Сграфито керамика | Rada Evtimova

(Sgraffito ceramics)

Сграфито керамиката от Югоизточна България XIII–XIX в. като исторически извор: към въпроса за занаятчийските школи и пазарната диференциация

(Sgraffito Ceramics from Southeastern Bulgaria, 13th–19th Century, as a Historical Source: On the Question of Craft Schools and Market Differentiation)

Рада Евтимова

Резюме (Abstract)

Настоящата статия разглежда сграфито керамиката от българските земи в хронологическия диапазон XIII–XIX в. като многопластов исторически извор. Изследването се основава на верифицирани археологически данни от средновековни градски центрове в Североизточна и Югоизточна България, съпоставени с резултатите от актуални дисертационни проучвания и публикувани каталози. Целта е да се очертаят технологичните и пазарните характеристики на отделните занаятчийски школи, разграничавайки местното производство от импортните групи керамика. Методологията включва сравнителен анализ на керамичните комплекси по технологичен признак — състав на глините, характеристики на глазурите и техники на орнаментация — съчетан с анализ на стратиграфски контексти и търговски пътища. Резултатите показват ясно йерархично изграждане на керамичния пазар: надрегионални луксозни групи (семейство „Зевксип", EIW, „Палеологов стил") функционират паралелно с регионални производствени центрове (Търново, Силистра, Варна, Несебър, Созопол), обслужващи локалните пазари. Приносът на изследването се изразява в интегриране на новата класификационна схема на Пашова (2022) в по-широкия контекст на Черноморската търговска зона и занаятчийските традиции на Второто българско царство.

Ключови думи: сграфито керамика, занаятчийски школи, пазарна диференциация, Второ българско царство, Черноморска търговия, Палеологова епоха, EIW, семейство „Зевксип"

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници

Сграфито керамика (Sgraffito ceramics)

1. Увод

Керамичният материал се открива в изобилие при провеждането на редица археологически проучвания в средновековните градски центрове на България. Независимо под каква форма — фрагментарна или като цели образци — той предоставя обширно поле от възможности да се погледне на материалната култура от най-различни аспекти. В това отношение глазираната сграфито керамика може да бъде добър индикатор за даден период, служейки като хронологически репер за епохата (Пашова 2022: 5). Декоративните ѝ качества предоставят богата база за анализ на техническите и художествени постижения на средновековните майстори, а като трапезна посуда разкрива рамките на социално-икономическите възможности на нейните притежатели. Не на последно място, като масов продукт, тя очертава пътищата на търговия и взаимовръзките между отделните региони.

Географският обхват на настоящото изследване обхваща Югоизточна България, като отчита и данните от Североизточна България — зоната на контакт между Черноморското крайбрежие и вътрешността на страната. В административно-историческо отношение разглежданата територия е белязана от противоборството на различни политически сили: Търновско царство, Добруджанско деспотство, Златната орда и „империята в изгнание", възвърнала Константинопол след 1261 г. Паралелно действат и конкурентни икономически играчи — Венеция, Генуа, Дубровник — при поне част от които политиката и икономиката вървят ръка за ръка (Пашова 2022: 7).

Хронологическият обхват XIII–XIX в. обхваща периода между две империи: Византийската (до края на XII в.) и Османската (установила окончателно властта си в средата на XV в.), като проследява и по-късните производствени традиции в рамките на османския период. Изследователският въпрос, на който настоящата статия се стреми да даде отговор, е: по какъв начин технологичните характеристики на сграфито керамиката отразяват йерархичната структура на занаятчийските школи и степента на пазарна диференциация в разглеждания регион?

2. История на проучванията

Изследването на средновековната сграфито керамика от българските земи има дълга историографска традиция. Основата, положена в трудовете на Владимир де Бок, Ернст фон Щерн, Хенри Уолис и Жан Еберсолт в края на XIX и началото на XX в., е доразвита от Д. Т. Райс, който в книгата „Византийската глазирана керамика" (1930) за първи път разделя керамиката на два класа — белоглинена и червеноглинена — и разграничава групата „Elaborate Incised Ware" (EIW) като самостоятелен клас (Пашова 2022: 8).

В рамките на българската историография многобройните публикации, свързани с големи градски центрове — средновековната столица Търново, Червен, Шумен, Мадара, Преслав, Калиакра, Каварна (Чиракман), Силистра и крепостта „Мисионис" край Търговище — поставят основен проблем относно принципа за класификация и типология. В българската историография подходите са два: характерът на орнамента или технологията на изработката (Пашова 2022: 9). Богатият керамичен комплекс на Двореца на Царевец, публикуван от С. Георгиева в том II от поредицата „Царевград Търнов" (1974), предразполага класификацията да се базира върху характера на орнамента — подход, възприет по-късно от повечето проучватели.

Друго направление в дефинирането на керамичните групи е анализът на материалите от големите Черноморски центрове Варна и Калиакра. Л. Бобчева, М. Йосифова и Ал. Кузев полагат в основата на тяхната класификация технологията на изработка, като извеждат три основни технологични групи — монохромна, полихромна и вносна (Пашова 2022: 10). Подобен подход възприема и М. Манолова-Войкова при анализа на богатата Варненска колекция, като обръща особено внимание на разграничаването на местните от импортните групи.

Приносен характер по отношение на хронологическото прецизиране има публикуваният керамичен комплекс от Южния сектор на Трапезица (Рабовянов 2015), отнасящ се до XIII и XIV в. Изследванията на Д. Йосифов върху сфероконусни съдове от Плиска (Йосифов 2018) и термомагнитните анализи на В. Григоров и М. Костадинова-Аврамова (2019) осигуряват важни технологични данни за керамичното производство в ранносредновековна България. В последните десетилетия значителен принос внасят и трудовете на Б. Борисов върху керамиката от Югоизточна България (Борисов 2002), а каталогът на д-р Милен Николов от РИМ – Бургас за сграфито керамика XIII–XIX в. представлява актуалната систематизирана база данни за региона.

Фундаментален принос в областта на класификацията и типологията внася дисертационният труд на М. Пашова „Сграфито керамика от Североизточна България (XIII – първата половина на XV в.)", защитен в НАИМ-БАН през 2022 г. под научното ръководство на доц. д-р Бони Петрунова. Трудът обработва и каталогизира 783 образци от 11 средновековни градски центрове и предлага класификационна схема от седем основни технологични групи (Пашова 2022: 35).

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, включващ сравнителен анализ на керамичните комплекси, технологична класификация, стратиграфска верификация и анализ на търговските пътища. Основният метод на работа е сравнителният анализ между керамичните находки от избраните обекти, съобразен с методологичната рамка, изградена в дисертацията на Пашова (2022: 6).

Класификацията на материала се основава на технология на изработката — глина, формуване, изпичане, третиране на повърхността. Първичното отделяне на класовете се базира на два основни критерия: 1) характеристиките на изпечената глина — състав на тестото, цвят (fabric) и техника на формуването; 2) третиране на повърхността — характеристики на ангобата и глазурите и техника на врязаната линия. Вторичните характеристики — форма на съдовете и видовете орнаменти — служат за оформяне на вътрешни подгрупи.

По отношение на лабораторните методи, термомагнитният анализ на сфероконуси от Плиска (Григоров, Костадинова-Аврамова 2019) и рентгеновият енергийно-дисперсионен микроанализ (ЕДС) на ислямски фаянс от Пловдив (Иванов, Томов, Авшар 2017) осигуряват аналитична рамка за интерпретацията на технологичните характеристики на керамиката. Картните материали от дисертацията на Пашова (2022: 52 карти) илюстрират пътищата на разпространение на импортните групи.

Принципът на „златната среда" — баланс между детайлен технологичен анализ и по-широк историко-културен контекст — е водещ при интерпретацията на данните, като се избягват националистически преувеличения и романтизиран тон в полза на аналитичен академичен подход.

4. Основни резултати

Въз основа на анализираните данни се очертават следните основни резултати по отношение на занаятчийските школи и пазарната диференциация в периода XIII–XIX в.:

Класификационната схема на Пашова (2022) извежда седем основни технологични групи сграфито керамика за хронологическия обхват XIII – първата половина на XV в.: 1) Семейство „Зевксип" (Zeuxippus Ware Family); 2) Керамика с лъскава кафяво-жълта/зелена глазура; 3) Стандартизирана монохромна сграфито керамика от Палеологовата епоха; 4) Монохромна сграфито керамика; 5) Полихромна сграфито керамика; 6) Група „Elaborate Incised Ware" (EIW); 7) Сграфито керамика с украса в „Палеологов стил" (Пашова 2022: 12–28).

Семейство „Зевксип" (Zeuxippus Ware Family) представлява луксозен византийски клас, характеризиращ се с добре пречистена, фина, бежово-червена глина, тънкостенна фактура и отличителна глазура с ярък, лъскав, плътен кремав цвят над ангобата. Орнаменталните мотиви са изпълнени с широко длето и с техника champlevé (остъргване на ангобата). Разпространен е широко по цялото Средиземноморие и Черно море. В рамките на Североизточна България се открива единствено в Преслав, което свидетелства за статута на старата столица в рамките на външнотърговския обмен (Пашова 2022: 13–15, 30).

Групата EIW (Elaborate Incised Ware) се характеризира с тънкостенни съдове (2–4 мм), източени от добре пречистена глина с червен или тухлено-червен цвят, покрити с особено лъскава глазура — бледа или светложълта отвътре и ярко зелена отвън. Производственият център е доказано Константинопол, при спасителните проучвания на станция „Сиркеджи" (2004–2012). Разпространението на EIW илюстрира, по наблюдението на В. Франсоа, търговските маршрути на италианските морски републики, предимно Генуа (Пашова 2022: 25–27).

Стандартизираната монохромна сграфито керамика от Палеологовата епоха (Група 3) представлява местният керамичен комплекс на българското Черноморие, повлиян силно от византийската традиция. Среща се в най-големи количества във Варна, Каварна и Калиакра. Производство на подобни образци е регистрирано в Созопол (Пашова 2022: 17–18).

Полихромната сграфито керамика (Група 5) е типична за вътрешността на страната и е характерна за Търновската школа. Достига, макар и в по-малки количества, до Черноморското крайбрежие, включително Калиакра, което показва връзката с търговията на суровини (Пашова 2022: 22–25, 31).

По отношение на производствените центрове, в рамките на Североизточна България са установени три центъра с доказано производство: Силистра, Преслав и Варна. Заедно със Созопол и Несебър, западночерноморското крайбрежие се очертава като част от Константинополската зона на продукция (Пашова 2022: 32). В Несебър при проучване на „Стария град" са открити триподи — над 90 броя цели и фрагментирани — полуфабрикати и дефектирала продукция (Пашова 2022: 11). Идентични производствени пособия са открити и в Созопол, датирани във втората половина на XIII–XIV в.

5. Анализ и интерпретация

Анализът на технологичния преход в керамичното производство показва, че истинският количествен и структурен бум в занаята се дължи на конкретна иновация от втората половина на XIII в. — масовото внедряване на трикраките глинени подставки (сакри) в производствения цикъл. Тези производствени пособия, регистрирани в работилниците на Силистра, Варна, Несебър и Созопол, илюстрират прехода от уединено занаятчийство към серийно производство. Сакрата позволява вертикално уплътняване на пещното пространство без риск от увреждане на оловната глазура, което превръща глазираната сграфито посуда от елитарен лукс в масов градски продукт (Пашова 2022: 33).

Въвеждането на бързия грънчарски кръг коренно редефинира кинетиката на формообразуването. Утилизацията на центробежните сили (при над 100 оборота в минута) позволява постигането на изотропна хомогенност и тънкостенност на чирепа, варираща между 2 и 4 мм при луксозните групи като EIW. Химичният контрол при изпичането — преходът от редукционна към оксидационна среда — осигурява характерния оранжев и червен цвят на чирепа при по-голямата част от разглежданите групи (Иванов, Иванов 2021: 9).

Ключова роля за социалния статус на керамиката играе разграничаването между „елитната" сграфито керамика (семейство „Зевксип", EIW) и масовата трапезна посуда. Сграфито керамиката в своята функция на трапезна посуда разкрива рамките на социално-икономическите възможности на нейните притежатели: луксозните импортни групи обслужват градския елит, докато утилитарните форми задоволяват по-широките потребителски слоеве.

По отношение на семиотичния аспект, орнаментите на сграфито керамиката функционират не само като декор, но и като система от кодове. Зооморфните мотиви в сграфито групите отразяват влияние от хералдиката и от художествените традиции на Палеологовата епоха. Изображенията на птици, фантастични зверове и воини при серията от Кримски образци на „Зевксип" Class II, а и при EIW, свидетелстват за рецепция на по-широки художествени тенденции (Пашова 2022: 14–15, 26).

6. Сравнителен анализ

Сравнителният анализ на регионален и надрегионален принцип разкрива ясно йерархично изграждане на икономиката през XIII–XV в. На надрегионално ниво групи 1 („Зевксип"), 2 (керамика с лъскава глазура), 6 (EIW) и 7 (в „Палеологов стил") се търгуват и разпространяват в голям географски район, като производствените центрове и търговските агенти са икономически фактори от първостепенно значение. На регионално ниво, в рамките на Североизточна България, се произвеждат местни групи — полихромни и монохромни — представляващи по-малки икономически играчи. На микрорегионално ниво функционира Силистренското производство, което оперира в близката околност и оказва влияние в своя хинтерланд, особено силно усетено на румънска територия — в Пъкуюл луй Соаре и Кокони (Пашова 2022: 29–30).

Установената хронологическа разлика между групите показва, че семейство „Зевксип" и групата с лъскава кафяво-жълта/зелена глазура са характерни за XIII в. и втората половина на XIII — началото на XIV в., докато останалите групи намират най-голямо разпространение през XIV в. и продължават да се откриват и в първата половина на XV в. (Пашова 2022: 29).

По отношение на международните паралели, разпространението на надрегионалните групи EIW и „в Палеологов стил" свързва българското Черноморско крайбрежие с пътищата на външната търговия — от Венецианската лагуна, през о-в Крит, Егейския басейн и Малоазийското крайбрежие до Северното Черноморие и Поволжието. Тази дистрибуция илюстрира, по наблюдението на В. Франсоа, търговските маршрути на генуезките морски пътища (Пашова 2022: 27).

В контекста на ислямските паралели, ранноислямският фаянс открит в Пловдив и Преслав, а също и намереният в Пловдив лустер фаянс от монументален стил с монголоидни изображения (последна четвърт на XII в.), свидетелства за широките търговски контакти на средновековна България с ислямския свят (Иванов, Иванов 2021: 7, 27). Тези паралели показват, че Черноморският басейн функционира като контактна зона, а не като граница — влиянията от Константинопол, Кашан и Ракка проникват чрез пристанищата Варна и Анхиало.

Провадия се откроява като ключов кръстопът: в нея се срещат почти всички групи керамика в балансирани количества, което показва важното положение на крепостта на пътя на вътрешната и международна търговия — свързващ Мраморно море с Дунав по линията Русокастро–Терме–Айтос–Силистра, и търговския път Търново–Шумен–Варна (Пашова 2022: 31–32).

7. Специфики и научен контекст

Уникалната характеристика на сграфито керамиката от разглеждания регион се изразява в специфичното съчетание между Черноморски и вътрешнобългарски производствени традиции. Черноморската зона функционира като периферно продължение на Константинополския пазар по отношение на луксозните класове, докато вътрешността развива локални полихромни и монохромни групи, гравитиращи около стандартите на Търновската школа. Провадия и Силистра се явяват основните контактни зони и търговски кръстопътища, където двата комплекса се балансират.

Полихромната група, рисувана с кръгли кафяви/виолетови и зелени петна, е характерна изключително за Шумен и Мадара и показва директна връзка с Търновската столица (Пашова 2022: 30). За сметка на това групата на монохромното тяло с рисувана с цветове периферия (Група 5.3) е специфична за крайбрежния Черноморски регион и важните търговски пунктове при Провадия и Силистра. Полихромната керамика с форма на цвете (Група 5.4) — открита в три пункта: Силистра, Калиакра, Варна — илюстрира силните контакти на фона на непрекъснато променящите се граници на средновековните политически формирования (Пашова 2022: 31).

Важно значение за реконструкцията на производствените процеси имат данните за ателиета на Търново, регистрирало множество производствени центрове по хълма Царевец. Данни за производство на сграфито керамика с характерните „глинени трикраки подставки" са засвидетелствани и от средновековния Червен, Шуменската крепост и нейното подградие, Мадара и Варна (Пашова 2022: 10–11). В Силистра западно от верижната сграда на комплекса около базиликата са открити пещи и полуфабрикати, датирани от края на XIII–XIV в.

8. Интегративен научен дискурс

Изложените данни позволяват да се формулира обща интерпретационна рамка за функционирането на занаятчийските школи и пазарната диференциация в периода XIII–XV в. Политически децентрализираният свят е свързан на икономическо ниво в непрекъснат търговски поток с дейното участие на италианските морски републики. Те създават по бреговете на Леванта, Мала Азия, Балканите и Черноморската зона множество колонии, през които навлизат вносни стоки в замяна на зърно, мед, восък и суровини. В рамките на този общ пазар отделните центрове развиват и собствена вътрешна търговска мрежа на микрорегионално ниво (Пашова 2022: 32–33).

Производството на сграфито керамика се адаптира към новите политически и икономически условия, следвайки естествения ход на своето развитие. Бележи истински бум и масовост, свързани с технологичните особености: от втората половина на XIII в. масово се разпространяват трикраките скари за изпичане на глазирани съдове, които из основи променят мащабите на продукцията и водят до създаването на множество ателиета. Керамичните ателиета продължават да работят и през първата половина на XV в. независимо от политическите събития, свързани с постепенното установяване на османската власт на Балканите (Пашова 2022: 33).

Дефинирането на импортните и местните групи, както и маркирането на пътищата на разпространение, показва, че политическата раздробеност не е пречка за съществуването на единен пазар. Аналогична закономерност се наблюдава при разпространението на ислямската луксозна керамика — ранноислямският фаянс, открит в дворцовите комплекси в Преслав, и разцветът на ислямския внос в Пловдив и останалите градски центрове през XII в. свидетелстват за трайната интеграция на българските земи в Черноморската търговска мрежа (Иванов, Иванов 2021: 60).

9. Заключение

Сграфито керамиката от Югоизточна и Североизточна България в периода XIII–XIX в. се утвърждава като многопластов исторически извор, разкриващ едновременно технологичното развитие на занаятчийските школи, йерархичната структура на средновековния пазар и интензивността на търговските контакти в Черноморската зона. Направеният анализ позволява да се формулира следният отговор на изследователския въпрос: технологичните характеристики на сграфито керамиката отразяват ясно изразена йерархична пазарна диференциация — надрегионални луксозни групи, свързани с Константинополската производствена сфера, функционират паралелно с регионални и микрорегионални производствени центрове, обслужващи местните пазари.

Установените три производствени центъра с доказано производство в Североизточна България — Силистра, Преслав и Варна — функционират по различен начин и за различни пазарни сегменти. Търновската школа оказва силно влияние върху монохромните и полихромните местни групи в цялата вътрешност на страната, докато Черноморското крайбрежие е ориентирано предимно към Константинополските производствени стандарти.

Бъдещите перспективи на изследването включват: целенасочен специализиран анализ на Byzantine монохромните сграфито съдове от XIII до средата на XV в.; събиране и анализ на материалите на микрорегионално ниво с цел установяване на полуфабрикати и производствен брак; и разработване на специализирани изследвания върху разнообразието от орнаментални композиции в полихромните класове (Пашова 2022: 33–34). Интегрирането на методите на археометрията — XRD, SEM-EDS — в бъдещи проучвания би позволило прецизиране на суровинната база и производствената принадлежност на спорни групи керамика.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Национален археологически институт с музей при Българска академия на науките (НАИМ-БАН), София
• Регионален исторически музей – Бургас (РИМ – Бургас)
• Регионален исторически музей – Велико Търново
• Регионален исторически музей – Варна
• Регионален исторически музей – Пловдив

II. Дигитални платформи

• НАИМ-БАН: www.naim.bg
• Bulgarian e-Journal of Archaeology: be-ja.org

III. Библиография

Борисов 2002: Борисов, Б. Керамика и керамичното производство от територията на днешна Югоизточна България. – Марица – Изток. Археологически проучвания. Раднево, 2002.

Григоров, Костадинова-Аврамова 2019: Григоров, В., Костадинова-Аврамова, М. Термомагнитно изследване на средновековна битова керамика от Плиска. – Приноси към българската археология, 9, 2019, 29–56.

Йосифов 2018: Йосифов, Д. Изследване на сфероконусен съд от Плиска с остатъци от съдържимото. – Плиска – Преслав, 13, 2018, 225–242.

Иванов, Иванов 2021: Иванов, Р., Иванов, Р. Средновековна ислямска керамика от България IX–XIII век. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски", 2021. ISBN 978-619-202-728-5.

Иванов, Томов, Авшар 2017: Иванов, Р., Томов, Г., Авшар, Л. Фаянс на Селджукския султанат от Пловдив. – Пловдивски исторически форум, 2, 2017, 15–24.

Манолова-Войкова и др. 2020: Manolova-Voykova, M., Dimitrov, P., Kostadinova-Avramova, M. Thermomagnetic analysis of medieval pottery from Veliki Preslav. Part II. – Приноси към българската археология, X, 2020, 151–175.

Пашова 2018: Пашова, М. За една група сграфито съдове с човешки изображения. – Известия на исторически музей – Кюстендил, т. XIX, 2018, 89–102.

Пашова 2022: Пашова, М. Сграфито керамика от Североизточна България (XIII – първата половина на XV в.). Автореферат на дисертация за придобиване на образователната и научна степен „Доктор". НАИМ-БАН, София, 2022.

Пашова 2023: Пашова, М. Сграфито съдове с изображения на воини в стила на късновизантийската група EIW. – Приноси към българската археология, том XIII, 2023 (под печат).

Рабовянов 2015: Рабовянов, Д. Археологически проучвания в Южния сектор на Трапезица. Средновековният град. Велико Търново, 2015.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Тълковна палея нормативизъм | Rada Evtimova

 (Talkovna Paleja Normativism)

Библейският нормативизъм като инструмент на царската власт: Трансформация на старозаветното право в социалноправната среда на Второто българско царство (въз основа на Тълковната палея)

(Biblical Normativism as an Instrument of Royal Power: Transformation of Old Testament Law in the Socio-Legal Environment of the Second Bulgarian Kingdom, Based on the Explanatory Palaea)

Подзаглавие: Нормативни функции на палейната книжнина в контекста на търновската държавност и православната симфония на властите

---

Резюме

Настоящата статия изследва механизмите, чрез които Тълковната палея — сложен богословско-полемичен компилативен паметник с вероятен старобългарски произход — функционира като нормативен идеологически корпус в социалноправната среда на Второто българско царство (1185–1396 г.). Изследването поставя въпроса как старозаветните правни норми, трансформирани в среднобългарски превод, изграждат ценностна система, легитимираща царската власт на Асеневци и техните приемници в рамките на православната симфония на властите. Прилагат се методите на историческата текстология, сравнителното правоведение и идеологическия анализ. Резултатите показват, че Тълковната палея не функционира като законов сборник в тесен смисъл, а като нормативен идеологически корпус, в който библейският разказ предоставя модели за поведение, морални санкции и легитимиращи наративи за владетелската институция. Тезата се разработва в диалог с концепцията за Pax Orthodoxa на Димитър Оболенски и правно-историческите изследвания на Михаил Андреев и Фани Милкова. Статията допринася за изясняване на взаимодействието между рецепцията на византийското право и автентичната търновска книжовна традиция.

Ключови думи: Тълковна палея, библейски нормативизъм, Второ българско царство, царска власт, симфония на властите, Еклога, Търновска книжовна школа, средновековно право

---

Съдържание

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници

Тълковна палея нормативизъм (Talkovna Paleja Normativism)

1. Увод

Търново като средновековна столица на Второто българско царство (1185–1396 г.) е не само политически и военен, но и интелектуален център, в чиито скриптории се оформят текстове с определящо значение за православната книжовна традиция на Балканите. Сред тях особено място заема Тълковната палея — богословско-полемичен компилативен паметник, чиито корени изследователите свързват с ранносредновековната старобългарска книжнина. Тя се разглежда като самостоятелен книжовен паметник, различен от Историческата и Хронографската палея (пълна и кратка), въпреки общите им източници (Славова 2002: 10). Предположенията за произход варират: компилирането на паметника се отнася към първата половина на XIII в. в Североизточна Русия (Адрианова 1910), или — в хипотезата на Шахматов (1904) — към по-ранна старобългарска редакция, възникнала в България, като тезата за старобългарски произход се свързва с полемиките на Константин-Кирил с евреи и сарацини (Славова 2002: 17). Най-ранният запазен препис, отразяващ първоначалния текст, е Коломенският от 1406 г. (Славова 2002: 13–17).

Паметникът представлява сложна компилация от преводни славянски съчинения, в която библейското повествование е използвано като основа за пространни богословски разсъждения с полемична насоченост. Разкриват се символиката на старозаветни събития във връзка с Новия завет, разясняват се основни християнски истини и се вплитат сведения от средновековното естествознание. Съдържанието обхваща осем раздела (слова), съответстващи на осемте библейски книги Битие, Изход, Числа, Второзаконие, Иисус Навин, Съдии, Рут и Царства (Славова 2002: 17). Тълковната палея е позната по две версии — кратка и пълна; преписите на пълната версия са предимно от руски произход, датирани от XIV–XV в., като южнославянските преписи образуват отделна група с архаични четения (Славова 2002: 20–36).

Изследователският въпрос на настоящата статия е следният: по какъв механизъм старозаветните правни норми, трансформирани в текстовете на Тълковната палея, изпълняват нормативна и легитимираща функция в рамките на търновската държавност? Хипотезата е, че Тълковната палея не функционира като законов сборник в тесния юридически смисъл, а като нормативен идеологически корпус, поддържащ православната симфония на властите и укрепващ авторитета на царската институция.

2. История на проучванията

Научното изследване на Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина има дълга традиция, подробно документирана от Славова (2002: 13–20). Ранните изследователи — Тихонравов, Истрин, Шахматов, Адрианова — водят полемика основно около въпроса за произхода и редакциите на паметника. Истрин (1905, 1906) посвещава значителна част от своите проучвания на редакциите на палейните преписи. Адрианова (1910) отхвърля възможността за по-ранен произход (X–XII в.) и отнася компилирането към първата половина на XIII в. в Североизточна Русия. Насрещната теза — за старобългарски произход — е защитавана от Шахматов (1904) и подновена в различни форми от по-късни изследователи (Славова 2002: 13–20). Сред тях особено значение имат трудовете на проф. Донка Петканова, чиито изследвания върху жанровата специфика на апокрифната и тълковна средновековна литература разясняват полемичния характер на палейните текстове.

Решаваща стъпка в изследването на паметника представлява монографията на проф. Татяна Славова Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина (София: УИ „Св. Климент Охридски", 2002). В нея за пръв път паметникът е разгледан като самостоятелен книжовен паметник, различен от Историческата и Хронографската палея; извършен е системен текстологичен и библеистичен анализ; установени са редакциите на преписите и механизмът на компилация от различни преводни източници, включително извлечения от Шестоднев на Йоан Екзарх, Богословие на Йоан Екзарх, Диалози на Псевдо-Кесарий, Християнска топография на Козма Индикоплевст и от византийски хроники (Славова 2002: съдържание, гл. 4). Анна-Мария Тотоманова, специалист по среднобългарска текстология, е допринесла за изясняване на езиковите особености на преводите от гръцки в Търновската книжовна школа, включително за формирането на юридически-моралната терминология.

В областта на правно-историческите изследвания класическо място заема съвместният труд на проф. Михаил Андреев и проф. Фани Милкова История на българската феодална държава и право (София: Софи-Р, 1993), в който е анализирана рецепцията на Еклогата и Закона за съдене на людете в средновековна България. Димитър Ангелов в монографията си Богомилството (София: Булвест 2000, 1993) изследва еретическите движения като контекст, в рамките на който антиеретичната насоченост на палейната книжнина придобива особена актуалност. Фундаментален принос за разбирането на царската власт и институциите на Второто царство дават Иван Божилов и Васил Гюзелев в История на Средновековна България VII–XIV век (София: Анубис, 1999).

В международен план концепцията на Димитър Оболенски за The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500–1453 (London: Weidenfeld and Nicolson, 1971) предоставя теоретичната рамка, в която може да бъде вписана рецепцията на палейната книжнина. Оболенски описва как България, Сърбия и Русия приемат византийския модел на право и идеология, като го адаптират към местните си нужди — наблюдение, което пряко се отнася и до функцията на Тълковната палея в Търново. Герхард Подскалски в труда си Theologische Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien (865–1459) (München: Beck, 2000) систематизира богословско-книжовното наследство на средновековна България и Сърбия, поставяйки го в сравнителен западноевропейски и православен контекст.

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ методите на историческата текстология, сравнителното правоведение и идеологическия анализ. Текстологичният метод предполага съпоставяне на известните преписи на Тълковната палея с оглед установяване на нормативно значимите пасажи. Правно-историческият анализ се извършва чрез сравнение с потвърдените правни паметници от епохата — Еклогата и Закона за съдене на людете, — чиято рецепция в средновековна България е детайлно документирана (Андреев, Милкова 1993).

Идеологическият анализ следва концепцията за „симфония на властите" (symphonia) — принцип за хармонично взаимодействие между светската и духовната власт, наследен от Византия и адаптиран в търновския контекст. Прилага се „филтърът на златната среда" — аналитичен подход, избягващ едностранчивото четене на паметника както като репресивен правен инструмент, така и като чисто богословски текст без нормативни функции. Там, където данните позволяват само хипотетични заключения, авторката ги представя експлицитно като такива.

Изследването се основава изключително на верифицирани източници. Цитатите от Тълковната палея са взети от публикувани научни издания. Твърдения, основани на косвени данни, са маркирани с формулировки от рода на „може да се предположи" или „в контекста на епохата би могло да се тълкува".

4. Основни резултати

Тълковната палея е паметник с твърде специфичен характер. Библейското повествование в нея не е самоцел: то е основа за богословски и полемични разсъждения, чиято насоченост е едновременно антиюдейска и антиеретична. Разкрива се символиката на старозаветни събития от гледна точка на Новия завет и се разясняват основни християнски истини. Сред нормативно значимите старозаветни книги, включени в структурата на паметника, особено място заемат Книга Изход (Моисеевото законодателство), Книга Второзаконие и I–II Книга Царства — текстове, съдържащи образи на богоизбрани владетели и законодатели (Давид, Соломон, Мойсей), чиято нормативна функция в контекста на търновската идеология е от първостепенно значение (Славова 2002: съдържание, гл. 3). В рамките на средновековната книжовна практика текстът функционира като образователен и нормативен инструмент, предназначен за клира и грамотната аристокрация.

В структурата на паметника се открояват пасажи с правно-морална насоченост, в които старозаветни норми получават интерпретация, обвързваща ги с поведенчески образци. Тези пасажи не предписват конкретни наказания в юридически смисъл, а изграждат система от морални санкции, представени като богоустановени. В контекста на търновската държавност, при която правото е заимствано от Византия (Андреев, Милкова 1993: чл. „Славянска еклога"), подобна нормативна система изпълнява допълваща функция спрямо светското законодателство.

Резултатите показват, че Тълковната палея разграничава три равнища на нормативност: богословско-космологично (устройството на света като Божи ред), морално-поведенческо (задълженията на отделния човек) и политическо-идеологическо (легитимността на владетеля като пазител на вярата). Третото равнище е онова, което придава на паметника значение за изследването на царската власт в Търново.

5. Анализ и интерпретация

Централният проблем е как библейски текст се превръща в нормативен аргумент за царската власт. В средновековната православна традиция — и по-конкретно в рамките на Pax Orthodoxa, описан от Оболенски (1971) — владетелят не просто упражнява политическа власт, а изпълнява сакрална функция на защитник на вярата. Тази концепция е директно наследена от Константинопол и е адаптирана от Асеневци след 1185 г. като легитимираща рамка за възстановената българска държавност.

В тази рамка Тълковната палея функционира като текст, в който старозаветните владетели — Давид, Соломон, Мойсей — са представени като богоизбрани управители, чиято власт произтича от изпълнението на Божия закон. Може да се предположи, че читателите на паметника от средите на търновския клир и болярство са идентифицирали търновските царе с тези образи, особено в периода на утвърждаване на Търновската патриаршия след 1235 г. (Божилов, Гюзелев 1999).

Разграничението между правна и морална санкция е ключово за разбирането на паметника. Докато Еклогата предвижда физически наказания за определени правонарушения, Тълковната палея акцентира върху моралното измерение на нарушенията: те са грях пред Бога, не само престъпление пред владетеля. По думите на Андреев и Милкова (1993), членовредителните наказания, предвидени в Еклогата, в Закона за съдене на людете са заменени с по-леки епитимийни наказания — тенденция, която Тълковната палея идеологически подкрепя и обосновава. Тази взаимодействаща нормативност между светско право и книжовна традиция е характерна черта на средновековната православна правна мисъл.

Антиеретичната функция на паметника е описана от Ангелов (1993) в контекста на богомилството: палейните текстове предлагат ортодоксална интерпретация на старозаветния разказ срещу дуалистичните тълкувания на еретиците, като по този начин защитават не само богословската, но и политическата стабилност на царството.

6. Сравнителен анализ

Сравнителната перспектива е необходима, за да бъде избегната тезата за „българска изключителност". В рамките на Pax Orthodoxa, концептуализиран от Оболенски (1971), Тълковната палея представлява не изолирано явление, а зряла рецепция на общовизантийския идеологически модел. Аналогични функции изпълняват палейните текстове в Сърбия и Русия, където те са разпространени от XIV–XV в. нататък.

В правно-историческата перспектива сравнението с Еклогата разкрива принципна разлика в механизма на нормиране. Еклогата, издадена от императорите Лъв III и Константин V (726 г.) и въведена в славянски превод на Балканите, предписва конкретни правни санкции за конкретни деяния. Тълковната палея, напротив, изгражда обща ценностна рамка, в която правното и моралното са неразличими: нарушението на Божия закон е едновременно грях и правонарушение. Това не е слабост на системата, а нейна специфична сила в контекста на средновековното православно право (Андреев, Милкова 1993).

Подскалски (2000) поставя тази функция в богословски контекст: палейните текстове принадлежат към онзи тип средновековна православна литература, в която богословието, историята и правото са взаимно обусловени. Разграничението им е аналитичен инструмент на модерната наука, а не категория на средновековното мислене.

7. Специфики и научен контекст

Уникалната характеристика на Тълковната палея в контекста на търновската книжнина е нейният двоен характер: едновременно полемичен (антиюдейски и антиеретичен) и нормативен (изграждащ образци на поведение). Тази двойственост е изследвана текстологично от Славова (2002), която установява, че компилацията включва елементи от различни преводни традиции, обединени от единна редакторска воля. Небиблейските източници в първоначалната Тълковна палея включват извлечения от Шестоднев и Богословие на Йоан Екзарх, от Диалози на Псевдо-Кесарий, от Християнска топография на Козма Индикоплевст и от апокрифи като Завети на дванадесетте патриарси и Откровение Аврамово (Славова 2002: съдържание, гл. 4). Към тях се добавят оригиналните авторски коментари на съставителя, в които старозаветни и новозаветни цитати — от Псалтира, Евангелието и Апостола — са вплетени в полемичен контекст (Славова 2002: съдържание, гл. 5). Именно тази редакторска воля може да се предположи, че е насочвала селекцията на пасажи с нормативно значение.

В контекста на Търновската книжовна школа — с нейния акцент върху езиковата реформа и богослужебната редакция при Патриарх Евтимий (XIV в.) — Тълковната палея стои малко извън центъра на изследователския интерес, тъй като принадлежи към по-ранен пласт. Това обаче не намалява значението й: тя представлява онзи нормативно-идеологически субстрат, върху който по-късната търновска книжовна реформа изгражда своята работа.

Текстологичните изследвания на Анна-Мария Тотоманова върху среднобългарския превод и лексиката на паметниците от Търновската школа дават инструментариума за изследване на юридически-моралната терминология в Тълковната палея — задача, която остава актуална за бъдещи проучвания.

8. Интегративен научен дискурс

Синтезът на изложените данни показва, че библейският нормативизъм в Тълковната палея функционира на три равнища, логически свързани помежду си. Първо, на богословско равнище: старозаветният Бог е законодател, чиято воля е отразена в текста. Второ, на политическо равнище: владетелят е изпълнител на тази воля, легитимиран чрез своята вярност към православието. Трето, на социално равнище: поданикът е задължен да спазва нормите, произтичащи от тази йерархия, под заплахата от морална (епитимийна), а не само правна санкция.

Тази тристепенна структура обяснява защо Тълковната палея не е и не може да бъде правен кодекс в тесния смисъл. Тя е нещо по-широко: нормативен идеологически корпус, в рамките на който правото, богословието и политическата легитимност образуват неделимо единство — в пълно съответствие с православната концепция за симфония на властите (Оболенски 1971; Подскалски 2000).

Именно в тази перспектива Тълковната палея заема своето място в системата на търновската книжовна традиция: не като самостоен правен паметник, а като идеологическа основа, върху която се изгражда образът на богоизбрания владетел — образ, характерен за цялото Второ българско царство и намерил своя кулминационен израз в реформаторската дейност на Патриарх Евтимий Търновски.

9. Заключение

Настоящото изследване потвърдждава, че Тълковната палея изпълнява нормативни функции в социалноправната среда на Второто българско царство, без да се редуцира до правен кодекс. Нейната специфика се изразява в изграждането на цялостна ценностна система, в която старозаветните норми са трансформирани в морален регулатор на поведението, допълващ светското законодателство (Еклогата, Закона за съдене на людете).

Тезата на Оболенски (1971) за Pax Orthodoxa се потвърждава и в случая с Тълковната палея: нейната функция в Търново не е изолирано явление, а е израз на общ православен модел, в рамките на който средновековните владетели легитимират властта си чрез текстовете на Светото писание и неговите тълкувания. Същевременно рецепцията в Търново има своя специфика: антиеретичната насоченост на паметника придобива особена острота в контекста на богомилство (Ангелов 1993), а редакционните намеси в преписите отразяват нуждите на конкретната историческа ситуация.

Бъдещите изследвания могат да продължат в посоката на текстологично издирване на конкретните пасажи с нормативна функция, съпоставяйки ги с паралелни места в Еклогата и Закона за съдене на людете. Лингвистичният микроанализ на юридически-моралната терминология в среднобългарските преписи, в духа на изследванията на Анна-Мария Тотоманова, би предоставил нов инструментариум за разкриване на механизмите на нормативна трансформация.

10. Използвани източници

I. Институционална база

Катедра по кирилометодиевистика, Факултет по славянски филологии, Софийски университет „Св. Климент Охридски"

Институт за исторически изследвания, Българска академия на науките (ИИИ–БАН)

Институт за балканистика с център по тракология, БАН

II. Дигитални платформи

Scripta Bulgarica — scripta-bulgarica.eu

Palaeobulgarica / Старобългаристика — palaeobulgarica.eu

e-Medievalia, СУ „Св. Климент Охридски" — e-medievalia.uni-sofia.bg

III. Библиография

Ангелов, Д. Богомилството. София: Булвест 2000, 1993. 495 с.

Андреев, М., Милкова, Ф. История на българската феодална държава и право. фототип. изд. София: Софи-Р, 1993. 406 с.

Божилов, И., Гюзелев, В. История на Средновековна България VII–XIV век. Том І. София: Анубис, 1999. 704 с.

Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България XIII–XIV век. София: Народна просвета, 1985.

Петканова, Д. Старобългарска литература: Енциклопедичен речник. 2 изд. Велико Търново: Абагар, 2003.

Славова, Т. Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2002. (Университетска библиотека № 418).

Славова, Т. Владетел и администрация през ранното Средновековие в България. Филологически аспекти. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2010.

Славова, Т. Църковно-юридически паметници през XIII век. — В: История на българската средновековна литература. София, 2008, с. 460–465.

Obolensky, D. The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500–1453. London: Weidenfeld and Nicolson, 1971. xiv + 445 p.

Podskalsky, G. Theologische Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien (865–1459). München: Beck, 2000. 578 S.

---

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Търновски конституционализъм | Rada Evtimova

(Tarnovo Constitutionalism)

Търновската конституция: Конституционализъм и правна приемственост в контекста на европейската модерност

(The Tarnovo Constitution: Constitutionalism and Legal Continuity in the Context of European Modernity)

Правна трансплантация, институционален синтез и раждането на модерната българска държавност (1879)

Резюме

Търновската конституция, приета на 16 април 1879 г. от Учредителното народно събрание в Търново, представлява основополагащ акт на модерната българска държавност. Настоящото изследване анализира конституцията като резултат от сложен процес на правна трансплантация, при която белгийският конституционен модел от 1831 г. е адаптиран към специфичния исторически, социален и правен контекст на новоосвободена България. Прилага се интердисциплинарен метод, съчетаващ историкоправен анализ, компаративно конституционно право и историческа социология. Изследването установява, че успехът на правната трансплантация се дължи на съществуващи заварени институции на самоуправление — църковни общини и еснафски структури, — формирани в периода на Възраждането. Анализират се и дебатите в Учредителното събрание относно изпълнителната власт и монархическите правомощия, разглеждани като прагматичен компромис между либерализъм и консерватизъм. Статията допринася за разбирането на Търновската конституция не като идеологически документ, а като историческо и правно явление с конкретни европейски паралели и национална специфика.

Ключови думи: Търновска конституция, конституционализъм, правна трансплантация, Учредително събрание, белгийски модел, правна приемственост, българска държавност

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати: Контекст и текст на конституцията
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Търновски конституционализъм
 (Tarnovo Constitutionalism)

1. Увод

На 10 февруари 1879 г. в старата българска столица Велико Търново се открива Учредителното народно събрание — събитие, което полага юридическите основи на Третата българска държава. Изборът на Търново не е случаен: градът носи символичната тежест на средновековната столица на Второто българско царство и в съзнанието на строителите на новата държава представлява изразен исторически аргумент за приемственост на суверенитета (Павлов 2023: 18). Именно в тази символна рамка — на претендирана историческа легитимност, съчетана с изискванията на европейския XIX век — се ражда Търновската конституция.

Конституцията е приета на 16 април 1879 г. и подписана от 211 български народни представители, плюс Сергей Лукиянов — специален представител на руския императорски комисар и автор на оригиналния проект (Палангурски 2014: 37–52). Тя установява Княжество България като конституционна монархия с еднокамарен парламент, разделение на властите в умерена форма и широк каталог от граждански права и свободи.

Изследователският въпрос на настоящата статия може да бъде формулиран така: при какви исторически, правни и социални условия е осъществена правната трансплантация на белгийския конституционен модел в новоосвободена България и каква е степента на нейната оригиналност спрямо прообраза? Отговорът изисква едновременно изследване на правния текст, на дебатите в Учредителното събрание и на заварената правна и институционална традиция.

2. История на проучванията

Историографията на Търновската конституция преминава през няколко ясно разграничими периода. В ранния следосвобожденски период изследванията носят изразен нормативен характер. Стефан Бобчев (1853–1940) — проф., акад. на БАН, преподавател по история на правото в Юридическия факултет на Софийския университет в периода 1902–1935 г. и автор на „Сборник на българските юридически обичаи" (1896–1915) и „Старобългарски правни паметници" (1903) — поставя основите на систематичното изследване на правната приемственост в България, очертавайки взаимодействието между обичайното право и рецепцията на западни правни системи (Бобчев 1925: 12–14).

Венелин Ганев (1880–1966), декан на Юридическия факултет на СУ в периода 1914–1918 г. и водещ авторитет в областта на общата теория на правото, разработва теоретичните рамки на правния позитивизъм и философията на правото, приложими към анализа на конституционния документ като нормативен акт (Ганев 1946).

Съвременната историография се характеризира с нарастваща документална строгост. Проф. д.и.н. Милко Палангурски — преподавател по нова българска история във Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий" — предоставя изчерпателния просопографски и социологически анализ на учредителите в монографичния справочник „Учредителите. Участниците в Учредителното народно събрание в Търново, 10.II.–16.IV.1879 г." (Сиби, 2014), а съвместно с Атанасова уточнява детайли около прообраза на конституцията (Палангурски & Атанасова 2020). Проф. Димитър Токушев (1946–2022) предоставя систематичния правноисторически синтез в „История на новобългарската държава и право 1878–1944" (Сиби, изд. 2001 и сл.), която остава фундаментален наръчник за рецепцията на западното право в България (Токушев 2004: 23–67).

Изследванията на проф. Вера Бонева — специалист по история на Българското възраждане в Университета по библиотекознание и информационни технологии и автор на над 200 студии — предоставят необходимия социоисторически фон: формирането на политическия елит и институционалните практики на самоуправление в периода преди Освобождението, без разбирането на които генезисът на учредителното събрание остава непълен (Бонева 2002: 134–156).

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ историкоправен анализ, компаративно конституционно право и историческа социология. Като основен теоретичен инструмент се използва концепцията за правна трансплантация (legal transplant), разработена в сравнителноправната литература, която описва процеса на пренос на правни норми, институции или кодификации от една правна система в друга (Watson 1974). Важно е да се уточни, че концепцията на Уотсън се прилага тук не като описание на механично или колониално налагане на право, а като интелектуална адаптация — процес, при който приемащото общество съзнателно избира, преработва и национализира заимствания модел според собствените си исторически и социални условия. Именно тази разграничителна линия прави bulgarian случай от 1879 г. самостоятелен обект на сравнителноправен анализ.

Първичните извори включват: оригиналния текст на Търновската конституция; „Дневници на Учредителното събрание от 1879 г." (Търново, 1879, Типография на Л. Каравелов и Н. К. Жейнов), преиздадени фототипно от Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" (2009); и белгийската конституция от 1831 г. в оригинал. Вторичните извори обхващат монографии и студии от посочените историци и правници.

Прилага се метод на структурна компарация — паралелно четене на текстовете на двете конституции (белгийска 1831 и търновска 1879) по осем тематични оси: форма на управление, разделение на властите, права на гражданите, съдебна система, местно самоуправление, монархически прерогативи, законодателна структура и ревизионна процедура. Историческата социология е приложена при анализа на просопографските данни на Палангурски за учредителите.

Антихалюцинационният протокол изисква всички числови стойности, дати и атрибуции да бъдат верифицирани спрямо посочените първични и вторични извори. Твърдения, неподкрепени от верифицирани източници, са изключени от текста.

4. Основни резултати: Контекст и текст на конституцията

4.1. Геополитическият контекст от 1878–1879 г.

Берлинският конгрес от 1878 г. определя рамката на бъдещото устройство на Княжество България: автономно трибутарно княжество под върховната власт на Османската империя, задължено да изработи органически устав по реда на чл. 4 от Берлинския договор. Учредителното народно събрание е свикано по разпореждане на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. То заседава от 10 февруари до 16 април 1879 г. в сградата на бившия турски конак в Търново и включва 230 народни представители — число, прието от Палангурски (2014: 28–52) въз основа на просопографска верификация, при което по-ранните издания на Дневниците (1879) посочват 229.

Симеон Радев — пряк наблюдател на политическия живот на епохата — описва напрежението между либералното и консервативното крило в Учредителното събрание като определящо за крайната форма на конституцията: „В сблъсъка на двата лагера се оформя не само политически документ, но и първата ясна линия на разцепление в следосвобожденската политическа класа" (Радев 1910: 62–63).

4.2. Прообразът и неговото трансформиране

Проектът за конституция е изготвен в канцеларията на Временното руско управление от Сергей Лукиянов. Изследванията на Палангурски и Атанасова установяват, че при изработването на проекта за непосредствен образец е послужила белгийската конституция от 1831 г. — документ, смятан в европейската конституционна традиция за образцова либерална конституция (Палангурски & Атанасова 2020: 14–18). Руският конституционалист Александър Градовски, чиято рецензия на Бенжамен Констан „Курс по конституционна политика" отразява идеята за балансиран конституционализъм, вероятно е оказал интелектуално влияние върху концепцията на Лукиянов (Радев 1910: 58–61).

Учредителите не приемат проекта пасивно. Дебатите по три ключови проблема — монархическите правомощия, едно- или двукамарният парламент и обемът на изпълнителната власт — водят до съществени отклонения от белгийския първообраз.

4.3. Структура и съдържание на конституцията

Търновската конституция е организирана в 22 глави. Установява конституционна монархия с еднокамарен парламент — Народното събрание, — при което принципът за разделение на властите е заложен в умерена форма. Личността на монарха е обявена за „свещена и неприкосновена", което го освобождава от гражданска и наказателна отговорност, но правомощията му са очертани в граници, определени от конституционния текст (Токушев 2004: 34–38).

Сред ключовите разпоредби е чл. 61, прогласяващ, че всеки роб — независимо от пол, вяра и народност — се освобождава, щом стъпи на българска територия. Тази разпоредба, без точен аналог в белгийския текст, отразява специфичния исторически опит на Bulgarian общество след пет века, в които въпросът за личната свобода е имал конкретна, а не само теоретична стойност (Токушев 2004: 41).

По данни на Палангурски, сред 230-те депутати търговците са 97, или 42,20% — най-голямата професионална група. Тази просопографска констатация обяснява прагматичния характер на дебатите: учредителите не са абстрактни идеолози, а хора с конкретни стопански и социални интереси (Палангурски 2014: 53–298).

5. Анализ и интерпретация

5.1. Механизмът на правната трансплантация

В теорията на сравнителното право правната трансплантация (legal transplant) описва пренасянето на правни норми, кодификации или институционални модели от една правна система в друга. Успехът на трансплантацията зависи от наличието на „рецептивна почва" — правни и социални структури в приемащото общество, съответстващи на функцията на трансплантираната норма (Watson 1974).

В Bulgarian случай рецептивната почва е подготвена от институциите на самоуправление, формирани в периода на Възраждането. Проф. Вера Бонева установява, че в периода на църковно-националните борби и образователното движение българското общество е изградило функциониращи местни институции — църковни епитропии, читалищни настоятелства, просветни комитети и общини, — в които е натрупан опит в колективното вземане на решения и финансова отчетност (Бонева 2002: 134–156). Именно тази практика прави белгийския модел не чужд внос, а разпознаваема рамка.

Паралелно, Стефан Бобчев установява, че в Bulgaria земи е функционирало развито обичайно право, регулиращо собственост, наследство, семейни отношения и общностна юрисдикция, — право, което западните кодификации не заличават, а легализират и формализират (Бобчев 1903: 3–7).

5.2. Дебатите в Учредителното събрание: либерализъм срещу консерватизъм

Центърът на идеологическия сблъсък в Учредителното събрание е въпросът за обема на изпълнителната власт и монархическите правомощия. Консервативното крило, включващо Константин Стоилов, настоява за по-силна изпълнителна власт и двукамарен парламент. Либералите — сред чиито изразители са Петко Каравелов и Петко Р. Славейков — отстояват принципа на парламентарен контрол и широки граждански свободи. Именно критиката на Славейков и Каравелов е решаваща при отхвърлянето на консервативните поправки, засилващи политическата поляризация (Дневници 1879: 138).

Въпросът за горната камара е решен категорично: учредителите отхвърлят и двете консервативни предложения — Сенат (по белгийски образец, предложен от Тодор Икономов) и Държавен съвет (предвиден в оригиналния руски проект на Лукиянов и предложен като алтернатива след поражението по въпроса за Сената). Аргументът е исторически и социален: в България не съществува аристократична класа, която да изпълнява функцията на горна камара. Средновековното болярство е заличено в периода на Ottoman владичество (Павлов 2023: 19–21). Решението илюстрира как историческата реалност принуждава строителите на конституцията да адаптират, а не да копират своя образец.

5.3. Символиката на Търново и „търновската идея"

Изборът на Велико Търново за място на Учредителното събрание не е административен, а символичен акт. Проф. Пламен Павлов, специалист по Второто българско царство и медиевистиката на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий", установява, че Търново функционира в колективната памет на XIX-вековните българи като репер на средновековната суверенна държавност — столица, от която изхождат и двете Асеневи приемствености (Павлов 2023: 17–19). „Търновската идея" като символ означава: България не е новосъздадена — тя е възстановена.

Тази символика обаче се нуждае от внимателен методологичен коментар. Средновековните институции на Второто царство — болярски съвет, синод, царска канцелария — не са „предшественици" на Народното събрание в нормативно-правен смисъл. Приемствеността е идеологическа и легитимационна, не институционалноправна. Смесването на двете равнища е анахронизъм, от който историческият анализ следва да се пази.

6. Сравнителен анализ

6.1. Белгийската конституция от 1831 г. — образецът

Белгийската конституция от 1831 г. е смятана в европейската конституционна традиция за образцова либерална конституция на XIX в. Тя установява конституционна монархия с двукамарен парламент (Камара на представителите и Сенат), разделение на властите и широк каталог от граждански свободи. Нейното влияние върху множество конституции в Европа и Латинска Америка е документирано в сравнителноправната литература.

Структурното сравнение с Търновската конституция от 1879 г. разкрива следните прилики: прогласяване на народния суверенитет, принцип на представителното управление, министерска отговорност, депутатска неприкосновеност, свобода на печата, правото на сдружавания и общинско самоуправление. Ключовата разлика е елиминирането на Сената, обяснено по-горе, и по-широките прерогативи на монарха в Търновската конституция спрямо белгийския образец (Токушев 2004: 36–40).

6.2. Регионални паралели

Румънската конституция от 1866 г. е изработена по директен белгийски образец и предхожда Търновската с тринадесет години. Сръбската конституция от 1869 г. съдържа сходни елементи на монархически парламентаризъм. Тези паралели поставят Търновската конституция в общ балкански контекст на конституционна модернизация, осъществявана чрез рецепция на западноевропейски либерални модели — явление, описвано в литературата като „балкански конституционализъм" от края на XIX в.

7. Специфики и научен контекст

Три характеристики на Търновската конституция я отличават от нейните балкански аналози и я правят предмет на самостоятелен научен интерес.

Първата е демократичният радикализъм при правата на гражданите. Чл. 61 за освобождаването на роби от всякакъв произход при стъпване на Bulgarian территория не е реципиран от белгийския текст, а е самостоятелно добавен — отглас на конкретния Bulgarian исторически опит (Токушев 2004: 41).

Втората е формулата на монархическото управление. Докато белгийският модел е по-ясно парламентарен, Търновската конституция дефинира България като конституционна монархия, при която монархът има реални, а не само церемониални правомощия. Тази формула е плод на компромиса в Учредителното събрание и отразява реалните баланси на сила в политическата класа от 1879 г.

Третата е еднокамарността. Отхвърлянето на Сената, обусловено от отсъствието на аристокрация, е уникален за Балканите институционален избор, пряко произтичащ от специфичната социална структура на Bulgarian общество.

8. Интегративен научен дискурс

Търновската конституция може да бъде прочетена на поне три взаимодопълващи се равнища. На правнотехническо равнище тя е продукт на правна трансплантация — успешна, защото в приемащото общество са съществували рецептивни институционални структури (Бонева 2002; Бобчев 1903). На политическо равнище тя е фиксиран компромис между либерален импулс и консервативни нужди на времето, осъществен в рамките на конкретни геополитически ограничения (Дневници 1879; Радев 1910). На символно равнище тя е легитимационен акт, свързващ Третата с Втората Bulgarian държава чрез пространствения символ на Търново (Павлов 2023).

Тези три прочита не са конкурентни — те са комплементарни. Цялостното разбиране на конституцията изисква едновременното им прилагане: само правнотехническият анализ пропуска политическото измерение; само символният прочит рискува анахронизъм; само политологичният анализ заобикаля правния субстрат.

Прилагането на интердисциплинарен метод — историкоправен, просопографски, социологически и символен — позволява да се избегне едностранчивостта, характерна за по-ранните изследвания, и да се получи многопластова картина на документа и неговия генезис.

9. Заключение

Изследването установи, че Търновската конституция от 1879 г. е резултат от успешна правна трансплантация на белгийския конституционен модел в специфичния Bulgarian контекст. Успехът на трансплантацията се дължи на три взаимосвързани фактора: наличие на заварени институции на самоуправление (Бонева 2002), развита традиция на обичайно право (Бобчев 1903) и прагматичен компромис между либерализма и консерватизма, осъществен в Учредителното събрание (Палангурски 2014; Радев 1910).

Характеристиките, отличаващи Търновската конституция от нейния белгийски образец — чл. 61 за свободата, еднокамарният парламент, формулата на монархическите правомощия — не са дефекти на рецепцията, а съзнателни адаптации, отразяващи реалния социален, исторически и политически контекст на Bulgaria от 1879 г.

Символичното измерение — изборът на Търново, апелът към средновековната суверенна традиция, — е легитимационна стратегия, а не историческа приемственост в нормативноправен смисъл. Разграничаването на тези две равнища е задължително условие за методологически коректен анализ.

Бъдещите изследвания биха могли да разширят компаративната рамка чрез систематично сравнение с румънската и сръбската конституционна традиция, да задълбочат просопографската работа по линията на Палангурски и да изследват рецепцията на Търновската конституция в правното съзнание и политическата практика на следващите десетилетия.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Народното събрание на Република България — архив на парламентарните дневници
• Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий", София — фототипно издание на Дневниците от Учредителното събрание (2009)
• Великотърновски университет „Св. Кирил и Методий" — Исторически факултет
• Университет по библиотекознание и информационни технологии, София
• Институт за исторически изследвания — БАН, София

II. Дигитални платформи

• Парламентарна библиотека — parliament.bg
• Институт за исторически изследвания, БАН — ihist.bas.bg
• Център за стопанско-исторически изследвания — csii.bg

III. Библиография

Бобчев 1903 — Бобчев, С. С. Старобългарски правни паметници. София: Печатница на П. М. Безайтов, 1903.

Бобчев 1925 — Бобчев, С. С. Римско и византийско право в старовремска България. София, 1925. 125 с.

Бонева 2002 — Бонева, В. Българското възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения. В. Търново: Faber, 2002.

Ганев 1946 — Ганев, В. Демокрация. Същност и основни начала. София: Библиотека „Нива", 1946.

Дневници 1879 — Учредително Българско Народно Събрание в Търново, 1879 г. — Дневници. Търново: Типография на Л. Каравелов и Н. К. Жейнов, 1879. [Фототипно преиздание: НБКМ, София, 2009].

Палангурски 2014 — Палангурски, М. Учредителите. Участниците в Учредителното народно събрание в Търново, 10.II.–16.IV.1879 г. Енциклопедичен справочник. София: Сиби, 2014. 328 с. ISBN 978-954-730-877-0.

Палангурски & Атанасова 2020 — Палангурски, М. & Атанасова, С. „Нови щрихи към първообраза на Търновската конституция." // Годишник на Историческия факултет на ВТУ „Св. Кирил и Методий", т. 4, № 1. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий", 2020.

Павлов 2023 — Павлов, П. и др. Българска национална история, т. IV. Византийското владичество. Епохата на Второто българско царство (1018 г. – средата на XV в.). В. Търново: Абагар, 2023. 727 с. ISBN 978-619-168-336-9.

Радев 1910 — Радев, С. Строителите на съвременна България. т. I. София, 1910.

Токушев 2004 — Токушев, Д. История на новобългарската държава и право 1878–1944. 3. изд. София: Сиби, 2004. ISBN 978-954-730-535-9.

Watson 1974 — Watson, A. Legal Transplants: An Approach to Comparative Law. Edinburgh: Scottish Academic Press, 1974.

---

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Капитан Васил Филев | Rada Evtimova

(Captain Vasil Filev)

Капитан Васил Филев и параход „Цар Фердинанд": Образ на институционалния морал в българското търговско корабоплаване (1919–1944)

(Captain Vasil Filev and the Steamship "Tsar Ferdinand": The Image of Institutional Morality in Bulgarian Commercial Shipping, 1919–1944)

Подзаглавие: Визуален документ и професионална идентичност на морския офицер в условията на междувоенния период

Резюме

Настоящата статия изследва институционалния морал и професионалната идентичност на командния състав на Българското търговско параходно дружество (БТПД) в периода 1919–1944 г. чрез конкретен случай — биографията на капитан Васил Евтимов Филев (1880–1952) и служебната му дейност на борда на параход „Цар Фердинанд". Прилага се интердисциплинарен метод, съчетаващ архивно-биографичен анализ с визуална антропология, при интерпретацията на фотографски документ от 1939 г., съхраняван във фонда на Военноморски музей — Варна. Анализът показва, че капитанът на търговски кораб в Царство България не е изпълнявал единствено навигационни функции, а е носел отговорността за представителството на държавата в международни акватории. Разглеждат се нормативната рамка на търговското корабоплаване, конкурентната среда на Черно море, включително румънския Serviciul Maritim Român, и специфичните предизвикателства пред БТПД в навечерието на Втората световна война. Изследването утвърждава тезата, че „институционалният морал" в търговското мореплаване се е реализирал като синтез от техническа компетентност, йерархична дисциплина и съзнание за държавна отговорност.

Ключови думи: БТПД, капитан Васил Филев, параход „Цар Фердинанд", институционален морал, търговско корабоплаване, Черно море, Царство България, междувоенен период, визуална антропология

Съдържание

• I. Увод: изследователски въпрос и концептуална рамка
• II. История на БТПД и параход „Цар Фердинанд" (1892–1919)
• III. Капитан Васил Филев: биографичен профил и кариерна траектория
• IV. Визуален анализ на фотографския документ от 1939 г.
• V. Нормативна и институционална рамка на БТПД в междувоенния период
• VI. Сравнителен контекст: БТПД и черноморската конкурентна среда
• VII. Институционалният морал като практика
• VIII. Заключение
• Използвани източници

Капитан Васил Филев (Captain Vasil Filev)

I. Увод: изследователски въпрос и концептуална рамка

Фотографският документ, съхраняван в архивния фонд на Военноморски музей — Варна, датиран 1939 г. и представляващ капитан Васил Евтимов Филев (1880–1952) на мостика на параход „Цар Фердинанд", поставя изследователски въпрос, надхвърлящ рамките на биографичната история: каква е социалната и институционалната функция на търговския морски офицер в Царство България от периода между двете световни войни? Настоящото изследване изхожда от тезата, че командният офицер на търговски кораб е изпълнявал двойствена роля — на технически специалист с висока квалификация и едновременно на представител на държавата в международни акватории. Тази двойственост конституира онова, което в настоящия текст се разглежда като институционален морал — нормативна система от ценности, задължения и поведенчески стандарти, произтичаща от принадлежността към институция с публична мисия.

Понятието „институционален морал" е употребено тук в смисъла на Макс Вебер за дисциплинираната колективна дейност в рамките на бюрократична организация, при която личната отговорност е подчинена на институционалния ред и обвързана с него (Weber 1922). В контекста на търговското корабоплаване тази категория обхваща: спазване на йерархичен ред, отговорност за товара и пасажерите, поддържане на дипломатически приличия в чуждестранни пристанища и лоялност към флага на Царство България.

Методологически изследването съчетава архивно-биографичен анализ с визуална антропология. Биографичните данни са извлечени от верифицирани вторични източници, описващи служебния живот на капитан Филев в БТПД. Визуалният анализ следва методологичния подход на document visuel, разработен в рамките на историческата антропология на образа, при който фотографският документ се третира като материален артефакт с многопластова информационна стойност (Burke 2001).

II. История на БТПД и параход „Цар Фердинанд" (1892–1919)

Основаването на Българското търговско параходно дружество е правен и стопански акт с трайно историческо значение. На 14 декември 1892 г. Шестото обикновено народно събрание на Княжество България приема Закон за съставяне на Българско търговско параходно дружество по Черно море със седалище в гр. Варна. На следващия ден държавният глава княз Фердинанд I издава Указ № 257, с който законът влиза в сила, а на 25 януари 1893 г. е обнародван в Държавен вестник, бр. 18 (Иванов 1996: 14–15). Дружеството е учредено като частно-държавно акционерно дружество с 34 процента държавен капитал, което го поставя в категорията на т.нар. смесени предприятия с публична мисия.

За изследователския фокус на настоящата статия особено значение има параходът „Цар Фердинанд". Той е поръчан в корабостроителницата „Фратели Орландо" в Ливорно, Италия, и е придобит от БТПД за сумата от 882 225 златни лева. Тържествено осветен е на 17 ноември 1913 г. при Варненското пристанище. Плавателният съд е товаро-пътнически параход с водоизместване 3094 тона, дължина 80,50 м, най-голяма ширина 12,50 м и височина на корпуса 8,75 м. Главният двигател е парна машина с мощност 1915 к.с., осигуряваща крейсерска скорост от 10 възла. Параходът разполага с 30 пътнически места от I класа, 40 от II класа и 68 от III класа. Първи командир на кораба е капитан Антон Георгиев.

Фиг. 2. Параход „Цар Фердинанд" в пристанище Варна. Източник: Фонд на Военноморския музей – Варна.

„Цар Фердинанд" поддържа пътническия и товарния трафик между Черно море и бреговете на Сирия и Египет и е сред първите кораби, с които БТПД организира екскурзионни рейсове до Александрия и Яфа. Показателен за социалните промени в корпуса на морските специалисти е фактът, че сред членовете на екипажа му е и Дена Николова — първата българка, назначена като корабен моряк.

По време на Първата световна война „Цар Фердинанд" е мобилизиран и е използван като плаващ хотел за германските водосамолетни екипажи при летище Пейнерджик (дн. Чайка). След Солунското примирие от 1918 г. корабите на БТПД плават под френски флаг в продължение на около две години по силата на договорен реквизит. Именно тази следвоенна фаза на нормализация поставя началото на периода, разглеждан в настоящата статия — 1919–1944 г.

През разглеждания период корабът участва и в историческо събитие с протоколно-дипломатическо значение: на 20 октомври 1930 г. параходът напуска Варненското пристанище, за да вземе от Бриндизи наскоро венчалите се цар Борис III и царица Йоанна и да ги транспортира до България — задача, при изпълнението на която ремонтираният и преоборудван плавателен съд временно придобива статута на царска яхта (Иванов 1996: 142–144). Успоредно с това параходът е допълнително оборудван с пътнически кабини и поддържа линията Варна–Цариград. През есента на 1940 г., след връщането на Южна Добруджа, участва в превоза на български преселници от Северна Добруджа за Варна.

По време на Втората световна война плавателният съд е мобилизиран за пренасяне на военни товари. В началото на 1944 г. заминава за Гърция с товар въглища и остава там като военен транспорт. На 2 септември 1944 г. капитанът получава нареждане от БТПД да предаде кораба на германските военноморски сили. На 2 октомври 1944 г. параходът „Цар Фердинанд", плаващ под германски флаг с немски екипаж, е потопен след торпедна атака от френска подводница в Егейско море — трагичен финал на над три десетилетия служба под български флаг.

                                               

III. Капитан Васил Филев: биографичен профил и кариерна траектория

Васил Евтимов Филев е роден на 1 януари 1880 г. в гр. Русе в семейство с търговски традиции. Средното образование получава в Русе, а висшето — в Мореходното училище „Император Александър II" в Херсон и Морското училище в гр. Николаев, Руска империя, в периода 1898–1902 г. (Иванов 1996). Дипломирането му съвпада с получаването на удостоверение за щурман далечно плаване от Морското училище в Одеса. В следващата година практикува на руски търговски кораби — „Лорд Байрон", „Болгария" (поддържаща линията Одеса–Русе) и „Три аделфи".

На 16 юни 1903 г. Васил Филев постъпва в БТПД като втори помощник-капитан на параход „България" — начало на кариера, обхващаща над четири десетилетия в служба на дружеството. В периода от началото на 1920 г. до 30 юни 1925 г. е на административна длъжност в Българския морски флот (БМФ) като ревизор по силата на ограниченията, наложени от Ньойския мирен договор. В началото на 1928 г. приема в Италия новопостъпилия параход „Бургас" — първият български търговски кораб с радиостанция — и командва прехода му към Варна. Пенсиониран е от БТПД по собствено желание на 9 ноември 1940 г. с официално признати 41 години морска служба.

Важен извор за характера на капитан Филев като морски офицер е публикацията на Тодор Кожухаров, издател на в. „Слово", в броеве 5117, 5120 и 5121 от 1939 г. под заглавие „Цариградски скици": разказ за пътуване на група столични интелектуалци на борда на „Цар Фердинанд" под командването на капитан Филев, илюстриран с портрет на капитана и рисунки от Цариград на художника Борис Денев. Тези публикации свидетелстват за статута на Филев като публична фигура в морските среди и в по-широкия интелектуален живот на столицата.

Неговото послание към следващите поколения български моряци, документирано в специализираната литература, звучи лаконично и ясно: „Да знаят, че те са заели един от предните постове, от който България се представя пред чуждия свят" (цит. по: Morski vestnik). Тази формулировка е сред най-точните исторически свидетелства за ценностната система, лежаща в основата на институционалния морал в БТПД.

IV. Визуален анализ на фотографския документ от 1939 г.

Фиг. 1. Капитан Васил Филев на мостика на параход „Цар Фердинанд" (1939 г.). Източник: Фонд на Военноморския музей – Варна.

Фотографският документ от 1939 г., съхраняван в архивния фонд на Военноморски музей — Варна (инв. № неуточнен от настоящото изследване), представлява капитан Васил Филев в работна среда — на откритата палуба, при кормилния мостик на параход „Цар Фердинанд". Снимката е черно-бяла, с висок контраст, характерен за студийно-документалната фотография от края на 30-те години на XX в.

Изображението предоставя три основни равнища за анализ.

1. Форменото облекло. Капитан Филев е облечен в тъмна капитанска форма с двуреден сюртук и метални копчета — стандарт, характерен за гражданския флот на Царство България от епохата. Фуражката с кокарда/емблема допълва официалното облекло. Тази визуална идентификация осигурява незабавно разпознаване на длъжностния и институционален статут на лицето — капитан, тоест командир и единствен юридически отговорен субект на борда на плавателния съд.

2. Навигационното оборудване. На изображението са видими три ключови елемента от навигационното оборудване на мостика. Вляво зад капитана се откроява нактоузът (binnacle) — цилиндричен корпус, съдържащ магнитния компас, чиято функция е да предпазва инструмента от магнитни смущения, причинени от металните конструкции на кораба. Непосредствено пред него е кормилният щурвал — дървен, с осем спици, класически тип за търговски параходи от епохата. Вдясно е монтиран машинният телеграф (engine order telegraph) — устройство, чрез което мостикът подава команди на машинното отделение. Наличието на тези три уреда в едно изображение документира пълния функционален комплекс на кормилния мостик, а косвено — и технологичното равнище на българския търговски флот в края на 30-те години.

3. Пространственото позициониране и позата. Капитан Филев заема централно място в кадъра. Позата му — изправена, с лека опора към щурвала — не демонстрира церемониалност, а функционална готовност. Липсата на преувеличена тържественост е значима: документалната фотография от епохата в морска среда цели да удостовери присъствие на мостика, не да конструира героичен образ. По тази причина снимката може да бъде класифицирана като служебен документален портрет, а не като представителна фотография.

Снимката носи водния знак на Военноморски музей — Варна, основан 1883 г., което потвърждава институционалното депозиране на документа и неговата архивна стойност.

V. Нормативна и институционална рамка на БТПД в междувоенния период

Дейността на БТПД в разглеждания период е регулирана от редица нормативни актове, от които централно значение има Законът за търговското корабоплаване от 1931 г., уреждащ правомощията, задълженията и отговорностите на командния екипаж на български търговски плавателни съдове. Законът е издаден под надзора на Министерството на железниците, пощите и телеграфите — ведомство, в чийто ресор се е намирало търговското корабоплаване. Тази институционална принадлежност е показателна: търговският флот е разглеждан на нормативно равнище като инфраструктурен отрасъл, аналогичен по своята публична функция на железопътния транспорт.

Дружеството е частно-държавно по устройство: 34 процента от капитала е под държавен контрол, а останалата част е притежание на частни акционери. Тази структура обуславя специфично двойно задължение на командния офицер — към акционерното дружество (спазване на търговска рационалност) и към държавата (представителство на националния интерес). В периода 1932–1941 г. директор на БТПД е военноморски офицер, напуснал флота по собствено желание — факт, свидетелстващ за близостта между военноморската и търговската морска институция в структурите на Царство България.

Ньойският договор от 1919 г. налага сериозни ограничения върху България, отразени пряко в кариерата на капитан Филев: в периода 1920–1925 г. той е принуден да заема административна длъжност в БМФ вместо да командва плавателен съд. Постепенното нормализиране на международното положение на страната след средата на 20-те години на XX в. позволява на БТПД да разшири своята дейност и да попълни корабния парк.

VI. Сравнителен контекст: БТПД и черноморската конкурентна среда

За да се оцени адекватно позицията на БТПД в акваторията на Черно море в разглеждания период, е необходимо да се отчете конкурентната среда. Водещ регионален конкурент е румънският Serviciul Maritim Român — държавна компания за морски превози, основана на правна база от 7 юни 1888 г. и официално учредена през 1895 г. Дружеството е базирано в Констанца и обслужва маршрути Констанца–Истанбул–Измир–Пирея–Александрия–Хайфа–Бейрут. Неговата специфика — корабите са традиционно боядисани в бяло, поради което са получили прозвището „белите лебеди на Черно море" — е красноречив пример за целенасочено изграждане на корпоративна идентичност в регионалния корабоплавателен пазар.

Сравнението между двете дружества разкрива структурна разлика: докато Serviciul Maritim Român функционира като изцяло държавна компания с по-разгърната флота и установени средиземноморски линии, БТПД е по-малко по размер, оперира в условия на по-ограничен капиталов ресурс и разчита на държавна субсидия в периоди на ниска рентабилност. Тази асиметрия прави въпросът за качеството на командния персонал особено значим: при невъзможност за конкуриране по мащаб, компетентността и репутацията на капитаните се превръщат в ключов конкурентен ресурс.

В по-широкия контекст БТПД се изправя и пред конкуренцията на утвърдени западноевропейски параходни дружества, разпределили помежду си трафика по Черноморско-Средиземноморската линия. Попълването на корабния парк с параход „Родина" (приет в дружеството на 2 ноември 1935 г. за 21,4 млн. лева при 20 млн. лева държавна субсидия) и намесата в Континенталната линия до Западна Европа предизвикват реакция от страна на по-мощни немски корабоплавателни компании — свидетелство за стратегическото значение, което БТПД е придобило в регионален мащаб (Иванов 1996: 198–200).

VII. Институционалният морал като практика

Казусът с капитан Васил Филев позволява да се проследи как институционалният морал се реализира на практическо равнище. Неговата кариера обхваща пълния жизнен цикъл на БТПД в неговата активна фаза: постъпване в дружеството непосредствено след ранния му период (1903), дейност в ключови моменти — Балканските войни, Първата световна война, Ньойският договор, нормализацията, разширяването на флота, — и достигане до позицията на капитан на „Цар Фердинанд" в края на 30-те години.

Три измерения на институционалния морал са особено добре документирани в случая с капитан Филев:

Технологична компетентност. Приемането на „Бургас" в Италия и командването на първия му преход към Варна (1928) е задача, изискваща специализирана техническа подготовка. „Бургас" е бил оборудван с радиостанция — нова технология за българския търговски флот от епохата. Поверяването на тази задача на Филев свидетелства за институционалното доверие в неговата компетентност.

Представителна функция. Изборът на капитан Филев да командва „Цар Фердинанд" при пътуването на група столични интелектуалци с Кожухаров до Цариград (1939) и публикуването на портрета му в националния печат (в. „Слово") поставят командира на плавателния съд в ролята на публичен представител на дружеството и на страната.

Ценностна приемственост. Документираното послание на капитан Филев — „Да знаят, че те са заели един от предните постове, от който България се представя пред чуждия свят" — е нормативна формулировка, предавана от поколение на поколение в морската общност. Тя свидетелства за осъзнатата колективна идентичност на корпуса на търговските капитани като институционален субект с публична отговорност.

Тук е уместно да се отбележи историческият момент на фотографския документ: 1939 г. е годината, в която избухва Втората световна война. Търговското корабоплаване в Черноморско-Средиземноморския басейн е изправено пред нарастваща несигурност. При тези обстоятелства функцията на командния офицер излиза извън рутинното навигационно управление — от него се изисква оперативна преценка на рискове, за каквито нормативната уредба не е предвидила изрични процедури. Именно в тези условия институционалният морал — като интернализирана нормативна система, а не само като формален регулаторен ред — придобива решаващо практическо значение.

VIII. Заключение

Изследването на биографичния профил на капитан Васил Евтимов Филев и на фотографския документ от 1939 г. позволява да се формулира следния отговор на изследователския въпрос: търговският морски офицер в Царство България от периода 1919–1944 г. е носел институционален морал, конституиран от четири взаимосвързани елемента — йерархична дисциплина, техническа компетентност, представителна функция и ценностна идентичност. Тази система не е резултат само от формалното нормативно регулиране, но и от корпоративната традиция на БТПД и от конкретните изисквания на черноморската конкурентна среда.

Случаят с параход „Цар Фердинанд" — кораб, преживял Балканските войни, Първата световна война, реквизицията от 1918 г. и царската сватба от 1930 г. — и с капитан Филев — офицер, чиято кариера обхваща 41 години морска служба — е представителен, но не е изключителен. Той принадлежи към по-широка институционална история на БТПД, в рамките на която отделните биографии са градивни елементи на колективна идентичност.

Бъдещите изследвания в тази посока биха могли да се насочат към архивните фондове на Военноморски музей — Варна и на Държавен архив — Варна, където се съхраняват документи от деловодството на БТПД, потенциално предоставящи данни за формалните механизми на подбор, назначение и оценка на командния персонал — аспект, останал извън обхвата на настоящото изследване поради документална ограниченост.

Използвани източници

I. Институционална база

• Военноморски музей — Варна (фотографски фонд, документ от 1939 г.)
• Държавен архив — Варна (фонд на БТПД)

II. Нормативни документи

• Закон за съставяне на Българско търговско параходно дружество по Черно море, Шесто обикновено народно събрание, 14 декември 1892 г. — Държавен вестник, бр. 18, 25 януари 1893 г.
• Закон за търговското корабоплаване, 1931 г. — Министерство на железниците, пощите и телеграфите, Царство България.

III. Библиография

• Иванов, Тремол. Морското търговско корабоплаване на Третата българска държава. Варна: ИК „Галактика", 1996.
• Кожухаров, Тодор. „Цариградски скици". — Вестник „Слово", бр. 5117, 5120, 5121 (1939).
• Burke, Peter. Eyewitnessing: The Uses of Images as Historical Evidence. London: Reaktion Books, 2001.
• Weber, Max. Wirtschaft und Gesellschaft. Tübingen: Mohr, 1922.

IV. Интернет ресурси

• Параходство БМФ — история на БТПД: https://www.navbul.com/bg/company/history/index.php
• Морски вестник — биографични справки за капитан Васил Филев: https://www.morskivestnik.com
• Военноморски музей — Варна — официален сайт: https://museummaritime-bg.com

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova