„Царственикъ“ (1844) на Христаки Павлович | Rada Evtimova

 "Tsarstvenik" (1844) by Hristaki Pavlovich

„Царственикъ“ (1844) на Христаки Павлович: преработката на Паисиевата история и нейната печатна рецепция

(The "Tsarstvenik" (1844) of Hristaki Pavlovich: The Adaptation of Paisius' History and Its Printed Reception)

Фокус: Текстологична редакция, източников състав и роля на печатната книга в канонизацията на възрожденския исторически разказ

Резюме (Abstract)

Настоящото изследване е посветено на първото отпечатано издание на Паисиевата историографска концепция — „Царственникъ или история болгарская“, съставено и публикувано от възрожденския книжовник и педагог Христаки Павлович в Будим през 1844 г. Чрез прилагане на текстологичен, книговедски и компонентен анализ се проследява трансформационният път на историческия текст от неговата ръкописна традиция (Зографската преправка от 1785 г. и Белочерковския препис) към печатния формат. Изследването дефинира спецификите на Павловичевата интервенция, изразяващи се в съкращаване на полемичните пасажи, езиково осъвременяване и структурна систематизация на владетелските хронологии. Анализиран е източниковският състав на компилацията, включващ рефлексии от Мавро Орбини, Цезар Бароний, византийските хронографи и домашното летописание. Специално внимание е отделено на печатната рецепция чрез училищната мрежа и спомоществователството, като се изяснява механизмът за канонизиране на историческата памет в новобългарското общество през първата половина на XIX век.

Ключови думи: Христаки Павлович, Царственик, Паисий Хилендарски, Зографска преправка, печатна рецепция, текстология, Българско възраждане

Съдържание

• 1. Увод: Просвещенски контекст и изследователски въпроси
• 2. История на проучванията: Историографски преглед
• 3. Методология и критичен апарат
• 4. Източников състав и компилативен метод
• 5. Текстологичен анализ: Редакторската намеса на Христаки Павлович
• 6. Печатна рецепция и училищно приложение (1844–1878 г.)
• 7. Сравнителен анализ: Ръкописна vs. Печатна канонизация
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

„Царственикъ“ (1844) на Христаки Павлович
"Tsarstvenik" (1844) by Hristaki Pavlovich

1. Увод: Просвещенски контекст и изследователски въпроси

Отпечатването на „Царственникъ или история болгарская“ от Христаки Павлович в Университетската печатница в Будим през 1844 г. маркира повратна точка в развитието на новобългарската култура (Павлович 1844; Бонева 2002: 45). В продължение на повече от осем десетилетия Паисиевата „История славяноболгарская“ (1762 г.) циркулира предимно в ръкописна среда, ограничена в рамките на около 60 известни днес преписа (Райков 1998: 112). Тази затвореност на ръкописната традиция възпрепятства масовото и стандартизирано възприемане на историческото знание.

Христаки Павлович (1804–1848) — дупнишки книжовник, възпитаник на Рилската школа и дългогодишен учител в Свищов — предприема институционализиране на историческия текст, превръщайки го в печатен учебник за възрожденските взаимни и класни училища. Основният изследователски въпрос в настоящото проучване е свързан с характера на тази трансформация: как текстологичните съкращения, систематизацията на съдържанието и преходът от ръкопис към печатен тираж променят рецепцията на средновековното минало и кои са филологическите механизми за изграждане на възрожденския исторически канон.

2. История на проучванията: Историографски преглед

Научният интерес към „Царственика“ започва още през втората половина на XIX век. Васил Априлов и Марин Дринов първи обръщат внимание на компилативния характер на книгата и на връзката ѝ с Паисиевия оригинал (Дринов 1871: 88). В началото на XX век академик Васил Златарски поставя началото на системното текстологично изучаване на Паисиевите преписи, като дефинира „Царственика“ като модифицирана рефлексия на Зографската преправка от 1785 г. (Златарски 1914: 34).

През втората половина на XX век Боян Пенев и Петър Динеков анализират книжовното дело на Христаки Павлович в контекста на Свищовското просветно средище (Динеков 1972: 154). В съвременната историография Димитър Цанев проследява развитието на възрожденската историография и ролята на учебната книжнина за формирането на национално съзнание (Цанев 1989: 97). Особено важен вноска прави проф. д-р Вера Бонева, която изследва конкретно публичното функциониране и печатната рецепция на Паисиевия текст през XIX в. (Бонева 2002). Філологическите измерения на междутекстовите връзки и компилативните стратегии са теоретизирани в трудовата продукция на проф. Клео Протохристова (Протохристова 1997: 62).

3. Методология и критичен апарат

Прилагаме интердисциплинарен подход, съчетаващ текстологичен анализ, сравнително-исторически метод, археографска описателност и книговедски анализ на старопечатната книга. Текстът на „Царственика“ се разглежда през призмата на следните методологически оси:

• Първичен пласт (източников субстрат): Реконструиране на античните и средновековните аналистични източници, преминали през Паисиевата компилация.
• Вторичен пласт (ранновъзрожденска адаптация): Текстологична сравнителна диференциация спрямо Зографската преправка (1785 г.) и Белочерковския препис.
• Третичен пласт (печатна рецепция): Проумяване на социалния живот на книгите от 1844 г. чрез анализа на спомоществователските списъци и бележките по запазените екземпляри.

4. Източников състав и компилативен метод

Анализът на съдържанието на оригинала от 1844 г. разкрива широк спектър от източници, посочени още върху титулната страница и в уводните страници на книгата (Павлович 1844: 1–3). Първоизточникът на Христаки Павлович е Паисиевата история в нейната Зографска редакция, но Павлович стъпва и върху традицията на бароковите историографски компилации.

В съответствие с авторовите бележки, източниците се систематизират по следния начин:

• Мавро Орбини („Мавробиръ Латинскій“): Използван чрез руския превод на „Книга историография“ (1722 г.) за установяване на славянския прапроизход и войните на древните илирийци (Павлович 1844: 3; Орбини 1722).
• Цезар Бароний („Бароній“): Използван чрез съкратеното издание на „Annales Ecclesiastici“ (в руски превод от 1719 г.) за църковно-историческите събития и покръстването (Павлович 1844: 15; Бароний 1719).
• Византийски хронографи: Йоан Зонара („Іоаннъ Зонаря“) и Теофан Изповедник („Теофанъ Греческій“) за хронологията на събитията от Първото и Второто българско царство (Павлович 1844: 5, 20).
• Западноевропейски и руски агиографски източници: Дюканжови линии, преминали през „Буефиръ Французскій“, Св. Димитрий Ростовски („Чети-Минеи“) и средновековни български житийни текстове, включително разкази за Патриарх Евтимий Търновски (Павлович 1844: 1, 13).

5. Текстологичен анализ: Редакторската намеса на Христаки Павлович

Сравнителният текстологичен анализ между Паисиевия автограф от 1762 г. и „Царственика“ от 1844 г. показва съществени редакторски интервенции, предприети от Павлович с цел адаптиране на книгата за дидактически цели.

На първо място, извършено е съкращаване на уводната полемика. Прочутият Паисиев апел („О неразумне и уроде...“) е изцяло премахнат. На негово място Христаки Павлович поставя кратка авторска предисловителна бележка: „Къ единороднымъ моимъ Болгаромъ“ (Павлович 1844: 1–2). В нея авторът формулира дидактическия си концепт за колебливостта на човешкото състояние и историческата необходимост от национално съгласие:

„И така они со согласіемъ прославихасе, а съ несогласіемъ изгубиха свою славу. И таковъ плодъ ражда несогласіе...“ (Павлович 1844: 2–3).

На второ място, Павлович структурира историческото изложение в точен летописен ред под надслова „Рядъ кралей и царей болгарскихъ“ (Павлович 1844: 9). Той прилага заглавия за всеки отделен владетел, оформяйки хронологичен справочник. В края на книгата поставя два систематични регистъра: „Изложеніе кралей болгарскихъ и царей по ряду“ (Павлович 1844: 78–79) и „Изложеніе святыхъ болгарскихъ по ряду“ (Павлович 1844: 79–80).

6. Печатна рецепция и училищно приложение (1844–1878 г.)

Тиражирането на „Царственика“ в Будим през 1844 г. променя драстично мащаба на разпространение на историческия текст. Присъствието на над 1200 спомоществователи в отпечатания в края на книгата регистър показва широкия географски обхват на рецепцията — от Свищов, Търново, София и Пловдив до Копривщица, Самоков и Враца.

Благодарение на компактния си формат и систематизирано изложение, „Царственикът“ се утвърждава като основно учебно пособие по отечествена история в българските училища до края на 50-те години на XIX век. Книгата служи като еталон за последващите учебници по история, съставени от Добри Войников, Тодор Шишков и Драган Цанков (Цанев 1989: 142). Чрез училищната мрежа Паисиевият разказ за средновековното минало се превръща в общонационален културен канон.

7. Сравнителен анализ: Ръкописна vs. Печатна канонизация

Паисиевата история в нейния ръкописен вариант притежава сакрално-апологитичен характер. Текстът циркулира предимно в манастирска и книжовна среда, където всеки преписвач внася локални езикови или съдържателни изменения. При този процес липсва уеднаквен каноничен вариант.

С отпечатването на „Царственика“ през 1844 г. настъпва процес на печатна канонизация. Типографски възпроизведеният текст фиксира единен езиков и фактологичен вариант. Отсъствието на Паисиевото име върху титула на изданието от 1844 г. съответства на традиционната за Възраждането компилативна книжовна практика, при която текстът се възприема като общонационално притежание, а съставителят — като негов популяризатор и систематизатор (Бонева 2002: 88).

8. Интегративен научен дискурс

Печатната преработка на Христаки Павлович представлява мост между традиционната манастирска историография и модерната възрожденска светска култура. Използването на печатницата на Пещанския университет в Будим показва интеграцията на българското възрожденско книгоиздаване в централноевропейските печатни центрове от първата половина на XIX век (Райков 1998: 205).

Чрез съчетаването на Паисиевия текстови корпус с бароковите източници на Орбини и Бароний, Павлович създава устойчива дидактическа конструкция. Тази конструкция задоволява нуждата на формиращата се нация от историческа себеидентификация и институционализира разказа за средновековната българска държавност.

9. Заключение

Изследването на „Царственникъ или история болгарская“ от 1844 г. позволява формулирането на следните основни изводи:

1. Трудът на Христаки Павлович представлява първото успешно отпечатване и масовизиране на Паисиевата историографска концепция в историята на българската книжнина.

2. Редакторската намеса на Павлович адаптира езика и структурата на текста за нуждите на възрожденското училище чрез премахване на полемичните елементи, систематизиране на владетелската хронология и оформяне на справочни регистри.

3. Печатната рецепция на книгата трансформира локалните ръкописни традиции в единен национално-исторически канон, изиграл ключова роля за оформянето на модерното българско самосъзнание през XIX век.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН) — Институт за литература / Институт за исторически изследвания.
• Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ) — Отдел „Старопечатни, редки и ценни сбирки“.
• Регионална библиотека „Дора Габе“ – Добрич — Дигитализиран фонд „Старопечатни книги“.
• Софийски университет „Св. Климент Охридски“ — Университетска библиотека.

II. Дигитални платформи

• Дигитална колекция „Царственик“ на РБ „Дора Габе“ – Добрич (Достъп до сканирания оригинал от 1844 г.).
• Платформа LiterNet — Научна дигитална библиотека за хуманитаристика.
• Google Books — Дигитализирани копия от фонда на Баварската държавна библиотека и Австрийската национална библиотека.

III. Библиография

• Бароний, Ц. 1719: Деяния церковная и гражданская. Москва.
• Бонева, В. 2002: Възраждането: текстове и контексти. Шумен: Антос, 343 с.
• Динеков, П. 1972: Из историята на българската литература. София: Наука и изкуство.
• Дринов, М. 1871: Заглед в състоянието на българската литература. Periodichesko spisanie na BKD, kn. 4, 75–94.
• Златарски, В. 1914: Паисий Хилендарски и неговата История. София: Държавна печатница.
• Орбини, М. 1722: Книга историография початия имени, славы и разширения народа славянского. Санкт Петербург.
• Павлович, Х. 1844: Царственникъ или история болгарская. Вудим: Писмены Кр. Свеучилишта Пештанскогъ.
• Протохристова, К. 1997: Благозвучието на дисонанса. Опит върху междутекстовостта. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
• Райков, Б. 1998: Паисий Хилендарски и неговото време. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.
• Цанев, Д. 1989: Българската историография през Възраждането (XVIII – средата на XIX в.). София: Наука и изкуство.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982
DOI:

---

От:  © Rada Evtimova