишения — могили, валове) и негативни (вкопани — ровове, землянки) аномалии, като всяка от тях се маркира с идентификационен номер и предполагаем вид още на етапа на дистанционната интерпретация (Нехризов 2018: 203). Генезисът на регистрираните обекти в Родопите и Източна Тракия е свързан както с укрепителни съоръжения от желязната епоха и средновековието, така и с некрополи с надгробни могили — категории, представляващи най-голям дял сред новорегистрираните обекти по проекта АКБ, следвани от селищата (Нехризов 2018: 199). Социалният и културен контекст на регистрираните структури — крепости, църкви, култови обекти, некрополи — се определя в голяма степен от типологичното разпределение на новооткритите обекти, при което могилите съставляват най-многобройната категория (Нехризов 2018: 199).

Сравнителен анализ

Регионалните паралели в самата българска практика показват, че методите за пълно покриване на територия, разработени първоначално за нуждите на регионалните проекти в Казанлъшката котловина и Петричкото поле, впоследствие са модифицирани и приложени при линейни инфраструктурни проекти (транспортни коридори, газопроводи) (Кечева 2018: 33). На международно ниво визуалната интерпретация на данни от въздушно лазерно сканиране изисква съобразяване с натрупания изследователски опит, тъй като начинът, по който археологът разчита релефните модели, е също толкова съществен, колкото и алгоритмите за визуализация (Doneus, Kühteiber 2013: 33). Контрастите, регистрирани чрез дистанционни и геофизични методи, се тълкуват като „аномалии“ дотогава, докато произходът им не бъде установен чрез теренна верификация, а правилните геометрични форми в ландшафта увеличават вероятността за човешки произход на съответната структура (Kvamme 2005: 0–1). Употребата на антични писмени извори е част от по-старата традиция на изследователските (разузнавателни) пътувания, при която теренът се е обхождал с ослон на топоними и антични топографски данни, преди да се премине към съвременните системни методи (Кечева 2018: 16); в рамките на настоящото изследване не се привеждат конкретни цитати от антични автори, тъй като такива не са налични в разгледаните тук извори.

Специфики и научен контекст

Специфика на българския релеф е съчетанието от гъсто залесени планински масиви (Родопите, Стара планина), където видимостта на археологическите обекти на терена е силно ограничена, и обработваеми равнинни площи, където земеделската дейност едновременно улеснява и затруднява регистрацията на повърхностни материали в зависимост от фазата на обработка на почвата (Кечева 2018: 20, 33). Именно в райони с ниска естествена видимост (гъста горска растителност) LiDAR сканирането демонстрира най-голяма добавена стойност, тъй като разкрива релефни структури, непроходими или невидими при конвенционален теренен обход (Нехризов 2018: 201, 204). Значението на този комбиниран подход за реконструкцията на селищни модели е в разширяването на регистъра на археологическото наследство за райони, в които традиционните методи трудно се прилагат.

Интегративен научен дискурс

Съпоставката между двата типа недеструктивни методи показва, че тяхната сила се разкрива именно при съвместното им приложение в рамките на единна географска информационна система. Данните от LiDAR сканиране предоставят пространствен контекст и релефна основа за маркиране на потенциални структури, докато геофизичните изследвания дават допълнителна информация за подповърхностния характер на вече набелязаните аномалии. Съществуващата архитектура на ГИС АКБ, версия 4.0, с нейния географски елемент (feature) от типа точка, линия или полигон и свързаните атрибутни данни за находка, съоръжение, хронология и вид, създава технологична основа за интегриране на резултати от различни по произход недеструктивни изследвания в единна база данни (Кечева 2018: 37–38).

Заключение

Изложеният материал показва, че интегрирането на LiDAR сканиране с геомагнитни и други геофизични изследвания представлява ефективен подход за локализиране на антични селищни структури, особено в райони с ограничена естествена видимост. Отговорът на изследователския въпрос е, че комбинираното приложение на двата типа методи не просто сумира предимствата им, а създава възможност за взаимна верификация на регистрираните аномалии, намалявайки риска от погрешна интерпретация. Бъдещите перспективи са свързани с по-нататъшното развитие на единна национална археологическа географска информационна система, с увеличаване на оторизирания достъп до нея и с интегрирането ѝ с международни референтни модели и стандарти за метаданни (Кечева 2018: 48).

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН)
Институт по математика и информатика при БАН
Национален институт по геофизика, геодезия и география при БАН
Геологически институт при БАН
Институт за космически изследвания и технологии при БАН
Институт за космически изследвания, Българска академия на науките (Стефан Стаменов)

II. Дигитални платформи

Автоматизирана информационна система „Археологическа карта на България“ (АИС АКБ)
Географска информационна система „Археологическа карта на България“ (ГИС АКБ, версия 4.0)
ARIADNE (Archaeological Research Infrastructure for Archaeological Dataset Networking in Europe)
CIDOC CRM (Conceptual Reference Model)

III. Библиография

Doneus, M., Kühteiber, T. 2013. Airborne laser scanning and archaeological interpretation – bringing back the people. В: Opitz, R. S., Cowley, D. C. (eds.) Interpreting Archaeological Topography. Oxford: Oxbow Books, 32–50.
Кечева, Н. 2018. Археологическа карта на България – недеструктивни методи за теренни археологически проучвания и приложение на географски информационни системи. Автореферат на дисертационен труд. София: Национален археологически институт с музей при БАН.
Kvamme, K. L. 2005. Terrestrial Remote Sensing in Archaeology. В: Maschner, H. D. G., Chippindale, C. (eds.) Handbook of Archaeological Methods. Lanham: Altamira Press, 423–477.
Нехризов, Г. 2018. Проект „Археологическа карта на България“. Bulgarian e-Journal of Archaeology, том 8, 197–212.
Stamenov, S. 2010. Remote Sensing and GIS in Bulgarian Archaeology. В: Reuter, R. (ed.) Remote Sensing for Science, Education, and Natural and Cultural Heritage. EARSeL, 677–682.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:

събота, 4 юли 2026 г.

Мадарски надписен комплекс | Rada Evtimova

(Madara Inscription Complex)

Рецепцията на Мадарския надписен комплекс във византийските и старобългарски извори: критически преглед

(The Reception of the Madara Inscription Complex in Byzantine and Old Bulgarian Sources: A Critical Review)

Хан Тервел между скалния релеф и летописната традиция

Резюме

Мадарският скален релеф с прилежащия му надписен комплекс е единственият паметник от този тип в Европа и представлява ключов извор за държавната идеология на ранносредновековна България. Настоящата статия не си поставя за цел нов епиграфски прочит на самите надписи, а критически преглед на тяхната рецепция — начина, по който свързаните с тях събития и действащи лица, преди всичко хан Тервел, са отразени във византийската историография. За основа служат утвърденият корпус на Веселин Бешевлиев (1992) и преводните извадки от Теофан Изповедник (в изданието на Mango & Scott, 1997) и от Никифор Патриарх Константинополски (превод В. Иванов). Методът е текстологичен и източниковедски, а не археометричен, тъй като статията не борави с нови теренни или лабораторни данни. Резултатите очертават разминаване между лаконичността на местната епиграфска традиция и по-подробния, макар и тенденциозен, разказ на византийските хронисти за отношенията между Тервел и Юстиниан II. Приносът на статията е в систематизирането на наличните преводни извори около една конкретна историческа личност, свързана с Мадарския комплекс, и в критичната преценка на съвременна алтернативна иконографска хипотеза.

Ключови думи: Мадарски конник, хан Тервел, Веселин Бешевлиев, Теофан Изповедник, Никифор Патриарх, епиграфика, рецепция

Мадарски надписен комплекс (Madara Inscription Complex)

1. Увод

Мадарският скален релеф е разположен в източния дял на Дунавската равнина, на около 2 км източно от с. Мадара, в подножието на Мадарското плато (Шуменска област). Паметникът е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство и представлява единствения известен в Европа монументален скален релеф от ранното средновековие, изобразяващ конник в композиция с куче и лъв в краката на коня. Около и под релефа са издълбани няколко гръцки надписа, отнасяни от изследователите към различни периоди от управлението на ранносредновековната българска държава.

Настоящата статия не преразглежда самия епиграфски текст на надписите — тази задача е изпълнена изчерпателно от Веселин Бешевлиев в неговия корпус „Първобългарски надписи“ (Бешевлиев 1992). Вместо това фокусът е върху рецепцията: как личността на хан Тервел, свързвана с най-ранния от трите надписни пласта, е представена във византийската историографска традиция — преди всичко у Теофан Изповедник и Никифор Патриарх Константинополски — и доколко тази представа влиза в диалог или в противоречие с местния епиграфски запис.

Изследователският въпрос на статията е следният: доколко византийските наративни извори допълват, потвърждават или влизат в напрежение с лаконичния характер на самите надписи, и какви методологически предпазни мерки трябва да съпътстват съпоставката между двата типа извори.

2. История на проучванията

Проучването на Мадарския надписен комплекс започва в началото на ХХ в. с теренните наблюдения на братя Шкорпил, които първи описват релефа в контекста на регионалната старина. Систематичната епиграфска обработка на надписите обаче се дължи на Веселин Бешевлиев, чиито последователни издания — от студията му в Годишника на Народния музей (1922–1925) през самостоятелния корпус от 1934 г. (Бешевлиев 1934) до допълненията от 1936 г. (Бешевлиев 1936) и немското издание от 1963 г. — изграждат основата, върху която стъпва и настоящото трето, българско издание от 1992 г. (Бешевлиев 1992). Именно в предговора към това издание авторът сам проследява тази поредица от преработки (Бешевлиев 1992: 7–8).

Паралелно с епиграфската школа съществува и археологическа и изкуствоведска линия на изследване, представена от по-новите работи на Рашо Рашев, който в своя обобщаващ труд върху езическата култура на българите (Рашев 2008) отделя специално внимание на иконографията на релефа, съпоставяйки я със сасанидски и византийски паралели (обзор у Степанов 2010: 296–297).

3. Методология

Статията прилага текстологичен и източниковедски метод, а не археометричен: не са извършвани нови теренни измервания, стратиграфски наблюдения или лабораторни анализи на самия паметник. Работата се основава на съпоставка между три типа извори: (1) публикувания епиграфски корпус на надписите (Бешевлиев 1992); (2) преводни издания на византийски наративни извори — Теофан Изповедник в критическото издание с превод на Mango & Scott (1997) и Никифор Патриарх в българския превод на В. Иванов; (3) вторична научна литература за иконографията на релефа (Рашев 2008, представен чрез рецензията на Степанов 2010).

При съпоставката се спазва принципът да не се приписва на местната епиграфска традиция съдържание, което липсва в самите надписи, само защото се среща в по-обширния византийски разказ — двата типа извори имат различна цел, аудитория и степен на достоверност и се разглеждат поотделно, преди да бъдат съпоставени.

4. Основни резултати

Според установената в науката класификация на Бешевлиев, надписният комплекс около Мадарския релеф се състои от три хронологически пласта, датирани по палеографски и съдържателни белези към управленията на хан Тервел (начало на VIII в.), на по-късен владетел от средата на VIII в. и на хан Омуртаг (814–831 г.; Бешевлиев 1992). Най-ранният пласт е и най-фрагментарен, което ограничава възможностите за пряка съпоставка с наративните извори.

От страна на византийската историография, най-конкретният и подробен пасаж, свързан пряко с личността на Тервел, се съдържа в „Кратка история“ на Никифор Патриарх. Разказът описва как през 705 г. детрониран император Юстиниан II потърсил помощта на „Тервел, тогавашния господар на тамошните българи“, за да си върне престола, при което Тервел се съгласил, предоставил военна помощ и впоследствие бил официално провъзгласен за кесар от самия Юстиниан пред стените на Константинопол, като на народа било заповядано да коленичи пред двамата (Никифор, Кратка история, прев. В. Иванов, изд. на macedonia.kroraina.com, годишен раздел „705 г.“). Този епизод е независимо познат и в паралелния разказ на Теофан Изповедник за същия период, като настоящата статия съпоставя събитията въз основа на критическото англоезично издание (Theophanes, transl. Mango & Scott 1997), без да възпроизвежда буквален цитат от него.

5. Анализ и интерпретация

Съпоставката между двата типа извори показва структурно различие във функцията им. Мадарските надписи, доколкото са запазени, изпълняват предимно комеморативна и триумфална функция в рамките на местната държавна идеология — те увековечават конкретни събития (договори, военни успехи) в кратка, формулна форма, характерна за целия корпус първобългарски надписи (Бешевлиев 1992). За разлика от тях, разказът на Никифор за Тервел е вграден в по-широка византийска наративна рамка, чиято цел е обяснение и оценка на вътрешнополитическите превратности на самата Византия — Тервел се появява като инструмент в разказа за възцаряването на Юстиниан II, а не като самостоятелен обект на описание.

Това разминаване във функцията означава, че византийският разказ не може да служи като буквален „превод“ или разширение на съдържанието на самите надписи, а само като независим контекстуален извор за политическия статус на Тервел в очите на константинополския двор — факт, който самият епизод с провъзгласяването за кесар илюстрира по категоричен начин.

6. Сравнителен анализ

По отношение на иконографията на самия релеф, в науката съществуват конкуриращи се хипотези. Рашо Рашев свързва образа на конника по-скоро със сасанидски метални съдове и византийски копринени тъкани от VI–VII в. с източни ловни сцени, отколкото с пряко скално-ирански влияние, и обвързва мотива с византийското въздействие от иконоборческия период; той изрично не приема тезата за тракийски произход или влияние върху композицията, поддържана от Г. Китов, С. Михайлов и Н. Неделчев (обзор у Степанов 2010: 296–297). Тази позиция е представена тук като алтернативна научна теза, а не като установен факт — темата остава предмет на дебат в специализираната литература, до който настоящата статия няма претенция да се произнесе.

7. Специфики и научен контекст

Уникалният характер на Мадарския комплекс произтича от съчетанието на монументален скален релеф с последователно добавяне на надписи от няколко управления — практика, която няма пряк паралел на Балканите. Именно тази последователност на пластовете прави паметника ценен извор не само за епиграфиката, но и за проследяване на развитието на държавната титулатура и идеология между VIII и IX в.

8. Интегративен научен дискурс

Обединявайки резултатите от предходните раздели, може да се заключи, че рецепцията на Мадарския комплекс във византийските извори е избирателна и функционално обусловена: тя осветлява отделни личности и събития (в случая Тервел), но не документира самия паметник или неговите надписи. Всяко бъдещо разширяване на изследването в тази посока изисква включване и на старобългарската книжовна традиция (напр. по-късни исторически съчинения), която засега остава извън обхвата на наличните за тази статия проверени извори.

9. Заключение

Настоящият преглед показва, че докато Мадарските надписи документират събития от вътрешната политическа и военна история на ранносредновековна България в кратка, формулна форма, византийските наративни извори — преди всичко Никифор Патриарх — предоставят по-обстоен, но функционално различен разказ, съсредоточен върху ролята на хан Тервел във вътрешновизантийските събития от 705 г. Съпоставката на двата типа извори изисква методологическа предпазливост и не бива да се смесва в единен, хомогенен разказ. Бъдещи изследвания биха могли да разширят обхвата към старобългарската книжовна рецепция и към по-нататъшно сравнение с текста на Теофан Изповедник в оригинал.

10. Използвани източници

I. Институционална база: Настоящият анализ се основава на критичен синтез на утвърдени научни публикации, епиграфски корпуси и преводни исторически извори, ползвани в дигитализиран или печатен вид от разнородни източници — научни издания, специализирани академични платформи и публично достъпни дигитални архиви.

II. Дигитални платформи: macedonia.kroraina.com (публикация на превода на Никифор Патриарх от В. Иванов).

III. Библиография:

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. Второ преработено и допълнено издание. София: БАН, 1992.
Никифор Патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. Прев. В. Иванов. [Онлайн публикация: macedonia.kroraina.com/npk/npk_istorija.htm]
Попконстантинов, К., Р. Костова. Architecture of Conversion: Provincial Monasteries in the 9th–10th Centuries, Bulgaria. 2010.
Степанов, Цв. Рецензия на: Рашо Рашев, Българската езическа култура VII–IX век. — Archivum Eurasiae Medii Aevi, 17 (2010), 295–303.
Mango, C., R. Scott (transl.). The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History AD 284–813. Oxford: Clarendon Press, 1997.
Рашев, Р. Българската езическа култура VII–IX век. София: Класика и стил, 2008. [цитиран чрез рецензията на Степанов 2010]

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:

неделя, 28 юни 2026 г.

Сграфито керамика | Rada Evtimova

(Sgraffito ceramics)

Сграфито керамиката от Югоизточна България XIII–XIX в. като исторически извор: към въпроса за занаятчийските школи и пазарната диференциация

(Sgraffito Ceramics from Southeastern Bulgaria, 13th–19th Century, as a Historical Source: On the Question of Craft Schools and Market Differentiation)

Рада Евтимова

Резюме (Abstract)

Настоящата статия разглежда сграфито керамиката от българските земи в хронологическия диапазон XIII–XIX в. като многопластов исторически извор. Изследването се основава на верифицирани археологически данни от средновековни градски центрове в Североизточна и Югоизточна България, съпоставени с резултатите от актуални дисертационни проучвания и публикувани каталози. Целта е да се очертаят технологичните и пазарните характеристики на отделните занаятчийски школи, разграничавайки местното производство от импортните групи керамика. Методологията включва сравнителен анализ на керамичните комплекси по технологичен признак — състав на глините, характеристики на глазурите и техники на орнаментация — съчетан с анализ на стратиграфски контексти и търговски пътища. Резултатите показват ясно йерархично изграждане на керамичния пазар: надрегионални луксозни групи (семейство „Зевксип", EIW, „Палеологов стил") функционират паралелно с регионални производствени центрове (Търново, Силистра, Варна, Несебър, Созопол), обслужващи локалните пазари. Приносът на изследването се изразява в интегриране на новата класификационна схема на Пашова (2022) в по-широкия контекст на Черноморската търговска зона и занаятчийските традиции на Второто българско царство.

Ключови думи: сграфито керамика, занаятчийски школи, пазарна диференциация, Второ българско царство, Черноморска търговия, Палеологова епоха, EIW, семейство „Зевксип"

Съдържание на статията

1. Увод
2. История на проучванията
3. Методология
4. Основни резултати
5. Анализ и интерпретация
6. Сравнителен анализ
7. Специфики и научен контекст
8. Интегративен научен дискурс
9. Заключение
10. Използвани източници

Сграфито керамика (Sgraffito ceramics)

1. Увод

Керамичният материал се открива в изобилие при провеждането на редица археологически проучвания в средновековните градски центрове на България. Независимо под каква форма — фрагментарна или като цели образци — той предоставя обширно поле от възможности да се погледне на материалната култура от най-различни аспекти. В това отношение глазираната сграфито керамика може да бъде добър индикатор за даден период, служейки като хронологически репер за епохата (Пашова 2022: 5). Декоративните ѝ качества предоставят богата база за анализ на техническите и художествени постижения на средновековните майстори, а като трапезна посуда разкрива рамките на социално-икономическите възможности на нейните притежатели. Не на последно място, като масов продукт, тя очертава пътищата на търговия и взаимовръзките между отделните региони.

Географският обхват на настоящото изследване обхваща Югоизточна България, като отчита и данните от Североизточна България — зоната на контакт между Черноморското крайбрежие и вътрешността на страната. В административно-историческо отношение разглежданата територия е белязана от противоборството на различни политически сили: Търновско царство, Добруджанско деспотство, Златната орда и „империята в изгнание", възвърнала Константинопол след 1261 г. Паралелно действат и конкурентни икономически играчи — Венеция, Генуа, Дубровник — при поне част от които политиката и икономиката вървят ръка за ръка (Пашова 2022: 7).

Хронологическият обхват XIII–XIX в. обхваща периода между две империи: Византийската (до края на XII в.) и Османската (установила окончателно властта си в средата на XV в.), като проследява и по-късните производствени традиции в рамките на османския период. Изследователският въпрос, на който настоящата статия се стреми да даде отговор, е: по какъв начин технологичните характеристики на сграфито керамиката отразяват йерархичната структура на занаятчийските школи и степента на пазарна диференциация в разглеждания регион?

2. История на проучванията

Изследването на средновековната сграфито керамика от българските земи има дълга историографска традиция. Основата, положена в трудовете на Владимир де Бок, Ернст фон Щерн, Хенри Уолис и Жан Еберсолт в края на XIX и началото на XX в., е доразвита от Д. Т. Райс, който в книгата „Византийската глазирана керамика" (1930) за първи път разделя керамиката на два класа — белоглинена и червеноглинена — и разграничава групата „Elaborate Incised Ware" (EIW) като самостоятелен клас (Пашова 2022: 8).

В рамките на българската историография многобройните публикации, свързани с големи градски центрове — средновековната столица Търново, Червен, Шумен, Мадара, Преслав, Калиакра, Каварна (Чиракман), Силистра и крепостта „Мисионис" край Търговище — поставят основен проблем относно принципа за класификация и типология. В българската историография подходите са два: характерът на орнамента или технологията на изработката (Пашова 2022: 9). Богатият керамичен комплекс на Двореца на Царевец, публикуван от С. Георгиева в том II от поредицата „Царевград Търнов" (1974), предразполага класификацията да се базира върху характера на орнамента — подход, възприет по-късно от повечето проучватели.

Друго направление в дефинирането на керамичните групи е анализът на материалите от големите Черноморски центрове Варна и Калиакра. Л. Бобчева, М. Йосифова и Ал. Кузев полагат в основата на тяхната класификация технологията на изработка, като извеждат три основни технологични групи — монохромна, полихромна и вносна (Пашова 2022: 10). Подобен подход възприема и М. Манолова-Войкова при анализа на богатата Варненска колекция, като обръща особено внимание на разграничаването на местните от импортните групи.

Приносен характер по отношение на хронологическото прецизиране има публикуваният керамичен комплекс от Южния сектор на Трапезица (Рабовянов 2015), отнасящ се до XIII и XIV в. Изследванията на Д. Йосифов върху сфероконусни съдове от Плиска (Йосифов 2018) и термомагнитните анализи на В. Григоров и М. Костадинова-Аврамова (2019) осигуряват важни технологични данни за керамичното производство в ранносредновековна България. В последните десетилетия значителен принос внасят и трудовете на Б. Борисов върху керамиката от Югоизточна България (Борисов 2002), а каталогът на д-р Милен Николов от РИМ – Бургас за сграфито керамика XIII–XIX в. представлява актуалната систематизирана база данни за региона.

Фундаментален принос в областта на класификацията и типологията внася дисертационният труд на М. Пашова „Сграфито керамика от Североизточна България (XIII – първата половина на XV в.)", защитен в НАИМ-БАН през 2022 г. под научното ръководство на доц. д-р Бони Петрунова. Трудът обработва и каталогизира 783 образци от 11 средновековни градски центрове и предлага класификационна схема от седем основни технологични групи (Пашова 2022: 35).

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, включващ сравнителен анализ на керамичните комплекси, технологична класификация, стратиграфска верификация и анализ на търговските пътища. Основният метод на работа е сравнителният анализ между керамичните находки от избраните обекти, съобразен с методологичната рамка, изградена в дисертацията на Пашова (2022: 6).

Класификацията на материала се основава на технология на изработката — глина, формуване, изпичане, третиране на повърхността. Първичното отделяне на класовете се базира на два основни критерия: 1) характеристиките на изпечената глина — състав на тестото, цвят (fabric) и техника на формуването; 2) третиране на повърхността — характеристики на ангобата и глазурите и техника на врязаната линия. Вторичните характеристики — форма на съдовете и видовете орнаменти — служат за оформяне на вътрешни подгрупи.

По отношение на лабораторните методи, термомагнитният анализ на сфероконуси от Плиска (Григоров, Костадинова-Аврамова 2019) и рентгеновият енергийно-дисперсионен микроанализ (ЕДС) на ислямски фаянс от Пловдив (Иванов, Томов, Авшар 2017) осигуряват аналитична рамка за интерпретацията на технологичните характеристики на керамиката. Картните материали от дисертацията на Пашова (2022: 52 карти) илюстрират пътищата на разпространение на импортните групи.

Принципът на „златната среда" — баланс между детайлен технологичен анализ и по-широк историко-културен контекст — е водещ при интерпретацията на данните, като се избягват националистически преувеличения и романтизиран тон в полза на аналитичен академичен подход.

4. Основни резултати

Въз основа на анализираните данни се очертават следните основни резултати по отношение на занаятчийските школи и пазарната диференциация в периода XIII–XIX в.:

Класификационната схема на Пашова (2022) извежда седем основни технологични групи сграфито керамика за хронологическия обхват XIII – първата половина на XV в.: 1) Семейство „Зевксип" (Zeuxippus Ware Family); 2) Керамика с лъскава кафяво-жълта/зелена глазура; 3) Стандартизирана монохромна сграфито керамика от Палеологовата епоха; 4) Монохромна сграфито керамика; 5) Полихромна сграфито керамика; 6) Група „Elaborate Incised Ware" (EIW); 7) Сграфито керамика с украса в „Палеологов стил" (Пашова 2022: 12–28).

Семейство „Зевксип" (Zeuxippus Ware Family) представлява луксозен византийски клас, характеризиращ се с добре пречистена, фина, бежово-червена глина, тънкостенна фактура и отличителна глазура с ярък, лъскав, плътен кремав цвят над ангобата. Орнаменталните мотиви са изпълнени с широко длето и с техника champlevé (остъргване на ангобата). Разпространен е широко по цялото Средиземноморие и Черно море. В рамките на Североизточна България се открива единствено в Преслав, което свидетелства за статута на старата столица в рамките на външнотърговския обмен (Пашова 2022: 13–15, 30).

Групата EIW (Elaborate Incised Ware) се характеризира с тънкостенни съдове (2–4 мм), източени от добре пречистена глина с червен или тухлено-червен цвят, покрити с особено лъскава глазура — бледа или светложълта отвътре и ярко зелена отвън. Производственият център е доказано Константинопол, при спасителните проучвания на станция „Сиркеджи" (2004–2012). Разпространението на EIW илюстрира, по наблюдението на В. Франсоа, търговските маршрути на италианските морски републики, предимно Генуа (Пашова 2022: 25–27).

Стандартизираната монохромна сграфито керамика от Палеологовата епоха (Група 3) представлява местният керамичен комплекс на българското Черноморие, повлиян силно от византийската традиция. Среща се в най-големи количества във Варна, Каварна и Калиакра. Производство на подобни образци е регистрирано в Созопол (Пашова 2022: 17–18).

Полихромната сграфито керамика (Група 5) е типична за вътрешността на страната и е характерна за Търновската школа. Достига, макар и в по-малки количества, до Черноморското крайбрежие, включително Калиакра, което показва връзката с търговията на суровини (Пашова 2022: 22–25, 31).

По отношение на производствените центрове, в рамките на Североизточна България са установени три центъра с доказано производство: Силистра, Преслав и Варна. Заедно със Созопол и Несебър, западночерноморското крайбрежие се очертава като част от Константинополската зона на продукция (Пашова 2022: 32). В Несебър при проучване на „Стария град" са открити триподи — над 90 броя цели и фрагментирани — полуфабрикати и дефектирала продукция (Пашова 2022: 11). Идентични производствени пособия са открити и в Созопол, датирани във втората половина на XIII–XIV в.

5. Анализ и интерпретация

Анализът на технологичния преход в керамичното производство показва, че истинският количествен и структурен бум в занаята се дължи на конкретна иновация от втората половина на XIII в. — масовото внедряване на трикраките глинени подставки (сакри) в производствения цикъл. Тези производствени пособия, регистрирани в работилниците на Силистра, Варна, Несебър и Созопол, илюстрират прехода от уединено занаятчийство към серийно производство. Сакрата позволява вертикално уплътняване на пещното пространство без риск от увреждане на оловната глазура, което превръща глазираната сграфито посуда от елитарен лукс в масов градски продукт (Пашова 2022: 33).

Въвеждането на бързия грънчарски кръг коренно редефинира кинетиката на формообразуването. Утилизацията на центробежните сили (при над 100 оборота в минута) позволява постигането на изотропна хомогенност и тънкостенност на чирепа, варираща между 2 и 4 мм при луксозните групи като EIW. Химичният контрол при изпичането — преходът от редукционна към оксидационна среда — осигурява характерния оранжев и червен цвят на чирепа при по-голямата част от разглежданите групи (Иванов, Иванов 2021: 9).

Ключова роля за социалния статус на керамиката играе разграничаването между „елитната" сграфито керамика (семейство „Зевксип", EIW) и масовата трапезна посуда. Сграфито керамиката в своята функция на трапезна посуда разкрива рамките на социално-икономическите възможности на нейните притежатели: луксозните импортни групи обслужват градския елит, докато утилитарните форми задоволяват по-широките потребителски слоеве.

По отношение на семиотичния аспект, орнаментите на сграфито керамиката функционират не само като декор, но и като система от кодове. Зооморфните мотиви в сграфито групите отразяват влияние от хералдиката и от художествените традиции на Палеологовата епоха. Изображенията на птици, фантастични зверове и воини при серията от Кримски образци на „Зевксип" Class II, а и при EIW, свидетелстват за рецепция на по-широки художествени тенденции (Пашова 2022: 14–15, 26).

6. Сравнителен анализ

Сравнителният анализ на регионален и надрегионален принцип разкрива ясно йерархично изграждане на икономиката през XIII–XV в. На надрегионално ниво групи 1 („Зевксип"), 2 (керамика с лъскава глазура), 6 (EIW) и 7 (в „Палеологов стил") се търгуват и разпространяват в голям географски район, като производствените центрове и търговските агенти са икономически фактори от първостепенно значение. На регионално ниво, в рамките на Североизточна България, се произвеждат местни групи — полихромни и монохромни — представляващи по-малки икономически играчи. На микрорегионално ниво функционира Силистренското производство, което оперира в близката околност и оказва влияние в своя хинтерланд, особено силно усетено на румънска територия — в Пъкуюл луй Соаре и Кокони (Пашова 2022: 29–30).

Установената хронологическа разлика между групите показва, че семейство „Зевксип" и групата с лъскава кафяво-жълта/зелена глазура са характерни за XIII в. и втората половина на XIII — началото на XIV в., докато останалите групи намират най-голямо разпространение през XIV в. и продължават да се откриват и в първата половина на XV в. (Пашова 2022: 29).

По отношение на международните паралели, разпространението на надрегионалните групи EIW и „в Палеологов стил" свързва българското Черноморско крайбрежие с пътищата на външната търговия — от Венецианската лагуна, през о-в Крит, Егейския басейн и Малоазийското крайбрежие до Северното Черноморие и Поволжието. Тази дистрибуция илюстрира, по наблюдението на В. Франсоа, търговските маршрути на генуезките морски пътища (Пашова 2022: 27).

В контекста на ислямските паралели, ранноислямският фаянс открит в Пловдив и Преслав, а също и намереният в Пловдив лустер фаянс от монументален стил с монголоидни изображения (последна четвърт на XII в.), свидетелства за широките търговски контакти на средновековна България с ислямския свят (Иванов, Иванов 2021: 7, 27). Тези паралели показват, че Черноморският басейн функционира като контактна зона, а не като граница — влиянията от Константинопол, Кашан и Ракка проникват чрез пристанищата Варна и Анхиало.

Провадия се откроява като ключов кръстопът: в нея се срещат почти всички групи керамика в балансирани количества, което показва важното положение на крепостта на пътя на вътрешната и международна търговия — свързващ Мраморно море с Дунав по линията Русокастро–Терме–Айтос–Силистра, и търговския път Търново–Шумен–Варна (Пашова 2022: 31–32).

7. Специфики и научен контекст

Уникалната характеристика на сграфито керамиката от разглеждания регион се изразява в специфичното съчетание между Черноморски и вътрешнобългарски производствени традиции. Черноморската зона функционира като периферно продължение на Константинополския пазар по отношение на луксозните класове, докато вътрешността развива локални полихромни и монохромни групи, гравитиращи около стандартите на Търновската школа. Провадия и Силистра се явяват основните контактни зони и търговски кръстопътища, където двата комплекса се балансират.

Полихромната група, рисувана с кръгли кафяви/виолетови и зелени петна, е характерна изключително за Шумен и Мадара и показва директна връзка с Търновската столица (Пашова 2022: 30). За сметка на това групата на монохромното тяло с рисувана с цветове периферия (Група 5.3) е специфична за крайбрежния Черноморски регион и важните търговски пунктове при Провадия и Силистра. Полихромната керамика с форма на цвете (Група 5.4) — открита в три пункта: Силистра, Калиакра, Варна — илюстрира силните контакти на фона на непрекъснато променящите се граници на средновековните политически формирования (Пашова 2022: 31).

Важно значение за реконструкцията на производствените процеси имат данните за ателиета на Търново, регистрирало множество производствени центрове по хълма Царевец. Данни за производство на сграфито керамика с характерните „глинени трикраки подставки" са засвидетелствани и от средновековния Червен, Шуменската крепост и нейното подградие, Мадара и Варна (Пашова 2022: 10–11). В Силистра западно от верижната сграда на комплекса около базиликата са открити пещи и полуфабрикати, датирани от края на XIII–XIV в.

8. Интегративен научен дискурс

Изложените данни позволяват да се формулира обща интерпретационна рамка за функционирането на занаятчийските школи и пазарната диференциация в периода XIII–XV в. Политически децентрализираният свят е свързан на икономическо ниво в непрекъснат търговски поток с дейното участие на италианските морски републики. Те създават по бреговете на Леванта, Мала Азия, Балканите и Черноморската зона множество колонии, през които навлизат вносни стоки в замяна на зърно, мед, восък и суровини. В рамките на този общ пазар отделните центрове развиват и собствена вътрешна търговска мрежа на микрорегионално ниво (Пашова 2022: 32–33).

Производството на сграфито керамика се адаптира към новите политически и икономически условия, следвайки естествения ход на своето развитие. Бележи истински бум и масовост, свързани с технологичните особености: от втората половина на XIII в. масово се разпространяват трикраките скари за изпичане на глазирани съдове, които из основи променят мащабите на продукцията и водят до създаването на множество ателиета. Керамичните ателиета продължават да работят и през първата половина на XV в. независимо от политическите събития, свързани с постепенното установяване на османската власт на Балканите (Пашова 2022: 33).

Дефинирането на импортните и местните групи, както и маркирането на пътищата на разпространение, показва, че политическата раздробеност не е пречка за съществуването на единен пазар. Аналогична закономерност се наблюдава при разпространението на ислямската луксозна керамика — ранноислямският фаянс, открит в дворцовите комплекси в Преслав, и разцветът на ислямския внос в Пловдив и останалите градски центрове през XII в. свидетелстват за трайната интеграция на българските земи в Черноморската търговска мрежа (Иванов, Иванов 2021: 60).

9. Заключение

Сграфито керамиката от Югоизточна и Североизточна България в периода XIII–XIX в. се утвърждава като многопластов исторически извор, разкриващ едновременно технологичното развитие на занаятчийските школи, йерархичната структура на средновековния пазар и интензивността на търговските контакти в Черноморската зона. Направеният анализ позволява да се формулира следният отговор на изследователския въпрос: технологичните характеристики на сграфито керамиката отразяват ясно изразена йерархична пазарна диференциация — надрегионални луксозни групи, свързани с Константинополската производствена сфера, функционират паралелно с регионални и микрорегионални производствени центрове, обслужващи местните пазари.

Установените три производствени центъра с доказано производство в Североизточна България — Силистра, Преслав и Варна — функционират по различен начин и за различни пазарни сегменти. Търновската школа оказва силно влияние върху монохромните и полихромните местни групи в цялата вътрешност на страната, докато Черноморското крайбрежие е ориентирано предимно към Константинополските производствени стандарти.

Бъдещите перспективи на изследването включват: целенасочен специализиран анализ на Byzantine монохромните сграфито съдове от XIII до средата на XV в.; събиране и анализ на материалите на микрорегионално ниво с цел установяване на полуфабрикати и производствен брак; и разработване на специализирани изследвания върху разнообразието от орнаментални композиции в полихромните класове (Пашова 2022: 33–34). Интегрирането на методите на археометрията — XRD, SEM-EDS — в бъдещи проучвания би позволило прецизиране на суровинната база и производствената принадлежност на спорни групи керамика.