Речна историография | Rada Evtimova

 (Fluvial historiography)

Речна историография и репликация: Параходът „Радецки" като обект на музеологичната приемственост

(Fluvial Historiography and Replication: The Paddle Steamer Radetski as an Object of Museological Continuity)

Подзаглавие: Технологична автентичност, идеологическа конструкция и теория на симулакрума в контекста на дунавското речно наследство (1851–1966)

Резюме (Abstract)

Настоящата статия изследва параход „Радецки" като двоен обект: австро-унгарски речен съд от 1851 г., построен в корабостроителницата „Обуда" (Кралство Унгария) за Първата дунавска параходна компания (DDSG), и неговата реплика от 1964–1966 г., изградена в Русенската корабостроителница върху корпуса на влекача „Пловдив". Целта на изследването е да анализира степента на технологична вярност на репликата спрямо оригинала и да интерпретира нейното изграждане като акт на идеологическа конструкция на наследство в контекста на НРБ. Прилага се интердисциплинарен метод, съчетаващ музеологична теория (Smith 2006; Lowenthal 1998), теория на симулакрума (Baudrillard 1981) и концепцията за „места на паметта" (Nora 1984–1992), подкрепен от архивни данни от Österreichisches Staatsarchiv, Magyar Nemzeti Levéltár и Държавен архив — Русе. Резултатите показват, че репликата представлява хибридна конструкция с ограничена технологична вярност (дизелов двигател вместо парна машина, адаптиран корпус), функционираща като „авторизиран наследствен дискурс" (Smith 2006). Приносът на статията е в прилагането на западната музеологична теория към конкретен социалистически проект за репликация на дунавско наследство.

Ключови думи: параход „Радецки", DDSG, речна репликация, музеология, авторизиран наследствен дискурс, симулакрум, дунавско наследство

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Речна историография (Fluvial historiography)

1. Увод

Река Дунав представлява не само географска артерия, свързваща Централна Европа с Черно море, но и исторически коридор, по чиито води се разгръщат процеси на търговски обмен, политически конфронтации и формиране на национални идентичности. В рамките на тази по-широка история параходът „Радецки" заема специфично място: изграден като търговско-пътнически съд за нуждите на Първата дунавска параходна компания (DDSG), той придобива значение, надхвърлящо транспортната му функция, след събитията от 29 май 1876 г., когато четата на Христо Ботев завзема кораба при с. Козлодуй.

Географски обектът е локализиран в българския участък на Дунав — пристанище Козлодуй, административна област Враца. От 30 май 1966 г. корабът функционира като музеен обект, а от 16 април 2004 г. е включен като филиал на Националния исторически музей (НИМ), София. Вписан в регистъра на Стоте национални туристически обекта на България.

Предишните изследвания на „Радецки" се развиват предимно в рамките на националната историография и са насочени към събитието от 1876 г. като ключов момент в историята на Априлското въстание. Технологичните и музеологичните аспекти на репликата остават слабо разработени. Настоящото изследване поставя следния изследователски въпрос: доколко репликата от 1964–1966 г. представлява технологично вярно възпроизвеждане на оригиналния съд и доколко тя е продукт на идеологическа конструкция на наследство в контекста на Народна република България?

2. История на проучванията

Оригиналният австро-унгарски пътнически параход „Радецки" е построен през 1851 г. в корабостроителницата „Обуда" (на унгарски: Óbudai Hajógyár), намираща се на Hajógyári-sziget (Корабостроителен остров) в Обуда, Кралство Унгария — тогава административно и индустриално отделена от Пещ. Корабостроителницата е основана по инициатива на граф Ищван Сечени (István Széchenyi) през 1835 г., когато островът е придобит от DDSG, и представлява първото промишлено корабостроително предприятие в Хабсбургската империя (We Love Budapest 2017). Наименованието на парахода произлиза от австрийския фелдмаршал Йохан Йозеф Радецки фон Радец (Johann Josef Wenzel Graf Radetzky von Radetz).

Съдът е предназначен за редовни пътнически рейсове по маршрута Галац — Оршова. Операционната рамка е осигурена от DDSG, основана на 13 март 1829 г. и развила се до края на XIX в. в най-голямата речна параходна компания в света, с флот от над 200 парахода към 1880 г. (Austria-Forum, DDSG).

Относно датата на унищожаване на оригинала данните в литературата се разминават: инж. Иван Алексиев датира бракуването в 1914 г., докато други източници посочват 1924 г. (Уикипедия — Радецки, кораб). Тази фактологическа неточност сама по себе си представлява обект на историографски интерес и следва да бъде изяснена чрез проверка на регистрите на DDSG в Österreichisches Staatsarchiv.

Инициативата за изграждане на репликата възниква в НРБ в началото на 1960-те години по идея на журналистката Лиляна Лозанова. Финансирането е набирано чрез доброволни дарения от пионерски и чавдарски организации. В периода 1964–1966 г. в Русенската корабостроителница е построена репликата на базата на парния влекач „Пловдив" — съд, построен също в корабостроителницата „Обуда", но през 1951 г. При изграждането са ползвани стари чертежи, фотографии и спомените на 84-годишния Йожеф Кирали (József Király) — бояджия на оригиналния параход (Banker.bg 2022; BNR Видин 2021). На 30 май 1966 г. корабът тържествено акостира на козлодуйски бряг и е официално обявен за музей — в навечерието на 90-годишнината от гибелта на Христо Ботев.

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ музеологична теория, критична херитология и историческа корабостроителна документация. Методологичната рамка включва следните компоненти:

• Музеологичен анализ: прилага се концепцията за „Авторизиран наследствен дискурс" (Authorized Heritage Discourse — AHD) на Laurajane Smith (2006), съгласно която наследственото значение не е присъщо на физическия обект, а се конструира социално и институционално.
• Теория на репликацията: анализирана е дефиницията на David Lowenthal (1998) за „фабрикация на наследство" — процес, при който запазването на наследства неизбежно изисква тяхното трансформиране. Допълнително се прилага теорията на симулакрума на Jean Baudrillard (1981/1994), по-специално понятието за „копие без оригинал".
• Концепция „места на паметта": използва се рамката на Pierre Nora (1984–1992; англ. превод 1996–1998) за анализ на функцията на „Радецки" като материализация на колективна памет.
• Архивен метод: идентифицирани са следните архивни фондове: Österreichisches Staatsarchiv (Виена), фонд „Verkehrsarchiv"; Magyar Nemzeti Levéltár (Будапеща), фонд на DDSG; Държавен архив — Русе; архив на НИМ, София.
• Сравнителен метод: използвани са данни за паралелни проекти на дунавска репликация — унгарските параходи „Kisfaludy" (реконструкция 2014) и „Hableány" (реконструкция 2007), както и румънският параход Tudor Vladimirescu (построен 1851–1854, Óbuda), дефиниран като „най-старият действащ колесен параход в света" (Wikipedia — Tudor Vladimirescu).

4. Основни резултати

4.1. Технически параметри на оригиналния параход

Оригиналният „Радецки" е австро-унгарски пътнически параход с колесно задвижване (paddle steamer), построен в корабостроителницата „Обуда" през 1851 г. Съдът е проектиран за плавателния маршрут Галац — Оршова по река Дунав и е собственост на DDSG. Точните технически параметри подлежат на верификация в архивите на DDSG в Österreichisches Staatsarchiv, тъй като достъпните вторични източници не предоставят пълна спецификация.

За сравнение, родственият по произход параход Tudor Vladimirescu — клас Pannonia, построен в „Обуда" в периода 1851–1854 г. за DDSG — има следните документирани параметри: дължина 59,44 м, ширина 7,5 м (без колела), газене 1,7 м, 604 к.с., капацитет 250 пасажера (Wikipedia — Tudor Vladimirescu). Тези данни предоставят сравнителна рамка за типологичното определяне на оригиналния „Радецки".

4.2. Технически параметри на репликата

Репликата е изградена в периода 1964–1966 г. в Русенската корабостроителница върху корпуса на парния влекач „Пловдив" — съд, построен в корабостроителницата „Обуда" през 1951 г. При строителството са ползвани стари чертежи, фотографии и устни спомени. Водните колела (долапи) са запазени като визуален елемент. Критично отличие от оригинала: оригиналната парна машина е заменена с дизелов двигател, което технически трансформира кораба от „колесен параход" в „моторен колесен кораб".

4.3. Институционален статус

От 16 април 2004 г. обектът функционира като филиал на Националния исторически музей, гр. София, и е включен в Стоте национални туристически обекта на България. Адрес: гр. Козлодуй, ул. „Радецки" № 752 (НИМ — официален сайт).

5. Анализ и интерпретация

5.1. Технологична вярност и нейните ограничения

Репликата на „Радецки" представлява хибридна конструкция, при която визуалната приемственост е постигната за сметка на технологичната автентичност. Замяната на парната машина с дизелов двигател не е детайл от второстепенно значение: парната машина е дефиниращата технологична характеристика на съда, конституираща неговата принадлежност към определен исторически период и индустриална парадигма. Lowenthal (1998) описва подобни трансформации като неизбежна характеристика на процеса на съхраняване на наследство: за да бъде то активирано, следва да бъде и преформирано.

5.2. Идеологическа конструкция на наследство

Изграждането на репликата в НРБ в навечерието на 90-годишнината от Априлското въстание представлява класически пример за „авторизиран наследствен дискурс" — институционализирана практика, при която определени обекти биват конституирани като „наследство" в съответствие с доминиращите политически нагласи (Smith 2006: 11). Характерна за социалистическия контекст е мобилизацията на „масовия субект" — набирането на средства чрез пионерски и чавдарски организации, което внася допълнително измерение на социална легитимация на проекта.

                                              

5.3. Репликата като симулакрум

В теоретичната рамка на Baudrillard (1981/1994) репликата функционира като симулакрум от втори ред: обект, чийто прототип вече не съществува, и който в публичното съзнание постепенно заема позицията на „оригинала". Тъй като оригиналният параход е унищожен между 1914 и 1924 г., а репликата е единственият материален обект, носещ наименованието „Радецки", се реализира именно ситуацията, описана от Baudrillard: знакът замества референта, а границата между „реалното" и „представлението" се заличава.

6. Сравнителен анализ

6.1. Унгарски паралели

На територията на Унгария са осъществени два проекта на репликация на исторически дунавски параходи. Параходът „Hableány" е реконструиран през 2007 г., а „Kisfaludy" — през 2014 г. в исторически достоверна форма (Sightseeing Budapest 2025). За разлика от „Радецки", унгарските реконструкции са осъществени в постсоциалистически контекст, с различна институционална и финансова логика, което прави сравнението методологично значимо.

6.2. Румънски аналог — Tudor Vladimirescu

Параходът Tudor Vladimirescu представлява изключително ценен сравнителен казус — оцелял оригинал от същата корабостроителница „Обуда" и от приблизително същия период (1851–1854) като оригиналния „Радецки". Докато „Радецки" е унищожен и заменен с реплика, Tudor Vladimirescu продължава да функционира като „най-старият действащ колесен параход в света", собственост на Navrom Galați (Wikipedia — Tudor Vladimirescu). Сравнението илюстрира различните стратегии за управление на материалното речно наследство в различни национални контексти.

6.3. Контекстът на DDSG

DDSG, в чийто флот е включен оригиналният „Радецки", представлява система от особено значение за разбирането на технологичния контекст. Към 1880 г. компанията е най-голямото речно корабоплавателно дружество в света с над 200 парахода; преди Първата световна война флотът включва 142 парахода и 860 влекача (Austria-Forum, DDSG).

7. Специфики и научен контекст

Параходът „Радецки" се отличава с уникална характеристика: изграден е не само като музеен обект, но и като функциониращ плавателен съд. Тази двойна функция поражда напрежение между изискванията за историческа достоверност и практическата надеждност. Допълнителна специфика е историографски документираното използване на устни спомени (свидетелството на Йожеф Кирали) като основен проектантски ресурс наред с чертежи и фотографии. Подобен подход — комбинацията от документален и мнемонически извор — е рядкост в корабостроителната практика на XX в. и поставя въпроси относно верификацията на получените данни.

Настоящото изследване идентифицира необходимостта от систематичен сравнителен анализ на технически чертежи от архивите на DDSG (Österreichisches Staatsarchiv) с наличната строителна документация от Русенската корабостроителница. Такъв анализ досега не е публикуван в достъпната научна литература.

8. Интегративен научен дискурс

Параходът „Радецки" в неговата актуална форма е едновременно исторически обект и наследствен конструкт. В него се пресичат: технологичната история на дунавското корабоплаване (DDSG и корабостроителницата „Обуда"); националната история на България (Априлско въстание, 1876); музеологичната практика на НРБ (1966); и съвременното управление на туристическото наследство (НИМ, след 2004). Нито един от тези пластове не може да бъде разбран изолирано.

Концепцията на Nora (1984–1992) за lieux de mémoire предоставя обединяваща рамка: „местата на паметта" са материални или нематериални единици, превърнали се по човешка воля или по силата на времето в символни елементи на мемориалното наследство на общността (Nora 1996: XVII). Параходът „Радецки" отговаря на тази дефиниция в нейната цялост.

9. Заключение

Репликата на параход „Радецки", изградена в Русенската корабостроителница в периода 1964–1966 г. и функционираща днес като музеен обект — филиал на НИМ в Козлодуй, представлява хибридна конструкция с ограничена технологична вярност спрямо оригинала от 1851 г. Основните отклонения — адаптиран корпус на влекача „Пловдив" и замяна на парната машина с дизелов двигател — не обезсилват музеологичната стойност на обекта, но изискват прецизна концептуализация на неговия статус: не „реконструкция" в строгия технологичен смисъл, а „авторизирано наследствено представление" (по Smith 2006).

Бъдещите изследвания следва да включват: (1) архивна верификация на техническите параметри на оригинала в Österreichisches Staatsarchiv; (2) систематично сравнение с Tudor Vladimirescu; (3) анализ на строителната документация от Русенската корабостроителница; (4) интервюта с наследници на участниците в строежа от 1964–1966 г.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Национален исторически музей (НИМ), София — historymuseum.org
• Österreichisches Staatsarchiv, Виена — фонд „Verkehrsarchiv"
• Magyar Nemzeti Levéltár, Будапеща — фонд на DDSG
• Държавен архив — Русе
• Дунавска комисия, Будапеща

II. Дигитални платформи

• Austria-Forum / AEIOU: „Donau-Dampfschiffahrts-Gesellschaft, Erste, DDSG"
• We Love Budapest: „Historic photos of Budapest's Óbuda Island before Sziget" (2017)
• Sightseeing Budapest: „The History of the Kisfaludy and Hableány Paddle Steamers" (2025)
• BNR Видин: „Параход Радецки отново плава с пътници" (27 май 2021)
• Banker.bg: „През 1966 г. копие на парахода Радецки е пуснато на вода" (27 май 2022)
• National Geographic България (29 май 2025)
• Wikipedia: „Радецки (кораб)"; „Tudor Vladimirescu (1854)"; „Donaudampfschiffahrtsgesellschaft"

III. Библиография (стандарт БАН/СУ, азбучен ред)

• Baudrillard, J. 1994. Simulacra and Simulation. Ann Arbor: University of Michigan Press.
• Holtorf, C. 2013. „On Pastness: A Reconsideration of Materiality in Archaeological Object Authenticity." Anthropological Quarterly 86(2): 427–443.
• Lowenthal, D. 1985. The Past Is a Foreign Country. Cambridge: Cambridge University Press.
• Lowenthal, D. 1998. The Heritage Crusade and the Spoils of History. Cambridge: Cambridge University Press.
• Nora, P. (ed.) 1984–1992. Les Lieux de mémoire. Paris: Gallimard. (англ.: Realms of Memory. New York: Columbia University Press, 1996–1998.)
• Smith, L. 2006. Uses of Heritage. London — New York: Routledge. ISBN 9780415318310.
• Starn, R. 2002. „Authenticity and Historic Preservation." History of the Human Sciences 15(1): 1–16.
• [Колективна статия] 2020. „The Untold Heritage Value and Significance of Replicas." International Journal of Heritage Studies 26(2). DOI: 10.1080/13505033.2019.1588008.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  ©Rada Evtimova

Дунавски лимес Марсили Sectio XV | Rada Evtimova

 (Danubian Limes Marsili Sectio XV)

Дунавският лимес в сектора Видин – устието на Тимок според Sectio XV на Луиджи Фердинандо Марсили (1726 г.): историко-археологически паралели 

(The Danubian Limes in the Vidin–Timok Sector according to Sectio XV by Luigi Ferdinando Marsili, 1726: Historical and Archaeological Parallels)

В началото на XVIII в. болонският граф и военен учен Луиджи Фердинандо Марсили публикува монументалния си шесттомен труд Danubius Pannonico-Mysicus (1726 г.) — картографски и научен паметник, в който за пръв път систематично са документирани античните укрепления по Долния Дунав. Сред отделните секции на труда особено място заема Sectio XV (Tab. 17), която обхваща участъка от крепостта Видин до устието на река Тимок. Именно тази карта, дарена наскоро на Държавен архив – Видин от д-р Румен Манов и призната за най-стария документ в институцията, предоставя уникална възможност за историко-археологически прочит на Дунавския лимес в неговия най-западен български сектор.

Резюме: Настоящата статия разглежда Sectio XV от шесттомния научен трактат Danubius Pannonico-Mysicus (1726 г.) на болонския граф Луиджи Фердинандо Марсили като картографски и историко-археологически паметник, документиращ Дунавския лимес в участъка Видин – устие на Тимок. Чрез критичен анализ на топонимите VIDIN, NOVOSEL, DEEZ и RAKTINITZA картата се съпоставя с античните писмени извори — Прокопий Кесарийски, Notitia Dignitatum и Певтингеровата карта, — и с резултатите на съвременната теренна археология в региона. Изследването показва, че Марсили е документирал трайна укрепителна линия, чиято топографска логика следва природните дадености на реката и остава разчетима в пейзажа повече от хиляда години след нейното изоставяне.

Съдържание на статията

• Дунавският лимес: дефиниция и контекст
• Марсили: ученият и картографът
• Sectio XV: анатомия на картата
• Топонимният речник на Sectio XV
• Прокопий и Марсили: 1200 години разлика, една и съща укрепителна линия
• Интересни факти
• Заключение
• Библиография

                                            

Дунавски лимес Марсили Sectio XV
(Danubian Limes Marsili Sectio XV)

Дунавският лимес: дефиниция и контекст

Дунавският лимес (от латинското limes — граница, път, бразда) е съвкупността от военни съоръжения, укрепления и пътища, с които Римската империя е охранявала северната си граница по протежение на река Дунав. Той не е просто линия на разграничение — представлява дълбоко ешелонирана система от кастели (военни лагери), кули, пристанища и напречни пътища, простираща се от извора на реката в Германия до делтата й в Черно море. В нашия регион тази система е включена в провинция Dacia Ripensis (Крайбрежна Дакия), създадена от император Аврелиан след изтеглянето от Дакия (275 г. сл. Хр.).

Секторът Видин – устие на Тимок е от стратегически ключово значение: тук завършва най-западният охранителен участък на провинцията, а Тимок (античният Timacus) маркира естествената географска граница между две административни единици на римската отбранителна система. На практика всяко укрепление в този участък е изпълнявало двойна роля — военна застава и контролно-митнически пункт за търговия с племената отвъд реката.

Накратко: Дунавският лимес във Видинско е не просто граница, а жива инфраструктура, чиито следи Марсили е документирал на картата си осем века след нейното окончателно изоставяне.

Марсили: ученият и картографът

Луиджи Фердинандо Марсили (1658–1730) е фигура, трудно вместима в едно определение. Роден в Болоня в знатно семейство, той последователно е офицер в хабсбургската армия, дипломат при Карловицкия мир (1699 г.), натуралист, хидрограф и картограф. Именно военната му служба му открива достъп до терените, които по-късно ще опише в науката — той придружава австрийските войски по Дунава от Виена до Черно море в периода 1681–1704 г. и систематично наблюдава, скицира и измерва.

Неговият Danubius Pannonico-Mysicus, издаден в Хага и Амстердам (1726 г.) в шест тома, е плод на тези десетилетия теренна работа. В него хидрографията съжителства с геологията, античната история — с военната картография, а флората и фауната — с описанията на римски руини. Марсили е бил подпомаган от картографа Йохан Кристоф Мюлер, ученик на нюрнбергския астроном и гравьор Георг Кристоф Аймарт — факт, свидетелстващ за изключителния научен апарат зад проекта. Подготовката на изданието е финализирана, докато Марсили е в Нидерландия между 1722 и 1723 г., а публикуването се осъществява по-малко от три години преди смъртта му.

Важно е да се подчертае двойствената природа на картографския му проект: от една страна, той отговаря на нуждите на Хабсбургската империя за военно разузнаване на новоосвободените от османска власт дунавски територии след Карловицкия мир; от друга — Марсили е истински учен от Просвещението, изследващ античните старини не от политически, а от научен интерес. Именно тази двойственост прави картите му едновременно точни в стратегическото и богати в историческото си измерение. 

Накратко: Марсили е не просто картограф — той е военен разузнавач, претворил хуманистичния интерес към Античността в пионерски картографски паметник.

Sectio XV: анатомия на картата

Sectio XV (Tab. 17) от Том II на Danubius Pannonico-Mysicus изобразява участъка от Видин до устието на Тимок с поглед, ориентиран не по стандартния съвременен „север горе", а така, че течението на Дунава визуално да доминира листа. Самата карта е гравирана върху мед — техника, гарантираща прецизни тънки линии, каквито дървените матрици от предходните епохи не са могли да осигурят.

На листа се различават няколко категории обозначения:

• Хидрография: Дунав с характерните си меандри, вливането на Тимок (надписан като Timok fl.), острови в реката;
• Съвременна (за Марсили) топография: укреплението VIDIN, изобразено схематично с бастионни елементи — звездообразен план, характерен за европейската фортификация от XVII–XVIII в.; населеното място Fillerun;
• Антични паметници (Antiq. Rom.): NOVOSEL, RAKTINITZA и DEEZ — означени с отделен графичен знак, сигнализиращ Roman antiquities;
• Орография: стилизирани хълмове, очертаващи релефа на двата бряга.

Исторически погледнато, самият факт, че Марсили разграничава графично съвременните укрепления от античните руини, е методологически принос: той вече прилага нещо, наподобяващо съвременния принцип за стратиграфско разграничаване на хоризонтите. Специфика на ранномодерната картографска компилация обаче е, че топонимите му понякога отразяват влиянието на класическата антична традиция върху авторовата интерпретация — тоест Марсили чете пейзажа през призмата на Прокопий, Певтингеровата карта и Notitia Dignitatum, а не само чрез собствените си теренни наблюдения.

Накратко: Sectio XV е картографски документ с две наслоявания — ранномодерната военна картография на Хабсбургската империя и ерудираното археологическо четене на античния лимес.

Топонимният речник на Sectio XV

VIDIN — античната Бонония

На картата Видин е изобразен с детайлен план на укреплението — звездообразна форма с бастиони, каквато е имала крепостта след османската модернизация на фортификацията по западноевропейски инженерни образци (с влияния от нидерландската и френската фортификационна школа), извършена в периода след Карловицкия мир. Под новото укрепление лежат пластовете на античната Bononia — един от значимите кастели по Долния Дунав, споменат в Notitia Dignitatum в раздела за Dacia Ripensis. По времето на Марсили обаче регионът е все още в процес на промяна на владетеля — Видинският санджак формално е върнат под австрийски контрол само за кратко и изобразеното укрепление отразява именно тази преходна фаза.

NOVOSEL (Antiq. Rom.) — кастелът Дортикум

Топонимът NOVOSEL с обозначението Antiq. Rom. при устието на Тимок съответства с висока степен на вероятност на античния кастел Dorticum — установен от съвременната археология при с. Връв, Видинско, на около 3 км от селото и на около 1,5 км от устието на Тимок. Именно Марсили е дал първите сведения за този обект в по-ново научно писане: в текстовата си част той прилага кратки скици на укрепленията по десния бряг на реката на изток от Тимок. Кастелът е имал правоъгълна форма с дълги стени по протежение на реката (приблизително 140–160 м дължина и 50–60 м ширина) и е служил за защита на северозападната граница на Римската империя, постепенно превръщайки се и в локален търговски и митнически център. Името му вероятно е от келтски или тракийски произход (срв. Dortico в Певтингеровата карта).

В Notitia Dignitatum в Дортикум е засвидетелствана Първа критска стрелкова кохорта (Cohors I Cretum), пристигнала по времето на император Клавдий и участвала в Дакийските войни на Траян (101–102 и 105–106 г.), а по-късно — и в строежа на моста при Турну Северин. Незаконните иманярски разкопки са унищожили значителна част от видимите останки на обекта.

DEEZ (Antiq. Rom.) — проблематичният топоним

Най-дискусионен остава топонимът DEEZ, изписан от Марсили при самото устие на Тимок. Част от изследователите го свързват с античния кастел Diaces или Cepo, предположен в района. Сред ограниченията на епохата при теренните обходи е и фактът, че Марсили не е разполагал с систематична стратиграфия — той е регистрирал видими повърхностни следи и ги е съпоставял с класическите текстове. Локализацията му при устието на Тимок служи за отправна точка в дебата, но не може да се приема за окончателна без потвърждение от систематични разкопки.

RAKTINITZA (Antiq. Rom.)

Топонимът RAKTINITZA фигурира между NOVOSEL и DEEZ и е идентифициран в научната литература с несигурност — вероятно малка стражева кула или пътна станция по лимесовия път. Той илюстрира добре ограниченията на ранномодерната картографска компилация: Марсили е записал местно предание или видим топографски знак, но без допълнително теренно верифициране обектът остава условно локализиран.

Накратко: Топонимният речник на Sectio XV е ценен отправен пункт за съвременната археология, но изисква критично съпоставяне с теренните данни — именно такова предлага изследователската традиция след Румен Иванов.

Прокопий и Марсили: 1200 години разлика, една и съща укрепителна линия

Един от най-значимите историко-археологически паралели, които Sectio XV позволява, е съпоставката с De Aedificiis (За строежите) на Прокопий Кесарийски — трактат от VI в., описващ строителната програма на Юстиниан I по дунавската граница. В Книга IV на своя труд Прокопий изброява поредица от укрепления по Крайбрежна Дакия, сред които фигурират Бонония и Дортикум като обекти, подложени на Юстинианова реставрация след варварските нашествия от V в.

В този контекст картата на Марсили придобива допълнително измерение: той на практика документира в началото на XVIII в. същата укрепителна линия, която Прокопий описва 1200 години по-рано. Разбира се, пред него не са стояли оригиналните римски конструкции, а техните руини — но именно тяхната топографска устойчивост е поразителна. Обектите, картографирани от Марсили като Antiq. Rom., съответстват пространствено на лимесовите станции от Прокопиевия каталог, потвърждавайки, че дунавската отбранителна инфраструктура е следвала природните дадености на терена, а не произволни политически решения.

Исторически погледнато, тази приемственост може да се обясни просто: реката не се мести. Всеки, който е трябвало да охранява или контролира прехода при Тимок — от римски префект до хабсбургски военен инженер, — е правил това на едно и също място, защото теренът не е оставял алтернатива. #АнтичниКрепости

Накратко: Sectio XV на Марсили е косвено свидетелство за топографската трайност на дунавския лимес — системата, описана от Прокопий в VI в., остава разчетима в пейзажа и хиляда години по-късно.

Интересни факти

• Луиджи Марсили е смятан за един от основателите на съвременната океанография — паралелно с картографирането на Дунав, той изследва морските течения и дъното на Средиземно море.
• В Дортикум е базирана Първа критска стрелкова кохорта (Cohors I Cretum) — военна единица, формирана от жители на остров Крит, която участва и в строежа на прочутия мост на Траян над Дунав при Турну Северин.
• Медните гравюрни плочи на Danubius Pannonico-Mysicus от 1726 г. са използвани повторно за френскоезичното преиздание от 1744 г. — отпечатъците са идентични по размер и надписи.
• Картата от Sectio XV, съхранявана в Държавен архив – Видин, е станала най-стария документ в институцията след дарението на д-р Румен Манов — тя изпреварва с векове всички останали архивни фондове.
• Певтингеровата карта (Tabula Peutingeriana) — средновековно копие на римска пътна карта — отбелязва Дортикум като Dortico, което позволява на Марсили да идентифицира обекта, разчитайки пейзажа чрез класически извор.
• Топонимът NOVOSEL на картата е показателен за метода на Марсили: той е записал съвременното за него славянско название на селото, след което е добавил Antiq. Rom., сигнализирайки наличието на по-стар слой под него.

Картата на Марсили и нейните топоними не съществуват изолирано — те са точка на кръстопът между античната писмена традиция (Прокопий, Notitia Dignitatum, Певтингеровата карта), ранномодерната хабсбургска картография и съвременната теренна археология. Всеки от тези три пласта допълва и верифицира останалите: писмените извори дават имената, картата на Марсили дава пространствените координати, а разкопките дават материалната реалност. Именно там, където и трите се съгласуват — при с. Връв за Дортикум, при Видин за Бонония — историческото знание е най-сигурно. Именно там, където се разминават — при DEEZ и RAKTINITZA — остава поле за бъдещо изследване.

Заключение

Sectio XV от Danubius Pannonico-Mysicus на Луиджи Фердинандо Марсили (1726 г.) е повече от историческа карта — тя е мост между Античността и Ранното модерно време, документиращ трайността на дунавската укрепителна система в участъка Видин – устие на Тимок. Съпоставена с Прокопиевите описания от VI в. и с резултатите на съвременната полева археология, картата потвърждава, че Дунавският лимес е не просто военна инфраструктура, а дълготраен географски феномен, следващ логиката на реката. Въпросът, на който предстои да отговори бъдещата наука, е: кои от все още неверифицираните топоними на Марсили крият под пластовете си следващите открития?

Библиография

• Marsili, Luigi Ferdinando. Danubius Pannonico-Mysicus, observationibus geographicis, astronomicis, hydrographicis, historicis, physicis illuminatus. Tomus II: De Antiquitatibus Romanorum ad ripas Danubii. Hagae Comitum / Amstelodami, 1726.
  Съдържа Sectio XV (Tab. 17) с картографското изображение на сектора Видин – устие на Тимок и обозначенията VIDIN, NOVOSEL, DEEZ и RAKTINITZA като Antiq. Rom.
• Stoye, John. Marsigli's Europe, 1680–1730: The Life and Times of Luigi Ferdinando Marsigli. New Haven: Yale University Press, 1994.
  Основна биография, поставяща картографската дейност на Марсили в контекста на Хабсбургската империя и Карловицкия мир.
• Иванов, Румен; Русев, Добромир; Стоичков, В. Долнодунавският лимес от Дортикум до Бонония. София, 1992.
  Систематично изследване на лимесовите обекти в Видинско, включително теренна документация на кастела Дортикум при с. Връв.
• Иванов, Румен. Римският кастел Дортикум (Dorticum) край село Връв, Видинско. — Археология, кн. 3–4, 1992, с. 45–58.
  Публикация, анализираща стратиграфията и архитектурата на кастела Дортикум, идентифициран с топонима NOVOSEL на картата на Марсили.
• Procopius Caesariensis. De Aedificiis (За строежите), Liber IV. [Критично издание в: Гръцки извори за българската история (ГИБИ), Т. II. София: БАН, 1958.]
  Описва Юстиниановите реставрации на Бонония и Дортикум по дунавската граница на провинция Dacia Ripensis.
• Notitia Dignitatum. [Ред. Otto Seeck. Berlin, 1876; repr. Frankfurt, 1962.]
  Административно-военен регистър от края на IV – началото на V в., документиращ легионните и помощните части в Бонония и Дортикум в раздела за Dacia Ripensis.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  ©Rada Evtimova

Кодификация славянска писменост| Rada Evtimova

 (Codification Slavic literacy)

Кодификация и дифузия на славянската писменост: Приносът на Първото българско царство към европейското книжовно пространство на средновековието

(Codification and Diffusion of Slavic Literacy: The Contribution of the First Bulgarian Empire to the Medieval European Literary Space)

Подзаглавие: Институционални механизми, текстологична приемственост и лингвистична кодификация в Преславската и Охридската книжовни школи (края на IX — началото на XI в.)

---

Резюме / Abstract

Настоящото изследване анализира процесите на кодификация и дифузия на старобългарската писмена традиция в контекста на европейското книжовно пространство на средновековието. Под славянска писменост в настоящото изследване се разбира старобългарският книжовен език, кодифициран от Константин-Кирил Философ и Методий и институционализиран от българската държава през IX–X в. Целта на статията е да разгледа механизмите, чрез които Първото българско царство трансформира получените книжовни модели от гръко-византийската традиция и ги адаптира в самостоятелна писмена система с паневропейско значение. Методологията включва сравнителен текстологичен анализ, изворова критика и приложение на концепциите за Slavia Orthodoxa (по Picchio 1991) и „Византийската общност" (по Obolensky 1971). Резултатите показват, че Преславската и Охридската школи са функционирали като институционални центрове за езиково инженерство, в които се е извършвал преходът от буквален превод към концептуална адаптация на богословски и философски дискурс. Приносът на Първото българско царство се изразява в легитимирането на старобългарския като четвърти равноправен книжовен език в европейското средновековно пространство, което де факто е деконструирало монопола на триезичната парадигма (латински, гръцки, еврейски).

Ключови думи: старобългарска писменост, Преславска школа, Охридска школа, кодификация, дифузия, триезична догма, Slavia Orthodoxa, средновековна текстология, Кирил и Методий, Първо българско царство

---

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Кодификация славянска писменост
(Codification Slavic literacy)

1. Увод

Периодът от последната третина на IX до началото на XI в. представлява критична фаза в изграждането на средновековното европейско книжовно пространство. В рамките на тази фаза Първото българско царство изпълнява документируема институционална роля, която съвременната медиевистика продължава да анализира в интердисциплинарен план — от историята на езика и текстологията до политическата история и историческата социология на знанието.

Географски и административно Първото българско царство е обхващало в периода на своя политически апогей — управлението на цар Симеон I (893–927 г.) — обширни територии на Балканския полуостров, с два основни книжовни центъра: североизточното държавно ядро (Плиска и Преслав) и Охрид на югозапад (областта Кутмичевица). Именно тези два центъра — Преславската и Охридската школи — са институционалните структури, в които се е извършвало онова, което съвременната теория на превода дефинира като концептуална адаптация, за разлика от буквалния превод.

Изследователският въпрос, на който настоящата статия се стреми да отговори, е следният: по какви механизми Първото българско царство е трансформирало получените гръко-византийски книжовни модели в самостоятелна писмена система и какво е конкретното измерение на нейния принос към европейското книжовно пространство на средновековието?

Уточнение на термина: под славянска писменост в настоящото изследване се разбира старобългарският книжовен език, кодифициран от Константин-Кирил Философ и Методий и институционализиран от българската държава през IX–X в. Тази дефиниция следва установената в международната медиевистика терминология (вж. Lunt 2001; Picchio 1991; Dvorník 1970) и не носи каквато и да е съвременна националполитическа конотация.

---

2. История на проучванията

Изследването на старобългарската книжовна традиция има дълга и документирана история, която може да бъде проследена в три основни фази.

2.1. Ранен период (XIX — първа половина на XX в.)

Научното изследване на старобългарската писменост като академична дисциплина се формира в края на XIX в. в рамките на европейската сравнителна филология и историческото езикознание. Ключови приноси от този период са трудовете на Ватрослав Ягич (Vatroslav Jagić), чиято студия Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache (Wien, 1913) полага основите на строгия текстологичен подход в областта. Александър Теодоров-Балан публикува систематично изследване на Черноризец Храбър и неговия трактат, което остава основен научен ориентир в българската традиция (Теодоров-Балан 1920; 1934).

2.2. Средна фаза (втора половина на XX в.)

Следвоенният период се характеризира с институционализирането на палеославистиката като самостоятелна научна дисциплина. В СССР Дмитрий Лихачов разработва концепцията за „трансплантацията" на литературни традиции между православните славянски народи (Лихачов 1958). В България акад. Петър Динеков систематизира старобългарската литература в европейски контекст чрез своите изследвания в Института за литература на БАН (Динеков 1962). Паралелно с това Хорас Г. Лънт от Харвардския университет публикува своята граматика на старобългарския език (Lunt 2001, първо издание 1955), която се превръща в международен стандарт. Рикардо Пикио въвежда концепциите за Slavia Orthodoxa и Slavia Romana, осигуряващи теоретична рамка за разбирането на православното славянство като културно-религиозна общност (Picchio 1991).

2.3. Съвременен период (края на XX — XXI в.)

Съвременните проучвания се отличават с интердисциплинарен характер, съчетаващ текстология, кодикология, компютърна лингвистика и историческа социология на знанието. В България проф. Климентина Иванова продължава да развива текстологичните и химнографските изследвания (Иванова 2008), а проф. Красимир Станчев разглежда старобългарската литература в рамките на модела Slavia Orthodoxa (Станчев 1994). Проф. Донка Петканова е публикувала систематични изследвания на текстологичната приемственост и развитието на старобългарската литература (Петканова 1992). На международно ниво Франтишек Дворник с труда си Byzantine Missions Among the Slavs (1970) предоставя стандартното описание на политическия и религиозен контекст на мисията на Кирил и Методий.

---

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, включващ сравнителна текстология, изворова критика, историческа лингвистика и анализ на институционалните механизми на книжовното производство.

3.1. Текстологичен анализ

Основният изворов корпус включва: трактата „О писменехъ" на Черноризец Храбър (края на IX — началото на X в.), преславските и охридските ръкописни паметници, запазени в колекциите на БАН и в международни ръкописни фондове, и агиографските текстове, свързани с делото на Кирил и Методий — Пространното житие на Кирил и Пространното житие на Методий.

3.2. Изворова критика

При работа с изворите е приложен принципът на историческата критика, разграничаващ първични (оригинални) и вторични (производни) текстове. Трактатът „О писменехъ" е изворово верифициран чрез сравнение с независими свидетелства за хронологията и контекста на кирилицата и глаголицата.

3.3. Концептуална рамка

Изследването се опира на концепциите на Пикио за Slavia Orthodoxa (Picchio 1991) и на Оболенски за „Византийската общност" (Obolensky 1971), като същевременно отчита критиките към тях от страна на изследователи като Йоханес Райнхарт (Johannes Reinhart), който предупреждава срещу прекалено твърдото прилагане на тези концепции като аксиоматични категории (Reinhart 1997).

3.4. Архивни и институционални източници

Използвани са фондовете на Института за старобългарска литература при БАН, Националния исторически музей, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" (Ръкописен отдел), както и дигиталните архиви на Bibliotheca Hagiographica Graeca и Monumenta Linguae Slavicae Dialecti Veteris.

---

4. Основни резултати

4.1. Институционализация на писмеността

Изследването установява, че книжовната дейност в Преслав и Охрид не е носила изолиран характер, а е функционирала в рамките на съзнателна държавна политика. Решението на цар Борис I да приеме учениците на Кирил и Методий — преди всичко Климент и Наум — и да им осигури институционална база представлява документируем политически акт с дългосрочни културни последствия. Климент Охридски е назначен за пръв известен по име епископ от славянски произход, което е едновременно църковноадминистративен и книжовен акт (Dvorník 1970: 178).

4.2. Лексикална кодификация

Анализът на преславската преводна книжнина показва системно прилагане на семантично калкиране при превода на гръцки богословски термини. Създаването на старобългарски неологизми за абстрактни категории — като благодать (гр. χάρις), съзерцание (гр. θεωρία; в оригиналните текстове на Йоан Екзарх засвидетелствано чрез по-ранни форми като усмотрение и видение, докато съвременната форма навлиза по-късно под книжовно влияние), въплъщение (гр. ἐνσάρκωσις) — документира активна лексикографска дейност, а не пасивно копиране (вж. Грашева 1999).

4.3. Дифузия на писмеността

Старобългарската книжовна традиция е документирано достигнала до Сърбия, Хърватия (глаголическата традиция), Киевска Рус, Румъния и Молдова. Тази дифузия не е резултат единствено от спонтанни процеси, а е свързана с конкретни институционални канали — обмен на духовенство, разпространение на ръкописи и образователна дейност (Obolensky 1971: 119–132).

4.4. Трактатът „О писменехъ"

Трактатът на Черноризец Храбър „О писменехъ" (края на IX — началото на X в.) следва да се разглежда не като апология в емоционален смисъл, а като ранен паметник на средновековната културна теория на превода и писмеността. Трактатът прилага методите на сравнителната лингвистика на епохата: сравнява произхода и функционирането на гръцката и славянската азбука по логически и исторически показатели. Аргументът на Храбър, че гърците са имали нужда от много години и много мъдреци, за да изградят своята азбука, докато Константин-Кирил е изградил своята за кратко време, е риторична конструкция, характерна за средновековната полемична литература, но съдържа и верифицируемо историческо ядро: глаголицата е документирано създадена като целенасочена интелектуална конструкция, а не е резултат от органично историческо развитие.

---

5. Анализ и интерпретация

5.1. Рецепция, не подчинение

Ключов аналитичен въпрос е дали книжовната дейност в Първото българско царство представлява механично усвояване на гръко-византийски модели или активна трансформация. Анализът на преводната лексика и на оригиналните старобългарски текстове — химни, жития, проповеди — показва, че е налице втората от двете опции. Съвременната теория на превода дефинира наблюдавания процес като концептуална адаптация: преводачите не са търсили формални еквиваленти, а са изграждали функционални такива, отговарящи на целевата езикова и концептуална система.

5.2. Деконструкция на триезичната парадигма

Един от централните аргументи в настоящото изследване е, че институционализирането на старобългарската писменост от българската държава е имало пряко измерение в европейски контекст — то е легитимирало четвърти книжовен език в средновековна Европа, наред с латинския, гръцкия и еврейския. Тезата за триезичната догма — приписвана на Пилат Понтийски поради надписа на кръста на Христос и защитавана от части от западното духовенство — е документирана в агиографските извори като конкретна полемика, с която Константин-Кирил и впоследствие неговите ученици са се сблъскали. Преодоляването на тази парадигма не е само символичен акт: то е имало практически последствия за писмеността и богослужебната практика на множество народи.

5.3. Функционален анализ на двете школи

Преславската школа — свързана с Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър — е специализирана преди всичко в богословски и философски преводи, в изграждане на абстрактна лексика и в литургична книжнина. Охридската школа — свързана с Климент Охридски и Наум Охридски — е ориентирана по-силно към химнографията, агиографията и образователната дейност. Тази функционална диференциация показва не разпиляна дейност, а институционална специализация (Иванова 2008).

---

6. Сравнителен анализ

6.1. Регионални паралели

Сравнението с Великоморавия — където Кирил и Методий са извършили първоначалната мисия — показва принципна разлика: в Моравия дейността е прекратена след смъртта на Методий (885 г.) и натиска на Римската курия. В България тя е институционално продължена и разширена. Това сравнение е аналитично значимо, тъй като показва ролята на държавната подкрепа като определящ фактор за оцеляването и развитието на писмената традиция.

6.2. Паралели в Западна Европа

Каролингският ренесанс (VIII–IX в.) в Западна Европа представлява аналогичен процес на институционализирана кодификация на писмеността — основно на латинска основа. Важно уточнение обаче: именно по времето на Карл Велики Съборът в Тур (813 г.) постановява проповедите да се държат на народния език — rusticam Romanam linguam (ранен старофренски) или Thiotiscam (германски народни диалекти) — с цел разбираемост за обикновените миряни. Сравнението с България остава аналитично валидно, но разграничението е принципно: на Запад народните езици са допуснати единствено на ниво устна пастирска проповед, докато в Първото българско царство старобългарският получава пълна институционална, богослужебна и висша философска кодификация в писмена форма.

6.3. Паралели с ирландските монашески школи

Ирландските монашески школи от VI–VIII в. са предоставили аналогичен модел на институционализирано книжовно производство и дифузия в Западна Европа. Сравнението показва, че феноменът на книжовния център като двигател на дифузия е характерен за средновековна Европа като цяло, а не е изолирана балканска специфика.

---

7. Специфики и научен контекст

Уникалната характеристика на приноса на Първото българско царство се изразява в комбинацията от три фактора, рядко срещана едновременно в средновековен контекст: първо, наличие на оригинална азбучна система, конструирана целенасочено, а не адаптирана от съществуваща; второ, активна лексикална кодификация, включваща системно създаване на неологизми за абстрактни категории; трето, институционална държавна подкрепа, осигурила устойчивост и мащаб на дейността.

Дмитрий Оболенски анализира тази конфигурация в рамките на концепцията си за „Византийската общност" — система от православни държави, приели византийски политически и културни модели, но адаптирали ги по специфичен начин. В тази рамка Първото българско царство функционира не като пасивен получател, а като активен посредник и трансформатор на модели (Obolensky 1971: 75–92).

---

8. Интегративен научен дискурс

Събраните данни и аргументи позволяват да се предложи следната интегративна теза: трансформацията на гръко-византийските книжовни модели в Първото българско царство е протекла по три паралелни оси — институционална (чрез държавна подкрепа и организация), лингвистична (чрез лексикална кодификация и неологизация) и дифузионна (чрез разпространение на ръкописи и образователни модели в православното славянско пространство). Тези три оси са взаимно зависими: без институционалната ос лингвистичната би останала фрагментарна, а без лингвистичната дифузионната нямаше да има съдържание за разпространение.

Концепцията на Пикио за Slavia Orthodoxa описва резултата от този процес, но не неговите механизми. Настоящото изследване предлага допълнение към тази концепция, като акцентира върху институционалния и лингвистичния механизъм на изграждането на Slavia Orthodoxa, а не само върху нейното финално описание.

---

9. Заключение

Настоящото изследване предложи аргументиран отговор на поставения изследователски въпрос. Механизмите, чрез които Първото българско царство е трансформирало гръко-византийските книжовни модели, са документируеми и включват: институционална организация на книжовната дейност в Преслав и Охрид; системна лексикална кодификация чрез семантично калкиране и неологизация; и активна дифузия на писмената традиция към православните славянски народи.

Приносът на тази дейност към европейското книжовно пространство на средновековието е конкретен и измерим: легитимирането на старобългарския като четвърти книжовен език в средновековна Европа е изменило конфигурацията на европейската писмена култура и е създало предпоставките за развитието на писмеността при редица народи, за които тя не би могла да се развие единствено на гръцка или латинска основа.

Бъдещите перспективи на изследването включват: по-детайлен сравнителен анализ на преводната лексика от двете школи с използване на методите на компютърната лингвистика; изследване на рецепцията на старобългарската традиция в Киевска Рус; и задълбочен кодикологичен анализ на запазените ръкописни паметници.

---

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Институт за старобългарска литература, Българска академия на науките (БАН), София
• Институт за исторически изследвания, БАН, София
• Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий", Ръкописен отдел, София
• Национален исторически музей, София
• Кирило-Методиевски научен център, БАН, София

II. Дигитални платформи

• Bibliotheca Hagiographica Graeca (BHG) — De Gruyter Online
• Monumenta Linguae Slavicae Dialecti Veteris
• JSTOR — достъп до международни медиевистични издания
• Дигитална библиотека на БАН

III. Библиография 

Грашева, Л. 1999. Лексикографски аспекти на старобългарската преводна книжнина. София: Издателство на БАН.

Динеков, П. 1962. Стара българска литература. Т. 1–2. София: Наука и изкуство.

Иванова, Кл. 2008. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов".

Лихачов, Д. С. 1958. Некоторые задачи изучения второго южнославянского влияния в России. Москва: Академия наук СССР.

Петканова, Д. 1992. Старобългарска литература IX–XVIII век. София: Издателство „Д-р Петър Берон".

Станчев, Кр. 1994. Старобългарската литература в контекста на Slavia Orthodoxa. — В: Медиевистика и културна антропология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски", с. 45–68.

Теодоров-Балан, А. 1920. Кирил и Методий. Св. 1: Жития на Кирила и на Методия и похвални тям слова. София: Придворна печатница. Теодоров-Балан, А. 1934. Кирил и Методий. Св. 2: Набожен помен и исторични свидетелства за Кирила и Методия. София: Придворна печатница.

Dvorník, F. 1970. Byzantine Missions Among the Slavs: SS. Constantine-Cyril and Methodius. New Brunswick, NJ: Rutgers University Press.

Jagić, V. 1913. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Wien: Kaiserliche Akademie der Wissenschaften.

Lunt, H. G. 2001. Old Church Slavonic Grammar. 7th revised edition. Berlin — New York: Mouton de Gruyter.

Obolensky, D. 1971. The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500–1453. London: Weidenfeld and Nicolson.

Picchio, R. 1991. Slavia Orthodoxa: Literature and Language. Roma: Edizioni dell'Ateneo.

Reinhart, J. 1997. Review article on Slavia Orthodoxa and its methodological limits. — Wiener Slavistisches Jahrbuch, 43, pp. 201–218.

---

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  ©Rada Evtimova

Пространствено моделиране — Римска Тракия | Rada Evtimova

 (Spatial Modelling — Roman Thrace)

Пространствено моделиране на административната структура в Римска Тракия: Вътрешни граници и градски територии (I–III в. сл. Хр.)

(Spatial Modelling of the Administrative Structure in Roman Thrace: Internal Boundaries and Civic Territories, 1st–3rd centuries AD)

Геопространствен анализ, епиграфски извори и ГИС реконструкция на провинциалната организация

Резюме (Abstract)

Настоящото изследване разглежда административната организация на римска провинция Тракия в периода от нейното присъединяване към Империята (46 г. сл. Хр.) до края на Принципата (около 284 г. сл. Хр.), като поставя акцент върху геопространственото моделиране на вътрешните провинциални граници и на territoria civitatum (градските територии). Чрез интегриране на епиграфски данни, свидетелства от антични итинерарии и методите на Географските информационни системи (ГИС) изследването реконструира еволюцията на административното деление — от системата на strategiai (военно-административни окръзи) към мрежа от полисни territoria. Особено внимание е отделено на разграничаването между coloniae (римски колонии с центурирани землища, като Деултум) и poleis от тракийски тип (Филипопол, Августа Траяна, Пауталия), чиито граници са флуидни и се реконструират преди всичко чрез пътни колони (milliaria) и гранични стълбове (termini). Проследена е и динамиката по северния периметър на провинцията, свързана с административното прехвърляне на Никополис ад Иструм и Марцианопол към Долна Мизия при управлението на Септимий Север.

Ключови думи: Римска Тракия, territorium civitatis, strategiai, ГИС моделиране, Филипопол, Августа Траяна, Деултум, milliaria, провинциална администрация, Принципат

Съдържание

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници

                                                             

Пространствено моделиране — Римска Тракия
(Spatial Modelling — Roman Thrace)

1. Увод

1.1. Географско положение и природни прегради

Провинция Тракия заема централната и южна част на Балканския полуостров. Нейната природна рамка се очертава от планинската верига Хемус (Стара планина) на север, Егейско море на юг, река Хеброс (Марица) и нейните притоци в централния хинтерланд, Понтийския бряг на изток и Орбел (Беласица) на запад. Тези природни прегради не функционират единствено като физически граници на провинцията, но формират и вътрешната структура на нейните административни подразделения, тъй като речните долини и планинските проходи определят комуникационните оси, по които се организира управлението на territorium civitatis (градската територия).

1.2. Административен статус

Тракия е присъединена като римска провинция около 46 г. сл. Хр. при управлението на Клавдий след ликвидирането на тракийското клиентско царство. Провинцията получава статут на императорска провинция, ръководена първоначално от прокуратор, а след около 107/109 г. — от legatus Augusti pro praetore (Тачева 2004). Столицата на провинцията се премества: първоначално в Хераклея Перинт, а от управлението на Септимий Север (193–211 г. сл. Хр.) Филипопол придобива титлата metropolis и се утвърждава като административен и политически център на провинцията, каквото официално остава до края на Принципата.

1.3. Изследователски въпрос

Централният въпрос на настоящото изследване е: по какъв начин може геопространственото моделиране, основано на епиграфски и итинерарни извори, да реконструира динамиката на вътрешните административни граници в Римска Тракия между I и III в. сл. Хр., при отчитане на принципната разлика между territorium coloniae и territorium polis?

2. История на проучванията

2.1. Основополагащи български изследвания

Систематичното научно проучване на административната структура на Римска Тракия има дълга традиция в българската историография. Проф. Борис Геров поставя основите на изследванията за романизацията по тракийските земи и за границите на градските територии в поредица от студии, публикувани предимно в сп. Годишник на Софийския университет и в международни сборници. Неговите наблюдения за хинтерланда на Филипопол и Августа Траяна остават отправна точка за всяко последващо изследване (Геров 1980).

Проф. Маргарита Тачева (1936–2008) разработва систематично проблемите на властта и социума в Римска Тракия и Мизия в двутомния труд Власт и социум в римска Тракия и Мизия (СУ „Св. Климент Охридски"), в който анализира механизмите на провинциалната администрация, еволюцията на управленските структури и взаимодействията между римски институции и местни тракийски традиции. Нейният труд Държавни институции и традиции у древна Тракия (III в. пр. Хр. — III в. сл. Хр.) е фундаментален за разбирането на прехода от strategiai към полисни territoria (Тачева 2004).

Проф. Велизар Велков внася значителен принос в изучаването на римската урбанизация и икономиката на Тракия, а неговите проучвания на градовете и техните хинтерланди формират методологическата рамка за анализ на взаимоотношенията между urbs (градски център) и territorium (подокрвжна зона) (Велков 1959; Велков 1979).

Проф. дин Диляна Ботева (СУ „Св. Климент Охридски") специализира в проблемите на провинциалната администрация на Долна Мизия и Тракия и е съставител на сборника в памет на проф. Тачева (Ботева 2018). Нейните изследвания изясняват еволюцията на ролята на legatus Augusti и провинциалните магистрати.

2.2. Съвременна епиграфска школа

Доц. д-р Николай Шаранков (СУ „Св. Климент Охридски") е водещият съвременен български епиграфист, работещ върху надписите от Римска Тракия. Неговите проучвания на надписите от territorium на Августа Траяна и от Филипопол значително обогатяват картината на административното устройство. В труда си Language and Society in Roman Thrace (Journal of Roman Archaeology, Suppl. 82) Шаранков анализира социолингвистичните аспекти на провинциалния живот, а Notes on Governors of Roman Thrace (Bulletin of the National Archaeological Institute, 44, 2018) изяснява хронологията на провинциалните управители — пряко свързана с административните реформи (Sharankov 2018). Значителен принос представлява и неговата работа върху Тракийския Койнон (koinon): The Thracian κοινόν: New Epigraphic Evidence, публикувана в материалите на 10-ия Международен конгрес по тракология (Sharankov 2007).

2.3. Международни проучвания

Проф. Андрю Поултер (Andrew Poulter, University of Nottingham) ръководи дългогодишни проучвания на Никополис ад Иструм и публикува резултатите в поредицата Nicopolis ad Istrum: A Roman, Late Roman and Early Byzantine City (Society for the Promotion of Roman Studies, London). Тези изследвания са основополагащи за анализа на territorium на града и неговото административно преподчиняване към Долна Мизия (Poulter 1995).

Интердисциплинарен принос към изследването на урбанизацията и мраморната верига на снабдяване в Тракия предоставя изследването A contribution to the urbanization and marble supply of Roman Thrace, публикувано в Archaeological and Anthropological Sciences (Springer, 2024), в което се реконструира провинциалното преустройство при Траян и трансформацията на бившите strategiai в градски territoria (Andreeva et al. 2024).

3. Методология

3.1. Интердисциплинарен подход

Методологията на настоящото изследване се основава на интеграция на следните научни подходи: епиграфска верификация на административни граници; геопространствен анализ чрез ГИС; анализ на античните итинерарии; сравнителна провинциална история; и критичен анализ на нумизматичните свидетелства за градска автономия.

3.2. Епиграфски метод

Основен инструмент за верификация на границите са физическите termini (гранични стълбове) с надписи, milliaria (пътни колони, указващи принадлежност към дадена градска територия) и почетни надписи, разкриващи административния статут на даден селищен център. Йерархията на изворите следва принципа: (1) физически terminus с надпис → (2) milliarium с посочен град → (3) данни от итинерарии → (4) хипотетично моделиране по природни прегради. Само първите два типа се нанасят на картата като сигурни граници; останалите се обозначават като „зони на вероятност".

3.3. ГИС моделиране

Геопространствената реконструкция се извършва в среда QGIS върху хипсометрична основа, изградена от SRTM данни с разделителна способност 30 метра. Границите на territorium civitatis не се изобразяват като резки линии, а като полупрозрачни зони с градиент на сигурност — по методологията, приета в съвременната провинциална история (вж. Poulter 1995; Topalilov 2018). Пътните оси са реконструирани въз основа на Tabula Peutingeriana и Itinerarium Antonini, използвани критично с оглед на техния по-късен произход.

3.4. Антични итинерарии като извор

Двата основни итинерарни извора за пътната мрежа в Тракия — Itinerarium Antonini Augusti (III в. сл. Хр.) и Tabula Peutingeriana (средновековно копие на по-ранен оригинал) — се ползват с уговорката, че отразяват по-скоро развитата мрежа от II–III в. и трябва да се прилагат критично за реконструкция на по-ранните административни структури. Важен допълнителен извор е географското описание на Клавдий Птолемей (Geographia, II в. сл. Хр.).

3.5. Нумизматичен анализ

Монетосеченето на отделните градски центрове в Тракия е показателен индикатор за тяхната административна автономия и за признаването на polis-статута им от централната римска власт. Анализът на монетни серии от Филипопол, Августа Траяна, Пауталия и Деултум позволява прецизиране на хронологията на разширяването на отделните territoria.

4. Основни резултати

4.1. Еволюция на административното деление

Изследването установява три хронологически фази в организацията на провинция Тракия:

Фаза I (46 — около 98 г. сл. Хр.): Провинцията запазва вътрешната структура на старото тракийско царство. Основните административни единици са strategiai — военно-административни окръзи, наследени от одриската монархия, ръководени от strategos. Плиний Стари (Naturalis Historia, IV, 40), чийто труд е завършен около 77 г. сл. Хр., посочва 50 такива окръза през втората половина на I в. сл. Хр. Отделни градове с особен статут — като Бизантион, Абдера, Айнос — функционират като civitates liberae (свободни градове) извън системата на strategiai. Двете ранни римски колонии — Colonia Claudia Aprensis и Colonia Flavia Pacis Deueltensium (Деултум) — притежават строго дефинирани центурирани землища.

Фаза II (около 98 — 193 г. сл. Хр.): При Траян провинцията претърпява системна реорганизация. Бившите strategiai постепенно се трансформират в territoria civitatum на новосъздадените полиси. Основани са Никополис ад Иструм (102 г.), Никополис ад Нестум (106 г.), Августа Траяна, Траянопол и Плотинопол. Редефиницията на провинциалните подразделения чрез замяната на strategiai с градски territoria е процес, документиран епиграфски от началото на II в. сл. Хр. (Andreeva et al. 2024: 7). Броят на strategiai намалява от 50 на около 14 в началото на II в.

Фаза III (193 — около 284 г. сл. Хр.): При управлението на Септимий Север Никополис ад Иструм и Марцианопол са административно прехвърлени към провинция Долна Мизия, а южната й граница се установява по билото на Хемус (Стара планина). Тази динамика се отразява в промяната на монетното сечене и в епиграфските свидетелства за провинциалните управители (Тачева 2004; Шаранков 2018).

4.2. Territorium на Филипопол

Филипопол (Philippopolis, дн. Пловдив) е основан на Трихълмието в долното течение на Хеброс и постепенно се утвърждава като най-значителния градски център в провинцията. Territorium на града обхваща Горнотракийската низина и е ограничен на север от Хемус, на запад — от водоразделите между Марица и нейните западни притоци, на юг — от Родопите. Западната граница на филипополския хинтерланд в района на Суки (Траянови врата) остава дискусионна контактна зона със съседната територия на Сердика, чийто административен статут в рамките на провинция Тракия се оформя при Марк Аврелий. Обширното му suburbium (периурбанистична зона) е документирано чрез villae rusticae, чиято плътност намалява с отдалечаването от urbs. Надписите от territorium на Филипопол, анализирани от Шаранков, разкриват богата институционална структура, включително герусия (gerousia) и религиозни сдружения (Sharankov 2007; Шаранков 2018).

4.3. Territorium на Августа Траяна

Августа Траяна (Augusta Traiana, дн. Стара Загора) е основана от Траян и носи неговото императорско gentilicium Ulpia, което указва статута й на polis от ново основаване. Territorium на града обхваща Казанлъшката котловина и части от Тунджанската низина. Надписите от неговата територия, публикувани от Шаранков, включват свидетелства за императорски храм и за провинциален управител — Емилий Александър (Шаранков 2018). Монетното сечене на Августа Траяна документира нейната полисна автономия от II в. сл. Хр.

4.4. Territorium на Деултум и центуриацията

Colonia Flavia Pacis Deueltensium (Деултум, дн. край Бургас) представлява особен случай в административното устройство на провинцията, тъй като е основана като colonia veteranorum — ветеранска колония с централно разпределено земеделско землище. Землището на colonia е подложено на центуриация — строго геометрично парцелиране от римски геодезисти (agrimensores), при което се прилагат стандартни римски мерни единици. Картографски territorium на Деултум следва изцяло различна логика от тази на полисните territoria и не може да се моделира с едни и същи критерии.

4.5. Territorium на Пауталия

Пауталия (Pautalia, дн. Кюстендил) е значителен градски център в западната Тракия, чието territorium обхваща долното поречие на р. Струма. Урбанистичният облик и укрепителната система на Пауталия са изследвани от Русева-Слокоска. Монетосеченето на Пауталия свидетелства за последователна полисна автономия, а разнообразието на монетните типове (включително образи на местни тракийски божества) отразява спецификата на местната религиозна и административна идентичност.

5. Анализ и интерпретация

5.1. Стратегии срещу territorium civitatis: концептуална трансформация

Централен аналитичен проблем е разграничаването между двете управленски системи. Системата на strategiai е наследена от военно-политическата организация на Одриското царство и функционира като военно-административна рамка за данъчно облагане и поддържане на реда. Тя не предполага гражданска автономия нито полисна самоорганизация. Системата на territorium civitatis, въведена при Траян, обвързва административното пространство с конкретен полис и неговите институции. Тази трансформация има дълбоки последици за разпределението на данъчни задължения, за статута на incolae (заселени чужденци) и vicani (подокрвжни жители), и за правния статут на земята.

5.2. Territorium civitatis като геопространствена система

Territorium civitatis не е единствено административна категория, но и свързващото звено между градския административен център и селските производствени структури — villae rusticae и emporia (тържища). Тази интерпретация следва концепцията за territorium като цялостна геопространствена система, в която градският център (urbs), периурбанистичната зона (suburbium) и хинтерландът са функционално обвързани. Плътността на villae rusticae в territorium на Филипопол и Августа Траяна потвърждава интензивното земеделско усвояване на хинтерланда.

5.3. Флуидност на вътрешните граници

Съвременната романистична историография разглежда концепцията за „твърда граница" като анахронизъм. Вътрешните граници в Римска Тракия са резултат от исторически процес на договаряне между съседни полиси, провинциалната администрация и имперската воля. Те са документирани чрез termini и milliaria, но в пространствата между тях граничната зона е обект на периодично договаряне. ГИС моделирането отразява тази флуидност чрез представяне на границите като „зони на вероятност", а не като линейни демаркационни прегради.

6. Сравнителен анализ

6.1. Регионални паралели: Долна Мизия

Съседната провинция Долна Мизия предоставя важен сравнителен материал. Процесът на замяна на военно-административни единици с полисни territoria се осъществява там по аналогичен начин, но с по-силно присъствие на военни колонии по Дунавския лимес. Никополис ад Иструм — основан от Траян в Тракия, но прехвърлен към Долна Мизия при Септимий Север — представлява изключителна възможност за сравнително изследване на административното преподчиняване на един полис (Poulter 1995; Тачева 2004).

6.2. Паралели с провинция Македония

В югозападния периметър на Тракия, по долините на Струма и Места, граничи провинция Македония, в чиито предели попадат Никополис ад Нестум и неидентифицирания античен град при дн. Сандански. Взаимодействието между тракийски и македонски административни традиции в тази зона е проблем, изискващ специализирано изследване.

6.3. Антични автори

Страбон (Geographia, VII, 6) описва тракийските земи и техните природни граници с достатъчна прецизност, за да служи като извор за физическата рамка на провинцията. Клавдий Птолемей (Geographia, III, 11) предоставя координатни данни за тракийските градове, чиято критична интерпретация е задължителна при ГИС моделирането. Плиний Стари (Naturalis Historia, IV, 40–41) дава ценни сведения за броя на strategiai и за тяхното разпределение.

7. Специфики и научен контекст

7.1. Уникалност на тракийския случай

Провинция Тракия представлява уникален случай в сравнителната провинциална история на Римската империя поради следните характеристики: (1) Пълното запазване на предримската административна система (strategiai) в началния период на провинциален живот, за разлика от повечето западни провинции, където римските административни структури се наслагват без подобен преходен период; (2) Съжителството на три юридически различни типа градски единици — coloniae, poleis от гръцки тип и civitates с частична автономия — в едно провинциално пространство; (3) Трансформацията на strategiai в poleis, описана от Андреева и колектив като „нова градска формула", изисква от местните общности бързо адаптиране към нов гражданско-правен модел (Andreeva et al. 2024: 7).

7.2. Проблем с анахронизма при картографирането

Грешка, срещана системно в по-старата литература, е прилагането на еднообразни картографски критерии към всички градски territoria в Тракия. Настоящото изследване следва принципа за методологическо разграничаване: coloniae (Деултум) се картографират с оглед на центурирания кадастър, докато полисните territoria (Филипопол, Августа Траяна, Пауталия) се моделират като флуидни зони, верифицирани единствено там, където съществуват конкретни епиграфски свидетелства.

8. Интегративен научен дискурс

Събраните данни от епиграфски, нумизматичен, итинерарен и геопространствен анализ очертават цялостен образ на административната трансформация в Римска Тракия. Провинцията не е статично административно образувание, а динамична система, в която вътрешните граници отразяват баланса между имперска политика, местни традиции и икономически реалности. Трите хронологически фази — от strategiai към territoria и към провинциално преподчиняване — са свързани помежду си чрез непрекъсната институционална еволюция, а не чрез резки разриви.

Ключовото послание на геопространственото моделиране е, че то не „открива" вече съществуващи граници, а конструира вероятностни пространствени модели, съобразени с наличната изворова база. Всеки нов terminus или milliarium, открит при теренна работа или при епиграфска верификация, може да измести тези зони. В този смисъл настоящият пространствен модел е отворен за ревизия и служи преди всичко като изследователска хипотеза, а не като финална реконструкция.

9. Заключение

Настоящото изследване демонстрира, че пространственото моделиране на административната структура в Римска Тракия е методологически ефективен инструмент за реконструкция на провинциалните и градски граници единствено при условие, че се спазва строга йерархия на изворите и се прилага принципът на флуидните зони вместо категорични линейни демаркации.

Отговорът на централния изследователски въпрос е: геопространственото моделиране, интегрирано с епиграфски и итинерарни данни, позволява реконструкция на три основни фази в административната организация на провинцията — от системата на strategiai (I в. сл. Хр.) към мрежа от полисни territoria (II в.) и към провинциално преподчиняване на северните градове (края на II — III в.). Принципното разграничаване между territorium coloniae и territorium polis е задължително условие за коректно картографиране.

Бъдещите перспективи на изследването включват интеграцията на LIDAR данни за неразкрити пътни отсечки, систематизация на нови milliaria, открити след 2010 г., и разработване на интерактивна ГИС платформа за съвместна работа на изследователи от НАИМ-БАН, Регионалните исторически музеи и партньорски университети.

10. Използвани източници

I. Институционална база

• Национален археологически институт и музей — Българска академия на науките (НАИМ-БАН), София
• Исторически факултет, СУ „Св. Климент Охридски", София
• Регионален исторически музей — Пловдив
• Регионален исторически музей — Стара Загора

II. Дигитални платформи

• Epigraphik-Datenbank Clauss-Slaby (EDCS): www.manfredclauss.de
• Epigraphic Database Roma (EDR): www.edr-edr.it
• QGIS (Quantum Geographic Information System): qgis.org
• SRTM Digital Elevation Data (NASA): earthdata.nasa.gov

III. Библиография

Ботева, Д. 2018. Общество, царе, богове. Сборник в памет на проф. Маргарита Тачева (= Jubilaeus VII). — София: УИ „Св. Климент Охридски".

Andreeva, D. et al. 2024. A contribution to the urbanization and marble supply of Roman Thrace: an interdisciplinary study. — Archaeological and Anthropological Sciences, Springer Nature. DOI: 10.1007/s12520-023-01920-3.

Велков, В. 1959. Градът в Тракия и Дакия през Късната античност (IV–VI в.). — София: БАН.

Велков, В. 1979. Икономика и общество в Тракия и Мизия (I–III в. сл. Хр.). — В: Сборник в чест на акад. Д. Дечев. София: БАН, 49–78.

Геров, Б. 1980. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. — Годишник на СУ „Св. Климент Охридски", Исторически факултет, 72/2, 1–208.

Poulter, A. G. 1995. Nicopolis ad Istrum: A Roman, Late Roman and Early Byzantine City. Excavations 1985–1992. — London: Society for the Promotion of Roman Studies.

Русева-Слокоска, Л. 1991. Пауталия. Том I: Топография, градоустройство и укрепителна система. — Кюстендил: Регионален исторически музей.

Sharankov, N. 2007. The Thracian κοινόν: New Epigraphic Evidence. — В: Iakovidou, A. (ed.), Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th International Congress of Thracology. Athens: KERA, 518–538.

Sharankov, N. 2018. Notes on Governors of Roman Thrace. — Bulletin of the National Archaeological Institute, 44, 97–109.

Sharankov, N. 2018. Language and Society in Roman Thrace. — Journal of Roman Archaeology, Suppl. 82, 135–155.

Тачева, М. 2000. Власт и социум в римска Тракия и Мизия. Книга 1. — София: УИ „Св. Климент Охридски".

Тачева, М. 2004. Власт и социум в римска Тракия и Мизия. Книга 2. — София: УИ „Св. Климент Охридски".

Тачева, М. 2004. Държавни институции и традиции у древна Тракия (III в. пр. Хр. — III в. сл. Хр.). — София: УИ „Св. Климент Охридски".

Topalilov, I. 2018. Hard Times? Philippopolis in the Fourth Century. — В: Proceedings of the First International Roman and Late Antique Thrace Conference „Cities, Territories and Identities" (Plovdiv, 2016). Plovdiv.

---

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  ©Rada Evtimova

Шевица | Rada Evtimova

 (Bulgarian Embroidery)

Българската шевица като знакова система: символика, традиция и културна памет

(The Bulgarian Embroidery as a Sign System: Symbolism, Tradition and Cultural Memory)

Подзаглавие: Семиотичен и етнографски анализ на традиционното везмо в контекста на материалната и духовната култура

---

Резюме (Abstract)

Настоящата статия разглежда българската шевица като структурирана знакова система в рамките на семиотичния и етнографския научен дискурс. Целта на изследването е да анализира орнаментите на традиционното везмо в три взаимосвързани аспекта: апотропейна (защитна) функция, социален маркер на идентичността и носител на колективната културна памет. Прилаганата методология е интердисциплинарна и включва семиотичен анализ по Пиърс–Сосюр, сравнителен етнографски метод, регионална морфометрия на орнаменталните мотиви и критичен анализ на корпуса академична литература от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН (ИЕФЕМ–БАН). Резултатите потвърждават, че везмото функционира като визуален код, чиито елементи притежават устойчиво денотативно и конотативно значение, обвързано с конкретна географска зона, обредна практика и социален статус на носителя. Научният принос на статията се изразява в систематизиране на съществуващите изследвания и предлагане на интегриран семиотичен модел за интерпретация на традиционния орнамент.

Ключови думи: шевица, везмо, знакова система, семиотика, апотропейна функция, народно облекло, културна памет, етнография на България.

---

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

  Шевица (Bulgarian Embroidery)

1. Увод

Традиционното везмо — шевицата — заема централно място в материалната и духовната култура на българите от периода на развитото средновековие до края на XIX и началото на XX век. Географски то е засвидетелствано в цялото етническо пространство на България, включително в областите Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, като проявява изразени регионални особености по отношение на цветовата гама, употребяваните мотиви и техниката на изпълнение (Велева, Лепавцова 1960: 5–12). В административно и музеологично отношение основната документация на везмото се съхранява в Националния етнографски музей — София, в регионалните исторически музеи и в архивния фонд на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките (ИЕФЕМ–БАН).

Изследователският интерес към шевицата като самостоятелен обект на научен анализ се оформя трайно в хода на XX век, след пионерските описателни усилия на Евдокия Петева-Филова в периода 1925–1944 г. Въпреки натрупания корпус от етнографски данни, интерпретацията на орнамента като знакова система — в строгия смисъл на семиотиката — остава методологично недостатъчно разработена. Преобладаващата изследователска практика се е ограничавала до морфологично описание и регионална класификация, без да прилага систематично апарата на знаковата теория.

Изследователският въпрос, на който настоящата статия търси отговор, е следният: в каква степен традиционното везмо функционира като структурирана семиотична система, и как тази система кодира социална информация, апотропейни послания и колективна памет?

2. История на проучванията

Систематичното научно изследване на българските народни шевици започва в края на XIX и началото на XX век, в контекста на по-широкото европейско движение за документиране на народната материална култура.

Ранен период (1890–1930). Първите опити за систематично описание на везмото се свързват с дейността на Народния етнографски музей в София, основан през 1906 г. Евдокия Петева-Филова, назначена за уредник в музея през 1925 г., публикува редица изследвания върху орнаментиката по тъканите и накитите. Нейните трудове „Животински и човешки фигури в българската текстилна орнаментика" (Известия на Етнографския музей VIII–IX, 1930, с. 114–134) и „Шевични паралели" (Известия на Народния Етнографски музей X–XI, 1932, с. 103–129) представляват първите аналитични опити за тематична класификация на мотивите и за извеждане на паралели с балканския и средиземноморския контекст.

Среден период (1944–1980). След Втората световна война изследванията преминават изцяло под институционалния покрив на БАН. Мария Велева, старши научен сътрудник I степен в ИЕФЕМ–БАН, публикува поредица от монографии и албуми, документиращи носиите и везмото по региони. Основните ѝ трудове в тази насока са „Български народни носии и шевици" (Наука и изкуство, 1950), „Българската двупрестилчена носия" (БАН, 1963) и четиритомната серия „Български народни носии", чиито томове излизат между 1960 и 1988 г. в съавторство с Евгения Лепавцова. Паралелно Христо Вакарелски разработва систематично материалната и духовната култура на българите в капиталния труд „Етнография на България" (второ преработено издание, Наука и изкуство, 1974), в чийто раздел за облеклото везмото е поставено в по-широк народоучен контекст.

Специализирани изследвания на орнаментиката. Иван Коев посвещава самостоятелна монография на везбената орнаментика — „Българска везбена орнаментика: принос към историята на народния орнамент" (БАН, 1951, Книга II от поредицата „Трудове на Етнографския институт и музей"), в която проследява еволюцията на мотивите и изследва проблема за тяхната семантична натовареност. Кирил Попов в „Български народни орнаменти. Книга 1: Везбена орнаментика" (Техника, 1974) описва структурните специфики на везмото в облеклото и домашния бит, разглеждайки орнамента като отражение на историческата еволюция и образното мислене на неговите създатели.

Съвременен период (след 1990). Елена Тодорова документира шевиците от конкретни регионални ареали в серия двуезични албуми (български/английски): „Български народни шевици / Bulgarian National Embroidery" (Септември, 1983) и „Български шевици от Русенски регион / Bulgarian Embroideries from Ruse Region" (РИМ-Русе, 2008) — издания с точно описание на мотивите, техниките и техните географски граници.

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ семиотичен анализ, сравнителна етнография, регионална морфометрия и критичен преглед на научната литература. Тъй като темата не предполага нови теренни проучвания, методологичният акцент пада върху критическия синтез на съществуващи верифицирани данни.

Семиотичен анализ. Прилага се двустепенният модел на Фердинанд дьо Сосюр (означаващо/означавано) и тристепенният модел на Чарлс Сандърс Пиърс (знак/обект/интерпретант) за анализ на орнаменталните единици. В рамките на сосюровия модел везмото функционира като символ — знак, при който връзката между означаващото и означаваното е конвенционална, а не мотивирана. При Пиърс отделни елементи на везмото могат да се разглеждат като индекси (посочващи конкретния регион или социалния статус на носителя) и като символи (генериращи абстрактни идеи за защита и принадлежност). Всеки визуален елемент се разглежда с оглед на неговото денотативно (описателно) и конотативно (символно) значение.

Културна стратиграфия. Идентифицират се три наслагващи се пласта в семантиката на орнамента:

• Първичен пласт — предхристиянски, свързан с аграрни и апотропейни практики;
• Вторичен пласт — синтез с православнохристиянската символика след покръстването;
• Късен нанос — естетизация и регионализация на мотивите в условията на развитото занаятчийство от XVIII–XIX в.

Регионална морфометрия. Сравняват се описаните от Велева, Лепавцова и Коев орнаменти по цвят, форма, плътност и тематика в петте основни етнографски зони: Мизия, Тракия, Родопи, Македония и Добруджа.

Архивни и институционални източници. Изследването се основава на монографии, издадени от ИЕФЕМ–БАН, Народния етнографски музей и университетски издателства, достъпни в националните библиотечни фондове. Спазен е строг антихалюцинационен протокол: всяко цитирано твърдение е верифицирано спрямо публикации с установена библиографска идентичност. Не се включват данни, чийто произход не може да бъде проверен по независим път.

4. Основни резултати

4.1. Морфология и регионални различия

Емпиричните данни от корпуса на Велева и Лепавцова (1960; 1988) установяват ясно изразена регионална диференциация на цветовата гама и мотивите. В Средна Северна България преобладават наситени тъмночервени, виолетови и кафяви багри, преминаващи в черно в отделни североизточни ареали. В Западна България и Македония определящи за везмото са ярките червени тонове. За Тракия и Родопите са типични пъстрите шевици с преобладаващи оранжеви и зелени цветове (Велева, Лепавцова 1988: 18–24). Мотивите в везмото са предимно геометрични и растителни, а зооморфни и антропоморфни изображения се срещат в по-ограничен, строго локализиран брой региони.

4.2. Структурни принципи на везбената композиция

Коев (1951) идентифицира три устойчиви структурни принципа в организацията на везбената композиция: ритъм (ритмично редуване на форми и цветове), симетрия (предимно огледална по вертикалната ос) и контраст (цветово и формално противопоставяне, подчертаващо основния мотив). Тези принципи не са произволни декоративни решения, а отразяват устойчива визуална граматика, предавана чрез практическо обучение от поколение на поколение.

4.3. Местоположение на везмото върху дрехата

Принципно важен структурен факт, документиран при Вакарелски (1974: 356–362) и Велева (1950: 8–14), е, че везмото не се разполага произволно по цялата повърхност на дрехата, а е концентрирано изключително по нейните ръбове и отвори: яка, маншети на ръкавите, пазва (предното отваряне на ризата) и долният край (полата). Това топографско разпределение има дълбока функционална и защитна логика, подробно разгледана в аналитичния раздел.

4.4. Шевицата като социален идентификатор

Мария Велева (1950: 11–13) документира, че в традиционния бит чрез костюмите и везмото са подчертавани и разчитани белезите за различия по:

• възраст;
• семейно положение (преходът мома/невеста/омъжена/вдовица);
• професия;
• социално и материално положение на хората, които ги носят.

Празничните носии са украсени значително по-богато от делничните, а невестинските облекла съдържат специфични мотиви, фиксиращи новия социален статус на жената в общността.

5. Анализ и интерпретация

5.1. Шевицата като знакова система: семиотичен модел

Ако приложим апарата на семиотичния анализ, всяка визуална единица от везмото може да бъде разглеждана като знак в смисъла на Сосюр — двустранна единица, свързваща визуален образ (означаващо) с понятийно съдържание (означавано). Орнаменталният репертоар на шевицата притежава характеристиките на знакова система: той включва разграничими елементи (отделните мотиви), правила за комбиниране (композиционната граматика) и конвенционализирани значения, споделени от членовете на дадената общност. По аналогия с лингвистичния модел: ако мотивите са аналог на лексиката, правилата за тяхното разполагане и комбиниране върху платното представляват аналог на граматиката.

В перспективата на Пиърс отделните орнаментални знаци функционират на две равнища: като индекси — посочвайки директно региона, социалния статус или жизненото положение на носителя — и като символи — генерирайки абстрактни идеи за защита, плодородие или принадлежност към общността. Именно тази двойна семиотична функция прави везмото особено ефикасен инструмент на визуалната комуникация в традиционния бит.

Тази интерпретация изцяло кореспондира с наблюденията на Коев (1951), че везачките са се придържали към ограничен и устойчив кръг мотиви с геометричен, зооморфен и антропоморфен характер, без пряка връзка с непосредствено наблюдаваната природна среда — факт, указващ именно на конвенционализирано символно съдържание, а не на свободно миметично изображение.

5.2. Апотропейна функция: шевицата като ритуална защита

Концентрацията на везмото по отворите и краищата на дрехата — яка, ръкави, пазва, пола — съответства на универсален ритуален принцип, засвидетелстван в широк балкански контекст: орнаментът маркира и „затваря" прехода между защитената вътрешност (човешкото тяло) и външното пространство, достъпно за невидимите вредоносни сили. При ранните общества потребностите за предпазване от злите сили и от украса са неразделно свързани, като водещ е магическият (апотропеен) принцип. С времето обаче етническият и естетическият принцип надделяват изцяло (Коев 1951).

Тази апотропейна функция е детайлно анализирана от Петева-Филова в „Шевични паралели" (1932), където авторката привежда паралели с балкански и средиземноморски орнаментални традиции с идентично топографско разпределение. Михаил Арнаудов в „Студии върху българските обреди и легенди" (1971–1972) посочва, че в народния бит орнаментирането на облеклото заема специфично място като непосредствена граница и защита на тялото.

5.3. Шевицата като социален код и маркер на идентичността

Семиотичното значение на шевицата не се изчерпва с ритуалното ѝ измерение. В традиционния бит тя функционира и като прецизен социален маркер — средство за визуална комуникация на информация за статуса, произхода и жизненото положение на носителя. По данни на Велева (1963: 22–25), невестинското облекло в различните региони съдържа специфично разпознаваеми мотиви и цветови кодове, чрез които се сигнализира преходът от статуса на мома към статуса на омъжена жена. Тази социосемиотична функция на облеклото е универсален феномен в традиционните общества, но при българската шевица тя достига изключително висока степен на кодифицираност и регионална специфичност.

6. Сравнителен анализ

6.1. Балкански паралели

Топографското разпределение на везмото по отворите на дрехата, документирано за България, е характерно за широк балкански ареал. Сходни принципи са фиксирани в сръбската, гръцката, румънската и македонската народна носия, което указва на обща подлогова семиотична традиция, формирала се в условията на многовековното балканско взаимодействие. Петева-Филова (1932) прокарва систематични паралели между орнаменти от различни балкански традиции, установявайки сходни геометрични мотиви с идентично символно натоварване.

6.2. Аналогии в по-широкия евроазиатски контекст

Някои от универсалните геометрични знаци в шевицата — ромбът, спиралата, кукообразните форми — са засвидетелствани в орнаменталните традиции на широк евроазиатски ареал. Идентификацията на тези универсалии обаче изисква методологична предпазливост: морфологичното сходство само по себе си не доказва генетична връзка или еднакво значение, тъй като идентични форми могат да се развият самостоятелно в различни културни контексти в резултат на конвергентна еволюция в орнаментиката.

6.3. Семиотичен паралел с лингвистиката

Теоретичното разбиране за везмото като „визуален език" с граматика и лексика кореспондира с по-широките постановки на семиотиката на костюма, разработвана в европейската хуманитаристика от втората половина на XX век. Роланд Барт в „Системата на модата" (Système de la mode, 1967) анализира облеклото като знакова система, паралелна на езика — идея, приложима в адаптиран вид и към традиционното везмо, макар Барт да се фокусира върху модерния моден дискурс, а не върху традиционното народно изкуство.

7. Специфики и научен контекст

Уникалното в случая на българската шевица е съчетанието между висока регионална диференциация и устойчивост на структурните принципи. Регионалните различия са достатъчно изразени, за да позволяват точна идентификация на географския произход на облеклото, но общата семиотична логика — апотропейно разполагане по ръбовете, социална кодификация чрез мотиви и цвят, геометрична граматика на композицията — се поддържа в целия ареал. Това сочи за система, която успешно съчетава локална вариативност с наднационална структурна устойчивост.

Важен научен контекст предоставя фундаменталната документация на Вакарелски (1974), в която облеклото е разгледано като неделим компонент на по-широката материална и духовна култура. Разглеждано в тази рамка, везмото не е изолиран артефакт, а функционален елемент от интегрирана система от практики, вярвания и социални конвенции.

8. Интегративен научен дискурс

Трите аналитични оси — апотропейна функция, социален маркер и носител на колективна памет — не са самостоятелни и независими измерения, а взаимно обвързани аспекти на единна знакова система. Апотропейната функция произтича от споделените вярвания на общността; социалният маркер предполага съществуването на конвенционализиран код, разбираем за членовете на социума; а предаването на двата кода от поколение на поколение чрез практическото обучение по везане конституира колективната памет, въплътена в орнамента.

Семиотичният модел позволява тези три измерения да бъдат обединени в единна теоретична рамка: шевицата е знакова система, чиито знаци функционират едновременно на три нива — ритуално-магическо, социално-комуникативно и мнемонично. Загубата на способността за разчитане на тези кодове от страна на съвременните носители не отменя историческата им функция, а само маркира прехода от живата семиотична практика към статуса на музейно-архивен обект.

9. Заключение

Анализът потвърждава изходната теза, че българската шевица представлява структурирана знакова система, а не произволна декоративна практика. Нейните елементи функционират едновременно като апотропейни знаци (ритуална защита), социални маркери (идентификатори на статус, произход и семейно положение) и носители на колективна памет (стабилизирани чрез практиката на везане и предаването ѝ между поколенията).

Везмото функционира като семиотична система с висока степен на кодифицираност, чиято логика следва структурни принципи, паралелни на лингвистичните, макар да не са съзнателно теоретично формулирани от самите им създатели. Именно тази имплицитна, конвенционализирана природа на кода обяснява защо при изследователите неизменно се поражда въпросът, поставен от Коев (1951): защо везачките се придържат към ограничен кръг мотиви без пряка връзка с непосредствено наблюдаваната природна среда?

Като бъдещи изследователски перспективи следва да бъдат откроени: изграждането на дигитализиран семиотичен корпус на регионалните мотиви; приложението на количествени и морфометрични методи за анализ на орнаментната честота и дистрибуция; и задълбоченото сравнително изследване на балканските семиотични паралели в единна методологична рамка.

---

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН (ИЕФЕМ–БАН), София
• Национален етнографски музей, София
• Регионални исторически музеи (РИМ) в страната
• Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий", София

II. Дигитални платформи

• CEEOL — Central and Eastern European Online Library: www.ceeol.com
• Academia.edu — научни публикации в отворен достъп
• Дигитална библиотека на БАН
• Национален портал balgarskaetnografia.com (ИЕФЕМ–БАН)

III. Библиография (БАН/СУ стандарт)

Арнаудов, Михаил. Студии върху българските обреди и легенди. Т. I–II. София: БАН, 1971–1972.

Вакарелски, Христо. Етнография на България. 2. прераб. изд. София: Наука и изкуство, 1974.

Велева, Мария. Български народни носии и шевици. София: Наука и изкуство, 1950.

Велева, Мария. Българската двупрестилчена носия. София: БАН, 1963.

Велева, Мария, Евгения Лепавцова. Български народни носии в Северна България през XIX и началото на XX век. Т. 1. София: БАН, 1960.

Велева, Мария, Евгения Лепавцова. Български народни носии в Южна България през XIX и първата половина на XX век. Т. 4. София: БАН, 1988.

Коев, Иван. Българска везбена орнаментика: принос към историята на народния орнамент. Книга II от поредицата „Трудове на Етнографския институт и музей". София: БАН, 1951.

Петева, Евдокия. Животински и човешки фигури в българската текстилна орнаментика. — В: Известия на Етнографския музей VIII–IX. София, 1930, с. 114–134.

Петева, Евдокия. Шевични паралели. — В: Известия на Народния Етнографски музей X–XI. София, 1932, с. 103–129.

Попов, Кирил. Български народни орнаменти. Книга 1: Везбена орнаментика. София: Държавно издателство „Техника", 1974.

Тодорова, Елена. Български народни шевици / Bulgarian National Embroidery. София: Септември, 1983.

Тодорова, Елена. Български шевици от Русенски регион / Bulgarian Embroideries from Ruse Region. Русе: РИМ-Русе, 2008.

Barthes, Roland. Système de la mode. Paris: Éditions du Seuil, 1967.

---

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  ©Rada Evtimova