Ролята на средновековна България в Slavia Orthodoxa | Rada Evtimova

(Medieval Bulgaria and Slavia Orthodoxa)

1.1. Понятиен апарат и изследователски подходи

1. Въведение и исторически контекст

Изследването на ролята на средновековна България в оформянето на източноевропейската християнска цивилизация изисква на първо място изясняване на понятийния апарат, с който боравят съвременната медиевистика, византология и славистика. Проблемът за характера на българското културно и духовно въздействие върху съседните и по-далечните славянски общности през IX–XV в. не е нов за историографията, но неговото систематично, интердисциплинарно третиране остава задача, която тепърва предстои да бъде изпълнена в цялостен вид.

Класическата българска медиевистика — от Иван Дуйчев през Василка Тъпкова-Заимова и Анисава Милтенова до по-новите изследвания на Милияна Каймакамова — вече е поставила основите на разбирането за българската държава като действащо лице не само във военно-политически, но и в духовно-книжовен план спрямо православния славянски свят. Дуйчев в своите изследвания върху ранните връзки между прабългари и славяни, както и върху византийско-славянските отношения, очертава контурите на процес, който съвременната наука определя с понятието Slavia Orthodoxa — общност от православни славянски култури, обединени от литургичен език, писменост и книжовна традиция с общ произход. Тази концептуална рамка, доразвита в международната наука и присъстваща и в актуалните изследвания на автори като Марчело Гардзанити (в доклада му за кирило-методиевската и европейска перспектива на литературната цивилизация Slavia Orthodoxa, представен на Деветия международен колоквиум по старобългаристика, София, 2023 г.), представлява методологическа отправна точка за настоящото изследване.

                        

Ролята на средновековна България в Slavia Orthodoxa 
(Medieval Bulgaria and Slavia Orthodoxa)

2. Аналитично ядро и аргументация

За целите на настоящия монографичен цикъл е необходимо да се разграничат две категории историческо въздействие, които твърде често биват смесвани в популярната и дори в част от научната литература: военно-политическото господство (военна и административна мощ, териториален контрол) от една страна, и дълготрайното духовно-културно излъчване — трансфер на писменост, богослужебна практика, каноническо и книжовно наследство — от друга. Първото е преходно и подлежи на военна и дипломатическа конюнктура; второто изгражда трайни структури на идентичност, надживяващи политическите граници и дори самите държавни образувания, които са ги породили.

Тази аналитична дистинкция намира опора в изворовата база, изяснена от Беньо Цонев в неговата „История на българский езикъ" (1919), където езиковото и книжовното развитие на старобългарския език се проследява като самостоятелен, дългосрочен исторически процес, независим от политическите превратности на Първото и Второто българско царство. Аналогично, изследванията на Стефан Младенов върху сравнително-историческото славянско езикознание — обобщени в неговите „Избрани произведения" (1992) — потвърждават тезата, че старобългарският книжовен език функционира в средновековна Източна Европа с характеристики, аналогични на латинския в Западна Европа: наддиалектен, литургичен, административен и книжовен инструмент, чието разпространение не следва пряко военните граници на българската държава.

Методологическият плурализъм, който тази тема изисква, произтича от самото естество на изворовия материал: историческите свидетелства (византийски и латински хронисти, събрани в поредиците „Гръцки извори за българската история" и „Латински извори за българската история", издадени под редакцията на Иван Дуйчев и колектив), богословските и литургичните текстове (изследвани от Искра Христова-Шомова в нейните трудове върху славянската ръкописна традиция и в частност върху Служебния Апостол), палеографските и текстологичните изследвания (Ваня Мичева върху историческия синтаксис и лексика на българския книжовен език), както и археологическите данни за материалната култура на ранносредновековното славянско и прабългарско население (Живка Въжарова, Рашо Рашев) — изискват едновременно прилагане на филологически, историко-богословски, археологически и общоисторически методи.

3. Изворова база и историографски дебати

Основната изворова база за подобно изследване се разделя на няколко категории. Първата включва преки писмени извори — византийски хронисти (систематизирани в ГИБИ) и латински автори (систематизирани в ЛИБИ), които документират появата на славянски и прабългарски общности на Балканите през VI–VII в. и последвалите политически процеси. Втората категория обхваща агиографската и литургичната книжнина — жития на светци (напр. най-старото житие на св. Иван Рилски, изследвано от Любомир Милетич), служебници, минеи и други богослужебни паметници, съхранени в манастирски библиотеки като тази на Рилския манастир (описана в детайли от Беньо Цонев). Третата категория е палеографско-лингвистичната — граматики, речници и текстологични изследвания на старобългарски и среднобългарски ръкописи. Четвъртата е археологическата — резултатите от разкопките на некрополи и селища от VI–XI в. (Попина, Гарван и други обекти, изследвани от Живка Въжарова и продължени от Рашо Рашев), които предоставят материални данни, независими от писмената традиция и позволяващи нейната проверка или коригиране.

Историографският дебат по темата е немалък. От една страна, съществува риск от романтизиране и национална идеализация на българския принос — тенденция, която трябва съзнателно да се избягва в настоящото изследване. От друга страна, в чуждата (включително руска и западна) историография понякога се наблюдава подценяване или размиване на конкретния български принос в общославянски или общоправославен контекст. Балансираната позиция, към която настоящото изследване се стреми, изисква стриктно придържане към изворите и към резултатите на утвърдената научна литература, без екстраполации отвъд наличните данни.

4. Цивилизационен импулс и трансфер

Именно методологическият инструментариум, очертан по-горе, позволява да се проследи конкретният механизъм, чрез който резултатите от българското книжовно и духовно развитие се разпространяват отвъд границите на българската държава. Съхранените и коментирани от съвременната наука преводни и оригинални текстове — включително изворите, коментирани от Тъпкова-Заимова и Милтенова в техните изследвания върху историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България — показват пътищата, по които богослужебни, летописни и книжовни модели достигат до съседните православни общности. Тази изворова и методологическа основа предстои да бъде приложена конкретно в следващите раздели на изследването — най-напред спрямо геополитическия избор на цар Борис-Михаил (Модул II), а впоследствие спрямо институционализирането на писмеността и книжовните школи (Модул III).

5. Заключение и преход

Дефинирането на понятийния апарат и изборът на методологически плурализъм представляват необходимо условие за научната издържаност на цялото изследване. Разграничението между военно-политическа мощ и дълготрайно духовно-културно въздействие, съчетано с интегрирането на историческия, филологическия, богословския и археологическия метод върху солидна изворова база, изгражда рамката, в която следващите раздели на настоящия монографичен цикъл ще анализират конкретните исторически процеси — от покръстването през 864 г. до институционализирането на славянската писменост в Преслав и Охрид.

Библиография

• Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (София, 1972). Поставя основите на разбирането за България като действащо духовно-книжовно лице спрямо православния славянски свят.
• Беньо Цонев. „История на българский езикъ", том I (1919). Проследява самостоятелното дългосрочно развитие на старобългарския книжовен език, независимо от политическите промени.
• Стефан Младенов. „Избрани произведения" (София, 1992). Обобщава сравнително-историческите изследвания върху ролята на старобългарския език в средновековна Източна Европа.
• Василка Тъпкова-Заимова, Анисава Милтенова. „Historical and Apocalyptic Literature in Byzantium and Medieval Bulgaria" (София, 2011). Изследва пътищата, по които книжовни модели преминават от България към съседните православни общности.
• Искра Христова-Шомова. „Бог бе Слово" (София, 2016). Разглежда богословската и езиковата страна на славянската ръкописна традиция.
• Ваня Мичева. „Паратактични отношения в историята на българския книжовен език" (2013). Анализира историческия синтаксис на старобългарски и среднобългарски текстове.
• Любомир Милетич. Изследване на най-старото житие на св. Иван Рилски. Пример за агиографски извор, съхранен в манастирска библиотечна традиция.
• Живка Въжарова. „Славяни и прабългари по данни на некрополите от VI–XI в. на територията на България" (1976). Предоставя археологически данни за ранносредновековното славянско и прабългарско население.
• Рашо Рашев. „Прабългарите и Българското ханство на Дунав" (2001). Продължава и разширява археологическите изследвания върху ранносредновековните некрополи и селища.

От:  © Rada Evtimova