Покръстване на България | Rada Evtimova

  (Christianization of Bulgaria)

2.1. Стратегическият избор на св. цар Борис-Михаил

А. Въведение и исторически контекст

Средата на IX век заварва българската държава на кръстопът. Успешно консолидирана военно и териториално след победите от VIII и началото на IX век, тя се сблъсква с ограниченията на своя по-нататъшен растеж: вътрешен етнически дуализъм между управляващата прабългарска военно-административна върхушка и славянското земеделско мнозинство, липса на общопризнат в християнска Европа държавен статут и постоянен риск от обкръжаване от страна на двете най-мощни съседни сили — Византийската империя и Източнофранкското кралство. В този контекст решенията на княз Борис I (860–889 г., в кръщение Михаил) представляват последователно изградена държавническа стратегия, чиято крайна цел е превръщането на България от регионална военна сила в самостоятелен център на духовен и културен интегритет — зародиш на онова, което настоящото изследване определя като Pax Bulgarica. Именно тази стратегия, разгърната в трите последователни акта на покръстването, борбата за църковна автокефалност и приемането на кирило-методиевите ученици, представлява ядрото на модула за геополитическия избор на България и е основополагаща за разбирането на страната като цивилизационен донор спрямо източноевропейския свят.

                                                 

Покръстване на България 
 (Christianization of Bulgaria)

Б. Аналитично ядро и аргументация

Покръстването през 864 г. следва да се разглежда преди всичко като целенасочен цивилизационен инструмент с ясно изразено политическо и дългосрочно стратегическо измерение. Приемането на християнството по византийски образец решава едновременно няколко държавнически задачи. От вътрешнополитическа гледна точка то премахва религиозната бариера между тюркоезичната прабългарска аристокрация и славянското мнозинство, поставяйки основата за постепенното оформяне на единна средновековна българска народност. От външнополитическа гледна точка то извежда България от статута на „варварска" периферна сила и я въвежда — макар и първоначално в подчинена позиция — в кръга на признатите християнски държави, откъдето произтича възможността за участие в общоевропейската система от династически, дипломатически и църковни отношения.

Дипломатическото майсторство на Борис-Михаил се проявява в годините непосредствено след покръстването, когато той последователно лавира между Константинополския патриарх и римския папа, за да извоюва максимална църковна самостоятелност. Краткотрайното обръщане към Рим (866–870 г.) и изпращането на прочутите въпроси до папа Николай I представляват разчетен натиск върху Константинопол — заплаха, използвана като лост за постигане на по-изгодни условия. Резултатът е решението на Четвъртия константинополски събор от 870 г., с което България получава собствена архиепископия, пряко подчинена на Константинополската патриаршия, но с реален вътрешен църковен суверенитет — статут, който отваря пътя към бъдещата пълна автокефалност и патриаршеско достойнство от 927 г.

Третият и най-съдбовен акт на тази стратегия е решението от 885–886 г. да бъдат приети и настанени в българските земи учениците на Кирил и Методий — Климент, Наум, Ангеларий и други — след разгрома на Великоморавската мисия и изгонването им от германското духовенство. Този акт представлява осъзнато и далновидно държавническо решение: българският владетел разпознава в славянската писменост инструмент, който може да реши едновременно проблема с културната и църковна зависимост от гръцкото духовенство и проблема с езиковата и духовна интеграция на славянското население. С това решение България се превръща в единствения жизнеспособен приемник и институционален „инкубатор" на кирило-методиевото дело в момент, когато то е било на ръба на пълното си унищожение в Централна Европа.

В. Изворова база и историографски дебати

Основните извори за периода включват византийските хроники и кореспонденцията между Борис I и папа Николай I (запазена в т.нар. „Responsa Nicolai I ad consulta Bulgarorum"), решенията на Константинополските събори от 869–870 г., както и агиографската традиция за живота на Кирил и Методий и техните ученици — Пространните жития и произведения като „За буквите" на Черноризец Храбър, което представлява ранен апологетичен текст в защита на славянската писменост и непряко свидетелства за държавната политика на подкрепа спрямо кирило-методиевото дело. Историографският дебат по темата традиционно засяга въпроса доколко решението за покръстване е било предопределено от външния натиск (обкръжаване от християнски държави) и доколко е представлявало съзнателен вътрешен избор на българската управляваща класа — дебат, в който съвременната медиевистика все по-категорично застъпва тезата за рационален, стратегически преценен избор на българската управляваща класа.

Г. Цивилизационен импулс и трансфер

Решението от 886 г. поставя началото на процес с далекосечни последици за цяла Източна Европа. Приютяването на кирило-методиевите ученици в България позволява съхраняването, доразвиването и институционализирането на славянската писменост в българска държавна среда — процес, който в следващите десетилетия ще доведе до графичния преврат на кирилицата и до превръщането на старобългарския език в литургичен и книжовен код с наддържавно значение. Българската намеса от 886 г. осигурява на проекта на Кирил и Методий за самостоятелна славянска богослужебна писменост институционално продължение в момент на пълна несигурност за неговото бъдеще. Именно чрез България тази писменост достига по-късно до Киевска Рус, Сърбия и Влахо-Молдовия, полагайки основите на общност от православни славянски култури с общ книжовен код — процес, който настоящото изследване разглежда в следващите раздели на модула.

Д. Заключение и преход

Стратегическият избор на Борис-Михаил представлява последователна тристепенна конструкция — религиозна, дипломатическа и културно-политическа — с ясна вътрешна логика: от преодоляването на етническия дуализъм, през извоюването на църковен суверенитет, до съзнателното поемане на ролята на спасител и институционален носител на славянската писменост. Тази конструкция изгражда фундамента, върху който неговият син Симеон Велики ще развие следващия етап от цивилизационната мисия на България — превръщането на старобългарския език в административен и книжовен инструмент с наддържавно значение, тема на следващия раздел от настоящото изследване.

Библиография

• Черноризец Храбър. „За буквите" (О писменехь). Точен цитат: „Преди това славяните нямаха книги, но чертаеха и гадаеха с черти и резки, бидейки езичници" — начален пасаж на трактата, защитаващ създаването на славянската писменост.
• Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (София, 1972). Сборник изследвания върху политическата и културната история на средновековна България, включващ анализи на българо-византийските отношения през IX век.
• Беньо Цонев. „История на българский езикъ“, том I (1919). Проследява развитието на старобългарския книжовен език от неговите начала.
• Василка Тъпкова-Заимова, Анисава Милтенова. „Historical and Apocalyptic Literature in Byzantium and Medieval Bulgaria“ (София, 2011). Изследва рецепцията на византийски книжовни модели в средновековна България.
• Милияна Каймакамова. „Българска средновековна историопис“ (София, 1990). Анализира прехода от езичество към християнство и консолидацията на българската държавност.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova