Владетелски завет | Rada Evtimova

 (Ruler's Testament)

Идеологически модели на властова приемственост в дохристиянска Дунавска България 

(Ideological Models of Power Succession in Pre-Christian Danube Bulgaria)

Концепцията за владетелския завет при кан Омуртаг (The Concept of the Ruler's Testament under Khan Omurtag)

Резюме

Статията разглежда идеологическите механизми на властова приемственост в дохристиянска Дунавска България през управлението на кан Омуртаг (814–831 г.). Целта е да се изведе съдържанието на понятието „владетелски завет“ като съвкупност от легитимиращи практики — епиграфски, административни и религиозно-културни, — действащи в отсъствие на писано наследствено право. Приложени са епиграфски и филологически анализ на първобългарските каменни надписи, съпоставителен метод спрямо старотюркската епиграфика и институционален анализ на владетелската титулатура. Резултатите показват, че приемствеността на властта се изгражда чрез формулата за божествен произход на управлението, чрез строителните и възпоменателните надписи като носители на династическа памет и чрез институцията на капхана, осигуряваща административна устойчивост между отделните царувания. Приносът на изследването се състои в свързването на епиграфски, институционален и религиозно-исторически материал в единна интерпретативна рамка за владетелската идеология на кан Омуртаг.

Ключови думи: кан Омуртаг; владетелски завет; ранносредновековна България; първобългарска епиграфика; легитимност на властта; Тангра; кана сюбиги

Съдържание

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Владетелски завет (Ruler's Testament)

Увод

Дунавска България възниква през 681 г. в земите между Дунав, Стара планина и Черно море, като държавно обединение на прабългари и славянски племена. През VIII–IX век нейни политически и култови центрове са Плиска, Мадара и по-късно Преслав. До Покръстването през 865 г. държавата функционира без християнски модел на сакрална власт, а владетелската легитимност се гради върху степни тюркски представи за небесния произход на управлението, съчетани с усвоени византийски епиграфски и терминологични образци.

Основите на съвременното изучаване на този проблем са положени от Веселин Бешевлиев чрез неговия корпус от първобългарски надписи (Бешевлиев 1992; Бешевлиев 1981) и от Станчо Ваклинов чрез синтеза на материалната и духовната култура на езическа България (Ваклинов 1977). По-новата историография разглежда въпроса от институционална (Степанов 2023), филологическа (Славова 2010) и правно-терминологична (Билярски 2011) гледна точка, а просопографският подход на Пламен Павлов внася уточнения в династическата хронология на рода на Крум (Павлов 2019, по Сукарев 2020: 357–359).

Изследователският въпрос на настоящата статия е следният: чрез какви идеологически средства управлението на кан Омуртаг осигурява представа за приемственост и легитимност на властта, при отсъствие на писан наследствен акт в съвременния смисъл — тоест, в какво се състои съдържанието на понятието „владетелски завет“ в дохристиянски контекст.

История на проучванията

Първите прабългарски надписи стават известни случайно и разпръснато през XIX век — строителният надпис на кан Маламир е преписан от Бланкенбург в Шумен през 1831 г., а Търновският надпис на Омуртаг е видян от д-р Хр. Даскалов през 1858 г. Унгарският пътешественик Феликс Каниц открива за науката Мадарския конник през 1872 г., а братята Карел и Херменгилд Шкорпил полагат основите на систематичното им събиране през 1890-те години (Бешевлиев 1981). Разкопките на Руския археологически институт в Цариград в Плиска (1899–1900 г.) и последвалото издание „Абоба — Плиска“ представляват следващ етап.

Унгарският учен Г. Фехер подновява интереса към Мадарския релеф през 1924 г., когато Археологическият институт издига скеле за проучването на надписите около него. Веселин Бешевлиев обобщава целия наличен материал в берлинското издание от 1963 г. и в двете софийски издания — научното от 1979/1992 г. и научно-популярното от 1981 г. Станчо Ваклинов синтезира резултатите в цялостна културно-историческа картина през 1977 г. През последните десетилетия темата се разработва институционално от Цветелин Степанов, филологически от Татяна Славова, юридико-терминологично от Иван Билярски и просопографски от Пламен Павлов.

Методология

Изследването прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ епиграфски и филологически анализ на гръкоезичните и рунните първобългарски надписи, институционален анализ на владетелската и сановническата титулатура и съпоставителен метод спрямо старотюркската орхонска епиграфика. Основен изворов корпус е събраният и коментиран от Бешевлиев материал (Бешевлиев 1992; Бешевлиев 1981), допълнен от свидетелствата на византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор.

Хронологическото позициониране на паметниците се основава на съпоставка между палеографски данни, съдържание на надписите и археологическия контекст на находките (Плиска, Мадара, Преслав, Хамбарли). Технически архео­метрични методи — стратиграфия и радиовъглеродно датиране на строителни хоризонти — имат спомагателна роля при установяване на строителната хронология в Плиска и не заменят филологическия анализ, който остава основен инструмент при работа с текстов извор от този тип.

Основни резултати

Владетелската титла кана сюбиги (от тюркското сю бег и — „господар на войската“) съчетава домашния тюркски израз с гръцкото обозначение архонт, като в редица надписи владетелят е представен и с формулата „от бога архонт“, посочваща божествен произход на управлението (Бешевлиев 1981, гл. IV; Бешевлиев 1992, разд. „Ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων“).

Строителните надписи на Омуртаг — Чаталарският (открит близо до с. Хан Крум през 1905 г.) и Търновският (вграден като подпорен стълб в църквата „Св. 40 мъченици“) — представят монументалното строителство като израз на трайност на държавата и на управляващия род. Търновският надпис съдържа философска сентенция за смяната на поколенията, свързана с идеята, че бъдещите поколения, гледайки паметника, ще си спомнят своя създател — формулировка, пряко относима към понятието за династическа памет (Бешевлиев 1992, разд. V).

Надписът на хан Маламир документира институцията на капхана (Исбул) като фактор за административна приемственост между царуванията, успореден на хазарската диархия каган–бег (Бешевлиев 1981, гл. V). Хамбарлийският надпис от времето на Крум показва разпределение на военното командване между четирима военачалници, включително брат на владетеля, което сочи ролята на роднинската йерархия във военно-административната организация (Бешевлиев 1981, гл. V). Именникът на българските князе, от своя страна, фиксира родовата принадлежност на владетелите към клана Дуло като извор на легитимност отвъд отделното царуване (Бешевлиев 1981, гл. V).

Анализ и интерпретация

Съпоставката между изворите очертава модел на легитимност, изграден от три взаимодопълващи се компонента. Първият е сакрален — божественият произход на властта, изразен чрез гръцката формула „от бога архонт“ и чрез култа към Тангра, засвидетелстван от надписа при Мадара за жертвоприношение на Омуртаг и от бронзовата плочка с култовия знак IVI, намерена в Преслав (Бешевлиев 1981, гл. VII). Вторият е монументален — строителната дейност и надписите функционират като носител на памет за конкретния владетел и за неговия род пред следващите поколения. Третият е институционален — устойчивостта на висшите служби (капхан, ичиргу боил) осигурява управленска приемственост дори при бърза смяна на владетели, каквато е засвидетелствана след смъртта на Крум през 814 г., когато престолът последователно преминава през кратковременните управления на Дукум и Дицевг, преди да бъде зает от Омуртаг (Бешевлиев 1981, гл. VII).

Понятието „владетелски завет“ в тази светлина не съответства на писан юридически акт, а описва съвкупност от практики, чрез които всеки следващ владетел се вписва в непрекъснатостта на рода и институциите. Пламен Павлов защитава тезата, че Крум е нов владетел без сигурна родствена връзка с предходния род, но приема капхана и родовата структура като действащ механизъм на приемственост в рамките на новата династия (Сукарев 2020: 357). Дискусията за възрастта на Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан, представена подробно от Видин Сукарев, показва колко чувствителна остава реконструкцията на поколенческите връзки дори при наличие на изричен епиграфски извор — надписът на Маламир, в който той заявява, че помни приживе починалия през 814 г. Крум (Сукарев 2020: 358–359).

Сравнителен анализ

Формулата за небесен произход на властта намира паралел в старотюркската орхонска епиграфика — надписите в чест на Кюл-тегин и Билге каган от началото на VIII век, разчетени за пръв път от датския учен Вилхелм Томсен през 1893 г., представят управлението на кагана като санкционирано от небето (Бешевлиев 1981, гл. III). Институцията на капхана намира съответствие в хазарската двойна власт каган–бег, документирана от Константин Багренородни и арабския пътешественик Ибн Фадлан (Бешевлиев 1981, гл. V). Тези успоредици подкрепят тезата на Цветелин Степанов за общ модел на властова еволюция при степните общности от вожество към ранна държавност (Степанов 2023), а Иван Билярски свързва подобни легитимиращи практики с по-широката терминологична и институционална традиция на средновековна Югоизточна Европа (Билярски 2011).

Специфики и научен контекст

Специфика на българския модел е съчетаването на степна сакрална идеология с усвоена гръцка епиграфска форма — надписите са съставени на местен гръцки говорим език, а не по византийски литературен образец, при запазване на домашната титулатура (Бешевлиев 1981, гл. IV). Татяна Славова определя това езиково-институционално преплитане като характерна черта на владетелската и административната терминология в ранносредновековна България (Славова 2010). Мадара, като култов център с надпис за жертвоприношение на Тангра и с най-стария засвидетелстван паметник на конника, съчетава ролята на сакрално и на политическо средище на владетелската легитимност (Ваклинов 1977, разд. III.1).

Интегративен научен дискурс

Обединяването на епиграфски, институционален и религиозно-исторически материал показва, че приемствеността на властта при кан Омуртаг се осигурява не чрез единичен акт, а чрез система от взаимно подсилващи се практики. Всеки от изворите — строителен, възпоменателен, военен или родословен надпис — допринася за цялостната картина на владетелска идеология, ориентирана към трайност отвъд живота на отделния хан.

Заключение

Анализът на първобългарските епиграфски паметници от управлението на кан Омуртаг очертава „владетелския завет“ като комплексен идеологически модел, изграден от божествена санкция на властта, монументална памет и институционална приемственост чрез службата на капхана и родовата структура на управляващия клан. Този модел отговаря на изследователския въпрос, поставен в увода — при отсъствие на писано наследствено право приемствеността се постига чрез съчетание на сакрални, текстови и административни средства. Бъдещи изследвания биха могли да разширят съпоставителната рамка чрез нови епиграфски находки и по-детайлно съпоставяне с евразийските степни политически модели.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН)
• Национален археологически институт с музей (НАИМ)
• Регионален исторически музей — Велико Търново
• Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Исторически факултет

II. Дигитални платформи

• Дигитален архив „Крораина" (раздели за първобългарски надписи и средновековни извори)
• Електронна библиотека по архивистика и документалистика

III. Библиография

• Бакалов, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). София.
• Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски надписи. София: Издателство на Отечествения фронт, 1981.
• Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. 2. прераб. и доп. изд. София: Издателство на БАН, 1992.
• Билярски, И. Word and Power in Mediaeval Bulgaria. Leiden: Brill, 2011.
• Ваклинов, С. Формиране на старобългарската култура VI–XI в. София: Наука и изкуство, 1977.
• Павлов, П. Династията на Крум. София: БИ 93, 2019.
• Славова, Т. Владетел и администрация в ранносредновековна България. Филологически аспекти. София: ПАМ Пъблишинг Къмпани, 2010.
• Степанов, Ц. Еволюция на българската държавност IV–IX в. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023.
• Сукарев, В. Рец. на: Пламен Павлов. Династията на Крум. — Списание Епохи, XXVIII, 2020, кн. 2, с. 357–359.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova