Ойконим | Rada Evtimova

 (Oikonym)

Средновековни ойконими в съвременната топонимна система на България: ретроспективен и суфиксално-морфологичен анализ 

(Medieval Oikonyms in the Contemporary Toponymic System of Bulgaria: A Retrospective and Suffixal-Morphological Analysis)

Ономастиката като извор за изчезнали средновековни селища

Резюме

Статията разглежда българските ойконими от средновековен произход, съхранени в съвременната микро- и макротопонимна система, като извор за исторически процеси, недокументирани пряко в писмени паметници. Целта е да се проследи ретроспективният метод на изследване – от днешното название назад към османските данъчни регистри и средновековните грамоти – и да се систематизират основните суфиксално-морфологични типове селищни имена от старинен произход: жителски имена на -jane/-ци, посесивни образувания с праславянска йотова наставка -jь, и родови имена на -овци/-евци. Методите включват съпоставителен анализ на публикувани регионални топонимни монографии и на данни от османски джелепкешански регистри от XVI в. Резултатите показват, че микротопонимията на отделни области (напр. Радомирско) позволява точна локализация на селища, отбелязани в изворите като „неуточнени" или „изчезнали", а анализът на архаичния слой названия, свързани с добива на сол (тип Слатина), очертава допълнителен пласт от старинни селищни средища. Приносът на изследването е в обединяването на суфиксалната типология с конкретни казуси, потвърждаващи методологическата стойност на българската топонимия като исторически извор.

Ключови думи: ойконим, средновековна топонимия, ретроспективен метод, суфиксална типология, микротопонимия, джелепкешански регистри, Слатина

Съдържание на статията

• 1. Увод

2. История на проучванията

3. Методология

4. Основни резултати

5. Анализ и интерпретация

6. Сравнителен контекст

7. Заключение

8. Използвани източници

OykonimОйконим (Oikonym)

Увод

Съвременната топонимна карта на България съхранява многослойна система от названия, чиито най-стари пластове датират от предславянско, славянско и старобългарско време. Значителна част от селищните имена (ойконимите), употребявани днес, водят началото си от средновековния период на българската държавност, но пътят им до наши дни минава през османски данъчни документи от XV–XVIII в., чиито записи често изопачават или само частично отразяват по-старата форма на името.

Изследователският въпрос, на който настоящата статия търси отговор, е доколко суфиксално-морфологичният анализ на съвременните ойконими, съчетан с ретроспективно проследяване през историческите извори, позволява реконструкция на изчезнали или неуточнени средновековни селища. Материалът обхваща предимно Северозападна и Югозападна България (Радомирско, Поповско, Първомайско), райони с добре документирана регионална топонимия.

История на проучванията

Основите на систематичното изследване на българската селищна ономастика са положени от Йордан Заимов, чиито монографии за Пирдопско (Заимов 1959) и Панагюрско (Заимов 1977) въвеждат метода на съпоставка между съвременно название и запис в османски регистър. Заимов формулира и по-общата теза за значението на ономастиката като „най-рано засвидетелстваната... в славянския свят" (Заимов 1985: 15), доколкото данните ѝ предхождат с векове създаването на българската писменост.

Иван Дуриданов разработва методологията в областна монография за Първомайска околия, публикувана в Годишника на Софийския университет (Дуриданов 1958), а по-рано – за Ломско (Дуриданов 1952), очертавайки славянския, тракийския и прабългарския пласт в топонимията на отделни райони. Николай Ковачев основава Търновската ономастична школа и обобщава натрупания материал в „Българска ономастика" (Ковачев 1982).

През последните две десетилетия водещ принос за средновековната ойконимия имат трудовете на Анна Чолева-Димитрова – „Селищни имена от Югозападна България" (Чолева-Димитрова 2002) и „Местните имена в Радомирско" (Чолева-Димитрова 2009), а за Североизточна България – монографията на Лиляна Димитрова-Тодорова „Местните имена в Поповско" (Димитрова-Тодорова 2006), а за Тракийска България – областната монография на Иван Дуриданов за Първомайска околия (Дуриданов 1958). Обзорна картина на състоянието на дисциплината дава Мая Влахова-Ангелова (Vlahova-Angelova 2020), а терминологичната база е систематизирана от Тодор Балкански и Кирил Цанков в „Енциклопедия на българската ономастика" (Балкански, Цанков 2010).

Методология

Прилаган е интердисциплинарен метод, съчетаващ ретроспективен историко-топонимен анализ, суфиксално-морфологична класификация и съпоставка с публикувани архивни извори (османски джелепкешански регистри, поместени в поредицата „Извори за българската история").

Ретроспективният метод тръгва от днешното име на географския обект, проследява го назад през наличните исторически записи – доколкото съществуват – и достига до най-стария установим негов вариант. Там, където историческият запис липсва или е маркиран като „неуточнено" селище, локализацията се извършва въз основа на съхранени производни микротопоними в непосредствена близост до предполагаемото място (Чолева-Димитрова 2016: 139–141).

Суфиксално-морфологичният анализ разграничава образуванията по типа наставка и по семантичния клас на произвеждащата основа (жителско, родово, посесивно, апелативно име).

Основни резултати

Анализът на материала от Радомирско (Чолева-Димитрова 2016) показва, че за девет селища, отбелязани в „Извори за българската история" т. Х, ХІІІ и ХVІ като „неуточнени" или „изчезнали", съществуват точни локализации, установени изключително по данни от микротопонимията: Бехур/Бохор – локализирано чрез топонима Бѐор(о); Влауфча – чрез Вла(х)овски рид и Вла(х)ова падина; Гълавиче/Главича – чрез седем производни микротопонима около Главичка ма(х)ала; Горна и Долна Райче – чрез Горни и Долни Раец; Златарча (с вариантите Милофча и Ушовча) – чрез махалите Арарци, Ми(й)ова махала и Ушевци; Лъжани – чрез Лаженски рид; Мусалево – чрез махала Мацалево (старинното българско име е предадено в турския данъчен регистър в адаптиран вид, докато самата местна общност е съхранила формата Мацалево); Свети Врач – чрез едноименната местност и близкото Манастиро (Чолева-Димитрова 2016: 139–141).

Отделен пласт от старинни ойконими и микротопоними е свързан с апелатива сол. Изследването на 565 топонима от 50 бивши околии установява, че при голяма част от местностите с название Слатина има останки от старинни, предимно праисторически селища, както и следи от рударство и златодобив (Чолева-Димитрова, Влахова-Ангелова, Данчева 2021: 137). Названието Слатина се тълкува като производно от старобългарското значение на слатина – „сòлница", т.е. място за добив на сол (Чолева-Димитрова, Влахова-Ангелова, Данчева 2021: 136–137), а вторичните оними от типа Слàтински баир, изведени от него, указват на относителната старинност на цялата топонимна система в съответния район.

Анализ и интерпретация

Суфиксално-морфологичната типология на средновековните по произход ойконими се разпада на три основни групи.

Жителски имена се образуват от родово, лично или групово название с наставки -jane/-яне, -ци, обозначаващи произхода на заселниците. Такива образувания са засвидетелствани в турски данъчни записи в трансформиран вид – например Горна и Долна Райче, чиято по-стара форма е възстановима само чрез съвременните Раец (Чолева-Димитрова 2016: 140).

Посесивните названия с праславянска йотова деклинация -jь маркират принадлежност на обект към лице или общност. Пример е Слàтин дол в Софийско, образуван като „старинно прилагателно с -jь от слатина" (Чолева-Димитрова, Влахова-Ангелова, Данчева 2021: 132).

Родовите (патронимни) имена на -овци/-евци отразяват произход от определен род и представляват най-разпространения структурен модел при вторичните махленски названия, възникнали от изчезнало родово име – напр. Арарци, изведено от предполагаема родова основа, свързана с балканолатинската (румънска) форма aurar, производна на класическото лат. aurarius в значение на „копач, добивач на злато" (Симеонов 1975, цит. по Чолева-Димитрова 2016: 140).

Общата закономерност, която се откроява от разгледания материал, е че османските данъчни регистри записват старобългарските ойконими във фонетично адаптиран, но структурно разпознаваем вид, докато самата съвременна микротопонимия запазва по-пълна морфологична информация, отколкото писмения извор.

Сравнителен контекст

Сходни структурни типове са установени и при съпоставка на български съставни и еднокоренни ойконими със западнославянски паралели (Димитрова-Тодорова 2006). Християнизацията на антропонимната основа на ойконимите – процес, документиран за Поповския край чрез османски данъчни регистри от XVI–XVII в. – показва, че близо 54% от личните имена в регистрите вече са с християнски (гръцки, еврейски, латински) произход, докато старинните двусъставни славянски имена от типа Драгомир или Първослав почти напълно отстъпват място на едносъставни форми (Димитрова-Тодорова 1993: 51–52). Този процес на антропонимна адаптация протича успоредно с устойчивостта на топонимния слой, който запазва по-архаични форми, независимо от смяната на именната система на населението.

Родовият (патронимен) суфиксален модел на -овци/-евци, установен за Радомирско, действа и в Тракийска България. В Първомайска околия Дуриданов регистрира редица стари родове по поречието на Марица, назовани именно по този модел – Чакаловци, Горовци, Дойчовци, Тонковци, Дянковци, Калайжиевци, Маньовци, Карагьозовци, Топьоловци, Караиванoвци, Пауньовци (в с. Бодрово), както и Казаците, Гьоговци, Каракашови, Аргировци (в с. Бяла река) (Дуриданов 1958: 7, 9). Успоредно с това ретроспективният метод се потвърждава и за този регион: над Градището при с. Пилашево (Буково) личат останки от византийско селище, за което се предполага, че е бил старият епископски център Буково от Х в. – сведение, съхранено изцяло в местното предание и в топонима Ранчелия, независимо от последвалото преименуване на селото (Дуриданов 1958: 19). Съвпадението на структурния тип с установения за Радомирско материал подкрепя тезата за общобългарска валидност на разгледаните суфиксални модели.

Заключение

Съпоставката между съвременната микротопонимия и наличните османски и средновековни писмени извори потвърждава методологическата стойност на ретроспективния подход при реконструкция на изчезнали средновековни селища. Суфиксално-морфологичният анализ на жителски, посесивни и родови образувания разкрива устойчива структурна система, чиито най-стари пластове предхождат съществено съхранените писмени свидетелства. Бъдещи изследвания биха могли да разширят обхвата на разгледания материал към допълнителни региони с публикувана топонимна документация, за да се провери доколко установените структурни модели имат общобългарска валидност.

Използвани източници

I. Институционална база: Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин" – БАН, Секция по ономастика; Център по българска ономастика „Проф. Николай Ковачев" – Великотърновски университет.

II. Библиография:

• Балкански, Т., Цанков, К. Енциклопедия на българската ономастика: към основите на българската ономастика. Велико Търново, 2010.
• Димитрова-Тодорова, Л. Християнски елементи в антропонимичната система на Поповско според данни от данъчни регистри от XVI и XVII в. – Acta Universitatis Lodziensis, Folia Linguistica 27, Łódź, 1993, с. 51–58.
• Димитрова-Тодорова, Л. Местните имена в Поповско. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов", 2006.
• Дуриданов, И. Местните названия от Ломско. София: БАН, 1952.
• Дуриданов, И. Топонимията на Първомайска околия. – Годишник на Софийския университет, Филологически факултет, т. LII, кн. 2, 1956–1957, София, 1958.
• Заимов, Й. Местните имена в Пирдопско. София: БАН, 1959.
• Заимов, Й. Местните имена в Панагюрско. София: БАН, 1977.
• Заимов, Й. Състояние и развой на българската ономастика. – Български език, 1985, № 1, с. 12–15.
• Ковачев, Н. Българска ономастика. София, 1982.
• Чолева-Димитрова, А. Селищни имена от Югозападна България. Изследване. Речник. София – Москва: Pensoft, 2002.
• Чолева-Димитрова, А. Местните имена в Радомирско. София: ГЕА, 2009.
• Чолева-Димитрова, А. Българската микротопонимия като безценен исторически извор. – Научни трудове на ПУ „Паисий Хилендарски", т. 54, кн. 1, сб. А, Пловдив, 2016, с. 137–144.
• Чолева-Димитрова, А., Влахова-Ангелова, М., Данчева, Н. Солта в българската микротопонимия. – Известия на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин", кн. ХХХІV, София, 2021, с. 109–146.
• Vlahova-Angelova, M. Bulgarian Onomastics in the 21st Century. – Studia Linguistica Universitatis Iagellonicae Cracoviensis 137, 2020, s. 27–38.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova