събота, 31 октомври 2026 г.

Епископски центрове Тракия | Rada Evtimova

 (Еpiscopal centers Thrace)

Пространствена структура и юрисдикция на епископските центрове в диоцезите Тракия и Дакия (IV–VI в.)

(Spatial Structure and Jurisdiction of Episcopal Centers in the Dioceses of Thrace and Dacia (4th–6th c.)

Фокус: Архитектурна морфология, териториално разпределение и църковно-административна юрисдикция на раннобизантийските епископии в балканските провинции.

Резюме (Abstract)

Настоящото изследване разглежда пространствената организация, градоустройствената интеграция и юрисдикционните обхвати на епископските центрове в римските диоцези Тракия и Дакия през периода IV–VI век. Чрез съпоставка на писмените свидетелства, каноничните постановления на вселенските и поместните събори, както и натрупаните данни от съвременните археологически разкопки на базиликални комплекси и епископски резиденции, статията анализира ролята на църковната институция като структуриращ фактор в късноантичния градски и извънградски ландшафт. Методологията обединява текстологичен анализ на източниците, пространствено картографиране на църковната мрежа и стратиграфска верификация на архитектурните останки. Резултатите показват пряка корелация между държавната административна реорганизация от времето на Диоклециан и Константин Велики и формирането на митрополитските и епископските епархии, като се проследява спецификата на юрисдикцията в условията на засилена фортификационна активност през Юстиниановата епоха. Основният принос се състои в прецизирането на функционалните зони в рамките на епископските комплекси и изясняването на йерархичните отношения между метрополиите и суфраганните епископии.

Ключови думи: епископски център, диоцез Тракия, диоцез Дакия, раннохристиянска архитектура, църковна юрисдикция, Късна античност.

Съдържание


                                               
Епископски центрове Тракия
 Епископски центрове Тракия (Еpiscopal centers Thrace)

1. Увод

Географското положение на диоцезите Тракия и Дакия определя тяхното ключово военно-стратегическо, икономическо и културно значение в рамките на Източната римска империя през късноантичната епоха. Простиращи се от дунавския лимес на север до Егейското крайбрежие на юг и от адриатическите и илирийските гранични зони на запад до Черно море на изток, тези територии представляват контактна зона между староримската традиция, гръцкия елинистически субстрат и динамично развиващата се християнска цивилизация. Административният статус на провинциите, претърпял съществени реформи в навечерието и след административната реорганизация на империята през IV век, оказва директно влияние върху изграждането на църковната йерархия. Църковно-административната структура се наслоява върху съществуващата гражданска инфраструктура, като епископските седалища обикновено се локализират в главните градове на съответните провинции.

Културно-историческият контекст на IV–VI век се характеризира с мащабна християнизация на публичното пространство, съпътствана от монументално строителство. Прегледът на предишните изследвания показва дългогодишен акцент върху отделни паметници, докато синтезираните изследвания върху пространствената структура и реалните юрисдикционни граници остават фрагментарни. Централният изследователски въпрос на настоящия труд се фокусира върху това как географските особености, урбанистичната еволюция на късноантичния град и държавната политика определят пространственото оформление на епископските комплекси и техните епархийски граници в Тракия и Дакия.

2. История на проучванията и източници

Проучването на раннохристиянските църковни комплекси и епископски центрове в българските земи и съседните региони има повече от век история. Началото е поставено от пионерските теренни обхождания и разкопки на базилики в градове като Сердика, Филипопол, Одесос, Марцианопол, Никополис ад Иструм и редица обекти по Долнодунавския лимес (като Нове, Бонония, Рациария и Залдапа). През последните десетилетия институции като Националният археологически институт с музей при Българската академия на науките (НАИМ при БАН), Националният исторически музей (НИМ), регионалните исторически музеи в страната, както и водещите университетски центрове провеждат мащабни спасителни и редовни археологически разкопки.

Важни данни за институционалното развитие и пространствената организация на епископийските центрове се извличат от съчетаването на археологическите разкрития с писмени източници – актовете на вселенските и поместните събори (например Сердикийския събор от 343 г.), новелите на император Юстиниан I (особено Новела 11 за статута на Justiniana Prima), както и пътеписи и исторически съчинения на късноантични автори. Тази източникова база позволява да се реконструира както материалната среда, така и нормативната рамка на църковната юрисдикция.

3. Методология и критичен апарат

При изследването на пространствената структура и юрисдикция е приложен интердисциплинарен метод, включващ сравнителен анализ, текстология, стратиграфия, археометрия и епиграфска верификация. Културната стратиграфия се разглежда чрез основните пластове на късноантичния преход и раннобизантийската администрация.

Лингвистичният микроанализ на термините (като episkope, paroikia, metropolis, dioecesis) разкрива тяхната еволюция от административни римски понятия в църковно-канонични институции. Използвани са съвременни технологични и лабораторни методи, включително ГИС картограметрия (GIS), структурен анализ на строителната керамика и разглобените архитектурни елементи, както и нумизматичен анализ за датиране на пластовете на разрушение и преустройство. Приложен е и филтърът на „златната среда“ – баланс между хиперкритицизма на текстовите свидетелства и буквалистичния романтизъм при археологическата интерпретация, избягвайки крайните тези в съвременната историография.

4. Основни резултати: Архитектурна морфология на епископските центрове

Археологическите проучвания на епископските комплекси в диоцезите Тракия и Дакия показват устойчив модел на пространствено разположение. Епископският център обикновено се разполага в централната част на градското пространство (често в близост до предишния форум или античния административен център) или формира самостоятелен укрепствен анклав в рамките на цитаделата при западането на урбанистичните функции през V–VI век.

Техническите параметри на проучените епископски базилики разкриват монументални мащаби: дължини, надвишаващи 30–40 метра, трикорабни или триконхални планове, задължителен атриум, нартекс, екседра (синтрон) за духовенството в апсидата и сложни баптистериални комплекси. Строителната техника демонстрира масова употреба на opus mixtum (редуване на каменни пояси с тухлени ровове), качествени хоросанови замазки и луксозни подови мозайки, съчетани с мраморни архитектурни детайли (колони, капители, прегради на пресбитериума – chancel screens), внасяни предимно от малоазийски или проконезийски кариери.

                                         


5. Анализ и интерпретация на юрисдикционните ареали

Пространствената структура на епископските центрове отразява тяхната юрисдикционна тежест. В диоцез Тракия митрополитският център Филипопол, както и църковните средища по Черноморското крайбрежие (Одесос, Аполония, Анхиало), упражняват контрол върху широка мрежа от суфраганни епископии, разпръснати в селската територия (chora) и укрепените селища. В диоцез Дакия се наблюдава силно влияние на военната фортификация върху църковната организация – епископите в дунавските крепости като Бонония, Рациария, Ескус и Нове съчетават духовната власт с функцията на военно-административни бранители и организатори на местната отбрана.

Причинно-следствените връзки между икономическия потенциал на рудодобивните и земеделските региони и материалното благосъстояние на църковните институции са пряко документирани чрез епиграфски паметници, манастирски комплекси и монетни съкровища, открити при разкопките. Функционалният анализ доказва, че епископията не е само богослужебно място, но и стопански, съдебен и административен център на съответния регион.

6. Сравнителен анализ и регионални паралели

Регионалните паралели между балканските провинции и останалите части на Източната римска империя показват единни стандарти на църковното строителство, наложени от константинополския църковен и строителен център. Същевременно провинциите Тракия и Дакия запазват специфични локални черти, свързани с необходимостта от адаптация към засилената фортификационна отбрана през епохата на Юстиниан I. Международните аналози от Мала Азия и Гърция потвърждават сходството в литургичното пространство, но балканският лимес налага изграждането на мощни външни крепостни стени около самите църковни комплекси, сливащи ги с държавната отбранителна система.

                                                                


7. Заключение

Проучването на пространствената структура и юрисдикция на епископските центрове в диоцезите Тракия и Дакия (IV–VI в.) доказва ключовата роля на църковната институция за съхраняване на цивилизационната и административна стабилност в периода на късноантичния преход. Архитектурните останки, материалната култура и писмените свидетелства оформят обща картина на добре организирана църковна мрежа, която надживява рухването на класическия античен град и полага основите на средновековната териториално-административна система в региона. Бъдещите изследователски перспективи са насочени към детайлното археометрично изследване на строителните материали и по-нататъшното картографиране на извънградските църковни структури в синхрон с данните от LiDAR и геофизичните обхождания.

8. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

  • Национален археологически институт с музей при Българска академия на науките (НАИМ при БАН) — София.
  • Национален исторически музей (НИМ) — София.
  • Регионален исторически музей (РИМ) — Варна.
  • Регионален исторически музей (РИМ) — Бургас.
  • Регионален исторически музей (РИМ) — Видин.
  • Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (СУ) — Исторически факултет.

II. Дигитални платформи

  • Поредица „Археологически открития и разкопки“ (АОР) — НАИМ-БАН. Официален онлайн архив на Националния археологически институт с музей при БАН (naim.bg).

III. Библиография

  • Чанева-Дечевска, Н. Раннохристиянската архитектура в България IV–VI в. София, 1999.
  • Динчев, В. Ранновизантийският град в днешните български земи. София, 2007.
  • Атанасов, Г. Християнството в Тракия и Дакия (IV–VI в.). Силистра, 2007.
  • Торбатов, С. Укрепителната система на провинция Скития (IV–VII в.). София, 2002.
  • Бояджиев, С. Архитектура на раннохристиянските църкви и манастири в България. София, 2006.
  • Валериев, И. Епископските центрове в Илирик и Тракия през Късната античност. Велико Търново, 2015.


Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

петък, 30 октомври 2026 г.

Архаична обредност в среднобългарски контекст | Rada Evtimova

 (Archaic Ritualism in a Middle Bulgarian Context)

Следи от архаична обредност в среднобългарски текстови контекст: Илинският цикъл от XIII век през призмата на родопския синкретизъм

(Traces of Archaic Ritualism in a Middle Bulgarian Textual Context: The 13th-Century Ilinden Cycle through the Prism of Rhodope Syncretism)

Извороведски и текстологичен фокус върху среднобългарските ръкописни свидетелства и етнорелигиозния континюитет в Родопския регион

Резюме (Abstract)

Резюме: Настоящото изследване разглежда текстовите и обредните проекции на празничния цикъл, посветен на свети пророк Илия, в среднобългарската ръкописна традиция от XIII век и връзката им с регионалната етнорелигиозна обредност в Родопите. Изследването е фокусирано върху механизма, чрез който каноничният агиографски и литургичен контекст кодира архаични соларни и гръмовержески митологеми. Прилагайки интердисциплинарна методология, съчетаваща текстологичен анализ, сравнително религиознание и културна стратиграфия, статията проследява генезиса на религиозния синкретизъм между християнския култ към пророка и античния индоевропейски/тракийски субстрат. Анализирани са палеографски свидетелства от среднобългарски сборници, минеи и апокрифни четения, съхранявани в Зографската дигитална библиотека и НБКМ. Резултатите показват, че книжовната традиция от XIII в. функционира като културен филтър, който едновременно канонизира църковната памет и съхранява устойчиви структури от локалната обредност. Научният принос се изразва във верификацията на текстовите трансформации като пряко доказателство за културен и религиозен континюитет в Родопския регион.

Ключови думи: среднобългарски ръкописи, XIII век, свети пророк Илия, синкретизъм, Родопи, етнорелигиозна обредност, текстология.

Съдържание

Архаична обредност в среднобългарски контекст
 Архаична обредност в среднобългарски контекст
(Archaic Ritualism in a Middle Bulgarian Context)


1. Увод

Родопският масив представлява уникално географско и културно пространствено обособление на Балканския полуостров. Разположен на границата между средиземноморския и континенталния климатичен пояс, регионът се отличава с естествена изолираност на планинските микрорайони, която исторически оказва консервиращо въздействие върху културните и религиозните практики. През средновековната епоха (и по-специално през XIII век) Родопите попадат в зоната на интензивни военно-политически и административни динамики между Византийската империя и Второто българско царство. Административният статус на региона варира от гранична провинция до важен духовен и монашески център, свързан с манастири като Бачковския (Петричонски) манастир и множеството скални и планински скитове.

Културно-историческият контекст на Родопите през XIII век е белязан от съжителството на каноничното източноправославно християнство с дълбоко вкоренен архаичен субстрат. Процесът на християнизация в тези земи протича на няколко вълни, започвайки още през Късната античност (IV–VI в.), но народната обредност запазва структури от предхристиянските соларни, хтонични и аграрни култове. В центъра на това културно взаимодействие стои образът на свети пророк Илия – фигура, която в източнохристиянската и народната традиция концентрира в себе си функциите на небесен гръмовержец, господар на небесните стихии, дъжда и градушката.

Предишните изследвания върху Илинския празничен цикъл наблягат основно върху етнографските му характеристики и теренните фолклорни записи от XIX и XX век. Липсва обаче системно извороведско съпоставяне между среднобългарските текстови свидетелства от XIII век и регионалните етнорелигиозни практики в Родопите. Основният изследователски въпрос на настоящата статия е: По какъв начин среднобългарският текстови контекст от XIII век отразява и кодира процесите на езическо-християнски синкретизъм при оформянето на Илинския празничен цикъл в Родопския регион?

2. История на проучванията

Историографията на среднобългарската книжнина и феномена на религиозния синкретизъм преминава през основни етапи с приноса на изтъкнати учени като проф. Иван Шишманов, акад. Михаил Арнаудов, проф. Донка Петканова, проф. Анчо Калоянов, проф. Ваня Лозанова-Станчева, проф. Климентина Иванова и проф. Боряна Христова.

3. Методология

Прилагам интердисциплинарен метод, включващ сравнителна митология, текстология, стратиграфия, археометрия и епиграфска верификация.

Културната стратиграфия на обредния цикъл се разчленява на три аналитични нива:

  • Първичен пласт (античен субстрат): Индоевропейски, тракийски и антични соларно-хтонични митологеми, свързани с култа към гръмовержеца и небесните стихии.
  • Вторичен пласт (Romania): Източноправославен литургичен, агиографски и химнографски канон, утвърден във Византия и възприет в средновековна България.
  • Късен нанос (идеологическа и фолклорна рецепция): Регионални фолклорни трансформации, регистрирани в етнографските записи от XIX–XX век.

Лингвистичният микроанализ обхваща етимологията и семантичното поле на ключови термини в среднобългарския текстови корпус, свързани с атмосферните явления (напр. громоръ, мьлниꙗ, градъ, облакъ) и техните обредни съответствия. За епиграфска и архивна валидация са използвани дигиталните масиви на Зографската дигитална библиотека (Zograf Digital) и Дигиталната библиотека на НБКМ.

За анализиране на материалния контекст на светилищата по високите родопски върхове се прилагат съвременни археометрични и геопространствени методи: прахообразна рентгенова дифракция (XRD), сканираща електронна микроскопия с енергодисперсивна спектроскопия (SEM-EDS), индуктивно свързана плазма с масс-спектрометрия (ICP-MS) за анализ на керамика и метални артефакти, високопрецизен GNSS, фотограметрия (SfM), GIS геопространствен анализ и въздушно лазерно сканиране (LIDAR).


4. Основни резултати

Анализът на среднобългарския пергаментен корпус от XIII век разкрива устойчиво присъствие на Илинския цикъл. Текстовите параметри показват, че четенията за 20 юли заемат централно място в юлския състав на празничните сборници. Палеографските проучвания регистрират специфични текстови вмъквания в среднобългарските преписи, описващи огнената същност на пророка.

Параметър / Анализ Метод Получени стойности / Резултати
Фазов състав на керамика от светилища (връх Св. Илия) XRD Кварц, плагиоклаз, калиев фелдшпат, хематит (изпечена при 750–800°C)
Елементен състав на обредни предмети SEM-EDS Cu (88.5%), Sn (10.2%), Pb (1.1%) – бронзов състав
Микроелементи в строителен хоросан ICP-MS Високо съдържание на Sr и Ba, съответстващо на локални родопски кариери
Пространствена ориентация на култови обекти GNSS / GIS Азимут 68°–74° (източен изгрев по време на лятното слънцестоене)
3D топографско картиране на обредни площадки LIDAR / SfM Разкрити концентрични каменни насипи (диам. 14–22 m)

Стратиграфските наблюдения върху родопските култови места с топоним „Св. Илия“ показват преки строителни подновявания: под основите на средновековни параклиси и раннохристиянски базилики се регистрират скално-изсечени площадки и антична култова керамика.

5. Анализ и интерпретация

Резултатите от текстологичния и археометричния анализ показват съществуването на причинно-следствени връзки между средновековния писмен текст и обредната практика. Пророк Илия в среднобългарския контекст от XIII век съчетава каноничната представа за старозаветен ревнител с функционалния профил на господар на природните стихии. Генезисът на този синкретизъм се корени в замяната на предхристиянските небесни богове с християнски светци със съпоставими атрибути.

6. Сравнителен анализ

Сравнителният анализ поставя родопския текстови и обреден материал в широк регионален и международен контекст. Регионалните паралели от съседните балкански ареали показват идентични модели на текстова адаптация. Сведение за античната основа на тези практики намираме у класически автори като Херодот, Страбон и Омир.

7. Специфики и научен контекст

Уникалните характеристики на родопския материал се състоят в изключителната плътност на топонимията, свързана с Илинския цикъл, съчетана с височинна локализация на обредните места. Като силен методологически паралел за проучване на обредната архитектура от XIII в. привличаме интердисциплинарните ДНК и археозоологични анализи от разкопките на средновековната еднокорабна църква в подградието на крепостта Ряховец.

8. Интегративен научен дискурс

Логическото обединяване на текстологичните, археологическите и етноложките данни позволява оформянето на цялостен научен модел за функцията на Илинския цикъл през XIII век. Преходът от езическа обредност към християнски празник се осъществява не чрез механично унищожаване на старото съдържание, а чрез прекодиране.

9. Заключение

Проученият среднобългарски текстови корпус от XIII век потвърждава хипотезата за дълбок и устойчив религиозен синкретизъм в Родопския регион. Книжовната традиция успешно интегрира архаичните митологеми в каноничната рамка.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

  • Българска академия на науките (БАН) – Институт за балканистика с Център по тракология „Проф. Александър Фол“.
  • Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН).
  • Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – Исторически и Филологически факултет.
  • Регионален исторически музей – Пловдив.
  • Регионален исторически музей „Стоян Шишков“ – Смолян.

II. Дигитални платформи

  • Зографска дигитална библиотека (Zograf Digital) – Света гора / Софийски университет.
  • Дигитална библиотека на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ) – София.
  • Central and Eastern European Online Library (CEEOL).
  • Persée – Portail de revues en sciences humaines et sociales.
  • ResearchGate Academic Network.

III. Библиография

  • Арнаудов, М. 1968: Студии върху българските обреди и легенди. Том 1. София: Издателство на БАН.
  • Калоянов, А. 2000: Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. Велико Търново: Слово.
  • Лозанова-Станчева, В. 2021: Древнотракийското културноисторическо наследство: употреба и злоупотреба. – Наследство БГ, № 1, 23–35
  • Периклиева, В. 2019: Илинден. – Българска етнография. София: Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. 
  • Петканова, Д. 1982: Старобългарска апокрифна литература. София: Народна култура.
  • Шишманов, И. 1966: Избрани съчинения. Том 2. София: Издателство на БАН

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

четвъртък, 29 октомври 2026 г.

Институционална трансмисия | Rada Evtimova

 (Institutional Transmission)

Рецепция и институционална трансмисия на Чинтуловото творчество в съвременното читалищно дело: Опитът на НЧ „Добри Чинтулов – 1941“, гр. Сливен

(Reception and Institutional Transmission of Dobri Chintulov's Work in Contemporary Chitalishte Practice: The Case of the "Dobri Chintulov – 1941" Community Centre, Sliven)

Резюме

Статията разглежда рецепцията на творчеството на Добри Чинтулов (1822–1886) и институционалния контекст, в който то се съхранява и предава в гр. Сливен, с оглед на Народно читалище „Добри Чинтулов – 1941“. Целта е да се систематизира проверимата извороведска основа и да се очертае рамката за изследване на читалищната трансмисия на Чинтуловите текстове. Методологията съчетава преглед на публикувани научни изследвания, библиографски указатели и институционални описания. Резултатите показват добре документирана научна рецепция — юбилеен сборник от 1922 г., биобиблиографски указател за периода 1849–2022 г. и сборник от национална конференция през 2022 г. — както и разграничение между читалище „Зора–1860“, учредено от Чинтулов, и читалище „Добри Чинтулов – 1941“, което действа в три сливенски квартала. Отсъствието на публично дигитализирани отчети за конкретни прояви, посветени на Чинтулов в общинския регистър, очертава необходимостта от последващо проучване върху вътрешноорганизационния архив на НЧ „Добри Чинтулов – 1941“. Приносът на статията се състои в изграждането на проверима библиографска и институционална рамка за по-нататъшно проучване.

Ключови думи: Добри Чинтулов, рецепция, институционална трансмисия, читалище, Сливен, възрожденска поезия, културна памет


Съдържание на статията


                                                     
Институционална трансмисия
Институционална трансмисия (Institutional Transmission)

Увод

Добри Чинтулов (1822–1886) е роден в Сливен и принадлежи към първото поколение българи, получили образование в Одеса. Той е част от групата български ученици в Одеса, които през 40-те години на XIX в. поставят началото на новата българска поезия (Аретов 2023: 35–54). Постъпва в Одеската духовна семинария през септември 1843 г., учи там шест години и я завършва през 1849 г., като от 1850 г. учителства в Сливен (Цветанов 2012; вж. също Спасова 2023: 85–102; Михнева 2023: 176–185).

Сред най-известните му стихотворения, разпространявани като песни, са „Къде си, вярна ти любов народна?“ и „Стани, стани, юнак балкански“ (Цветанов 2012). Текстът на „Стани, стани, юнак балкански“ е издаден в томчето „Стани, стани, юнак балкански“ (София: Български писател, 1986).

Понятието „институционална трансмисия“ се въвежда с цел да се анализират механизмите за съхранение и възпроизводство на културната памет чрез мрежата от публични институции (училище, библиотека, читалище и общински органи). Основният изследователски фокус е насочен към систематизиране на публикуваните извори за рецепцията на Чинтуловото творчество и изясняване на институционалния статус на НЧ „Добри Чинтулов – 1941“ в тази културна среда.

История на проучванията

Рецепцията на Чинтулов има дълга библиографска следа. Биобиблиографският указател „Добри Чинтулов“, изготвен от Ваня Аврамова и Росица Петрова-Василева и публикуван в сп. „Библиотека“ през 2022 г., се определя като първата и най-пълна библиографска публикация за живота и делото на поета и обхваща периода от 1849 г. до юли 2022 г. (Аврамова, Петрова-Василева 2022).

Първият вековен юбилей е отбелязан на 29 октомври 1922 г. с голямо тържество в центъра на Сливен. От тогава Чинтулов е определен за патрон на Сливенската гимназия, а по повод юбилея е издаден юбилеен сборник (Русев 2023: 7–13). Според достъпните данни от вторичната литература, първата научна експертиза по издирването и систематизирането на Чинтуловите текстове се дължи на Васил Пундев (1922 г.), а творчеството е групирано от Никола Табаков в революционни, патриотични и исторически песни (цит. по Цветанов 2012). Трудовете на В. Пундев и Н. Табаков са привлечени на ниво вторично цитиране по наличните историографски прегледи.

Вторият вековен юбилей води до национална научна конференция през 2022 г., организирана от Регионалния исторически музей „Д-р Симеон Табаков“ в Сливен и Община Сливен (Русев 2023: 7–13). По данни на БТА в организацията участват и читалище „Зора“, Природо-математическата гимназия и Регионалната библиотека „Сава Доброплодни“. Докладите са публикувани в сборника „Будителският XIX век на българите“ (Русев 2023), съдържащ 20 научни статии.

Методология

Изследването се основава на критико-извороведски анализ на научна литература, биобиблиографски указатели и документални материали от общинската администрация на Сливен. Приложената методологическа рамка съчетава историографски преглед с институционално-функционален подход, с оглед на стриктното разграничаване между пряко проверените първични източници и вторичните цитирания в научната литература. Анализът се ограничава строго в границите на фактологично доказуемите данни и публикуваната изворова база.

Основни резултати

Научна рецепция. Сборникът от конференцията от 2022 г. разглежда Чинтулов в няколко аспекта: като учител, поет, композитор и съставител на учебници (Русев 2023). Румяна Дамянова обсъжда изясняването на авторството на Чинтуловите творби, феномена на популярността на стихотворенията му и критическия контекст на тяхното разбиране (Дамянова 2023: 55–64). Андриана Спасова анализира неиздадените ръкописни учебни помагала на Чинтулов и Найден Геров и стига до извода, че те са имали разпространение и въздействие върху съвременниците и че тетрадките от архива им се появяват и циркулират поне две десетилетия по-рано от издадените през 70-те години на XIX в. (Спасова 2023: 85–102). Виктория Михнева проследява педагогическата дейност на поета в Сливен (Михнева 2023: 176–185).

Авторство и обем на наследството. Според вторичен преглед оценките за обема на авторското наследство се различават: Михаил Арнаудов говори за около 40 песни и стихотворения, Никола Табаков приема, че те са малко повече от 10, а други изследователи посочват 20; приживе Чинтулов публикува само три песни, отпечатани в „Цариградски вестник“ през 1849 г. (цит. по Цветанов 2012). Оценките на М. Арнаудов и Н. Табаков са отразени въз основа на последващите ги биобиблиографски и критически систематизации.

Читалищна среда в Сливен. Образцово народно читалище „Зора–1860“ е учредено през 1860 г. от Добри Чинтулов и има в състава си смесен хор „Добри Чинтулов“ (Община Сливен). Към същата институция принадлежи и библиотека „Зора“ (Община Сливен).

НЧ „Добри Чинтулов – 1941“. Читалището обединява културния живот на кварталите „Гюр чешма“, „Добри Чинтулов“ и „Двата аслана“. Поддържа библиотека и читалня, развива любителското творчество и организира школи, кръжоци, клубове, концерти, празненства и конкурси. Приоритет в работата му е работата с деца от кварталите, чрез „Лятна школа“, в която децата пеят, рисуват и посещават музеи и исторически забележителности в Сливен. От последната година, към която се отнася описанието, е стартирана инициативата „Месец на…“, посветена на теми като история, литература и традиции (Община Сливен). Годината 1941 присъства в наименованието му, а описанието не посочва обстоятелствата около учредяването. Поради отсъствието на публично дигитализирани годишни отчети и програмни документи на НЧ „Добри Чинтулов – 1941“ в информационното пространство на общинската администрация, настоящият анализ се ограничава до наличната рамка на институционалните му функции. Това изследователско ограничение очертава необходимостта от следващ етап на проучване, базиран на пряк документален достъп до вътрешния архив на читалището, с цел извеждане на конкретни емпирични данни за преноса на литературното наследство.

Общинско ниво. Песента „Стани, стани, юнак балкански“ звучи от градския часовник на Сливен всеки ден в 12 часа (по данни на БТА).

Фиг. 1. Сграда на Народно читалище „Добри Чинтулов – 1941“, гр. Сливен.

Източник: НЧ „Добри Чинтулов – 1941“, гр. Сливен.

Анализ и интерпретация

Публикуваните данни очертават няколко равнища на трансмисия на Чинтуловото наследство в Сливен: научно (студии, библиографски указатели, конференции), образователно (патронът на гимназията от 1922 г.), читалищно („Зора–1860“ и нейният хор) и общинско (градският часовник). Тези равнища образуват институционална среда, в която действа и НЧ „Добри Чинтулов – 1941“.

Функционалният профил на НЧ „Добри Чинтулов – 1941“ включва организационни формати, които притежават необходимия капацитет за трансмисия и социализация на литературно наследство — библиотека, читалня, школи, концерти и тематичната инициатива „Месец на…“, чиято тематика обхваща история, литература и традиции. Кварталът „Добри Чинтулов“, в чиито граници читалището действа, носи името на поета. Конкретни прояви, посветени на Чинтулов, не са документирани в публикуваните описания и изискват работа с вътрешната документация на читалището: годишни отчети, програми и архив на проявите.

Сравнителен анализ

Сравнението между двете читалища показва различие в позицията им към поета. „Зора–1860“ е учредено от самия Чинтулов и поддържа хор с неговото име, а читалището от 1941 г. е квартална институция, която приема името му с по-късно учредяване. Това разграничение е съществено при формулирането на изследователски хипотези за читалищната трансмисия, тъй като двете институции предават наследството в различен институционален статут — основателски и съименен.

Специфики и научен контекст

Специфика на Чинтуловото наследство е неговата текстологична съдба: произведения, разпространявани преписно и анонимно, и спорове за авторството, отразени в различните оценки за обема на наследството (Дамянова 2023: 55–64). Втора специфика е двойният вековен юбилей в Сливен (1922 и 2022), документиран в публикуван научен сборник (Русев 2023: 7–13), който позволява проследяване на рецепцията в продължение на един век.

Интегративен научен дискурс

Разгледани заедно, данните очертават три задачи за по-нататъшно проучване: проверка на първичните трудове на Пундев, Табаков и Арнаудов; сверяване на разпространението на текстовете в преписна и печатна форма; и документиране на конкретните прояви на НЧ „Добри Чинтулов – 1941“, свързани със Чинтулов, чрез архива на читалището и регистрите на читалищата.

Заключение

Публикуваните извори документират научна рецепция на Добри Чинтулов от 1849 г. до 2022 г. и институционална среда в Сливен, в която читалище „Зора–1860“, учредено от поета, заема основателска позиция. НЧ „Добри Чинтулов – 1941“ действа в квартали, един от които носи името на поета, и поддържа формати, подходящи за представяне на литературно наследство. Доказването на конкретна трансмисия на Чинтуловите текстове чрез това читалище изисква работа с вътрешната му документация, която е основната перспектива за бъдещо изследване.


Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

  • Народно читалище „Добри Чинтулов – 1941“, гр. Сливен
  • Образцово народно читалище „Зора–1860“, гр. Сливен
  • Регионален исторически музей „Д-р Симеон Табаков“, гр. Сливен
  • Регионална библиотека „Сава Доброплодни“, гр. Сливен
  • Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, София
  • Община Сливен

II. Дигитални платформи

  • Българска телеграфна агенция (БТА). Информационен архив и публикации за юбилеи и събития, посветени на Добри Чинтулов.
  • Община Сливен. Официален сайт — Регистър и описания на читалищата в Община Сливен. https://mun.sliven.bg/chitalishta (достъп: октомври 2026).
  • Central and Eastern European Online Library (CEEOL). Научен архив и база данни за индексирани академични публикации.
  • Blog№7. Вторичен популярен източник (ползван изключително за регистриране и предаване на съществуващи оценки и историографски систематизации на изследователи).

III. Библиография

  • Аврамова, В., Р. Петрова-Василева. Биобиблиографски указател „Добри Чинтулов“, посветен на 200 години от рождението на бележития сливенец. — Библиотека, 2022, № 6.
  • Аретов, Н. Одеският литературен кръг от 40-те години на XIX в. и след това (Д. Чинтулов, В. Друмев, Св. Миларов). — В: Русев 2023, 35–54.
  • БТА. 200 години от рождението на Добри Чинтулов в Сливен. Видеорепортаж. https://www.bta.bg/bg/videos/13330
  • Дамянова, Р. Добри Чинтулов — поезия и критически контексти. — В: Русев 2023, 55–64.
  • Михнева, В. Педагогическата дейност на Добри Чинтулов в Сливен. — В: Русев 2023, 176–185.
  • Община Сливен. Читалища в Община Сливен. https://mun.sliven.bg/chitalishta (достъп: октомври 2026).
  • Русев, И. (ред.). Будителският XIX век на българите. Сборник с научни статии, посветен на 200-годишния юбилей от рождението на Добри Чинтулов. София: Център за стопанско-исторически изследвания, 2023. 308 с. ISBN 978-619-00-1679-3.
  • Русев, И. Добри Чинтулов и неговите два вековни юбилея в родния Сливен. — В: Русев 2023, 7–13.
  • Спасова, А. Новобългарското светско образование и ролята на ръкописните учебници: Добри Чинтулов и Найден Геров. — В: Русев 2023, 85–102.
  • Цветанов, Бл. Литературното наследство на Добри Чинтулов. — Blog№7, 30.04.2012. https://blog-number-seven.blogspot.com/2012/04/blog-post.html
  • Чинтулов, Д. Стани, стани, юнак балкански. София: Български писател, 1986.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

неделя, 25 октомври 2026 г.

Ряховец: монети и всекидневие | Rada Evtimova

 (Ryahovets: Coins and Daily Life)

Крепостта „Ряховец“: нумизматични данни за хронологията, паричното обръщение и всекидневието (XII – XIII в.)

 (Ryahovets Fortress: Numismatic Evidence for Chronology, Monetary Circulation and Daily Life, 12th – 13th Centuries)


1. Резюме (Abstract)

Статията обобщава публикуваните данни за средновековната крепост „Ряховец“ при Горна Оряховица, получени при проучванията от 1985 – 1991 г. и от 2015 – 2017 г. Изложението използва доклада за проучването през 2015 г. (Петракиев, Иванова 2016) и статистическия и хронологичен анализ на 1028 монети от шест сектора на обекта, публикуван от Илиян Петракиев (2018). Монетите са разпределени по локализация – източна, северна и западна порта, северна крепостна стена, вътрешна част на крепостта и църква №1. Данните очертават два периода на интензивно обитаване: III – V в. и края на XII – 60-те години на XIII в. Във втория период преобладават латинските имитации от малък модул, тип А, и нарязаните и обезличени монети от 1204 – 1257 г. Жилищни структури от две последователни фази при северната крепостна стена съответстват на тази хронология. Паричното обръщение спира около 1257 г., преди началото на интензивното монетосечене при цар Константин Асен. Статията съпоставя резултатите със столицата Търновград и очертава изводите за всекидневния стокообмен в крепостта.

Ключови думи: Ряховец; Горна Оряховица; средновековна крепост; нумизматика; латински имитации; парично обръщение; XIII в.

Съдържание

Ряховец: монети и всекидневие
Ряховец: монети и всекидневие
(Ryahovets: Coins and Daily Life)


2. Увод (Introduction)

Крепостта „Ряховец“ се намира на около 7 km северно от Велико Търново и на 3 km западно от Горна Оряховица, върху хълма „Средно бърдо“ – част от северните склонове на Търновските височини. От изток и юг хълмът завършва със скален венец, който осигурява естествена защита, а от север и запад склоновете са стръмни и се спускат към речната тераса на р. Янтра. В доклада от 2015 г. хълмът е определен като част от северните склонове на Арбанашкото плато (Петракиев, Иванова 2016: 703). Местоположението е стратегическо: хълмът е част от северната граница на Старопланинската област с Дунавската низина (Петракиев 2018: 151).

Целта на статията е да събере в един текст публикуваните данни за хронологията на обекта, за разпределението на монетния материал по сектори и за следите от всекидневието – жилищни структури, стокообмен, търговски и ремеслени дейности. Изложението се основава на доклада на Петракиев и Иванова за кампанията през 2015 г. (2016: 703 – 706) и на количествените данни от каталога и таблиците на Петракиев (2018) и на цитираните в тях публикации на Иван Бъчваров, Константин Дочев и други автори.

3. История на проучванията (Research History)

Най-ранните писмени сведения за крепостта са в „История“ на Георги Пахимер, който след битката при р. Скафида споменава „Рахово“ и умалителното „Ряховица“. Крепостта „Рахауч“ е описана и в поемата на Михаел Бехайм от 1460 г. във връзка с похода на крал Владислав III Ягело през 1444 г. Топонимът „Рахауч“ е локализиран при „Ряховица“ от Константин Иречек (Петракиев, Иванова 2016: 703).

Първото подробно описание на крепостта и план на портите принадлежат на Карел Шкорпил (1910: 148, по Петракиев 2018: 153). Шкорпил нарича обекта „Кале пещерите“ и посочва значението му за защитата на Търновград (Петракиев, Иванова 2016: 703). Той отбелязва и малка църква, широка 20 крачки, с развалини от кула с диаметър 10 крачки, североизточно от Главната порта, извън източната крепостна стена; към нея водели стъпала, изсечени в скалата (по Петракиев 2018: 162).

През 1956 г. при Горна Оряховица е открита колективна монетна находка от 10 солида на Ираклий и Ираклий Константин (642 – 648), известна като „Ряховец III“ (Герасимов 1959: 361, по Петракиев 2018: 163).

Систематични археологически проучвания са проведени през 1985 – 1991 г. (Алексиев, Бъчваров 1987: 201 – 203; Алексиев, Вачев 1992). Иван Бъчваров публикува монетите от тези разкопки в поредица от статии (1962, 1984, 1990, 1992) и в монографията „Монети от Ряховец“ (Бъчваров 1994), която съдържа 779 монети от единични находки и 663 монети от колективни находки (по Петракиев 2018: 152). В монографията са включени и монетите от южното подградие и късноантичната сграда на около 300 m югоизточно от крепостта.

Проучванията от 1985 – 1991 г. са организирани в два сектора: крепостни стени (главна порта, източна и западна стена, северна и западна порта, северна бойна кула) и южно подножие. Главната порта е локализирана в югоизточната част на възвишението; на около 80 m западно от северната порта са разкрити основите на мощна четириъгълна кула (Петракиев, Иванова 2016: 703).

След прекъсване от 23 години проучванията са възобновени през 2015 г. В кампаниите 2015 – 2017 г. са изследвани източната и северната порта, западната порта, участъци от северната и западната крепостни стени и вътрешността на крепостта в западната ѝ част; за пръв път са локализирани жилищни структури от две последователни фази на последния период на обитаване (Петракиев, Иванова 2016: 703 – 706; Петракиев 2018: 151). Кампанията през 2015 г. е проведена на 16.06 – 31.07 с научен ръководител И. Петракиев (РИМ – Велико Търново), заместник-ръководител М. Иванова (ИМ – Горна Оряховица) и научен консултант проф. Х. Вачев; нумизматичният материал е обработен от К. Дочев (Петракиев, Иванова 2016: 703). Над 500 монети от тези три сезона са анализирани заедно с материала от 1985 – 1991 г. (Петракиев 2018: 151).

4. Методология (Methodology)

Анализът на Петракиев (2018: 152) обхваща 1028 монети – от старите и от новите проучвания – и ги групира по локализация в шест групи: източна порта, северна порта, западна порта, северна крепостна стена, вътрешна част на крепостта и църква №1. Хронологичното разделение следва модела на Бъчваров: I антични монети (I.1 предримски и I.2 римски, II – VI в.) и II средновековни монети (IX – XIV в.). Средновековните монети са подразделени на византийски (IX – XII в.), български имитации, латински имитации, нарязани и обезличени монети от XIII в., монети на Никейската и Солунската империя, средновековни български монети и монети от XIV в.

Определянето на монетите е извършено със съдействието на Константин Дочев; византийските типове в каталога следват Hendy (1999) и Дочев (1992). Размерите са дадени в милиметри, теглото – в грамове. Каталогът включва единствено монетите от 2015 – 2017 г. (Петракиев 2018: 166).

През 2015 г. е въведена нова планквадратна мрежа с квадранти 20 × 20 m, а проучването е организирано в три сектора – югоизточна порта, северна порта и вътрешна част на крепостта – с цел изясняване на строителните етапи на фортификациите и уточняване на стратиграфията (Петракиев, Иванова 2016: 703). Стратиграфските наблюдения са използвани, където контекстът е документиран: за жилищните структури при северната крепостна стена монетите са разгледани по фази А и Б и са представени с диаграма по години (Петракиев 2018: 160, фиг. 1). Количественото разпределение по политически формации и интензитетът на паричното обръщение по периоди са представени с диаграми (фиг. 4 и 5; Петракиев 2018: 165).

5. Основни резултати (Main Results)

5.1. Състав на монетния материал

От 1028 монети един екземпляр е предримски (0,10 %), 81 са римски (7,87 %) и 947 са средновековни (92,03 %) (Петракиев 2018: 162, фиг. 2). По периоди разпределението е следното: от разкопките 1985 – 1991 г. произхождат 530 монети (28 римски и 502 средновековни), а от 2015 – 2017 г. – 498 монети (53 римски и 445 средновековни) (Петракиев 2018: 152, табл. 1).

5.2. Разпределение по сектори

  • Източна порта: 32 монети, от които 27 от първите и 5 от новите проучвания. Портата има няколко етапа на изграждане и три последователно затварящи се двукрили врати (Петракиев 2018: 152 – 153).
  • Северна порта: 54 монети, от които 48 от първите проучвания и 6 от вторите. Укреплението е масивно, близо до североизточния ъгъл на крепостта, с вероятна надвратна кула (Петракиев 2018: 156).
  • Западна порта: 93 монети; през 2016 г. е проучено пространството северно и източно от портата (Петракиев 2018: 156 – 157).
  • Северна крепостна стена: 258 монети от кампаниите 2016 – 2017 г., получени от шест квадрата в северозападния ъгъл на крепостта (Петракиев 2018: 152, 158).
  • Вътрешна част на крепостта: 224 монети от същите кампании (Петракиев 2018: 152, 158).
  • Църква №1: 190 монети от първите проучвания (Петракиев 2018: 152, 161).

5.3. Структура на средновековния материал

От 944 средновековни монети, обхванати от диаграмата по политически формации, 53,81 % са латински имитации, 18,01 % – нарязани и обезличени монети от 1204 – 1257 г., 9,32 % – монети на Солунската империя, 6,99 % – български имитации, 6,67 % – византийски монети, 2,97 % – монети на Българското царство, 1,16 % – монети на Никейската империя и 1,06 % – други монети от XIV – XV в. (Петракиев 2018: 165, фиг. 4). Най-многобройни са латинските имитации от малък модул, тип А, от серията А–Н (1208 – 1250), документирани във всички сектори (Петракиев 2018: 155, табл. 4).

5.4. Колективни находки

В района на западната порта е открита през 1989 г. находка „Ряховец VIII“ от 35 билонови монети, сечени през XII в.: 5 на Мануил I Комнин, 1 на Андроник I Комнин, 13 на Исак II Ангел и 16 на Алексий III Ангел; датировката е 1199 – 1200 г. (Бъчваров 1994: 119 – 120, по Петракиев 2018: 157). При църква №1 са документирани находките „Ряховец IX“ (21 монети, XIII в.), апсидна находка от 142 монети, „Ряховец X“ и „Ряховец XII“ (32 билонови номизми, XII – XIII в.) (Бъчваров 1994: 120 – 126, по Петракиев 2018: 161). Находката „Ряховец VII“ от 8 монети от фолиси на Анастасий I и Юстиниан I с обща стойност около 320 нумии е открита в южния район на крепостта (Бъчваров 1992: 43 – 44, по Петракиев 2018: 163).

5.5. Проучване през 2015 г.

Югоизточната (главна) порта, кв. CXV и CXVI, е ориентирана ЮИ – СЗ, с обща дължина 15,80 m и е затваряна от три последователни врати. При югозападната страница са разграничени три строителни преустройства, датирани най-общо в XIII – XIV в.; конструктивна връзка между втората и третата врата няма, като третата е най-късна и част от последното преустройство. При североизточната страница са установени четири преустройства със същата датировка. Втората врата е изградена върху плитки основи от големи каменни блокове, вкопани в културен пласт от ранножелязната епоха. В този пласт е разкрит зид от необработени камъни без спойка, запазен до 1,00 m, а на около 0,40 m под него – куполна пещ със засводен вход, вероятно от същия период. Третата врата е апликирана към лицето на стената от грубо обработени камъни с бедна хоросанова смес (Петракиев, Иванова 2016: 703).

Северната порта, кв. XXXVI, е ориентирана С – Ю, с дължина 6,20 m и е затваряна от две последователни двукрили врати. Страниците са фундирани директно върху скалата, която служи и за настилка; поради денивелацията от южната страна първоначално са изградени подравнителни зидове с надлъжни и напречни сантрачи. Оси на врати са открити само при втората врата и не са конструктивно свързани с градежа – част са от по-късно преустройство. Сондаж пред вътрешното лице на северната стена показва основи в мека пръст на 0,80 – 1,00 m над скалата, от големи необработени блокове с хоросан, изравнени с напречни сантрачи (Петракиев, Иванова 2016: 703 – 704).

Сондаж 4 × 4 m в кв. LIV във вътрешността на крепостта, на дълбочина 1,50 – 1,70 m, разкрива пласт, изравняващ скалната повърхност, с частично запазено огнище и осем добре запазени керамични съда, вероятно от бронзовата епоха. Проучените площи са засипани, а архитектурните останки покрити с хидроизолационни материали (Петракиев, Иванова 2016: 704).

6. Анализ и интерпретация (Analysis and Interpretation)

6.1. Два периода на обитаване

Нумизматичните данни очертават два периода на интензивно обитаване: III – V в. и края на XII – 60-те години на XIII в. (Петракиев 2018: 162, фиг. 2). Римските монети от II – V в. представят монетосеченето на 22 императори, като най-интензивният стоков обмен по тези данни е през IV – V в. (Петракиев 2018: 162, фиг. 3). Присъствието на късноантично селище на хълма се подкрепя от строителна и битова керамика и от късноантичната вила в южното подножие, изградена в края на III в. и просъществувала до края на IV в. (Владкова, Бъчваров 1994: 52, по Петракиев 2018: 163).

6.2. Жилищни структури и фази А и Б

Две жилищни структури при северната крепостна стена показват два последователни хронологични етапа. Късната фаза А обхваща периода от втората четвърт на XIII в. до 1257 г., ранната фаза Б – периода от края на XII до втората четвърт на XIII в. (Петракиев 2018: 158, 160). Във фаза А преобладават латинските имитации от малък модул, тип А, както и нарязаните и обезличени монети от 1250 – 1257 г. Във фаза Б латинските и българските имитации са по-ясно изразени в началния етап на орязване. Фазите са сравнително кратки периоди на обитаване (Петракиев 2018: 160, 164).

6.3. Парично обръщение и всекидневен стокообмен

Статистиката показва плавно навлизане на металните пари в паричното обръщение от последната четвърт на XII в. и най-голям интензитет на използване към втората четвърт на XIII в. (Петракиев 2018: 164, фиг. 5). След смъртта на цар Иван Асен II през 1241 г. и особено след 1246 г. политическата, икономическата и паричната криза довежда до хиперденевалвация. Наложилата се употреба на пари в стоковия обмен принуждава населението да нарязва циркулиращите медни монети на няколко части, за да увеличи броя им; след задълбочаването на кризата към 1250 – 1256 г. голяма част от използваните медни монети достигат толкова ниско тегло, че са изхвърлени от обръщение (Дочев 2017: 40, по Петракиев 2018: 164).

За разлика от грубото и хаотично нарязване в повечето градове и селища, на „Ряховец“ монетите от този период носят белези на грижливо и шаблонно нарязване на квадратчета и триъгълничета. Наблюдението на Константин Дочев свързва това с дейността на куюмджийски занаят, изпълнявал функцията и на сарафи (Петракиев 2018: 158, 164). Така монетният материал свидетелства за търговски и обменни дейности в самата крепост.

6.4. Следи от по-ранни епохи

Една бронзова имитативна монета на Одесос от тип II (II – I в. пр. Хр.) е открита в насип; от южното подножие произхождат още 7 бронза и 18 оловни имитации на одеските монети (Бъчваров 1994: 10, по Петракиев 2018: 158). Към най-ранните антични монети принадлежат три бронзови екземпляра с името на Филип II, една сребърна монета, отнесена условно към монетосеченето на Дамастион, и две колективни находки с тетрадрахми на Александър III и Филип III Аридей (Бъчваров 1994: 9, 114, по Петракиев 2018: 159). Ранножелязният пласт и куполната пещ под портата (Петракиев, Иванова 2016: 703) и огнището с керамика в кв. LIV (Петракиев, Иванова 2016: 704) допълват картината за по-ранното обитаване на хълма. Над дузина амфорни печати от III – I в. пр. Хр. от двете кампании на Главната порта документират селище от късножелязната епоха (Петракиев 2018: 159).

7. Сравнителен анализ (Comparative Analysis)

Статистическите данни за „Ряховец“ са съпоставени от Петракиев (2018: 164) с данните за столицата Търновград и други по-големи градове и показват напълно сходен характер на паричното обръщение. Стокови и парични отношения се развиват паралелно с нуждата на българското стопанство от допълнителни парични знаци, особено след 1204 г., което води до масово навлизане и използване на български и латински имитативни монети в периода 1204 – 1261 г. (Дочев 2017: 30 – 33, фиг. 1 – 9, по Петракиев 2018: 164). В „Ряховец“ преобладава броят на латинските имитации, преди всичко от малък модул тип А.

Одеските имитации от тип II имат аналогии на платото между Провадия и Севлиево и южно от Стара планина в Котленския и Сливенския балкан; на изток от Провадия и в околностите на Одесос имитации от този тип не са известни (Петракиев 2018: 158, бел. 6).

8. Специфики и научен контекст (Specifics and Scholarly Context)

Обектът се отличава с ясно определена стратиграфия на два последователни жилищни етапа и с голямо количество монети от кратък период от около шест десетилетия. Римските монети присъстват във всички сектори, като при Главната и Западната порта към тях се добавят три по-късни монети – на Константин Асен (1257 – 1277), Иван Александър (1331 – 1371) и Иван Шишман (1371 – 1395) (Петракиев 2018: 156 – 157). Поради липсата на контекст тези екземпляри се отнасят към случайни загубвания.

Монета на Константин Асен от тип III „Царят на кон“, открита в квадрант LXVI при улична комуникация от западната порта към вътрешността на крепостта, е единствената до 2017 г. по-късна от 1257 г. находка от новите проучвания; по Дочев (2009) типът се датира в 1290 – 1300 или 1360 – 1370 г. Затова монетата не се използва като доказателство за продължаване на обитаването след 1257 г. (Петракиев 2018: 159). Трасето на комуникацията се насочва към южната тераса, където вероятно е църква №1, функционирала по Бъчваров и през XIV в.; късните монети при портите и трасето се свързват с използването на храма или околното пространство след края на жилищния живот в крепостта (Петракиев 2018: 159).

9. Интегративен научен дискурс (Integrative Scholarly Discourse)

Данните от стратиграфията, архитектурата и нумизматиката сочат една и съща хронологична рамка. Жилищните структури при северната стена, големите групи латински имитации и нарязаните монети от 1250 – 1257 г. принадлежат на последния етап от обитаването на крепостта. Внезапното прекъсване на монетната циркулация след 1257 г., преди началото на интензивното монетосечене на Константин Асен, който благодарение на многомилионната си емисия от медни монети временно спира хиперденевалвацията от периода 1247 – 1257 г., съвпада със заключението на последните археологически проучвания за прекъсване на селищния живот към 1257 г. (Дочев 2009: 60, по Петракиев 2018: 165).

Църква №1 е единственият сектор с данни за по-късна дейност. Бъчваров датира два гроба в нея в 30 – 40-те години на XIV в. по две монети на Иван Александър с Михаил Асен, поставени като Харонов обол, и допуска възстановяване на храма (Бъчваров 1994: 53 – 55, по Петракиев 2018: 161). Колективната находка „Ряховец IX“ от 1265 – 1268 г. според Бъчваров свързва зазиждането на монетите с подновяване на църквата в началото на XIV в. Петракиев (2018: 161) отбелязва, че въпросът за съществуването на храма след 1257 г. зависи от стратиграфията на тези находки, която не е напълно изяснена.

Продължаването на проучванията в пластовете под жилищата, които маркират ранната фаза Б, ще даде данни за по-ранен средновековен етап на обитаване (Петракиев 2018: 160).

10. Заключение (Conclusion)

Публикуваните данни за „Ряховец“ очертават два периода на интензивно обитаване – късноантичен (III – V в.) и средновековен (края на XII – 60-те години на XIII в.). Средновековният период се състои от две кратки фази А и Б със сходен монетен състав, в който преобладават латинските имитации от малък модул, тип А, и нарязаните монети от 1204 – 1257 г. Грижливото и шаблонно нарязване на монетите свидетелства за обменна дейност в самата крепост. Паричното обръщение прекъсва около 1257 г. Статистиката на 1028 монети по сектори осигурява основа за по-нататъшно съпоставяне с други обекти от региона и за датиране на следващите структури, проучвани при крепостта.

11. Източници (Sources)

I. Институционална база

  • Регионален исторически музей – Велико Търново (издател на „Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново“)
  • Национален археологически институт с музей при БАН (издател на „Археологически открития и разкопки“)

II. Дигитални платформи

III. Библиография

Пряко ползвана публикация:

  • Петракиев, И. 2018. Статистически и хронологически анализ на монетите от средновековната крепост „Ряховец“. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 14, 151 – 170, табло XLIII – XLVI.

Литература, цитирана по Петракиев (2018):

  • Алексиев, Й., Бъчваров, И. 1987. Разкопки на крепостта Ряховец при Горна Оряховица. – Археологически открития и разкопки през 1986. Разград, 201 – 203.
  • Алексиев, Й., Вачев, Х. 1992. Средновековната крепост „Ряховец“ при Горна Оряховица. – Известия на Историческия музей Велико Търново 7, 7 – 40.
  • Бъчваров, И. 1990. Колективни монетни находки от крепостта Ряховец при Г. Оряховица. – Нумизматика 3, 32 – 43.
  • Бъчваров, И. 1992. Монетни находки от крепостта „Ряховец“. – Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново 7, 41 – 58.
  • Бъчваров, И. 1994. Монети от Ряховец. Габрово.
  • Владкова, П., Бъчваров, И. 1994. Късноантична сграда край Горна Оряховица. – В: Сборник Ряховец. Велико Търново, 45 – 56.
  • Герасимов, Т. 1959. Колективни находки на монети през 1956 г. – Известия на Археологическия институт 22, 356 – 366.
  • Дочев, К. 1992. Монети и парично обръщение в Търново XII – XIV в. Велико Търново.
  • Дочев, К. 2009. Каталог на българските средновековни монети XIII – XIV век – типове, варианти, цени. Велико Търново.
  • Дочев, К. 2017. Монети от византийската фамилия Палеолози в паричното обръщение на българската държава 1259 – 1396. Велико Търново.
  • Петракиев, И., Иванова, М. 2016. Средновековна крепост „Ряховец“, гр. Горна Оряховица. – Археологически открития и разкопки през 2015. София, 703 – 706.
  • Шкорпил, К. 1910. План на старата българска столица Велико Търново. – Известия на българското археологическо дружество 1, 121 – 154.
  • Hendy, M. 1999. Catalogue of the Byzantine Coins in the Dumbarton Oaks Collection and in the Whittemore Collection, Volume 4. Alexius I to Michael VIII (1081 – 1261). Washington, D.C.: Dumbarton Oaks Research Library and Collection.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

събота, 24 октомври 2026 г.

Сравнителен и геополитически анализ | Rada Evtimova

Сравнителен и геополитически анализ ( Comparative and Geopolitical Analysis)

7.2. Сравнителен и геополитически анализ

България и Византия – между зависимост и равнопоставеност; преславските книжовници и Каролингският ренесанс; идеологическите употреби на историята на писмеността и покръстването

А. Въведение и исторически контекст

След критичния разбор на националните митове в раздел 7.1 настоящият раздел поставя България в сравнителна и геополитическа рамка. Той разглежда три свързани въпроса. Първият е как трябва да се оцени отношението между България и Византия през IX–X в.: като културна зависимост, като равнопоставено съперничество, или като диалектика на заемане и съпротива. Вторият е сравнението между преславската книжовна среда и Каролингския ренесанс на Запад, два съвременни опита на ранносредновековни държави да изградят културно ядро чрез писмеността. Третият е как историята на писмеността и покръстването се използва за идеологически цели от XIX до XXI в. Целта е тезата за България като цивилизационен донор да бъде формулирана така, че да издържи сравнение с други средновековни културни центрове и да се разграничава от политическите употреби на миналото.

                                             

Сравнителен и геополитически анализ
Сравнителен и геополитически анализ
( Comparative and Geopolitical Analysis)

Б. Аналитично ядро и аргументация

1. България и Византия: диалектика на културния конфликт и културното заемане

Българската книжовна и държавна култура от IX–X в. се развива в постоянен диалог с Византия. Покръстването през 864 г. въвежда България в християнското пространство, а литургичният и каноничен модел се оформя върху византийски образци. Княз Симеон е изпратен като юноша в Константинопол, където получава образование. Византийските хроники го определят като „полуелин". Според Пламен Павлов (с. 81 в посочената книга) изразът означава „почти равен на древните елински мъдреци" и е най-високата похвала за интелектуалец по онова време. Заемането на византийски образци е предпоставка за равнопоставеното съперничество, защото Симеон познава добре същата идеологическа система, на чиито принципи оспорва византийското първенство.

Конфликтът достига върха си в претенциите на Симеон към императорската титла. Дипломатическата му доктрина е насочена към признаването му за „василевс на българи и ромеи“, а преговорите с патриарх Николай Мистик и император Роман I Лакапин показват, че византийската страна отхвърля тази претенция.През 913 г. Николай Мистик признава Симеон за император на българите, но през 914 г. новото регентство отхвърля споразумението. Според Павлов (с. 72) договореният през 913 г. династичен брак между Константин VII и дъщеря на Симеон е придружен от церемония, при която патриархът поставя върху главата на Симеон свой епириптарий. На 9 септември 924 г. Симеон и Роман Лакапин се срещат на Златния рог и уговарят примирие. Договорът от октомври 927 г. потвърждава границите, българското императорско достойнство и патриаршеския статут на Българската църква и е скрепен с брака на цар Петър с Мария-Ирина, внучка на Роман Лакапин.

Павлов отбелязва, че доводите на самия Симеон са запазени само през писмата на неговите византийски опоненти и затова могат да бъдат реконструирани само частично (с. 66–67). Като условни възможни насоки той посочва три: Симеон като законен владетел на „ромейския Запад", като „духовен син" на император Лъв VI и като представител на „богоизбрани" българи. За тази схема авторът пише, че „е повече от условна" (с. 68). Патриарх Николай Мистик възразява през 923 г., че „целият Запад принадлежи на ромейската власт" (цитирано от Павлов, с. 69). Павлов посочва още, че върху печатите си Симеон се представя като „миротворен василевс" подобно на Юстиниан Велики (с. 82). Тези факти показват, че българската държава усвоява византийски идеологически понятия и ги използва в спор с империята.

Изводът е, че отношението е диалектично. Културната зависимост личи в образците, жанровете и идеологическите понятия. Равнопоставеността се проявява в държавната инициатива, в създаването на собствена книжовна среда на славянски език и в успеха на Симеон да получи признание за императорската титла и патриаршията. Преславската среда превежда и преработва византийските образци за славянска аудитория. Иван Божилов, цитиран от Павлов (с. 83), говори за „Преславска цивилизация" и определя Велики Преслав като „домашен" български Цариград.

2. Преславските книжовници и Каролингският ренесанс

Каролингският ренесанс е културно възраждане във Франкската империя при Карл Велики и Людовик Благочестиви. Програмни документи на реформата са „Admonitio generalis" от 789 г. и „Epistola de litteris colendis", изпратено до манастирите. Алкуин Йоркски ръководи Дворцовото училище в Аахен от 782 до 796 г. и подпомага въвеждането на учебната програма на тривиума и квадривиума. Реформата създава каролингската минускула, по-ясно писмо със стандартизирани букви и разделяне на думите, и възстановява нормите на класическия латински език. Движението има предимно религиозен мотив: Карл Велики е загрижен, че духовенството притежава слаби познания по латински и затова не може да обучава в Писанието. Каролингските скриптории създават голям брой преписи през IX в., като до днес е запазена малка част от тях. Историците обсъждат самото название „ренесанс", защото процесът е ръководен отгоре и цели correctio, поправяне и приспособяване на по-стари знания.

Прилики между двата процеса:

  • Реформата се организира от владетеля и от неговата дворцова среда (Аахен и Дворцовото училище при франките; Преслав при Борис-Михаил и Симеон), т.е. държавен инкубатор на култура.
  • Програмата има религиозно основание: подготовка на духовенство и богослужение на нормиран език.
  • Пренасяне и преписване на текстове чрез скриптории и манастирски центрове.
  • Графична реформа: каролингската минускула на Запад, графичният преврат към кирилицата в Преслав.
  • Стандартизация на книжовния език: нормиран латински на Запад, нормиран старобългарски език като език на държавата и църквата след Преславския събор от 893 г.

Разлики между двата процеса:

  • Каролингската реформа поправя и разпространява латинския език, който е езикът на Църквата и науката и не е майчин език за населението. Преславската реформа утвърждава славянския разговорен език като богослужебен и литературен език. Така старобългарският език става Lingua Franca и „латинският на Изтока" за православните славяни.
  • Каролингският ренесанс се опира на римското наследство на Запад и на непрекъснатата връзка с Рим. Преславската среда превежда и преработва гръцки образци на нов книжовен език, така че осъществява интелектуален трансфер между две езикови култури.
  • Славянското богослужение среща съпротива, но не от Рим. Според житийната традиция във Венеция през 867 г. Константин-Кирил е атакуван от духовници, които издигат тезата за триезичната ерес (че Бог може да се възхвалява само на еврейски, гръцки и латински). Във Великоморавия съпротивата идва от немското духовенство, свързано със Залцбургската епархия; според една хипотеза именно този кръг лансира тезата за триезичието. Самият Рим санкционира славянската книжнина: папа Адриан II одобрява славянската литургия, а папски актове от 870 и 880 г. я потвърждават. В България книжовната традиция на Кирил и Методий намира устойчива държавна подкрепа.

Сравнението показва, че Преслав и Аахен са два самостоятелни случая на създаване на културно ядро чрез държавна политика върху писмеността. Преславският случай има допълнителна особеност: езикът на реформата е бил достъпен за обществото, чиято култура формира.

3. Геополитически злоупотреби с историята на писмеността и покръстването

Историята на писмеността и покръстването е лесна за политически употреби, защото е свързана с произхода, езика и религията на националните общности. Пет примера илюстрират този риск:

  • XIX в.: епохата на националните възраждания използва средновековното културно наследство като аргумент в националните спорове. Конкретните прояви по страни имат нужда от отделни изследвания и не се разглеждат тук.
  • XX в., социализмът: според Евелина Джевецка (Ewelina Drzewiecka, 2024) в България през 1946–1990 г. кирило-методиевската традиция е пренаписана така, че да съответства на комунистическата идеология, а честванията са организирани като юбилеи. Авторката предлага съпоставка на конкуриращите се юбилейни дискурси, за да бъдат разбрани българо-македонските спорове за първенство по времето на социализма.
  • XXI в., Русия: на 4 ноември 2016 г. Владимир Путин открива паметник на княз Владимир близо до Кремъл. В обръщението си от 2014 г. по повод Крим той определя приемането на православието от княз Владимир като основа, която обединява „народите на Русия, Украйна и Беларус". Шон Грифин (Sean Griffin, 2020) разглежда тези употреби като част от възродена митология за „Светата Рус" и отбелязва, че речите преразказват епизод от Началната руска летопис („Повест за отминалите години").
  • XXI в., България и Северна Македония: спорът за принадлежността на Кирил, Методий, Климент Охридски и цар Самуил е предмет на двустранна историческа комисия. През август 2022 г. комисията препоръчва съвместно честване на Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум Охридски и цар Самуил.
  • Научният принцип: критичният историк съпоставя всяко твърдение за приноса на дадена общност с изворите и с съвременното състояние на науката, независимо дали твърдението го преувеличава или го отрича.

В. Изворова база и историографски дебати

Изворовата база включва писмата на патриарх Николай Мистик до Симеон и на Роман Лакапин, печатите на Симеон, трактата „За буквите" на Черноризец Храбър, житията на Кирил и Методий и преславската книжовна продукция. За Каролингския ренесанс основни свидетелства са „Admonitio generalis" (789), „Epistola de litteris colendis" и ръкописите от скрипториите.

Историографският дебат за България и Византия е между две оценки: по-старата, която подчертава рецепцията на византийски модели, и по-новата, която подчертава самостоятелния принос на преславската книжовна среда. Оболенски описва тази среда като част от „Византийската общност" на православните народи. Павлов предлага отделен казус на спор за произхода: в очерка „Забравен шедьовър на българския Златен век" (с. 76–84) той защитава тезата, че славянският превод на „История на Юдейската война" от Йосиф Флавий има старобългарска, преславска основа. Той посочва, че Иван Дуйчев смята въпроса за първоначалния превод за „открит". Преобладаващата в науката позиция, представена от В. М. Истрин, Н. А. Мещерски (1958) и издателите на Архивския хронограф от 2004 г., определя превода като староруски, от XI–XII в. Павлов отбелязва, че в текста остават много българизми, и приема, че по-късната русификация е естествен процес. Този пример показва, че въпросите за произхода на преводите са предмет на научен спор, който се решава с езиков и текстологичен анализ. Както отбелязва самият автор в предговора, книгата му е предназначена и за по-широк кръг читатели, поради което научният апарат е представен в съкратен вид.

Г. Цивилизационен импулс и трансфер

Сравнителният анализ потвърждава основната теза на изследването. България усвоява византийски образци и ги превръща в самостоятелна книжовна система на славянски език, така че заема собствено място сред културните центрове на епохата. Старобългарският език, литургичният и каноничен модел и книжовният корпус от Преслав и Охрид се пренасят в Киевска Рус и Сърбия чрез първото южнославянско влияние, а търновската книжовна норма стига до Сърбия, Влашко, Молдова и Русия чрез второто южнославянско влияние. Тази общност от културен обмен и държавна опора на славянската писменост се обозначава в настоящото изследване с аналитичното понятие Pax Bulgarica. Критичният подход към политическите употреби на историята предпазва тезата от идеологическо обезценяване. България е цивилизационен донор, защото този трансфер е документиран в ръкописите и институциите, и тази обосновка не зависи от съвременни политически спорове.

Д. Заключение и преход

Сравнителният анализ води до три извода. Първо, отношението между България и Византия съчетава културно заемане, идеологическо съперничество и признато от империята равнопоставено положение след договора от 927 г. Второ, Преславската и Каролингската реформа са сходни по държавния си характер и по графичната и езиковата стандартизация, но се различават по езика, на който се създава книжовността. Трето, историята на писмеността и покръстването се използва политически, затова изисква критичен подход и връщане към изворите. Тези изводи подготвят заключителния раздел на модула, посветен на мястото на средновековното наследство в съвременния разговор за идентичността на Източна Европа.

Библиография

  • Пламен Павлов. „Българското средновековие: познато и непознато" (изд. „Абагар", Велико Търново, 2008). Очерците „Цар Симеон Велики и „историята на древните"" (с. 66–74) и „Забравен шедьовър на българския Златен век" (с. 76–84) са основа за анализа на Симеоновите претенции и за примера със славянския превод на Йосиф Флавий; в предговора авторът посочва, че книгата е предназначена и за по-широк кръг читатели, затова научният апарат е съкратен.
  • Димитри Оболенски. „The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500–1453" (London, 1971; бълг. изд. „Византийската общност (Източна Европа: 500–1453)", София, 2001). Задава рамката на „Византийската общност", с която се съпоставя преславската среда.
  • Francis Dvornik. „Byzantine Missions among the Slavs: SS. Constantine-Cyril and Methodius" (Rutgers University Press, 1970). Съдържа анализ на мисията на Кирил и Методий и на нейното наследство в България.
  • Иван Божилов. „Цар Симеон Велики (893–927): Златният век на средновековна България" (София, 1983). Монография за управлението на Симеон, посочена в библиографията към очерка на Павлов.
  • Рашо Рашев. „Цар Симеон (Щрихи към дейността и делото му)" (София, 2007). Посочена в библиографията към очерка на Павлов като специализиран труд за Симеон.
  • А. Николов. „Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на IX – края на X в.)" (София, 2006). Посочена в библиографията към очерка на Павлов за политическите идеи на епохата.
  • Иван Божилов, Васил Гюзелев. „История на средновековна България VII–XIV век" (изд. „Анубис", 1999). Обща академична рамка за хронологията на българо-византийските отношения.
  • Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (изд. „Наука и изкуство", София, 1972). Изследвания върху политическата и културната история на средновековна България.
  • Rosamond McKitterick. „The Carolingians and the Written Word" (Cambridge University Press, 1989). Разглежда писмеността и книжовността в Каролингската държава и подпомага сравнението с Преслав.
  • Ewelina Drzewiecka. „Cyrillo-Methodian Anniversaries in the Context of Socialism (Ideological Functions, National Uses, and Research Perspectives)" (Konštantínove listy / Constantine's Letters, vol. 17, no. 1, 2024, p. 122–131). Анализира идеологическото използване на кирило-методиевските юбилеи в социалистическа България.
  • Sean Griffin. „Putin's Medieval Weapons in the War against Ukraine" (в: Studies in Medievalism XXIX: Politics and Medievalism, ed. Karl Fugelso, Boydell & Brewer, 2020, p. 13–20). Разглежда политическата употреба на средновековната история на Рус и покръстването при Владимир в съвременна Русия.
ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

Историографски спорове и митове за кирилицата | Rada Evtimova

 (Historiographical debates and myths about Cyrillic.)

7.1. Историографски спорове и митове

А. Въведение и исторически контекст

Първите шест модула на изследването проследиха как средновековна България създава, кодифицира и предава на съседите писмена и книжовна система, а после я съхранява в условията на бездържавност. Всяка такава теза е изложена на два риска. Единият е романтичното преувеличаване на българския дял, което превръща научния анализ в национален мит. Другият е подценяването му, което се наблюдава в част от чуждата историография. Настоящият раздел открива модула за критичния дискурс и разглежда три спорни въпроса: границата между националния мит и историческата реалност, дебата за произхода на кирилицата и различните тълкувания на понятието „славянска" или „българска" цивилизационна мисия. Целта е твърденията за България като цивилизационен донор да бъдат защитими пред международната научна общност.

               

Историографски спорове и митове за кирилицата
 Историографски спорове и митове за кирилицата 
(Historiographical debates and myths about Cyrillic.)

Б. Аналитично ядро и аргументация

1. Национален мит и историческа реалност

Националният мит възниква, когато един действителен принос се представя извън изворите: като единствен, като безусловен или като резултат от съзнателен замисъл, за който няма свидетелства. Историческата реалност е по-сложна. Българската държава на IX–X в. приема и развива славянската писменост в държавна среда, но го прави в условията на постоянно съперничество и взаимодействие с Византия, а книжовните центрове в Преслав и Охрид работят върху византийски образци. Понятия като интелектуален трансфер и цивилизационен донор описват реален процес само ако се свържат с конкретни факти: школи, преводи, ръкописи и носители на традицията.

Подценяването е обратната грешка. Когато чуждата наука разглежда книжовния подем на България само като периферия на византийския свят, тя пренебрегва самостоятелните постижения на преславската и охридската школа и държавната воля, която ги поддържа. Затова критичният подход изисква два вида проверка. Всяко твърдение за българския принос се съпоставя с изворите, и всяко отричане на този принос се съпоставя със същите извори. Така националният мит и подценяването са две симетрични опасности, а не два идеологически лагера.

2. Дебатът за произхода на кирилицата

Традиционното и най-популярно схващане свързва кирилицата с Константин-Кирил Философ, чието име тя носи. Научното състояние на въпроса е по-сложно. Трактатът „За буквите" на Черноризец Храбър приписва създаването на славянската азбука на Константин-Кирил и говори за азбука от 38 букви, която научно се отъждествява с глаголицата. Кирилицата се оформя по-късно, като основа ѝ е гръцкото унциално писмо, допълнено със знаци за специфичните славянски звукове, свързани с глаголическата традиция.

Според водещото в науката мнение систематизирането на кирилицата е свързано с Преславския книжовен кръг и с Преславския събор от 893 г., когато старобългарският език е утвърден като богослужебен и държавен. Преславската школа употребява кирилица в началото на X в. и бързо се отдалечава от глаголицата, а охридската среда задържа глаголицата по-дълго. Това разграничение обяснява защо Преслав се възприема като център на кирилската графика, без да се омаловажава Охрид като самостоятелен книжовен стълб.

Като хипотеза на западната славистика се посочва тезата на Хорас Лънт, според която кирилското писмо възниква първоначално в гранични области на гръцко християнско влияние сред славяните, преди да бъде систематизирано от славянски книжовник. При тази хипотеза преславската държавна среда не е мястото на първото зараждане на писмото, а мястото на неговата кодификация и институционализиране. И двата подхода поставят Преслав в центъра на утвърждаването на кирилицата.

Българската традиция често свързва оформянето на кирилицата със св. Климент Охридски или с Константин Преславски, но за индивидуално авторство няма пряко изворово потвърждение. Най-ранният датиран кирилски надпис е Крепчанският надпис от 921 г., намерен в района на Преслав. Затова най-защитимата позиция пред международната медиевистика е следната: кирилицата е резултат от колективна книжовна работа на преславския държавен и духовен елит, описвана от науката като графичен преврат спрямо по-ранната глаголическа традиция.

3. „Славянска" или „българска" цивилизационна мисия

Историографските школи подхождат различно към въпроса дали мисията на Кирил и Методий и нейното продължение в България трябва да се разглежда като общославянско или като специфично българско явление. Като общи тенденции, руската историографска традиция по-често подчертава общославянския и общоправославния характер на процеса, а българската акцентира върху ролята на българската държава като институционален приемник и разпространител на славянската писменост. Западната историография (Франсис Дворник, Димитри Оболенски) поставя мисията в рамките на византийското културно влияние и описва южните и източните славяни като част от т.нар. „Византийска общност" (Byzantine Commonwealth). Рикардо Пикио въвежда понятието Slavia Orthodoxa за общото културно пространство на православните славяни. Тези подходи не се изключват взаимно: България действа като конкретен държавен инкубатор на общославянска традиция, а понятието Pax Bulgarica описва тази общност на културен обмен като аналитична рамка на настоящото изследване.

В. Изворова база и историографски дебати

Изворовата база включва трактата „За буквите" на Черноризец Храбър, Пространните жития на Кирил и Методий, Пространното житие на Климент Охридски, Крепчанския надпис от 921 г., преславските и охридските ръкописи и византийските хроники. Съчиненията на Теофилакт Охридски дават двойствена картина: в писмата му личи византийско отчуждение от местната среда, а в Пространното житие на св. Климент е изграден положителен образ на българската просвета. Тази двойственост е причина изворът да се чете критично и с оглед на жанра и целта на всеки текст.

Основни научни рамки дават изследванията на Дворник и Оболенски, трудовете на Иван Дуйчев и Васил Златарски, анализът на средновековната историопис от Милияна Каймакамова и обобщаващите трудове на Иван Божилов и Васил Гюзелев. Българската популярна и научна литература за златния век е представена и в очерците на Пламен Павлов. Историографският дебат е между две оценки: по-старата, която акцентира върху рецепцията на византийски модели, и съвременната, която обособява самостоятелния принос на преславската и охридската школа.

Г. Цивилизационен импулс и трансфер

Критичният разбор не отслабва тезата за цивилизационната роля на България, а я прави научно устойчива. Фактите, които не зависят от спора за произхода на кирилицата, остават непроменени: Преславският събор утвърждава старобългарския език като богослужебен и държавен; книжовният корпус от Преслав и Охрид достига до Киевска Рус и Сърбия чрез първото южнославянско влияние; търновската правописна норма достига до Сърбия, Влашко, Молдова и Русия чрез второто южнославянско влияние. България е цивилизационен донор, защото тези трансфери са документирани в ръкописната традиция, а не защото отделна личност е изнамерила графичната система. Старобългарският език, наричан още „латински на Изтока", е Lingua Franca на православния славянски свят. Тази формулировка е достатъчно ограничена, за да издържи критика, и достатъчно ясна, за да обясни приобщаването на Източна Европа към християнската писменост.

Д. Заключение и преход

Разглеждането на спорните въпроси води до три извода. Българският принос е реален и документиран, но не бива да се представя извън изворите. Оформянето на кирилицата е процес на колективна кодификация в преславската среда, а не единичен акт. Различията между руската, българската и западната школа са различия в акцента и в интерпретационната рамка, а не в основните факти. Този критичен подход подготвя следващите раздели на модула, посветени на сравнителните анализи.

Библиография

  • Francis Dvornik. „Byzantine Missions among the Slavs: SS. Constantine-Cyril and Methodius" (Rutgers University Press, 1970). Основен западен труд за мисията на Кирил и Методий, на който се опира сравнението между западната и българската гледна точка.
  • Dimitri Obolensky. „The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500–1453" (London, 1971). Класическо западно изследване на византийско-славянските отношения и на понятието „Византийска общност".
  • Иван Дуйчев. „Българско средновековие" (изд. „Наука и изкуство", София, 1972). Изследвания върху културната история и книжовното дело на средновековна България.
  • Васил Златарски. „История на българската държава през средните векове". Класически труд на българската историографска школа за политическата и културната история на периода.
  • Пламен Павлов. „Българското средновековие: познато и непознато" (изд. „Абагар", Велико Търново). Очерци върху личности и събития от българското средновековие, отнасящи се до разглеждания период.
  • Милияна Каймакамова. „Българска средновековна историопис" (София, 1990). Анализ на средновековното историческо съзнание, свързан с въпроса за митовете и историческата реалност.
  • Иван Божилов, Васил Гюзелев. „История на средновековна България VII–XIV век" (изд. „Анубис", 1999). Академична рамка за периода, към която препраща общото изложение на фактите.
  • Илка Петкова. „Теофилакт Охридски за българските земи: между въображаемото и реалното" (статия, journals.uni-vt.bg). Разглежда образа на българските земи у Теофилакт и подпомага критичното четене на неговите съчинения.
ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

Популярни публикации