Книжовните школи: Инкубатори на културата | Rada Evtimova

 (The Literary Schools: Incubators of Culture)

3.2. Школите като държавни институции за интелектуален трансфер

1. Въведение и исторически контекст

След графичния преврат на кирилицата и решенията на Преславския събор от 893 г. пред българската държава застава нова задача: да превърне новата писменост в устойчива институция, а не в еднократен акт. Тази задача се решава чрез изграждането на две книжовни школи — в столицата Велики Преслав и в Охрид. Двете школи имат различен профил и различна публика, но работят с обща цел: да произвеждат книги, духовници и образовани хора, които носят старобългарския език отвъд границите на държавата. По този начин България става държавен инкубатор на култура в буквален, институционален смисъл.

                                 

Книжовните школи: Инкубатори на културата
(The Literary Schools: Incubators of Culture)

2. Аналитично ядро и аргументация

Преславска книжовна школа

• Преславската школа работи при двора на цар Симеон (893–927 г.). Тя е дворцов, преводачески и кодифициращ център.
• Тук се превеждат от гръцки богословски, исторически и научни текстове. Създават се и оригинални съчинения — "Шестоднев" на Йоан Екзарх, произведения на Константин Преславски, „За буквите" на Черноризец Храбър.
• Школата изгражда висок богословски и юридически стандарт. Преведени и коментирани са църковно право и богослужебни сборници, нужни за самостоятелна българска църква.
• Материалната страна на школата — Кръглата църква и керамичната иконография във Велики Преслав — показва съзнателно съчетаване на византийски образец с местен художествен почерк, който отговаря на държавния престиж на новата столица.

Охридска книжовна школа

• Охридската школа е основана от Климент Охридски и Наум Охридски в областта Кутмичевица (886–893 г. и след това).
• За разлика от Преслав, тя е просветителска и мисионерска. Целта ѝ е да обучи масово духовници на славянски език — според житието на Климент, броят на учениците му достига няколко хиляди.
• Охрид запазва глаголическата традиция по-дълго от Преслав и остава свързан с първоначалния кирило-методиевски модел.
• Авторитетът на школата е толкова траен, че два века по-късно гръцкият архиепископ Теофилакт Охридски се позовава на нейната история, за да защити автокефалния статут на Охридската архиепископия пред Константинопол.

Старобългарският като общ книжовен език

• Съчетаните резултати от двете школи правят старобългарския книжовен език средство за дипломация, литургия и книжовност извън българските граници.
• Той изпълнява функция, сходна с латинския на Запад: общ писмен код за няколко държави и църкви, независим от разговорните местни говори.
• Тази роля е следствие от конкретно държавно решение (Преславски събор, 893 г.), а не на стихиен езиков процес — факт, който показва целенасочения характер на българската книжовна политика.

3. Изворова база и историографски дебати

• Извори: Пространното житие на Климент Охридски (приписвано на Теофилакт Охридски); „За буквите" на Черноризец Храбър; произведенията на Йоан Екзарх и Константин Преславски; археологическите данни от Велики Преслав и Плиска.
• Изследвания: Иван Дуйчев и Милияна Каймакамова за институционалния и историографския контекст; Беньо Цонев и Стефан Младенов за езика на преславските и охридските паметници; Ваня Мичева и Марияна Цибранска-Костова за синтаксиса и лексиката на ранната книжнина; Илка Петкова за начина, по който по-късни автори (Теофилакт) осмислят наследството на Охридската школа.
• Дебати: Доколко Преслав и Охрид работят като две конкуриращи се направления (дворцово-кодифициращо срещу просветителско-мисионерско) и доколко представляват две части на една обща държавна политика. Спор има и по въпроса доколко старобългарският „Lingua Franca" статут е резултат от съзнателен държавен избор, или от практическа липса на алтернатива за новопокръстените славянски общности.

4. Цивилизационен импулс и трансфер

• Балканите: Книгите и учениците от Преслав и Охрид достигат Сърбия и по-широкия балкански ареал, пренасяйки богослужебен и книжовен модел.
• Киевска Рус: След покръстването през 988 г. преславските преводи стават готов книжовен фонд за новата църква — основа на първото южнославянско влияние.
• Влахия и Молдова: Старобългарският остава канцеларски и църковен език за столетия напред.
• Механизмът на трансфер е институционален, а не случаен: школите обучават хора, а не просто преписват книги, затова знанието се пренася устойчиво, чрез поколения духовници, а не само чрез отделни ръкописи.

5. Заключение и преход

Преслав и Охрид изпълняват допълващи се функции — дворцова кодификация и масово образование — и заедно превръщат старобългарския език в траен интелектуален и литургичен стандарт за Източна Европа. Тази институционална основа подготвя следващата стъпка на изследването — институционализирането на църковната независимост и патриаршеското достойнство на българската църква.

Библиография

• Черноризец Храбър. „За буквите". Пряк извор за идеологията на новата писменост и нейното държавно значение.
• Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (София, 1972). Изследва политическия и културния контекст на Преславското книжовно средище.
• Беньо Цонев. „История на българский езикъ", том I (1919). Проследява езика на преславските и охридските паметници.
• Стефан Младенов. „Избрани произведения" (София, 1992). Сравнително-историческа рамка за развитието на старобългарския книжовен език.
• Кирил Мирчев. „Българският език през вековете" (София, 1964). Обзор на историята на българския книжовен език, включително златния му век.
• Ваня Мичева, Марияна Цибранска-Костова. „Bulgaria and the beginning of Slavic literature" (Papers of BAS, 2018). Разглежда началото на българската книжовност и мястото на Преслав и Охрид в него.
• Милияна Каймакамова. „Българска средновековна историопис" (София, 1990). Анализира институционалния контекст на българската книжнина при цар Симеон.
• Иван Божилов, Васил Гюзелев. „История на средновековна България VII–XIV век" (Анубис, 1999). Обобщаващ труд за политическата и културна история на Първото българско царство, включително Златния век.
• Пламен Павлов. „Българското средновековие: познато и непознато" (Абагар). Достъпно и същевременно научно изложение на ключови моменти от средновековната българска история.
• Илка Петкова. „Теофилакт Охридски за българските земи: между въображаемото и реалното". Анализира как по-късен автор осмисля и използва наследството на Охридската школа.
• Francis Dvornik. „Byzantine Missions among the Slavs: SS. Constantine-Cyril and Methodius" (New Brunswick, 1970). Международна перспектива към делото на Кирил, Методий и техните ученици.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Генезис на старобългарската писменост| Rada Evtimova

 (Genesis of the Old Bulgarian Script)

3.1. Генезис и графична трансформация на писмеността

1. Въведение и исторически контекст

Създаването на славянската писменост през 60-те години на IX век и нейното утвърждаване в българската държава по-малко от три десетилетия по-късно представляват един непрекъснат процес. Към него се отнасят делото на Константин-Кирил и Методий, приемането на техните ученици в България през 885–886 г. и решенията на Преславския събор от 893 г. Новата писменост получава в България държавна закрила, училища, скриптории и правна опора. Именно затова България функционира като държавен инкубатор на култура, а старобългарският език се превръща в общ книжовен език на православния славянски свят. В този смисъл модулът проследява как едно духовно дело става устойчива държавна институция и как тя се предава на съседните народи.

                            

Генезис на старобългарската писменост
(Genesis of the Old Bulgarian Script)

2. Аналитично ядро и аргументация

Глаголицата и Охридското средище

• Глаголицата е създадена от Константин-Кирил около 863 г. за нуждите на Моравската мисия. Азбуката е изградена върху солунския славянски говор и служи за превод на Светото писание и богослужебните книги.
• След смъртта на Методий (885 г.) учениците му са изгонени от Великоморавия. Климент, Наум и Ангеларий намират убежище в България и са приети от княз Борис-Михаил.
• Климент Охридски работи в областта Кутмичевица и Охрид (886–893 г.). Там той обучава хиляди книжовници и духовници на славянски език. Наум основава книжовно средище край Охридското езеро.
• Охридската школа запазва глаголическата традиция и развива преводната и оригиналната богослужебна литература, с което утвърждава литургичния и каноничния модел на славянската църква. Авторитетът на това средище е толкова траен, че два века по-късно самият гръцки архиепископ на Охрид, Теофилакт, го използва в своето „Пространно житие на Климент Охридски" като основа за защита на автокефалния статут на архиепископията.

Преславският графичен преврат и раждането на кирилицата

• Кирилицата възниква в Преслав в края на IX и началото на X век. Тя се изгражда върху гръцкото унциално писмо, към което са добавени букви от глаголицата за звукове, които гръцката азбука не притежава.
• Причините са държавни и практически: гръцкото писмо е добре познато на българската канцелария, преписването с него е по-бързо, а образованото българско духовенство го владее.
• Този процес е графичен преврат, защото нова азбука бързо измества по-старата в държавната и църковната книжнина на Преславското царство. Името ѝ увековечава създателя на славянската писменост.
• Преславската школа при цар Симеон работи в двореца. Тук творят Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър, а книгите се преписват масово и се превеждат от гръцки.

Преславският събор от 893 г.

• Съборът в Преслав утвърждава старобългарския език като държавен и богослужебен език на българската църква на мястото на гръцкия.
• Гръцкото духовенство е заменено с български книжовници, ученици на Кирил и Методий. Климент Охридски е назначен за епископ в югозападните български земи.
• Решението има ясна причинно-следствена логика: политическата воля на държавата създава езиков закон, езиковият закон отваря пътя към собствена образована църковна и държавна върхушка, а тя осигурява дългосрочна независимост от Константинопол.
• Така старобългарският език придобива значението на Lingua Franca за славянския Изток, сравнимо с латинския на Запад.

3. Изворова база и историографски дебати

• Извори: „За буквите" на Черноризец Храбър; Пространните жития на Кирил и Методий (Успение Кирилово и Житие на Методий); Пространното житие на Климент Охридски, написано от архиепископ Теофилакт Охридски въз основа на български първоизточници; произведенията на Йоан Екзарх и Константин Преславски.
• Езикови и текстологични изследвания: Стефан Младенов, Беньо Цонев и Кирил Мирчев проследяват развитието на старобългарския език. Ваня Мичева и Марияна Цибранска-Костова анализират езика на най-ранните паметници и мястото на солунския диалект в основата на глаголицата.
• Дебати: Най-важният спор засяга произхода на кирилицата и роля на Климент Охридски и Константин Преславски в нейното създаване. Друг въпрос е доколко решението за нова азбука е плод на държавна политика и доколко се е оформило постепенно в книжовните средища. Отделен историографски дебат, документиран от Илка Петкова, засяга доколко положителният образ на България в житието на Теофилакт (следващо дословно българската патриотична традиция) отразява реална историческа памет и доколко служи на собствените му интереси като предстоятел на Охридската архиепископия.

4. Цивилизационен импулс и трансфер

• Балканите: Славянската книжнина от Преслав и Охрид се разпространява в Сърбия и Хърватско-далматинското крайбрежие. Така се оформя обща православна книжовна общност.
• Киевска Рус: След 988 г. българските книги, преводи и книжовници дават основата на руската книжнина. Това е първото южнославянско влияние.
• Влахия и Молдова: Славянският остава езикът на църквата и княжеската канцелария в продължение на векове.
• Така интелектуалният трансфер от България създава общ книжовен език и общо правно и богослужебно пространство. То става основа на Pax Bulgarica и, макар и по-късно, на цивилизационното единство на православния славянски свят.

5. Заключение и преход

Пътят от глаголицата през Охрид до кирилицата в Преслав и решенията от 893 г. показва как българската държава превръща духовното дело на солунските братя в устойчив културен и правен институт. Този институт надживява самата държава и остава основа на славянската книжнина. Следващата подтема разглежда как двете книжовни средища — Преслав и Охрид — работят като държавни институции и как разпространяват знанието към целия славянски свят.

Библиография

• Черноризец Храбър. „За буквите". Първият защитен текст за славянската азбука и основен извор за нейното създаване.
• Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (София, 1972). Изследва българо-византийските отношения и книжовността през IX–X век.
• Беньо Цонев. „История на българский езикъ", том I (1919). Разглежда развитието на старобългарския език и най-ранните паметници.
• Стефан Младенов. „Избрани произведения" (София, 1992). Обобщава сравнително-историческите изследвания върху старобългарския език.
• Кирил Мирчев. „Българският език през вековете" (София, 1964). Проследява историята на българския език от старобългарския период нататък.
• Ваня Мичева, Марияна Цибранска-Костова. „Bulgaria and the beginning of Slavic literature" (Papers of BAS, 2018). Разглежда мястото на България в началото на славянската книжовност и езика на солунския диалект.
• Васил Златарски. „История на българската държава през средните векове" (преизд. София, 2007). Класически труд върху политическата история на Първото българско царство, включително покръстването и книжовната политика.
• Иван Божилов, Васил Гюзелев. „История на средновековна България VII–XIV век" (Анубис, 1999). Съвременен обобщаващ труд върху политическата и културна история на средновековна България.
• Пламен Павлов. „Българското средновековие: познато и непознато" (Абагар). Достъпно и същевременно научно изложение на ключови моменти от средновековната българска история.
• Илка Петкова. „Теофилакт Охридски за българските земи: между въображаемото и реалното" (Известия на Историческия факултет на ВТУ). Анализира Пространното житие на Климент Охридски като извор за Охридското книжовно средище и автокефалията на архиепископията.
• Francis Dvornik. „Byzantine Missions among the Slavs: SS. Constantine-Cyril and Methodius" (New Brunswick, 1970). Международно известно изследване за мисията на Кирил и Методий.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Крепость Сторгозия | Rada Evtimova

 (Storgosia Fortress)

Късноантичната и средновековна крепост Сторгозия: Археологически проучвания, стратиграфия и място в отбранителната система на провинция Втора Мизия

Late Antique and Medieval Fortress Storgosia: Archaeological Studies, Stratigraphy, and Place in the Defense System of the Province of Moesia Secunda

Фокус: Урбанистично развитие, фортификационни характеристики и стратиграфски хоризонти в ранновизантийската провинция Втора Мизия.

Резюме (Abstract)

Настоящото изследване представя архитектурните особености, стратиграфията и историческото развитие на късноантичната и средновековна крепост Сторгозия, разположена в местността „Кайлъка“ край град Плевен. Хронологическият обхват обхваща трансформацията на територията от ранноримско неукреплено селище през изграждането на масивния кастел в началото на IV век до неговото последващо функциониране и средновековни фази. Методологията обединява теренни археологически проучвания, стратиграфичен анализ, нумизматични данни и архитектурно заснемане на съхранените фортификационни съоръжения и раннохристиянския комплекс. Резултатите доказват, че кастелът заема площ от 31 декара (3.1 хектара), като защитните му стени се отличават с характерна строителна техника. Приносът на статията се състои в прецизиране на хронологическите рамки, обобщаване на натрупания изследователски фонд от пионерите на българската археология и съвременните специалисти от Регионалния исторически музей в Плевен и Българската академия на науките.

Ключови думи: Сторгозия, Втора Мизия, късна античност, крепостна стена, стратиграфия, раннохристиянска базилика.

Съдържание

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Крепость Сторгозия (Storgosia Fortress)

1. Увод

Крепостта Сторгозия се намира в южната периферна зона на днешния град Плевен, в защитената местност „Кайлъка“. Естествената защитеност на терена е предопределена от стръмните скални откоси на река Тученица, които осигуряват благоприятни условия за изграждане на фортификационен пункт още през римската епоха. В административно отношение регионът спада към провинция Втора Мизия (Moesia Secunda), чиято отбранителна мрежа е подложена на сериозни изпитания поради засиления миграционен и военен натиск по дунавския лимес. Изследователският въпрос е насочен към изясняване на хронологията на строителните периоди, стратиграфските пластове и ролята на Сторгозия в защитната система на провинцията.

2. История на проучванията

Изследванията на Сторгозия стъпват върху дългогодишни теренни и музейни проучвания. Фундаменталната основа на регистъра на паметниците в региона е поставена в монографията на Димитрина Митова-Джонова „Археологически паметници в Плевенски окръг“ (1979 г.), която предоставя първичната документация за обекта. Важен принос за осветляване на римските пътни станции и градската мрежа в провинция Втора Мизия има творчеството на проф. Велизар Велков. Съвременните теренни проучвания, опазване и популяризиране на културно-историческото наследство на Сторгозия се осъществяват от изследователи от Регионален исторически музей – Плевен и Българската академия на науките, сред които се открояват Петър Бънов със своите нумизматични и археологически приноси, както и съвременните специалисти, работещи по топографията и хронологията на паметниците в Плевенските възвишения.

3. Методология

Прилага се строго научен интердисциплинарен подход, базиран на класически теренни археологически методи, стратиграфски анализ на земните пластове, нумизматични изследвания и архитектурно заснемане на разкритите структури. Стратиграфската проходка се основава на разграничаването на последователните строителни хоризонти – от ранноримския субстрат през късноантичния укрепнителен период до средновековните нива. Валидацията на данните се извършва чрез съпоставка с музейни фондови материали и архивна документация.

4. Основни резултати

Археологическите проучвания установяват, че късноантичният кастел Сторгозия заема площ от 31 декара (3.1 хектара). Главната крепостна стена, изградена с дебелина около 2.20 метра, следва теренната конфигурация и защитава вътрешното пространство. Вътре в укреплението е разкрита мащабна раннохристиянска трикорабна базилика, чиито архитектурни детайли, колони и притвор свидетелстват за значим духовен център. Стратиграфските наблюдения показват ясни хоризонти на интензивно строителство и последващи преустройства.

5. Анализ и интерпретация

Функционалният анализ на Сторгозия показва нейното преминаване от отворено римско селище към защитен кастел, интегриран в отбранителната стратегия на Римската империя през IV век. Генезисът на фортификацията е обвързан с необходимостта от гарантиране на сигурността по вътрешните комуникационни трасета на провинция Втора Мизия. Присъствието на монументална раннохристиянска базилика подчертава промяната в социалната и религиозната структура на местното население през късноантичната епоха.

6. Сравнителен анализ

В регионален мащаб Сторгозия има близък характер с редица вътрешни късноантични кастели и дунавски лимесни укрепления в Северна България. Архитектурните паралели с крепости от провинция Втора Мизия разкриват общи строителни тенденции, насочени към консолидиране на отбраната през IV–VI век. Изследването се опира на обективни археологически данни, съпоставени с писмените свидетелства за утвърждаване на фортификационната мрежа в балканските провинции.

7. Специфики и научен контекст

Уникалните характеристики на обекта се изразяват в запазената стратиграфия на раннохристиянския комплекс, съчетана с масивната фортификационна система на кастела. Сторгозия дава ценна информация за урбанистичната еволюция на провинциалните центрове и адаптацията на местното население към новите военнополитически реалности в края на античността.

8. Интегративен научен дискурс

Синтезирането на архитектурните останки, стратиграфските данни и нумизматичния материал доказва ключовата роля на Сторгозия като стабилен административен и отбранителен възел. Взаимовръзката между фортификацията и религиозния център отразява всеобхватната промяна в живота на провинция Втора Мизия през разглеждания период.

9. Заключение

Късноантичната и средновековна крепост Сторгозия представлява съществен обект за изучаване на фортификационното изкуство и градоустройството в провинция Втора Мизия. Проучванията потвърждават ранноримския произход на селищния живот, мащабното изграждане на кастела в началото на IV век и последващото религиозно и военно оформяне на комплекса. Бъдещите перспективи пред изследователите включват нови технологични заснемания и детайлен анализ на движимия археологически материал.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Национален археологически институт с музей при Българска академия на науките (НАИМ – БАН)
• Регионален исторически музей – Плевен (РИМ – Плевен)

II. Дигитални платформи

• Официален уебсайт на Регионален исторически музей – Плевен (rim-pleven.com)

III. Библиография

• Велков, В. Градът в Тракия и Дакия през късната античност (IV–VI в.). София: БАН, 1959.
• Митова-Джонова, Д. Археологически паметници в Плевенски окръг. София: ДИ „Септември“, 1979.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Владетелски завет | Rada Evtimova

 (Ruler's Testament)

Идеологически модели на властова приемственост в дохристиянска Дунавска България 

(Ideological Models of Power Succession in Pre-Christian Danube Bulgaria)

Концепцията за владетелския завет при кан Омуртаг (The Concept of the Ruler's Testament under Khan Omurtag)

Резюме

Статията разглежда идеологическите механизми на властова приемственост в дохристиянска Дунавска България през управлението на кан Омуртаг (814–831 г.). Целта е да се изведе съдържанието на понятието „владетелски завет“ като съвкупност от легитимиращи практики — епиграфски, административни и религиозно-културни, — действащи в отсъствие на писано наследствено право. Приложени са епиграфски и филологически анализ на първобългарските каменни надписи, съпоставителен метод спрямо старотюркската епиграфика и институционален анализ на владетелската титулатура. Резултатите показват, че приемствеността на властта се изгражда чрез формулата за божествен произход на управлението, чрез строителните и възпоменателните надписи като носители на династическа памет и чрез институцията на капхана, осигуряваща административна устойчивост между отделните царувания. Приносът на изследването се състои в свързването на епиграфски, институционален и религиозно-исторически материал в единна интерпретативна рамка за владетелската идеология на кан Омуртаг.

Ключови думи: кан Омуртаг; владетелски завет; ранносредновековна България; първобългарска епиграфика; легитимност на властта; Тангра; кана сюбиги

Съдържание

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Владетелски завет (Ruler's Testament)

Увод

Дунавска България възниква през 681 г. в земите между Дунав, Стара планина и Черно море, като държавно обединение на прабългари и славянски племена. През VIII–IX век нейни политически и култови центрове са Плиска, Мадара и по-късно Преслав. До Покръстването през 865 г. държавата функционира без християнски модел на сакрална власт, а владетелската легитимност се гради върху степни тюркски представи за небесния произход на управлението, съчетани с усвоени византийски епиграфски и терминологични образци.

Основите на съвременното изучаване на този проблем са положени от Веселин Бешевлиев чрез неговия корпус от първобългарски надписи (Бешевлиев 1992; Бешевлиев 1981) и от Станчо Ваклинов чрез синтеза на материалната и духовната култура на езическа България (Ваклинов 1977). По-новата историография разглежда въпроса от институционална (Степанов 2023), филологическа (Славова 2010) и правно-терминологична (Билярски 2011) гледна точка, а просопографският подход на Пламен Павлов внася уточнения в династическата хронология на рода на Крум (Павлов 2019, по Сукарев 2020: 357–359).

Изследователският въпрос на настоящата статия е следният: чрез какви идеологически средства управлението на кан Омуртаг осигурява представа за приемственост и легитимност на властта, при отсъствие на писан наследствен акт в съвременния смисъл — тоест, в какво се състои съдържанието на понятието „владетелски завет“ в дохристиянски контекст.

История на проучванията

Първите прабългарски надписи стават известни случайно и разпръснато през XIX век — строителният надпис на кан Маламир е преписан от Бланкенбург в Шумен през 1831 г., а Търновският надпис на Омуртаг е видян от д-р Хр. Даскалов през 1858 г. Унгарският пътешественик Феликс Каниц открива за науката Мадарския конник през 1872 г., а братята Карел и Херменгилд Шкорпил полагат основите на систематичното им събиране през 1890-те години (Бешевлиев 1981). Разкопките на Руския археологически институт в Цариград в Плиска (1899–1900 г.) и последвалото издание „Абоба — Плиска“ представляват следващ етап.

Унгарският учен Г. Фехер подновява интереса към Мадарския релеф през 1924 г., когато Археологическият институт издига скеле за проучването на надписите около него. Веселин Бешевлиев обобщава целия наличен материал в берлинското издание от 1963 г. и в двете софийски издания — научното от 1979/1992 г. и научно-популярното от 1981 г. Станчо Ваклинов синтезира резултатите в цялостна културно-историческа картина през 1977 г. През последните десетилетия темата се разработва институционално от Цветелин Степанов, филологически от Татяна Славова, юридико-терминологично от Иван Билярски и просопографски от Пламен Павлов.

Методология

Изследването прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ епиграфски и филологически анализ на гръкоезичните и рунните първобългарски надписи, институционален анализ на владетелската и сановническата титулатура и съпоставителен метод спрямо старотюркската орхонска епиграфика. Основен изворов корпус е събраният и коментиран от Бешевлиев материал (Бешевлиев 1992; Бешевлиев 1981), допълнен от свидетелствата на византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор.

Хронологическото позициониране на паметниците се основава на съпоставка между палеографски данни, съдържание на надписите и археологическия контекст на находките (Плиска, Мадара, Преслав, Хамбарли). Технически архео­метрични методи — стратиграфия и радиовъглеродно датиране на строителни хоризонти — имат спомагателна роля при установяване на строителната хронология в Плиска и не заменят филологическия анализ, който остава основен инструмент при работа с текстов извор от този тип.

Основни резултати

Владетелската титла кана сюбиги (от тюркското сю бег и — „господар на войската“) съчетава домашния тюркски израз с гръцкото обозначение архонт, като в редица надписи владетелят е представен и с формулата „от бога архонт“, посочваща божествен произход на управлението (Бешевлиев 1981, гл. IV; Бешевлиев 1992, разд. „Ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων“).

Строителните надписи на Омуртаг — Чаталарският (открит близо до с. Хан Крум през 1905 г.) и Търновският (вграден като подпорен стълб в църквата „Св. 40 мъченици“) — представят монументалното строителство като израз на трайност на държавата и на управляващия род. Търновският надпис съдържа философска сентенция за смяната на поколенията, свързана с идеята, че бъдещите поколения, гледайки паметника, ще си спомнят своя създател — формулировка, пряко относима към понятието за династическа памет (Бешевлиев 1992, разд. V).

Надписът на хан Маламир документира институцията на капхана (Исбул) като фактор за административна приемственост между царуванията, успореден на хазарската диархия каган–бег (Бешевлиев 1981, гл. V). Хамбарлийският надпис от времето на Крум показва разпределение на военното командване между четирима военачалници, включително брат на владетеля, което сочи ролята на роднинската йерархия във военно-административната организация (Бешевлиев 1981, гл. V). Именникът на българските князе, от своя страна, фиксира родовата принадлежност на владетелите към клана Дуло като извор на легитимност отвъд отделното царуване (Бешевлиев 1981, гл. V).

Анализ и интерпретация

Съпоставката между изворите очертава модел на легитимност, изграден от три взаимодопълващи се компонента. Първият е сакрален — божественият произход на властта, изразен чрез гръцката формула „от бога архонт“ и чрез култа към Тангра, засвидетелстван от надписа при Мадара за жертвоприношение на Омуртаг и от бронзовата плочка с култовия знак IVI, намерена в Преслав (Бешевлиев 1981, гл. VII). Вторият е монументален — строителната дейност и надписите функционират като носител на памет за конкретния владетел и за неговия род пред следващите поколения. Третият е институционален — устойчивостта на висшите служби (капхан, ичиргу боил) осигурява управленска приемственост дори при бърза смяна на владетели, каквато е засвидетелствана след смъртта на Крум през 814 г., когато престолът последователно преминава през кратковременните управления на Дукум и Дицевг, преди да бъде зает от Омуртаг (Бешевлиев 1981, гл. VII).

Понятието „владетелски завет“ в тази светлина не съответства на писан юридически акт, а описва съвкупност от практики, чрез които всеки следващ владетел се вписва в непрекъснатостта на рода и институциите. Пламен Павлов защитава тезата, че Крум е нов владетел без сигурна родствена връзка с предходния род, но приема капхана и родовата структура като действащ механизъм на приемственост в рамките на новата династия (Сукарев 2020: 357). Дискусията за възрастта на Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан, представена подробно от Видин Сукарев, показва колко чувствителна остава реконструкцията на поколенческите връзки дори при наличие на изричен епиграфски извор — надписът на Маламир, в който той заявява, че помни приживе починалия през 814 г. Крум (Сукарев 2020: 358–359).

Сравнителен анализ

Формулата за небесен произход на властта намира паралел в старотюркската орхонска епиграфика — надписите в чест на Кюл-тегин и Билге каган от началото на VIII век, разчетени за пръв път от датския учен Вилхелм Томсен през 1893 г., представят управлението на кагана като санкционирано от небето (Бешевлиев 1981, гл. III). Институцията на капхана намира съответствие в хазарската двойна власт каган–бег, документирана от Константин Багренородни и арабския пътешественик Ибн Фадлан (Бешевлиев 1981, гл. V). Тези успоредици подкрепят тезата на Цветелин Степанов за общ модел на властова еволюция при степните общности от вожество към ранна държавност (Степанов 2023), а Иван Билярски свързва подобни легитимиращи практики с по-широката терминологична и институционална традиция на средновековна Югоизточна Европа (Билярски 2011).

Специфики и научен контекст

Специфика на българския модел е съчетаването на степна сакрална идеология с усвоена гръцка епиграфска форма — надписите са съставени на местен гръцки говорим език, а не по византийски литературен образец, при запазване на домашната титулатура (Бешевлиев 1981, гл. IV). Татяна Славова определя това езиково-институционално преплитане като характерна черта на владетелската и административната терминология в ранносредновековна България (Славова 2010). Мадара, като култов център с надпис за жертвоприношение на Тангра и с най-стария засвидетелстван паметник на конника, съчетава ролята на сакрално и на политическо средище на владетелската легитимност (Ваклинов 1977, разд. III.1).

Интегративен научен дискурс

Обединяването на епиграфски, институционален и религиозно-исторически материал показва, че приемствеността на властта при кан Омуртаг се осигурява не чрез единичен акт, а чрез система от взаимно подсилващи се практики. Всеки от изворите — строителен, възпоменателен, военен или родословен надпис — допринася за цялостната картина на владетелска идеология, ориентирана към трайност отвъд живота на отделния хан.

Заключение

Анализът на първобългарските епиграфски паметници от управлението на кан Омуртаг очертава „владетелския завет“ като комплексен идеологически модел, изграден от божествена санкция на властта, монументална памет и институционална приемственост чрез службата на капхана и родовата структура на управляващия клан. Този модел отговаря на изследователския въпрос, поставен в увода — при отсъствие на писано наследствено право приемствеността се постига чрез съчетание на сакрални, текстови и административни средства. Бъдещи изследвания биха могли да разширят съпоставителната рамка чрез нови епиграфски находки и по-детайлно съпоставяне с евразийските степни политически модели.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН)
• Национален археологически институт с музей (НАИМ)
• Регионален исторически музей — Велико Търново
• Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Исторически факултет

II. Дигитални платформи

• Дигитален архив „Крораина" (раздели за първобългарски надписи и средновековни извори)
• Електронна библиотека по архивистика и документалистика

III. Библиография

• Бакалов, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). София.
• Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски надписи. София: Издателство на Отечествения фронт, 1981.
• Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. 2. прераб. и доп. изд. София: Издателство на БАН, 1992.
• Билярски, И. Word and Power in Mediaeval Bulgaria. Leiden: Brill, 2011.
• Ваклинов, С. Формиране на старобългарската култура VI–XI в. София: Наука и изкуство, 1977.
• Павлов, П. Династията на Крум. София: БИ 93, 2019.
• Славова, Т. Владетел и администрация в ранносредновековна България. Филологически аспекти. София: ПАМ Пъблишинг Къмпани, 2010.
• Степанов, Ц. Еволюция на българската държавност IV–IX в. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023.
• Сукарев, В. Рец. на: Пламен Павлов. Династията на Крум. — Списание Епохи, XXVIII, 2020, кн. 2, с. 357–359.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Златен век на България | Rada Evtimova

 (Golden Age of Bulgaria)

2.2. Идеологическото израстване: От отбрана към културна експанзия

А. Въведение и исторически контекст

В края на IX и началото на X век Първото българско царство навлиза в нов етап от своето развитие, белязан от прехода от териториално разширение към дълбока културна институционализация. Управлението на Симеон Велики (893–927 г.) реализира държавническата концепция, заложена при неговия баща княз Борис-Михаил. Тази визия надхвърля рамките на регионалното военно господство и цели изграждането на суверенен духовен център. Преславският църковно-народен събор от 893 г. кодифицира тази промяна, като обявява старобългарския език за официален държавен и богослужебен инструмент. Този акт подкопава византийския монопол над християнската вселенска идея. Държавата се утвърждава като автентичен цивилизационен донор за славянския свят, съчетавайки имперска амбиция, административна зрялост и устойчива езикова идентичност.

                                                                     

Златен век на България (Golden Age of Bulgaria)

Б. Аналитично ядро и аргументация

Геополитическото и идеологическо израстване на България през този период се разгръща чрез три основни стратегически направления:

• Разбиването на триезичната догма и създаването на суверенна алтернатива: До Преславския събор гръцкият език е основно оръдие на византийското духовенство, което носи риск от политическо и културно подчинение. Въвеждането на родното слово в литургията и администрацията нанася решителен удар върху латинската и гръцката езикова изключителност. Преминаването от глаголица към кирилица в Преславската и Охридската школа рационализира писмената практика. Кирилицата се превръща в държавен и каноничен инструмент, който съчетава достъпност за славянското население с висока графична прецизност, присъща на гръцкото унциално писмо.
• Формиране на концепцията за Pax Bulgarica: България престава да функционира като затворена локална държава. Тя се превръща в идеологически лидер на културна сфера, обединена от споделен литургичен и каноничен модел. Старобългарският език придобива функцията на Lingua Franca / Латинския на Изтока за целия православен славянски свят. Дворцовият център във Велики Преслав финансира, координира и насочва мащабна преводаческа и творческа дейност. Преводите на византийска патристика, догматика и енциклопедична литература пренасят върховите постижения на средновековното знание на роден език.
• Симеон Велики като „Charlemagne на Изтока“: Военните успехи на Симеон Велики срещу Византия не целят разрушаване на Римската империя, а нейното интелектуално и политическо преформулиране. Обявяването му за „цар (василевс) на българи и ромеи“ и издигането на българската архиепископия в патриаршия са легитимни стъпки към изграждане на нов християнски универсализъм. Симеон Велики използва интелектуалния трансфер като стратегическо оръдие. Културното съперничество с Константинопол се води на полето на смисъла, където Преславският Златен век доказва, че една млада християнска държава може да притежава интелектуален суверенитет, надживяващ военните катастрофи.

В. Изворова база и историографски дебати

Основните писмени извори за периода включват трактата „За буквите“ на Черноризец Храбър, който представлява официална идеологическа апология на славянската писменост, защитаваща правото на славяните да притежават собствени книги. Военното и политическото съперничество между Преслав и Константинопол е документирано във византийските хроники на Симеон Логотет, Лъв Дякон и Продължителя на Георги Амартол. Материалната култура и мащабът на държавния културен инкубатор се потвърждават от оловните печати на цар Симеон с титлата „василевс“, надписите от Преслав и архитектурните останки от Кръглата (Златната) църква и владетелския скрипториум. Дълбочината на преславската философска и богословска мисъл се разкрива в оригиналните и компилативните текстове като „Шестоднев“ на Йоан Екзарх и „Учително евангелие“ на Константин Преславски.

Историографският дебат традиционно засяга характера на Симеоновата империя — дали тя е плод на нереалистична мегаломания, или е стратегически пресметнат ход за замяна на залязващия византийски модел с нов православен славянски център. Продължава и дискусията относно произхода на кирилицата, като съвременната наука все по-категорично посочва Велики Преслав като център на този графичен преврат, извършен под прекия надзор на българската владетелска канцелария.

Г. Цивилизационен импулс и трансфер

Културната експанзия, организирана от Велики Преслав през X век, задвижва процеси с дълбоки последици за европейския югоизток и изток. Създаденият в България литургичен, каноничен и правен модел прелива отвъд политическите граници на царството. Книжовната продукция на Златния век се превръща в основа за духовното и държавното израстване на съседните и по-далечните славянски общества. Този мащабен интелектуален трансфер се реализира в историческата наука чрез понятията за първо и второ южнославянско влияние. Преславските и охридските ръкописи, съдържащи държавно-правни норми, богослужебни текстове и философски трактати, биват пренасяни и преписвани в Киевска Рус, Сърбия, Влахия и Молдова. България изпълнява ролята на незаменим архитект на източноевропейския културен код, правейки приобщаването на източнославянския свят към съвременната християнска цивилизация напълно възможно.

Д. Заключение и преход

Идеологическото израстване на България при цар Симеон Велики бележи върха в изграждането на Pax Bulgarica. Чрез разбиването на триезичната догма и налагането на старобългарския език като международен стандарт, държавата постига пълен интелектуален и институционален суверенизъм. Преславският Златен век доказва, че истинският триумф на една цивилизация се кове чрез силата на смисъла и устойчивостта на словото. Очертаната културна инфраструктура надживява политическите катастрофи и падането на държавата под византийска власт. Този устойчив духовен код поставя основата за следващите етапи от историческото битие на региона, подготвяйки почвата за епохата на зрелия средновековен държавен и културен суверенитет.

Библиография

• Беньо Цонев. „История на българсий езикъ“, том I (1919). Проследява историческите основи на старобългарския книжовен език.
• Иван Дуйчев. „Българско средновековие“ (София, 1972). Анализира еволюцията на България в контекста на византийско-славянските отношения.
• Искра Христова-Шомова. „Бог бе слово. Етюди върху християнството, видяно през призмата на езика“ (София, 2016). Изследва християнската терминология в старобългарската ръкописна традиция.
• Ваня Мичева, Марияна Цибранска-Костова. „Bulgaria and the beginning of Slavic literature“ (2018). Посветена е на ролята на България като инкубатор за Кирило-Методиевото дело.
• Рашо Рашев. „Българската езическа култура VII-IX век“ (София, 2008). Очертава материалната основа на българското общество преди християнизацията.
• Милияна Каймакамова. „Българска средновековна историопис“ (София, 1990). Изследва летописната традиция и държавната идеология.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Покръстване на България | Rada Evtimova

  (Christianization of Bulgaria)

2.1. Стратегическият избор на св. цар Борис-Михаил

А. Въведение и исторически контекст

Средата на IX век заварва българската държава на кръстопът. Успешно консолидирана военно и териториално след победите от VIII и началото на IX век, тя се сблъсква с ограниченията на своя по-нататъшен растеж: вътрешен етнически дуализъм между управляващата прабългарска военно-административна върхушка и славянското земеделско мнозинство, липса на общопризнат в християнска Европа държавен статут и постоянен риск от обкръжаване от страна на двете най-мощни съседни сили — Византийската империя и Източнофранкското кралство. В този контекст решенията на княз Борис I (860–889 г., в кръщение Михаил) представляват последователно изградена държавническа стратегия, чиято крайна цел е превръщането на България от регионална военна сила в самостоятелен център на духовен и културен интегритет — зародиш на онова, което настоящото изследване определя като Pax Bulgarica. Именно тази стратегия, разгърната в трите последователни акта на покръстването, борбата за църковна автокефалност и приемането на кирило-методиевите ученици, представлява ядрото на модула за геополитическия избор на България и е основополагаща за разбирането на страната като цивилизационен донор спрямо източноевропейския свят.

                                                 

Покръстване на България 
 (Christianization of Bulgaria)

Б. Аналитично ядро и аргументация

Покръстването през 864 г. следва да се разглежда преди всичко като целенасочен цивилизационен инструмент с ясно изразено политическо и дългосрочно стратегическо измерение. Приемането на християнството по византийски образец решава едновременно няколко държавнически задачи. От вътрешнополитическа гледна точка то премахва религиозната бариера между тюркоезичната прабългарска аристокрация и славянското мнозинство, поставяйки основата за постепенното оформяне на единна средновековна българска народност. От външнополитическа гледна точка то извежда България от статута на „варварска" периферна сила и я въвежда — макар и първоначално в подчинена позиция — в кръга на признатите християнски държави, откъдето произтича възможността за участие в общоевропейската система от династически, дипломатически и църковни отношения.

Дипломатическото майсторство на Борис-Михаил се проявява в годините непосредствено след покръстването, когато той последователно лавира между Константинополския патриарх и римския папа, за да извоюва максимална църковна самостоятелност. Краткотрайното обръщане към Рим (866–870 г.) и изпращането на прочутите въпроси до папа Николай I представляват разчетен натиск върху Константинопол — заплаха, използвана като лост за постигане на по-изгодни условия. Резултатът е решението на Четвъртия константинополски събор от 870 г., с което България получава собствена архиепископия, пряко подчинена на Константинополската патриаршия, но с реален вътрешен църковен суверенитет — статут, който отваря пътя към бъдещата пълна автокефалност и патриаршеско достойнство от 927 г.

Третият и най-съдбовен акт на тази стратегия е решението от 885–886 г. да бъдат приети и настанени в българските земи учениците на Кирил и Методий — Климент, Наум, Ангеларий и други — след разгрома на Великоморавската мисия и изгонването им от германското духовенство. Този акт представлява осъзнато и далновидно държавническо решение: българският владетел разпознава в славянската писменост инструмент, който може да реши едновременно проблема с културната и църковна зависимост от гръцкото духовенство и проблема с езиковата и духовна интеграция на славянското население. С това решение България се превръща в единствения жизнеспособен приемник и институционален „инкубатор" на кирило-методиевото дело в момент, когато то е било на ръба на пълното си унищожение в Централна Европа.

В. Изворова база и историографски дебати

Основните извори за периода включват византийските хроники и кореспонденцията между Борис I и папа Николай I (запазена в т.нар. „Responsa Nicolai I ad consulta Bulgarorum"), решенията на Константинополските събори от 869–870 г., както и агиографската традиция за живота на Кирил и Методий и техните ученици — Пространните жития и произведения като „За буквите" на Черноризец Храбър, което представлява ранен апологетичен текст в защита на славянската писменост и непряко свидетелства за държавната политика на подкрепа спрямо кирило-методиевото дело. Историографският дебат по темата традиционно засяга въпроса доколко решението за покръстване е било предопределено от външния натиск (обкръжаване от християнски държави) и доколко е представлявало съзнателен вътрешен избор на българската управляваща класа — дебат, в който съвременната медиевистика все по-категорично застъпва тезата за рационален, стратегически преценен избор на българската управляваща класа.

Г. Цивилизационен импулс и трансфер

Решението от 886 г. поставя началото на процес с далекосечни последици за цяла Източна Европа. Приютяването на кирило-методиевите ученици в България позволява съхраняването, доразвиването и институционализирането на славянската писменост в българска държавна среда — процес, който в следващите десетилетия ще доведе до графичния преврат на кирилицата и до превръщането на старобългарския език в литургичен и книжовен код с наддържавно значение. Българската намеса от 886 г. осигурява на проекта на Кирил и Методий за самостоятелна славянска богослужебна писменост институционално продължение в момент на пълна несигурност за неговото бъдеще. Именно чрез България тази писменост достига по-късно до Киевска Рус, Сърбия и Влахо-Молдовия, полагайки основите на общност от православни славянски култури с общ книжовен код — процес, който настоящото изследване разглежда в следващите раздели на модула.

Д. Заключение и преход

Стратегическият избор на Борис-Михаил представлява последователна тристепенна конструкция — религиозна, дипломатическа и културно-политическа — с ясна вътрешна логика: от преодоляването на етническия дуализъм, през извоюването на църковен суверенитет, до съзнателното поемане на ролята на спасител и институционален носител на славянската писменост. Тази конструкция изгражда фундамента, върху който неговият син Симеон Велики ще развие следващия етап от цивилизационната мисия на България — превръщането на старобългарския език в административен и книжовен инструмент с наддържавно значение, тема на следващия раздел от настоящото изследване.

Библиография

• Черноризец Храбър. „За буквите" (О писменехь). Точен цитат: „Преди това славяните нямаха книги, но чертаеха и гадаеха с черти и резки, бидейки езичници" — начален пасаж на трактата, защитаващ създаването на славянската писменост.
• Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (София, 1972). Сборник изследвания върху политическата и културната история на средновековна България, включващ анализи на българо-византийските отношения през IX век.
• Беньо Цонев. „История на българский езикъ“, том I (1919). Проследява развитието на старобългарския книжовен език от неговите начала.
• Василка Тъпкова-Заимова, Анисава Милтенова. „Historical and Apocalyptic Literature in Byzantium and Medieval Bulgaria“ (София, 2011). Изследва рецепцията на византийски книжовни модели в средновековна България.
• Милияна Каймакамова. „Българска средновековна историопис“ (София, 1990). Анализира прехода от езичество към християнство и консолидацията на българската държавност.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Урдовиза | Rada Evtimova

 (Urdoviza)

Морфология, стратиграфия и културно-исторически контекст на късноантичната и средновековна крепост „Урдовиза“ край град Китен

Morphology, Stratigraphy and Cultural-Historical Context of the Late Antique and Medieval Fortress of Urdoviza near Kiten

Подзаглавие: Интердисциплинарен анализ на укрепителната система и археологическите структури въз основа на сухопътни и подводни проучвания.

Резюме (Abstract)

Настоящото изследване е посветено на цялостна реконструкция на пространственото развитие, отбранителната архитектура и културната стратиграфия на полуостровния археологически комплекс Урдовиза край град Китен. Обектът заема възлово стратегическо положение по Западнопонтийското крайбрежие. Целта на научния труд е да анализира взаимовръзката между сухопътните фортификационни съоръжения и напълно консервираната в прилежащата акватория пристанищна инфраструктура. Методологията интегрира класически теренни разкопки, стратиграфски наблюдения, подводно сонарно картографиране и съвременни археометрични анализи на открития веществен материал. Резултатите доказват съществуването на непрекъсната културна приемственост от ранната бронзова епоха до Късното средновековие и Османския период. Установени са дебелината, строителните фази и морфологията на основните крепостни структури, както и динамиката на корабоплаването в Южния залив. Основният принос на труда се състои в дефинирането на обекта като единна, силно интегрирана административно-икономическа и военно-логистична система. Резултатите разкриват как сухопътната защита пряко е рефлектирала върху сигурността на морския търговски обмен.

Ключови думи: Урдовиза, Черно море, фортификация, стратиграфия, подводна археология, корабокрушение, Китен.

Съдържание на статията

• 1. Увод: Географско положение, административен статус и изследователски въпрос
• 2. История на проучванията на полуостров Урдовиза
• 3. Методология и научно-критичен апарат
• 4. Основни резултати: Архитектурни и морфометрични параметри
• 5. Анализ и интерпретация на културните пластове
• 6. Сравнителен анализ и международни паралели
• 7. Специфики и научен контекст на обекта
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение и бъдещи перспективи
• 10. Използвани източници и институционална база

Урдовиза (Urdoviza)

1. Увод: Географско положение, административен статус и изследователски въпрос

Археологическият комплекс на полуостров Урдовиза заема скалист, дълбоко вдаден в черноморската акватория нос, разположен в непосредствена близост до днешния град Китен, община Приморско, област Бургас. Географското разположение на обекта осигурява естествена защита от север за Южния залив на Китен, превръщайки го в едно от най-заветрените и сигурни естествени пристанища по Южното българско Черноморие в подножието на Странджа планина. В административно отношение паметникът притежава статут на недвижимо културно наследство с национално значение съгласно разпоредбите на Закона за културното наследство на Република България.

Културно-историческият контекст на полуострова се определя от позицията му на контактна зона между вътрешността на Тракия и големите понтийски и средиземноморски търговски пътища. Предходните научни изследвания маркират Урдовиза като стратегическо крайбрежно емпорие и фортифициран възел. Настоящият изследователски въпрос е насочен към изясняване на специфичната морфология на фортификацията на сушата и нейната хронологическа и функционална обвързаност с подводните археологически структури и потъналите плавателни съдове в прилежащия залив.

2. История на проучванията на полуостров Урдовиза

Научният интерес към укрепения полуостров датира от края на XIX век, когато братята Карел и Херман Шкорпил извършват първите теренни обхождания на носа и документират видимите надземни руини на крепостната стена и останките от триапсидна средновековна църква. През втората половина на XX век изследванията придобиват изявен интердисциплинарен характер. През периода 1982–1986 г. се провеждат мащабни подводни спасителни разкопки на потъналото раннобронзово селище в Южния залив под ръководството на проф. д-р Калин Порожанов (Порожанов 2004: 310).

Съвременният етап на системни проучвания започва в началото на XXI век, когато се разгръщат редовни сухопътни разкопки на укрепителната линия в най-тясната част на провлака. Те се ръководят от доц. д-р Кръстина Панайотова и доц. д-р Методи Даскалов от Националния археологически институт с музей при БАН (Панайотова, Даскалов 2012: 428). Успоредно с тях Центърът за подводна археология в град Созопол, съвместно с доц. д-р Крум Бъчваров и д-р Драгомир Гърбов, осъществява високотехнологични подводни проучвания и заснемане на отлично консервирани корабни корпуси от Късното средновековие и Османския период в акваторията на залива (Garbov, Batchvarov 2022: 9).

3. Методология и научно-критичен апарат

Прилага се интердисциплинарен метод, включващ сравнителна митология, текстология, стратиграфия, археометрия и епиграфска верификация. Пространственото ситуиране и заснемане на структурите се извършва чрез глобални навигационни сателитни системи (GNSS) и цифрова фотограметрия (Structure from Motion – SfM). Подводното картографиране разчита на хидроакустични изследвания и странично сканиращ сонар.

Лабораторните анализи на строителните разтвори и металните находки включват рентгенова дифракция (XRD) и сканираща електронна микроскопия с енергодисперсионна рентгенова спектроскопия (SEM-EDS), извършени с цел определяне на хидравличните свойства на хоросана и произхода на суровините (MacLeod et al. 2024: 112). Хронологическото рамкиране се подпомага от дендрохронологични проби от корабния дървен материал и прецизен нумизматичен анализ на откритите монети. Изследването спазва принципа на „златната среда“, избягвайки романтичните интерпретации и придържайки се към обективните теренни факти.

4. Основни резултати: Архитектурни и морфометрични параметри

Археологическите разкопки на сушата разкриват масивна крепостна куртина, преграждаща полуострова в основата на провлака. Общата дебелина на зида варира между 2.60 и 2.85 метра, като градежът е изпълнен в техника opus mixtum (смесен каменен градеж с тухлени пояси от четири реда тухли). Вътрешното лице на стената е подсилено от две каменни стълбища за качване на бойния път (Панайотова, Даскалов 2012: 429). В укрепената линия са проучени три правоъгълни кули, изнесени пред куртината. Кула №1 фланкира централния вход, който по-късно е бил зазидан.

Анализът на свързващия разтвор показва наличието на хидравличен хоросан с обилна добавка на счукана тухла. Този химичен състав осигурява висока здравина при агресивни солени климатични условия. Стратиграфските проучвания индикират два основни строителни периода: първичен ранновизантийски градеж от V–VI век и последващо средновековно преустройство от XII–XIII век.

5. Анализ и интерпретация на културните пластове

В съответствие с принципите на културната стратиграфия на обекта се разграничават три последователни пласта:

• Първичен пласт (античен субстрат): Свързан е с късноримския и ранновизантийския период, когато Урдовиза е включена в укрепителната линия, изградена при императорите Анастасий I и Юстиниан I за защита срещу варварски нахлувания.
• Вторичен пласт (Romania): Обхваща епохата на Първото и Второто българско царство и Византия. През този период обектът израства като важен епископски и административен център. Пристанището се превръща в основен пункт за износ на зърно, дървен материал и странджански руди към Константинопол.
• Късен нанос (идеологическа рецепция): Документиран е предимно чрез интензивните следи от корабоплаване от късносредновековния и османския период. Проявява се чрез отлично запазените материални останки от подводни обекти и търговски товари в Южния залив, свидетелстващи за развита каботажна търговия (Garbov, Batchvarov 2022: 10).

6. Сравнителен анализ и международни паралели

Укрепителната система на Урдовиза разкрива близки морфологични паралели с фортификационните структури на големите полуостровни центрове по Западнопонтийското крайбрежие – Месемврия (Несебър), Аполония (Созопол) и Анхиало (Поморие). Редуването на каменни и тухлени пояси и използването на мощни правоъгълни кули е стандарт за ранновизантийското военно инженерство. Наличието на защитено пристанище я родее с укрепените емпории в Мраморно море и Егейския басейн.

Писмените свидетелства на античните автори Херодот и Страбон описват Тракийското крайбрежие и навиците на местното население да контролира морските комуникации. В „Илиада“ Омир споменава тракийските земи като източник на метали и коне, което корелира със стратиграфските пластове на потъналото праисторическо селище от бронзовата епоха на Урдовиза, където са намерени следи от ранен металургичен обмен по море (Порожанов 2004: 315).

7. Специфики и научен контекст на обекта

Уникалността на Урдовиза се състои в нейното изключително подводно археологическо консервиране. Наличието на добре проучени корабокрушения в залива дава възможност за изследване на процесите на формиране на археологическия контекст в плитки води (MacLeod et al. 2024: 110). Откриването in situ (на място) на масивна оловна лот-сонда (sounding weight) с тегло 5.4 килограма на пода на кърмовото помещение на кораба Урдовиза хвърля нова светлина върху навигационните традиции на епохата. Това доказва, че крепостта е функционирала в постоянен синхрон с оперативно пристанище, способно да приема тежки търговски съдове при тежки метеорологични условия в Черно море.

8. Интегративен научен дискурс

Обединяването на архитектурните останки от сушата с подводните стратиграфски профили премахва изкуственото разделение между сухопътната и подводната археология. Крепостта и нейното пристанище представляват единна, неразривно свързана антропогенна структура. Военната мощ на куртината е осигурявала спокойното функциониране на тържището и складовите бази на брега, докато събраните от морския трафик мита и такси са осигурявали необходимия икономически ресурс за дълготрайното поддържане на фортификационните съоръжения.

9. Заключение и бъдещи перспективи

Проведеният интердисциплинарен анализ позволява да се направи изводът, че късноантичната и средновековна крепост „Урдовиза“ край град Китен е ключов стратиграфски и стопански център в Черноморския басейн. Изследователският въпрос намира своя положителен отговор в доказаната силна интеграция между суша и акватория. Бъдещите перспективи пред проучването изискват незабавно предприемане на брегоукрепителни инженерни мерки за защита на брега от абразия, както и разработването на цялостен проект за 3D дигитализация с цел съвместна експонация и социализация на сухопътните и подводните паметници.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Национален археологически институт с музей при Българската академия на науките (НАИМ-БАН) – София
• Център за подводна археология (ЦПА) – Созопол
• Регионален исторически музей (РИМ) – Бургас

II. Дигитални платформи

• Дигитална научна библиотека на НАИМ-БАН (Поредица „Археологически открития и разкопки“)
• Официален портал на Института за морска археология (INA, САЩ)
• Международна академична база данни Academia.edu

III. Библиография

• Панайотова, Хр., Даскалов, М. 2012. Археологически разкопки на полуостров Урдовиза в гр. Китен. – В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, НАИМ-БАН, 428–430.
• Порожанов, К. 2004. The Early Bronze Age Sunken Settlement by Urdoviza. – В: Изследвания в чест на проф. д.и.н. Хенриета Тодорова. Варна, 309–322.
• Garbov, D., Batchvarov, K. 2022. An Ottoman Shipwreck from Cape Urdoviza, Bulgaria. – INA Quarterly, 49 (3/4), 9–11.
• MacLeod, I., Garbov, D., Batchvarov, K., Viduka, A., Zlatanova, D. 2024. The Sounding Weight from Urdoviza: Investigating Artefact Biographies and Site Formation Processes within a Shallow-Water Shipwreck in the Western Black Sea. – Archaeologia Bulgarica, XXVIII (2), 109–124.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Канатица | Rada Evtimova

 (Kanatitsa)

Морфология и семиотични функции на геометричния орнамент „канатица“ в българската традиционна текстилна декорация

(Morphology and Semiotic Functions of the Geometric Ornament "Kanatitsa" in Bulgarian Traditional Textile Decoration)

Морфологичен анализ и културно-семиотична интерпретация на традиционен геометричен мотив

Резюме

Настоящото изследване разглежда геометричния орнамент „канатица“ като една от устойчивите форми в българската традиционна текстилна декорация. Целта е да бъдат анализирани неговата морфологична структура, композиционни принципи и семиотични функции в контекста на народното облекло и везбеното изкуство. Използван е интердисциплинарен подход, основан върху сравнителен анализ на етнографски публикации, музейни колекции и специализирани изследвания върху българската орнаментика. Особено внимание е отделено на трудовете на Иван Коев, Мария Велева, Радослава Ганева и Елена Николова Чанакчиварова-Христова. Анализът показва, че канатицата представлява симетрично организирана геометрична структура, изградена посредством ромбовидни и триъгълни елементи. Нейното разпространение в различни етнографски области показва висока степен на културна устойчивост и приемственост. Орнаментът изпълнява декоративни, идентификационни и комуникационни функции в системата на традиционната култура. Настоящото изследване допринася за по-задълбоченото разбиране на мястото на геометричните мотиви в българската текстилна традиция.

Ключови думи: канатица, българска везба, геометричен орнамент, семиотика, традиционен текстил, народно облекло, орнаментална система.

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Библиография

Канатица (Kanatitsa)

1. Увод

Геометричната орнаментика заема значимо място в структурата на българското традиционно декоративно изкуство. В продължение на векове различни геометрични мотиви са използвани върху облекло, домашен текстил и обредни тъкани. Сред тях особено място заема канатицата, която присъства в множество локални варианти и композиционни решения.

Орнаментът е документиран върху женски ризи, престилки, сукмани, пояси, кърпи и други текстилни изделия от различни етнографски области на България. Неговото широко разпространение позволява да бъде разглеждан като част от общия декоративен фонд на българската народна култура.

Развитието на научните изследвания върху българската орнаментика започва през първата половина на ХХ век. Съществен принос има Иван Коев, който извършва систематизация на геометричните и символни мотиви в народната везба. По-късно Мария Велева анализира ролята на орнаментите в структурата на народното облекло и тяхното регионално разнообразие.

Съвременните етнологически изследвания поставят акцент върху разбирането на традиционното облекло като система от визуални знаци. Тази научна перспектива присъства и в трудовете на Радослава Ганева, посветени на знаковите функции на традиционната текстилна декорация.

Основният изследователски въпрос е свързан с определянето на морфологичните особености на канатицата и с установяването на нейните функции в рамките на българската традиционна култура.

2. История на проучванията

Научният интерес към българската орнаментика възниква в края на XIX и началото на XX век във връзка със събирането и документирането на народни носии и образци на домашно производство. Първоначалните публикации са насочени предимно към описване на декоративните мотиви и техниките на тяхното изпълнение.

Систематичен характер придобиват изследванията през средата на ХХ век. Сред най-значимите трудове се нарежда „Българска везбена орнаментика“ на Иван Коев. В тази публикация авторът класифицира разнообразни геометрични мотиви и анализира техните композиционни особености.

През следващите десетилетия Мария Велева и Евгения Лепавцова изследват връзката между орнаменталната декорация и традиционното облекло. Особено внимание е отделено на регионалните разновидности на носиите и на местните варианти на везбените композиции.

През последните години интересът към текстилната орнаментика се разширява в посока към културната комуникация, визуалната идентичност и семиотичния анализ. Геометричните мотиви все по-често се разглеждат като елементи на традиционна знакова система, съхраняваща информация за локална принадлежност, обществени норми и културна памет.

В този научен контекст канатицата представлява важен обект за изследване, тъй като съчетава висока степен на морфологична устойчивост и широко регионално разпространение.

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ етнологически, исторически, културологичен и семиотичен анализ. Основната изворова база включва научните трудове на Иван Коев, Мария Велева, Радослава Ганева и Елена Николова Чанакчиварова-Христова, както и публикувани музейни материали, посветени на българската текстилна орнаментика.

Приложен е сравнително-морфологичен анализ за установяване на структурните особености на канатицата в отделни регионални традиции. Изследвани са геометричните елементи, принципите на симетрия, композиционната организация и вариантността на мотива.

Използван е подход на културна стратиграфия, позволяващ проследяване на развитието на геометричните орнаменти в различни времеви и културни пластове. Анализирани са както устойчивите структури, така и локалните трансформации на орнаменталните схеми.

Семиотичният анализ разглежда канатицата като визуален знак в рамките на традиционната култура. Внимание е отделено на мястото на мотива върху отделните части на облеклото и на неговите комуникационни функции.

Поради липса на специализирани археометрични изследвания върху самия орнамент не са включени лабораторни данни от тип XRD, SEM-EDS или ICP-MS. Това ограничение е съобразено с наличната документална база и принципите на научната достоверност.

4. Основни резултати

Извършеният анализ показва, че канатицата принадлежи към групата на симетричните геометрични композиции в българската народна везба. В различните етнографски области мотивът съхранява основните си конструктивни характеристики независимо от локалните стилови особености.

Канатицата обикновено е изградена около централен композиционен елемент. Най-често това е ромбовидна фигура, около която са разположени допълнителни геометрични структури. Симетричната организация създава ясно балансирана визуална система.

Основните съставни елементи включват ромбове, триъгълници, зигзагообразни линии и линейни свързващи фигури. Тяхната комбинация образува устойчив модел, който може да бъде разширяван чрез повторение или включван в по-големи декоративни композиции.

В редица случаи мотивът се разполага в централните части на текстилните изделия. При женските ризи подобни геометрични композиции се наблюдават по пазвите, ръкавите, огърлията и полите. При престилките и пещималите орнаментът участва в изграждането на хоризонтални декоративни пояси.

Проучванията върху българската орнаментика показват, че ромбовидните структури заемат важно място в традиционната система на везбените мотиви. Те присъстват в различни варианти и често участват в изграждането на по-сложни композиции.

Регионалните разновидности на мотива показват различна степен на усложняване. В някои случаи композицията е силно геометризирана и се състои от ограничен брой елементи. В други варианти се наблюдава значително разширяване на орнаменталната структура чрез допълнителни ромбове и вторични фигури.

4.1. Морфология на канатицата

Морфологичният анализ показва, че канатицата се изгражда върху строго организирани принципи на геометрична симетрия. Композицията обикновено е двустранно балансирана спрямо централна вертикална ос.

Основното ядро най-често е ромб с различни варианти на вътрешно структуриране. В отделни случаи вътрешността съдържа допълнителни линии, кръстовидни елементи или вторични ромбове. Тези модификации създават множество локални разновидности на модела.

Страничните части на композицията са формирани чрез триъгълни или ъглови разширения. Именно тези елементи придават характерния визуален силует, чрез който канатицата се разпознава сред останалите геометрични мотиви.

Орнаментът е съобразен с техниките на броената везба. Геометричната организация улеснява пренасянето на модела върху домашно изтъканото платно и допринася за неговата широкомащабна употреба в различни райони на България.

От композиционна гледна точка канатицата може да функционира както като самостоятелен елемент, така и като част от по-сложни орнаментални системи. В редица образци мотивът участва в непрекъснати фризове, организирани чрез повтарящи се геометрични единици.

Установената устойчивост на основната структура показва наличие на стабилна традиция при предаването на орнаменталните модели между поколенията. Тази особеност обяснява широкото разпространение на мотива и неговата дълготрайност в българската текстилна култура.

`

5. Анализ и интерпретация

Морфологичната устойчивост на канатицата показва наличието на добре съхранена традиция при предаването на орнаменталните модели между поколенията. Независимо от локалните различия, основната композиционна схема остава разпознаваема в различните етнографски области.

Семиотичният анализ позволява канатицата да бъде разглеждана като елемент от визуалния език на традиционната култура. Орнаментът функционира в рамките на система от знаци, чрез която се предават представи за принадлежност към общност, семейна традиция и локална идентичност.

Разположението на мотива върху различни части от облеклото показва неговото участие в композиционната организация на текстилното изделие. Канатицата се включва в структурни зони с висока декоративна концентрация, където визуалното въздействие е най-силно.

Изследванията на традиционното облекло показват, че орнаменталните елементи изпълняват едновременно естетически и комуникационни функции. В този контекст канатицата участва в изграждането на визуалната идентичност на носителя и на съответната локална традиция.

5.1. Семиотични функции

Първата функция на канатицата е декоративна. Геометричната композиция създава визуален ритъм и организира пространството върху текстилната повърхност.

Втората функция е идентификационна. В различните райони мотивът се изпълнява по специфичен начин, което позволява разпознаване на локални особености в традиционната орнаментика.

Третата функция е комуникационна. Чрез устойчивата употреба на определени орнаментални модели общността съхранява и предава визуални традиции между поколенията.

Четвъртата функция е културно-паметова. Канатицата участва в съхраняването на традиционни композиционни принципи, които остават активни в продължение на десетилетия и в много случаи на столетия.

6. Сравнителен анализ

Сравнението между различните регионални варианти показва висока степен на структурно единство при съществуване на локални декоративни различия. Най-устойчиви остават ромбовидната конструкция, симетрията и модулният принцип на изграждане.

Подобни геометрични композиции се срещат и в други балкански орнаментални традиции. Сходствата се проявяват предимно на ниво геометрични принципи, докато конкретните декоративни решения запазват своята регионална специфика.

В рамките на българската традиция канатицата принадлежи към по-широка група ромбовидни орнаменти, документирани в различни видове текстилна украса. Това обстоятелство показва дълготрайна приемственост на геометричните модели в народното изкуство.

Античните автори като Херодот и Страбон описват културни практики и народи на Балканския полуостров, но не предоставят преки сведения за конкретни орнаменти от типа на канатицата. Поради това всяко директно свързване на мотива с конкретни антични описания остава извън възможностите на наличната изворова база.

7. Специфики и научен контекст

Канатицата заема важно място в българските изследвания върху текстилната декорация поради своята широка разпространеност и ясно разпознаваема структура. Мотивът позволява проследяване на процесите на културна приемственост в рамките на традиционната орнаментална система.

Научният интерес към канатицата е свързан с възможността да се анализират механизмите за съхраняване на визуални модели във времето. Нейното присъствие в множество локални варианти предоставя ценен материал за сравнителни изследвания.

От гледна точка на културологията орнаментът представлява пример за устойчивост на традиционните художествени структури в условията на регионално разнообразие.

8. Интегративен научен дискурс

Данните от етнологията, историята на облеклото и изследванията на орнаментиката позволяват канатицата да бъде разглеждана като част от сложна визуална система, формирана в рамките на българската традиционна култура.

Морфологичният анализ и семиотичният подход показват, че устойчивостта на мотива се дължи както на неговата композиционна яснота, така и на способността му да функционира в различни декоративни среди.

Комбинирането на структурен и културологичен анализ разкрива значението на канатицата като елемент от историческата памет на традиционното текстилно изкуство.

9. Заключение

Изследването показва, че канатицата представлява устойчив геометричен орнамент в българската традиционна текстилна декорация. Нейната композиция се основава върху симетрично организирани ромбовидни и триъгълни структури, които формират ясно разпознаваем модел.

Мотивът изпълнява декоративна, идентификационна, комуникационна и културно-паметова функция. Широкото му разпространение в различни етнографски области свидетелства за значителна устойчивост на орнаменталната традиция.

Получените резултати потвърждават, че канатицата принадлежи към важните елементи на българската везбена орнаментика и представлява ценен обект за бъдещи изследвания върху традиционната визуална култура.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН)
• Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН
• Регионални исторически музеи
• Университетски научни библиотеки

II. Библиография

Ганева, Радослава. Знаците на българското традиционно облекло.

Ганева, Радослава. Разпадането на кода на българското традиционно облекло през първата половина на ХХ век.

Коев, Иван. Българска везбена орнаментика. София: БАН, 1951.

Велева, Мария. Българската двупрестилчена носия. София: БАН, 1963.

Велева, Мария; Лепавцова, Евгения. Български народни носии. Том I. София: БАН, 1960.

Велева, Мария; Лепавцова, Евгения. Български народни носии. Том II. София: БАН, 1964.

Чанакчиварова-Христова, Елена Николова. Ризите от Павликенския край – видово разнообразие и везбени орнаменти.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

България като средоточие на три свята | Rada Evtimova

(Bulgaria as a Center of Three Worlds)

1.3. България като средоточие на три свята и исторически предпоставки за цивилизационния скок

1. Въведение и исторически контекст

В рамките на цикъла за позицията на България в Slavia Orthodoxa геополитическият и цивилизационен статус на Първото българско царство през IX век не се изчерпва с периферен баланс или буферна функция срещу Константинопол. Българската държавна матрица функционира като уникално средище за културен синтез, което усвоява, преработва и симетрично проектира модели на суверенитет. Преходът от ранносредновековен етнополитически съюз към зрелия етап на Pax Bulgarica изисква концептуализиране на пространството между Дунав, Черно море и Балканите като главно средище на три конвергентни цивилизационни вектора: византийския християнски универсум, франкската латинска политическа теокрация и степната номадска държавна традиция.

                         

България като средоточие на три свята
(Bulgaria as a Center of Three Worlds)

2. Аналитично ядро и аргументация

• Синтезът на идентичността: Диалектическото преплитане и консолидация между антично-елинистическото и римско-византийското наследство, степната прабългарска протодържавна каноника на ханата и стабилната славянска демографска база създава сложно структурирано общество. Властта на хановете/царете обединява военната дисциплина на степния кодекс с институционалната устойчивост на уседналата аграрна и градска периферия.
• Геополитическият регулатор на IX век: Първото българско царство оперира като стратегически мост и арбитър в геополитическия триъгълник между Източната Римска империя (Византия), имперския проект на каролингския франкски свят на запад и номадските формации в понто-каспийските степи. Дипломатическите маневри и военните сблъсъци на хан Крум, мирните строежи на Омуртаг и последвалият политически избор през управлението на Борис-Михаил показват осъзната стратегическа визия.
• Франкският вектор като инструмент за баланс: Отношенията с Източнофранкското кралство на Людовик Немски представляват самостоятелен и съзнателно използван от Борис-Михаил дипломатически ресурс, а не епизодичен контакт. Установеният около 862–863 г. контакт и потенциалният съюз с франките — засилен от общата граница с Великоморавия и с общия интерес срещу нея — предоставя на българския владетел реален лост за дипломатическо лавиране спрямо Константинопол. Именно съществуването на алтернативна християнска ориентация към Рим и Регенсбург принуждава Византия да ускори собствената си мисионерска и дипломатическа инициатива към България през 863–864 г., а по-късно и церемониалното кръщение по византийски образец от 866 г. до 870 г. поставя въпроса за юрисдикция именно защото Рим — с когото Борис пряко кореспондира — остава реална алтернатива на гръцката църковна власт.
• Формиране на новия модел: Военно-политическата мощ сама по себе си достига таван на устойчивост без универсален ценностен код. Преходът към държавническа нормативна рамка изисква замяна на племенния политеизъм с християнски универсум, пречупен през собствен езиков и литургичен суверенитет. Археологическите разкрития в некрополите и ранносредновековните центрове (проучванията на проф. Живка Въжарова и проф. Рашо Рашев) разкриват материалните пластове на този културен синкретизъм, докато анализите на проф. Василка Тъпкова-Заимова и проф. Милияна Каймакамова доказват институционалната узрялост на държавния апарат пред лицето на византийската универсалистка доктрина.

3. Изворова база и историографски дебати

• Византийски и източни извори: Наративни византийски хронисти (Псевдо-Симеон, Теофан Продължител, Лъв Дякон), събрани в корпуса ГИБИ; канонични отговори на римския папа Николай I до българите (866 г.); епистоларният корпус на патриарх Фотий.
• Франкски (латински) извори: Аналите на франкската кралска канцелария — Fuldenses Annales (Фулденски анали) и Annales Bertiniani (Анали на Сен Бертен) — съдържат преки записи за дипломатическите контакти между двора на Людовик Немски и българското ханство/царство през 60-те години на IX век, включително сведения за посолства и за реакцията на франкския двор спрямо покръстването на българите по византийски образец. Тези латински извори, систематизирани в поредицата ЛИБИ, представляват независим от византийската и папската перспектива поглед към събитията.
• Археологически извори: Веществени доказателства от ранносредновековни фортификации и некрополи (Попина, Гарван, Плиска, Велики Преслав), систематизирани от археологическата школа (Живка Въжарова, Рашо Рашев).
• Историографски дебати: До каква степен раннобългарската държавническа прозорливост е резултат от адаптация под византийски натиск спрямо автохтонния импулс за държавна независимост; спорът около тежестта на протобългарския политически субстрат срещу славянската езиково-демографска матрица при формирането на преславския административен модел; както и въпросът доколко франкският дипломатически контакт е бил реална алтернатива за България, или само риторичен инструмент за натиск върху Византия — дебат, в който изворите от ЛИБИ и от папската кореспонденция остават основен коректив на византийската наративна версия.

4. Цивилизационен импулс и трансфер

Механизъм на излъчване: Пространственият синтез на трите свята дава на България инструментариум да говори едновременно на езика на имперската канцелария, на латинската църковна дипломация и на литургичната общност. Способността на българския двор да води паралелен диалог с Рим, Константинопол и — косвено, чрез франкския контакт — с латинския Запад, изгражда модел на дипломатическа многовекторност, който по-късно се пренася и в книжовната политика на държавата: усвояване на модели от няколко цивилизационни традиции и тяхното синтезиране в самостоятелен славянски канон.

Вектор към Източна Европа: Оформилият се в този контекст цивилизационен код подготвя почвата за директния трансфер на писменост и богослужение към балканските славяни и последващата вълна към Киевска Рус. Интелектуалната гъвкавост на преславския и охридския книжовен център произтича именно от способността да синтезират чужди матрици — византийска, а отчасти и латинска по модел на административна организация — в универсален славянски канон (Slavia Orthodoxa).

5. Заключение и преход

Средоточието на три свята превръща България в геополитически лабораторен център, където грубата военно-политическа енергия се превръща в рафинирана цивилизационна мека сила. Франкският вектор, макар и по-кратковременен от византийския, изиграва ключова роля именно като катализатор — той ускорява византийската инициатива и дава на Борис-Михаил реален дипломатически избор, вместо принудено едностранно подчинение.

Логически мост: Към избора на геополитическия вектор през управлението на Борис-Михаил (и покръстването през 864 г.) и институционалното утвърждаване на новия ценностен ред в рамките на Първото българско царство.

Библиография

• Иван Дуйчев (ред.), колектив. „Латински извори за българската история" (ЛИБИ), Том I. Съдържа латинските текстове, включително анали от Каролингския двор, отнасящи се до контактите с българската държава през IX век.
• Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (София, 1972). Сборник изследвания върху политическата история на средновековна България, включително византийско-българските отношения от IX век.
• Тъпкова-Заимова, В., Д. Димитров, П. Павлов. Византия и византийският свят. София: ИК „Просвета", 2011.
• Милияна Каймакамова. „Българска средновековна историопис" (София, 1990). Анализира институционалната консолидация на българската държавност в контекста на нейното геополитическо обкръжение.
• Живка Въжарова. „Славяни и прабългари по данни на некрополите от VI–XI в. на територията на България" (1976). Археологически данни за материалната култура на разглеждания период.
• Рашо Рашев. „Прабългарите и Българското ханство на Дунав" (2001). Изследване на степния политически и културен субстрат на ранната българска държавност.

От:  © Rada Evtimova