Жена в средновековна България | Rada Evtimova

 (Woman in Medieval Bulgaria)

Социален статус, юридически правомощия и културно присъствие на жената в средновековна България (IX–XIV в.)
(Social Status, Legal Capacity, and Cultural Presence of Women in Medieval Bulgaria, 9th–14th c.)

Между съсловния ред и династичната дипломация: правен статус, имуществена самостоятелност и политическа роля

Резюме

Статията разглежда социалния статус на жената в средновековна България между IX и XIV в. в три взаимосвързани измерения: институционално-правно, икономическо и дипломатическо. Изходна точка е преходът от езичество към християнство и рецепцията на византийското законодателство чрез Закона за съдене на людете. Разгледана е имуществената самостоятелност на аристократката, засвидетелствана чрез ктиторски практики, както и участието на цариците — българки, византийки, куманки и власи — в брачната дипломация на Второто българско царство. Методът съчетава правно-исторически анализ с просопографски подход, а изворовата база включва хроники, приписки и епиграфски паметници. Резултатите показват съсловно обусловена, но реална правна и стопанска субектност на жената от елита, съпоставена с ограничения ѝ политически глас извън дипломатическия брак.

Ключови думи: средновековна България, правен статус на жената, Закон за съдене на людете, брачна дипломация, ктиторство, Второ българско царство, просопография

Съдържание на статията

• Увод
• История на проучванията
• Методология
• Институционално-правен субстрат
• Икономическа и имуществена самостоятелност
• Дипломатическият капацитет на браковете
• Сравнителен анализ: византийският и балканският контекст
• Заключение
• Използвани източници

Жена в средновековна България (Woman in Medieval Bulgaria)

Увод

Второто българско царство (1185–1396) заема централно място в балканската политическа система на XIII–XIV в., а Търновският двор поддържа системни родствени връзки с Византия, Унгария, Сърбия, Влахия и Златната орда. В този контекст ролята на жената от управляващия елит не се изчерпва с частния живот на двора — тя е носител на правен статус, стопанска субектност и дипломатическа функция. Настоящото изследване тръгва от въпроса доколко средновековното българско общество, съсловно и патриархално по устройство, е предоставяло на жената реални лостове на влияние, различни от тези на модерната еманципация, и как тези лостове са били разпределени според социалния произход — болярка или селянка, царица или монахиня.

История на проучванията

Темата за жената в българското средновековие остава сравнително слабо разработена в национална историография до началото на XXI в., въпреки че отделни аспекти — брачна дипломация, ктиторство, светителски култове — присъстват епизодично в трудове на Иван Божилов и Васил Гюзелев още от 70-те и 80-те години на XX в. Систематичен обрат настъпва с монографията на Сашка Георгиева от Института за исторически изследвания при БАН, „Жената в Българското Средновековие" (Пловдив, 2011), последвана от поредица специализирани студии върху брачната дипломация и правната валидност на браковете на средновековните български владетели. Успоредно с това просопографският подход към царското обкръжение е развит от Пламен Павлов в поредица от книги, посветени на видни аристократки и цариците на Второто царство.

Методология

Изследването прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ правно-исторически анализ на нормативните текстове (Закон за съдене на людете, славянски преводи на византийски номоканони), просопографски анализ на династическите бракове и техните политически функции, както и наблюдения върху ктиторската епиграфика като извор за имуществена самостоятелност. Съпоставката с византийския правен модел (Еклога) следва принципа за включеност на българската култура в общността Slavia Orthodoxa, без да третира българския случай като изолиран. Изворовата база е ограничена до писмени извори — хроники, грамоти, приписки — и материални паметници, като съзнателно са изключени късни фолклорни легенди без документална опора.

Институционално-правен субстрат

Преходът от езичество към християнство след 864 г. въвежда в българското право нормите на византийското църковно и гражданско законодателство чрез славянски преводи на канонически сборници — Синтагмата на патриарх Йоан Схоластик, Номоканон от XIV титула и особено Закона за съдене на людете, кратък наказателноправен кодекс с ясно изразени разпоредби за защита на жената при развод, съдебна отговорност и преследване на насилие. Изследванията на Людмила Симеонова върху правната защита на жените и децата в новопокръстеното общество показват, че този кодекс, съставен на основата на византийската Еклога, съдържа норми, надхвърлящи по строгост част от аналозите си във византийското право — обстоятелство, което поставя българския казус в специфична позиция спрямо общия славянски и византийски контекст.

Успоредно с наказателноправните норми действат и брачноправните ограничения, регламентиращи родствена близост, разлика във вероизповеданието, брачна възраст и брой предходни бракове — предмет на изследване от Сашка Георгиева в студията ѝ върху законовите ограничения на брачната валидност в средновековна България (2019). Показателно е, че реалната брачна практика на владетелския елит — включително бракове между роднини в забранена степен — систематично нарушава тези норми в полза на политическа целесъобразност, докато Църквата в повечето случаи мълчаливо приема свършения факт, вместо да налага канонически санкции.

Икономическа и имуществена самостоятелност

Ктиторската практика представлява основен извор за имуществената самостоятелност на аристократката от Второто царство. Женското ктиторство — засвидетелствано чрез надписи и приписки в манастирски и църковни комплекси — показва, че болярката е разполагала с лична собственост върху земи, села и движимо имущество, което е могла да управлява и дарява автономно, без изрично настойничество на съпруга си. Тази практика не е изключение, а институционализирана форма на благочестиво дарителство, паралелна на мъжкото ктиторство и документирана в редица изследвания върху манастирското строителство на епохата.

Дипломатическият капацитет на браковете

Брачната дипломация е основен инструмент на външната политика на Търновския двор и именно тук ролята на жената от елита е най-добре документирана. Изследването на Сашка Георгиева върху политически активните жени на Второто царство показва, че редица носителки на титлата „царица" надхвърлят традиционните дворцови функции и упражняват реално политическо влияние. Сред тях се откроява Мария Палеологина Кантакузина, съпруга на Константин Тих Асен, чието влияние в управлението на Търново засенчва това на самия ѝ съпруг и която организира възкачването на сина си на престола през 1278 г. Сходна активност демонстрира Ирина Комнина, действаща политически след смъртта на съпруга си през 1241 г.

Типологията на дипломатическите брачни съюзи, разработена от същата авторка въз основа на статистически анализ на близо шестдесет засвидетелствани или проектирани брачни договора на българските владетели, откроява десет типа родствени комбинации — от брак между владетел и дъщеря на владетел, до по-редките случаи на брак между владетел и племенница на чужд владетел. Конкретни примери илюстрират механизма: брачният съюз между Георги I Тертер и татарска принцеса, целящ стабилизиране на отношенията със Златната орда; хипотезата за брака на Иван Асен, трети син на Иван Александър, с племенница на влашкия войвода Иванко Басараб около 1347–1348 г., възстановяващ родствените връзки между Асеневци и Басараби след развода на царя с Теодора I; и българо-босненските династически бракове от XIV в. между Асеневци и Котроманичи, обслужващи антисръбска коалиция.

Сравнителен анализ: византийският и балканският контекст

Българската брачна дипломация не съществува изолирано, а е част от общ балкански модел на междудинастични родствени връзки, споделян с Византия, Сърбия, Унгария, Латинската Константинополска империя и балканските деспотства. Съпоставката с византийския правен модел, въплътен в Еклогата и по-късните номоканонически сборници, показва обща структура на брачните ограничения, но и специфично българско звено — Закона за съдене на людете — с изразена защитна функция спрямо жената в новопокръстеното общество. Тази съпоставителна рамка подкрепя тезата за принадлежността на българската средновековна култура към общността Slavia Orthodoxa, без да елиминира националните особености на нормативната рецепция.

Заключение

Анализът на институционално-правния, икономическия и дипломатическия аспект на женското присъствие в средновековна България показва съсловно диференцирана, но реална правна и стопанска субектност на жената от елита. Ктиторската практика документира имуществена автономност извън мъжкото настойничество, а брачната дипломация превръща царицата и болярката в активен, макар и структурно ограничен, политически агент. Изследователската перспектива, очертана от Сашка Георгиева и Пламен Павлов през последното десетилетие, отваря пространство за по-нататъшно проучване на всекидневния и религиозния живот на жената извън тесния кръг на владетелската фамилия.

Използвани източници

I. Институционална база

• Институт за исторически изследвания – БАН
• Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий" (НБКМ)

II. Библиография

• Ангелов, Д. Общество и обществени отношения в средновековна България (IX–XIV в.). София: БАН, 1979.
• Божилов, И. Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография. София: БАН, 1985.
• Георгиева, С. Жената в Българското Средновековие. Пловдив: Фондация „Българско историческо наследство", 2011.
• Георгиева, С. Брачна дипломация на средновековните български владетели. Пловдив: Фондация „Българско историческо наследство", 2019.
• Георгиева, С. Female Politicians in the Second Bulgarian Tsardom. – Bulgaria Mediaevalis, 1, 2010, Sofia, 113–136.
• Георгиева, С. Legal Restrictions Defining Validity of Marriage in Medieval Bulgaria. – Bulgarian Historical Review, 2019.
• Георгиева, С. How Valid Were the Marriages of Medieval Bulgarian Rulers. – Bulgarian Historical Review, 2020.
• Георгиева, С. Типове дипломатически брачни споразумения, сключвани от средновековните български владетели. – В: Владетел, държава и църква през средновековието на Балканите (сб. в чест на 60-годишнината на проф. д-р Пламен Павлов), 2020.
• Георгиева, С. Брачната дипломация на цар Георги I Тертер с татарите. – В: Българско царство. Сборник в чест на 60-годишнината на доц. д-р Георги Н. Николов. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски", 2018.
• Георгиева, С. Още веднъж за влашката принцеса – снаха на цар Иван Александър. – Добруджа, 32, 2017, с. 403–408.
• Георгиева, С. Българо-босненски династически бракове през XIV век. – Историческо бъдеще, 2016.
• Гюзелев, В. Българският средновековен свят. София: Анубис, 2007.
• Павлов, П. Първите дами на Средновековна България. София: Българска история, 2020.
• Павлов, П. Търновските царици. Велико Търново: ДАР-РХ, 2006.
• Симеонова, Л. Правна защита на жените и децата в новопокръстеното българско общество (Закон за съдене на людете, Еклога).

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova