сряда, 17 юни 2026 г.

Аспаруховата миграция | Rada Evtimova

 (Asparuh's Migration)

Маршрутът на Аспаруховата миграция (680–681 г.): Интерпретация на писмените извори и новите археологически свидетелства

(The Route of Asparuh's Migration, 680–681 AD: Interpretation of Written Sources and New Archaeological Evidence)

Подзаглавие: Критически анализ на византийската текстология и степните паметници от VII век в контекста на формирането на Първото българско царство

Резюме (Abstract)

Статията разглежда маршрута на преселението на прабългарите под водачеството на хан Аспарух от Понтийско-каспийската степ към долнодунавските земи в периода 670–681 г. Изследването се основава на критически анализ на двата основни писмени извора — „Хронографията" на Теофан Изповедник и „Кратката история" на Патриарх Никифор, — написани ретроспективно около 815 г. и съдържащи лаконична, нетопографска географска информация. Паралелно се анализират археологическите паметници по предполагаемия коридор на придвижване: паметниците от типа Перешчепина и Вознесенка в Северното Причерноморие, некрополът при Никулицел (Румъния) и ранносредновековните находки от делтата на Дунав. Методологично се прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ текстология, сравнителна археология и анализ на степната екология. Резултатите показват, че прабългарите са следвали исторически утвърдени екологични и стратегически коридори по речните долини, а не произволни преходи през открита степ. Научният принос е в систематизирането на верифицирани данни и в методологичното разграничаване между ретроспективен наратив и материални свидетелства.

Ключови думи: Аспарух, прабългари, Първо българско царство, Теофан Изповедник, Патриарх Никифор, степни коридори, Перешчепина, Никулицел, VII век, Дунав

Съдържание

Аспаруховата миграция
Аспаруховата миграция (Asparuh's Migration)


1. Увод

Формирането на Първото българско царство в края на VII век представлява събитие с трайни последствия за историята на Балканския полуостров. В центъра на събитието стои миграцията на прабългарската общност под водачеството на хан Аспарух от Северното Причерноморие към земите южно от долния Дунав — процес, датиран условно в периода около 670–681 г. и завършил с договора между Аспарух и Византийската империя, сключен при управлението на император Константин IV Погонат.

Географското пространство, в което се разиграват тези събития, обхваща обширна степна ивица от Волго-Уралския регион до Карпатско-Дунавската дъга — зона, характеризирана с речни коридори, естествени пасищни пространства и исторически утвърдени пътища на номадски придвижвания. Административно тази територия не е принадлежала към нито едно централизирано политическо образувание след разпадането на Аварския хаганат; тя е представлявала оспорвана периферия между хазарски, аварски и византийски влияния.

Изследователският въпрос, поставен в настоящата статия, е следният: могат ли наличните писмени извори и верифицираните археологически паметници да очертаят достатъчно убедителен „екологичен и стратегически коридор" на прабългарското придвижване, без да изпадат в спекулативни реконструкции? Отговорът на този въпрос изисква преди всичко методологична яснота относно природата на изворите.

Предишните проучвания по темата предлагат различни интерпретативни рамки. Първата група изследвания, представена от трудовете на Рашо Рашев (2004), Васил Гюзелев и Димитър Ил. Димитров (1987), работи строго в рамките на верифицирания изворов материал и утвърдените археологически типологии. Втората група подходи често се опира на по-свободни интерпретации на „автохтонизма“, които обаче срещат затруднения при съпоставката с международния изследователски стандарт и изискванията за строга фактологична проверка. Настоящото изследване се придържа изцяло към методологията на първата група, фокусирайки се върху доказуемите свидетелства.

2. История на проучванията

Системното научно изследване на прабългарската миграция започва в края на XIX и началото на XX век, когато историческата критика на византийските извори се обособява като самостоятелна дисциплина. Ранните изследвания разчитат почти изцяло на Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, чиито текстове стават достъпни в критични издания едва с работата на Carl de Boor (Теофан, 1883–1885) и по-късно на Cyril Mango (Никифор, 1990, Dumbarton Oaks).

В българската медиевистика фундаментален принос има акад. Васил Гюзелев, чиято дейност по изворознанието и коментирането на византийските автори поставя трайни основи за критическата работа с текстовете. Паралелно, Веселин Бешевлиев разработва корпуса на прабългарските надписи — епиграфски паметници, които, макар и да датират предимно от VIII–IX в., хвърлят светлина върху политическата и религиозната идентичност на ранната прабългарска държавност.

Решаващ методологически пробив настъпва с монографията на Рашо Рашев „Прабългарите през V–VII в." (Фабер, Велико Търново, 2004), която систематизира археологическите данни за Стара Велика България и движението на запад. Рашев въвежда строга типологична и хронологична рамка за анализ на степните паметници, като разграничава ясно прабългарските материали от синхронните хазарски и аварски комплекси.

За черноморско-дунавския коридор конкретно е фундаментален трудът на Димитър Ил. Димитров „Прабългарите по Северното и Западното Черноморие" (Варна, 1987), който документира находките от VII в. в крайбрежната зона и речните долини — зона, пряко свързана с хипотетичния маршрут на Аспарух.

В международен план изследванията на Петер Голдън (Peter Golden, 1992) и Омелян Прицак (Omeljan Pritsak) поставят прабългарската миграция в по-широкия контекст на тюркските народи и степната политическа история. Флорин Курта (Florin Curta, 2001) внася критична перспектива към археологическите интерпретации на ранното средновековие в Югоизточна Европа, настоявайки за по-строги критерии при идентифицирането на етнически групи по материални белези.

Валерий Йотов и Игор Гавритухин допринасят с детайлното изследване на ранносредновековните некрополи и въоръжителни комплекси по Дунавския и Черноморски басейн, позволявайки прецизна хронологична атрибуция на отделни находищни групи.

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, съчетаващ критическа текстология, сравнителна археология и анализ на степната екология и историческа география. Всеки от тези компоненти има самостоятелна роля в конструирането на аналитичната рамка.

Текстологичен анализ. Двата основни писмени извора — „Хронографията" на Теофан Изповедник и „Кратката история" на Патриарх Никифор — са анализирани в критичните им издания (de Boor 1883–1885; Mango 1990). Методологично е необходимо да се разграничи ясно реалното събитие (ок. 670–681 г.) от ретроспективния наратив, съставен около 815 г. Теофан и Никифор пишат повече от век след описваните събития. Тяхната география е условна и функционална — тя служи за нуждите на политическия наратив, а не за топографска точност. Фразата за „преминаването на Дунав" е проверима интерпретация, но подробностите по маршрута са литературна схема, не картографски запис.

Допълнително методологично предизвикателство е идентифицирано от Рашев (2004): авторите от по-късен период нерядко „проектират" върху Аспарух познания за политическата ситуация от времето на Крум или Омуртаг, което внася анахронизми в описанията.

Археологически анализ. Паметниците се анализират по стандартни типологични и хронологични критерии. Изрично се избягва пряко картографиране на „маршрут" по точки на находки — практика, водеща до неоправдани заключения. Вместо това се прилага концепцията за „екологичен и стратегически коридор": зона на вероятно придвижване, определена от природни условия, наличие на вода и пасища, и историческа употреба от предходни номадски групи.

Сравнителен екологичен анализ. Прабългарите не се придвижват в историческа пустота. Маршрутите им следват коридори, използвани и от хуни, авари и хазари. Идентифицирането на тези „коридори на континуитет" се основава на работата на Golden (1992) и Pritsak, обобщили номадските миграционни модели в Евразия.

4. Основни резултати

4.1. Писмените извори — какво казват и какво мълчат

Теофан Изповедник в „Хронографията" (de Boor ed., 1883, p. 358–360) описва как прабългарите, притиснати от хазарите, „преминали отвъд река Днепър" и след поредица от движения достигнали до „Онгъла" — укрепено място в близост до делтата на Дунав. Оттам Аспарух предприел набези към Мизия и Тракия, принуждавайки Константин IV да сключи договор.

Патриарх Никифор в „Кратката история" (Mango ed., 1990) предоставя паралелен, частично различаващ се наратив, в който акцентира върху военния неуспех на Константин IV и договорното признаване на българската държавност. И двата извора са лаконични по отношение на географията и не дават пригодна за картографиране информация за конкретния маршрут.

Важен извод: нито един от двата автора не е бил очевидец. Теофан пише около 815 г., Никифор — вероятно малко по-рано. Разстоянието от около 135 години между събитието и описанието му е методологично значимо и трябва да присъства експлицитно в аналитичния апарат на всяко съвременно изследване по темата.

4.2. Археологическите паметници по коридора

Паметниците от типа Перешчепина (Украйна) и Вознесенка (Украйна) представляват богати погребални комплекси от края на VII в., атрибутирани на прабългарска или хазарска аристокрация. Те маркират зоната на Северното Причерноморие като пространство на активна прабългарска присъствие в периода непосредствено преди миграцията (Werner 1984). Тяхното значение е в потвърждението на изходната точка на движението, а не в пряката му трасировка.

Некрополът при Никулицел (Tulcea, Румъния) е документиран паметник от ранното средновековие в делтата на Дунав, чиято хронология и материална култура позволяват свързване с прабългарското присъствие в зоната на „Онгъла". Той представлява едно от малкото верифицирани материални свидетелства в самия финален участък на хипотетичния коридор.

Находките от Черноморското крайбрежие и речните долини на Южен Буг, Днестър и Прут, документирани от Димитров (1987), очертават зона на интензивно прабългарско присъствие в VII в. Разпределението им следва логиката на речните коридори — естествени пътища за движение на хора, добитък и каруци.

4.3. Логистика на номадската миграция

Преселението на голяма номадска общност — включваща воини, семейства, добитък и движимо имущество — не е и не може да бъде произволно движение в открита степ. То следва задължително наличието на вода, пасища и защитени зони за нощуване. Тези логистични реалности определят автоматично „коридорния" характер на всяка такава миграция. В случая с Аспарух вероятният коридор следва долините на Южен Буг, Днестър и Прут до зоната на Дунавската делта — маршрут, използван и от по-ранни номадски групи (хуни, авари), което е документирано от Golden (1992: 104–115).

5. Анализ и интерпретация

5.1. Онгълът — укрепена база или временен лагер?

Топонимът „Онгъл" (на гръцки: Ὄγγλος), споменат от Теофан, е предмет на научна дискусия. Рашев (2004: 186–192) го анализира като укрепено пространство в района на Дунавската делта или Добруджа — зона, осигуряваща естествена защита чрез блата, речни ръкави и трудно проходима местност. Тази интерпретация е съвместима с логистичните изисквания за база на номадска общност, търсеща стабилизация след дълъг миграционен процес.

Идентифицирането на „Онгъла" с конкретна точка на картата е невъзможно на базата на наличните данни и остава хипотетично. Опитите за прецизна локализация в историографията са разнообразни, но нито един не разполага с достатъчна изворова подкрепа.

5.2. Хазарският фактор

Теофан и Никифор посочват хазарския натиск като основна причина за движението на запад. Тази информация е в съответствие с по-широката картина на хазарската експанзия в Северното Причерноморие след средата на VII в., документирана от Golden (1992: 231–248) и Pritsak. Разпадането на Стара Велика България (Патрия Оногурия) под хазарски удари е историографски приет факт, намерил отражение и в изворите на Теофан.

5.3. Договорът от 681 г. — военна реалност или дипломатическо признаване?

Договорът между Аспарух и Константин IV Погонат е интерпретиран различно в историографията. Гюзелев и Runciman (в по-ранната традиция) го разглеждат предимно като военна принуда. По-нюансиран е подходът на Shepard (2008, Cambridge History of the Byzantine Empire), който анализира договора в контекста на комплексните дипломатически практики на Константинопол спрямо „варварските" образувания по периферията. В този прочит договорът не е просто капитулация, а форма на управление на граничната зона.

6. Сравнителен анализ

6.1. Регионални паралели в степната Евразия

Миграцията на Аспарух не е изолиран феномен. Тя е проявление на по-широк процес на номадска динамика в степния пояс на Евразия, характеризиран от последователни вълни на преселение под натиска на нови политически центрове. Аварската миграция към Карпатския басейн в средата на VI в. следва аналогична схема и аналогични маршрути (Golden 1992: 89–103). Паралелите между двете миграции — в мотивацията, логистиката и крайния резултат — предоставят ценна сравнителна рамка.

6.2. Международният дискурс — Florin Curta

Флорин Курта (Curta 2001, „The Making of the Slavs") въвежда строга критика към практиката на директно „четене" на етническа идентичност от археологически материал. Неговата позиция е методологично важна: наличието на материали от тип „Перешчепина" в даден регион не означава автоматично прабългарско присъствие, а може да отразява търговски обмен, политически дарения или подражателни производства. Тази критика не отрича прабългарската миграция, но изисква по-прецизни критерии при атрибуцията на конкретни находки.

6.3. Паметниците от тип Перешчепина в сравнителен контекст

Werner (1984) поставя паметниците от тип Перешчепина в контекста на „хоризонта на аристократичните погребения" в Северното Причерноморие, характерен за втората половина на VII в. Тяхната атрибуция варира между прабългарска и хазарска в зависимост от изследователя. Ключовата методологична стъпка е да не се приема категорична атрибуция там, където изворите не я налагат.

7. Специфики и научен контекст

Темата за Аспаруховата миграция е специфична не само поради своята научна сложност, но и поради трайния политически интерес, с който е обременена в националната историография. Историографският анализ на Рашев (2004) и критическите наблюдения на Curta (2001) съвпадат в едно: националистическите наративи — независимо от знака им — деформират изследователската рамка. Задачата на академичното изследване е да работи с данните такива, каквито са: непълни, полемични и хипотетични там, където изворите мълчат.

Уникалната характеристика на прабългарската миграция в сравнение с аналогичните номадски движения е нейният исторически резултат: трайна политическа структура, получила международно признаване. Договорът от 681 г. поставя Първото българско царство в категорията на политическите образувания, признати от Константинопол — факт без паралел сред повечето номадски групи на Голямото преселение на народите.

8. Интегративен научен дискурс

Синтезът на писмените и археологическите данни позволява да се формулира следната работна теза: прабългарите под водачеството на Аспарух са се придвижили от зоната на Северното Причерноморие към Дунавската делта в периода около 670–680 г., следвайки екологично и стратегически обусловен коридор по речните долини на Южен Буг, Днестър и Прут. Тази теза е съвместима с писмените извори, с логистичните реалности на номадската миграция и с разпределението на верифицираните археологически паметници. Тя не е доказана в строгия смисъл на думата — не разполагаме с данни, позволяващи картографиране на всеки етап от движението — но представлява най-добре аргументираната хипотеза в рамките на наличните свидетелства.

Разграничаването между „хипотеза" и „факт" е белег за методологична зрялост. Претенцията за категоричност там, където изворите са недостатъчни, често води до риск от интерпретативни изкривявания, несъвместими със строгия научен анализ.

9. Заключение

Маршрутът на Аспаруховата миграция не може да бъде реконструиран с топографска точност на базата на наличните писмени и археологически свидетелства. Двата основни текстови извора — Теофан Изповедник и Патриарх Никифор — са ретроспективни наративи, написани повече от век след събитията, с функционална, а не топографска география. Археологическите паметници очертават зони на присъствие, а не маршрути на движение.

Това, което може да се твърди с академична отговорност, е следното: прабългарската общност е мигрирала по исторически утвърдени екологични и стратегически коридори в степния и лесостепния пояс на Северното Причерноморие; движението е завършило в района на Дунавската делта, където е формирана базата „Онгъл"; договорът от 681 г. е поставил началото на международно признато политическо образувание. Всичко извън тези констатации е хипотеза — легитимна и научно необходима, но ясно разграничена от верифицирания факт.

Бъдещите изследвания следва да насочат усилията си към: (1) систематично ГИС-картографиране на верифицираните паметници по коридора; (2) нови разкопки в зоната на Дунавската делта с фокус върху VII в.; (3) интердисциплинарни анализи (изотопни, aDNA) на некрополи от типа Никулицел, които биха позволили по-прецизна етническа и демографска интерпретация.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

  • Национален археологически институт с музей (НАИМ–БАН), София
  • Исторически факултет, Софийски университет „Св. Климент Охридски"
  • Нов български университет (НБУ), Департамент по история
  • Регионален исторически музей, Шумен
  • Dumbarton Oaks Research Library and Collection, Washington D.C.

II. Дигитални платформи

III. Библиография

Бешевлиев 1981: Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София: БАН, 1981.

Гюзелев 1969: Гюзелев, В. Княз Борис I. България през втората половина на IX в. София: Наука и изкуство, 1969. [За методологичната рамка на изворознанието.]

Димитров 1987: Димитров, Дм. Ил. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. Варна: Георги Бакалов, 1987.

Димитров 2011: Димитров, И. Никулицел — военен лагер на хан Аспарух. — В: Space, Ecology, Safety. SES 2011. Seventh Scientific Conference with International Participation, 29 November – 1 December 2011, Sofia. ИКИТ–БАН, София, 2011, с. 189–194.

Рашев 2004: Рашев, Р. Прабългарите през V–VII в. Велико Търново: Фабер, 2004.

Curta 2001: Curta, F. The Making of the Slavs: History and Archaeology of the Lower Danube Region, c. 500–700. Cambridge: Cambridge University Press, 2001.

Golden 1992: Golden, P. B. An Introduction to the History of the Turkic Peoples: Ethnogenesis and State-Formation in Medieval and Early Modern Eurasia and the Middle East. Wiesbaden: Harrassowitz, 1992.

Mango 1990: Nikephoros, Patriarch of Constantinople. Short History. Text, translation and commentary by C. Mango. Washington D.C.: Dumbarton Oaks, 1990.

Shepard 2008: Shepard, J. (ed.). The Cambridge History of the Byzantine Empire, c. 500–1492. Cambridge: Cambridge University Press, 2008.

Theophanes 1883: Theophanis Chronographia. Rec. C. de Boor. Vol. I. Leipzig: Teubner, 1883.

Werner 1984: Werner, J. Der Grabfund von Malaja Pereščepina und Kuvrat, Kagan der Bulgaren. München: Bayerische Akademie der Wissenschaften, 1984.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

---

От:  © Rada Evtimova

От: на
Labels:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Моля, само сериозни и смислени коментари.

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)

Популярни публикации