Етнонимна архаизация | Rada Evtimova

 (Ethnonymic archaization)

Византийска етнонимна архаизация и текстологичен анализ на пасажа за мирмидоните в „Хронография“ на Йоан Малала (Byzantine Ethnonymic Archaization: A Textual Analysis of the Myrmidon Passage in John Malalas's Chronographia)

Резюме

Статията разглежда пасажа от „Хронография“ на Йоан Малала (VI в.), запазен единствено в старобългарския превод на хрониката от X в., в който войската на Ахил е представена с думите „наричани тогава мирмидонци, а сега българи“ (ГИБИ, II: 206). Целта е да се изясни произходът и функцията на това отъждествяване чрез методите на текстологията и византийската литературна история. Установява се, че изразът принадлежи към широко разпространения в ранновизантийската и средновизантийската книжнина похват на етнонимна архаизация — назоваване на съвременни народи с антични имена според заетата от тях територия — а не към генетично родословие. Приносът на статията е в съпоставянето на бележката на издателите на ГИБИ том II с по-новите изследвания върху византийския класицизъм и рецепцията на античността в старобългарската книжнина.

Ключови думи: Йоан Малала, мирмидони, етнонимна архаизация, ГИБИ, Преславска книжовна школа, византийски класицизъм, старобългарски превод

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Заключение
• 9. Използвани източници

Етнонимна архаизация (Ethnonymic archaization)

Увод

Сред многобройните етнографски бележки, разпръснати в ранновизантийската историография, откроява се един кратък, но показателен пасаж от „Хронография“ (Χρονογραφία) на антиохийския хронист Йоан Малала (491—ок. 578 г.). В разказа за похода на ахейците срещу Троя войската на Ахил, наброявала три хиляди души и наричана в омировата традиция „мирмидони“, е представена със забележката, че „сега“ носи името „българи“. Гръцкият оригинал на тази част от хрониката не е запазен; пасажът е достигнал до нас единствено чрез старобългарския превод, направен през X в. по времето на цар Симеон от презвитер Григорий, известен от по-късни сръбски и руски преписи (ГИБИ, II: 206).

Въпросът, който статията си поставя, е методологически, а не родословен: не дали българите „произхождат“ от мирмидоните, а какъв литературен и книжовен механизъм стои зад подобно отъждествяване в текст, съставен два века преди заселването на българите на Балканския полуостров, и защо то е било възприето и предадено без колебание от преславските преводачи през X в.

История на проучванията

Пасажът е коментиран за пръв път системно от Й. Иванов в изследването му върху българите в Македония (Иванов 1917: 124—125), където се повдига въпросът дали фразата не е по-късна вметка на преписвач. Гюла Моравчик включва явлението в основния си справочник по византийска тюркология и етнонимия, разглеждайки употребата на името „мирмидони“ у Малала и следващите го автори като част от по-широка книжовна практика (Moravcsik 1958, II: 179—180). Изданието на ГИБИ том II (1958), подготвено от българската византинистика при БАН, представя гръцкия текст, старобългарския му превод и критическия апарат в съпоставка, съпровождайки пасажа с обяснителна бележка, която синтезира дотогавашните наблюдения (ГИБИ, II: 206, бел. 1—2).

Успоредно с текстологичната линия на изследване, Ив. Дуйчев разглежда балканския югоизток през VI в. и ранните славянски нахлувания в цялостния контекст на епохата на Малала, без да се задълбочава специално в пасажа за мирмидоните, но очертавайки историческата рамка, в която хрониката е била съставена и по-късно преведена (Дуйчев 1942: 227—270). Методологическата рамка за разбирането на подобни отъждествявания като литературен, а не като етнографски факт, е поставена от изследванията на Александър Каждан върху византийския класицизиращ стил (Kazhdan, Sherry, Angelidi 1999: 3—4) и от Яков Любарски, който в отделна студия разглежда именно проблемите на композицията на „Хронография“-та на Малала (Любарски 2012: 13). За самата фигура на Малала и историята на текста му основен справочен труд остава сборникът, редактиран от Елизабет Джефрис, Брайън Кроук и Роджър Скот (Jeffreys, Croke, Scott 1990), в който отделни студии проследяват съставянето, изворите и по-нататъшната ръкописна съдба на хрониката.

Методология

Прилага се комбиниран текстологичен и историко-филологически подход: съпоставка между гръцкия текст на Малала (доколкото е реконструируем чрез късните гръцки преписи и епитомета) и старобългарския превод, публикуван успоредно в изданието на ГИБИ; проследяване на пътя на текста от Антиохия през VI в. до Преславската книжовна школа през X в.; и вписване на конкретния пасаж в по-широката рамка на византийската практика за именуване на народи. Не се прилагат археометрични или теренни методи, тъй като предметът на изследването е изцяло текстологичен.

Основни резултати

В старобългарския превод, запазен чрез по-късни преписи, пасажът гласи (в превода, даден в ГИБИ): „И така споменатият Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи“ (ГИБИ, II: 206, De Achillis exercitu 1). Издателите на ГИБИ съпровождат пасажа с две ключови бележки. Първата отбелязва, че по време на Троянската война „мирмидонци“ е било название на жителите на Тесалия, с позоваване на омировия текст (Ил. I, 180; II, 683). Втората, съществената за настоящия анализ, гласи, че споменаването на българите се дължи на обичая на византийските автори да архаизират, и че изразът „наричани тогава мирмидонци“ може да представлява интерполация на преписвач от края на IX или от X в. — момент, в който старата „земя на мирмидоните“ (Тесалия/областите на юг от Дунав в по-широк смисъл) вече е била населена с българи (ГИБИ, II: 206, бел. 2, с препратка към Иванов 1917: 124—125 и Moravcsik 1958, II: 179—180).

Тази бележка е от основно значение: тя показва, че самите издатели на извора — а не по-късни ревизионисти — приемат отъждествяването не като историческо свидетелство за произход, а като текстологичен слой, добавен в определен момент от преписваческата история на съчинението, най-вероятно в българска преводаческа среда.

Анализ и интерпретация

Явлението, наблюдавано у Малала, се вписва в широко засвидетелствана византийска книжовна практика: назоваването на съвременни народи с антични етноними, свързани с територията, която тези народи заемат в даден исторически момент. Александър Каждан посочва подражанието на класическите образци (мимезис) като централен елемент на византийския литературен канон — употребата на архаично звучащ етноним не е знак за незнание, а показател за книжовна принадлежност към елинистическата и класическата традиция (Kazhdan, Sherry, Angelidi 1999: 3—4). Паралелни примери от съвременници на Малала подкрепят тази рамка: Прокопий Кесарийски и Агатий Схоластик именуват хуните и сродните им народи с архаичното име "масагети" — практика, документирана у Моравчик (Moravcsik 1958, II: 183) и разгледана системно от Антъни Калделис в изследването му върху византийската етнография (Kaldellis 2013).

За старобългарския контекст съществена е и хронологията: Малала пише хрониката си през VI в., много преди заселването на българите южно от Дунав. Точно затова бележката на ГИБИ за възможна по-късна интерполация е методологически най-издържаното обяснение — фразата вероятно е добавена или адаптирана в преводаческата среда на Преславската школа през X в., където книжовниците, работещи по поръчение на цар Симеон, са имали пряк интерес да впишат българската държава в престижната рамка на класическата и библейската история (принцип, засвидетелстван и в други преводни паметници от периода). Любарски отбелязва именно тази характеристика на византийския и славянобизантийския хронист — смесването на митологично и историческо време в единна, непрекъсната хронологическа линия, простираща се от Троя до съвремието на автора (Любарски 2012: 13).

Сравнителен анализ

Явлението не е изолирано нито хронологически, нито регионално. По-късен, но методологически сроден случай на архаизираща етнонимна употреба е разгледан от Тамаш Месарош в изследването му върху историческото съчинение на Лаоник Халкокондил (XV в.), където византийският автор системно прилага класицизиращи имена към съвременните му народи на Балканите и в Мала Азия (Mészáros 2016). Съпоставката показва, че практиката, засвидетелствана у Малала през VI в. и предадена от преславските преводачи през X в., принадлежи към трайна и дълготрайна книжовна конвенция, продължила в византийската историопис чак до падането на Константинопол.

Специфики и научен контекст

Специфичното за случая с мирмидоните е двойният книжовен пласт: византийски (архаизиращ похват, характерен за гръцката хронография) и старобългарски (съзнателно съхраняване и вероятно доразвиване на отъждествяването от преславските книжовници). Съчетанието на двата пласта прави пасажа ценен извор не толкова за историята на българите през VI в., колкото за историята на средновековното българско отношение към класическото наследство и за начина, по който преводната книжнина е обслужвала изграждането на държавен престиж през X в.

Заключение

Пасажът за мирмидоните в „Хронография“ на Йоан Малала е показателен пример за византийската практика на етнонимна архаизация — литературен и книжовен похват, а не етнографско или родословно свидетелство. Бележката на издателите на ГИБИ том II, опираща се на изследванията на Й. Иванов и Гюла Моравчик, посочва най-вероятното обяснение: късна интерполация или преводаческа адаптация от края на IX — X в., въведена в момент, когато старата територия на мирмидоните вече е била част от българските земи. Разбран в тази рамка, пасажът остава ценен паметник на средновековното българско книжовно самосъзнание, а не основание за буквални генеалогични изводи.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН) — издател на поредицата ГИБИ
• Софийски университет „Св. Климент Охридски“

II. Дигитални платформи

• Дигитализиран текст на ГИБИ, том II — kroraina.com/gibi

III. Библиография

• Гръцки извори за българската история (ГИБИ), том II. София: БАН, 1958.
• Дуйчев, Ив. Балканският Югоизток през първата половина на VI в. Начални славянски нападения. — Беломорски преглед, I (1942), 227—270.
• Иванов, Й. Българите в Македония. София, 1917.
• Любарский, Я. Н. «Хронография» Иоанна Малалы. (Проблемы композиции). — В: Любарский, Я. Н. Византийские историки и писатели: сборник статей. 2-е доп. изд. Санкт-Петербург: Алетейя, 2012, с. 13. ISBN 978-5-91419-682-7.
• Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад. София, 1976.
• Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Historical and Apocalyptic Literature in Byzantium and Medieval Bulgaria. Sofia: East-West, 2011.
• Jeffreys, E., B. Croke, R. Scott (eds.). Studies in John Malalas. Byzantina Australiensia 6. Sydney: Australian Association for Byzantine Studies, 1990.
• Kaldellis, A. Ethnography After Antiquity: Foreign Lands and Peoples in Byzantine Literature. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 2013.
• Kazhdan, A., L. F. Sherry, Ch. Angelidi. A History of Byzantine Literature (650—850). Athens: National Hellenic Research Foundation, 1999.
• Mészáros, T. Archaizáló névhasználat Laonikos Chalkokondylés történeti művében. — In: Byzanz und das Abendland IV. Studia Byzantino-Occidentalia. Ed. E. Juhász. Budapest: ELTE Eötvös József Collegium, 2016.
• Moravcsik, Gy. Byzantinoturcica, II. Budapest, 1958 (2. изд.).

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova