Показват се публикациите с етикет траки2. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет траки2. Показване на всички публикации

неделя, 1 март 2026 г.

Ръчно изработена керамика Марица | Rada Evtimova

 (Handmade pottery from the Maritsa River valley)

Технологични характеристики на ръчно изработената керамика от долината на река Марица (V–III в. пр. Хр.)

 (Technological characteristics of handmade pottery from the Maritsa River valley, 5th–3rd century BC)

Ръчно изработената керамика от долината на река Марица, датираща от V до III в. пр. Хр., е сред най-красноречивите свидетелства за технологичната зрелост и художествения усет на тракийските общности. Тези съдове не са просто битови предмети — те са кодирани послания от миналото, в чиято глина, орнамент и форма се четат начини на живот, вярвания и умения. Статията разглежда основните технологични характеристики на тази керамика: суровинната база, методите на формоване, термичната обработка и декоративните похвати, като поставя всичко в по-широкия контекст на тракийската култура.

Съдържание на статията

Ръчно изработена керамика от долината на река Марица
Ръчно изработена керамика от долината на река Марица
(Handmade pottery from the Maritsa River valley)

Какво представлява ръчно изработената керамика

Ръчно изработената керамика е съд или предмет, формован без помощта на грънчарско колело, изцяло чрез ръчни техники — навиване на глинени валяци, изграждане от парчета или директно оформяне с пръсти. Тази техника е значително по-стара от колелото и продължава да съществува паралелно с него дори след неговото широко разпространение, тъй като осигурява по-голяма гъвкавост при производството на нестандартни форми или при работа без специализирано оборудване.

В контекста на тракийските общности от V–III в. пр. Хр., установени по поречието на Марица (античната Хеброс), ръчно изработената керамика заема централно място в ежедневния и ритуален живот. Долината на реката е предоставяла не само плодородна земя, но и богати глинени залежи — условие, което е стимулирало развитието на местни грънчарски традиции с отчетливи регионални белези. 

Обобщение: Ръчното формоване е технология с дълбоки корени, чието приложение в долината на Марица разкрива самостоятелна и добре развита занаятчийска традиция.

Суровинна база и подготовка на глината

Местни глинени залежи

Геологичните условия по поречието на Марица са благоприятствали добива на качествена грънчарска глина. Алувиалните наслаги, отложени от реката в продължение на хиляди години, съдържат пластични глини с добри формовъчни свойства. Археологическите проучвания в района на Пловдив (античен Филипопол), Пазарджик и Стара Загора (античен Берое) са установили следи от интензивно грънчарско производство, пряко свързано с местната суровинна база.

Примеси и тест на глината

Занаятчиите не са използвали суровата глина директно. Задължителна стъпка е била добавянето на примеси (темпер), чиято цел е да намалят свиването при изсушаване и изпичане, да укрепят структурата и да предотвратят напукването. Анализите на керамичните фрагменти от находищата край Марица показват разнообразни примеси:

  • Натрошена шамота (вече изпечена керамика, смляна на дребно)
  • Речен пясък и ситен чакъл
  • Растителни влакна и плява — открити като негативни отпечатъци след изгаряне
  • Слюда — характерна за представителните съдове с лъскава повърхност; важно е да се отбележи, че слюдата е естествена съставка на много от глините в средното течение на Марица и Родопската яка, и тракийските майстори са подбирали съзнателно именно тези „слюдести" глини, за да постигнат желания визуален ефект

На практика изборът на примес не е бил случаен — той е зависел от предназначението на съда. Съдовете за готвене са изисквали термоустойчива смес, докато съдовете за съхранение на течности са изработвани с по-фина, плътна глина.

Обобщение: Внимателният подбор и подготовка на суровините свидетелства за висока технологична осъзнатост на тракийските грънчари.

Методи на формоване

Техника на валяците

Най-разпространеният метод сред керамиката от Маришкия басейн е изграждането чрез последователно наслагване на глинени валяци, навити спирално или наредени пръстен върху пръстен. След наслагването стените са изглаждани с мокра ръка или с кост, камък и дърво, за да се заличат следите от отделните ролки. Показателно за V–III в. пр. Хр. е, че ръчно формованите съдове от долината на Марица все по-осезателно заимстват форми, характерни за колелообразната керамика — резултат от нарасналото влияние на елинския внос и развиващото се местно колелообразно производство. Умелият тракийски грънчар е можел да постигне форми, визуално неотличими от колелообразни, изцяло с ръчни техники.

Директно формоване и оформяне в матрица

За по-малки съдове — купички, паници и ритони — е прилагано директното формоване от едно глинено кълбо: масата се пробива с палец и стените се изтеглят нагоре и навън с пръсти, докато съдът придобие желаната форма. При отделни форми са открити следи от оформяне в органична матрица (плетена кошница или кожен калъп), която е оставила характерен отпечатък по вътрешната повърхност. Например при ритоните с животински протоми се наблюдава комбинация от валяци за тялото и отделно моделирана животинска глава, прикрепена към него.

Завършване и изглаждане

Завършващата обработка е включвала:

  • Изглаждане с мокра кожа или растително влакно
  • Полиране с гладък камък в полусуро състояние — техника, която при по-изисканите съдове от IV–III в. пр. Хр. достига такова съвършенство, че повърхността придобива метален блясък
  • Нанасяне на ангоба (течна глина с по-фин състав) преди изпичане

Обобщение: Разнообразието от техники на формоване отразява не само функционалните нужди, но и естетическите предпочитания на тракийската общност.

Термична обработка — изпичане и повърхностен ефект

Открит огън срещу пещ

Изпичането на керамиката е определяло нейната трайност, цвят и порьозност. Двата основни метода, установени в района на Марица, са:

  • Изпичане в открит огън или яма: при ниски и непостоянни температури (600–750 °C), водещо до неравномерен цвят и по-порьозна структура
  • Изпичане в примитивна пещ: при по-стабилни температури (800–900 °C), осигуряващо по-еднородна керамика

Редукционно изпичане — самостоятелна технологична линия

Особено интересна е т. нар. редукционна техника — умишлено ограничаване на достъпа на кислород в края на изпичането, което придава на съда характерен черен или сив цвят. Важно е да се подчертае, че тракийската сивочерна керамика не е производна на гръцкия чернолак, нито е неговото „народно копие". Редукционното изпичане е самостоятелна технологична традиция в Тракия, чиито корени в региона са по-стари от масовото разпространение на гръцката лакирана керамика. Тракийските грънчари са избирали редукцията съзнателно — заради специфичната твърдост, която тя придава на съда, и заради плътния метален блясък, постижим единствено с тази техника. В този смисъл двете традиции са успоредни, а не йерархично наредени.

Обобщение: Редукционното изпичане е технологично и естетическо решение с независими тракийски корени — свидетелство за зряла занаятчийска традиция, а не за подражание. 

Декоративни похвати и орнаментика

Геометрични мотиви и набождане

Украсата на марицката керамика следва характерни тракийски схеми. Геометричните мотиви — триъгълници, зигзаги, меандри и успоредни линии — са нанасяни по няколко техники:

  • Набождане с остър инструмент (стик, кост, тръстиков прът)
  • Врязване в полусухата глина
  • Щамповане с малки матрици
  • Пластична украса — наложени глинени релефни ленти

Бяла инкрустация

Сред по-изисканите съдове е открита техника на бяла инкрустация: врязаните геометрични мотиви са запълвани с бяла паста (варовита или каолинова), след което повърхността е полирана. Резултатът е ефектен контраст между тъмната глина и бялата украса. Исторически тази техника е засвидетелствана в широк ареал от Егейския свят до Карпатите, но в долината на Марица придобива специфичен регионален облик.

Антропоморфни и зооморфни елементи

Отделни съдове носят пластични елементи с фигурален характер — дръжки, оформени като животински протоми, или малки глинени фигурки, пришити към тялото на съда. Тези елементи са свързани с ритуалната функция на керамиката и с тракийските вярвания за връзката между живата природа и сакралния свят.

Обобщение: Богатата орнаментика на марицката керамика не е само декоративна — тя е носител на символно послание и регионална идентичност.

Интересни факти

  • Глинените валяци, използвани при изграждането на съдовете, понякога са толкова тънки, че наподобяват навити въжета — тяхната дебелина е надежден индикатор за опитността на грънчаря.
  • Черният цвят на редукционно изпечените съдове не е боя — той е резултат от химическа реакция в глината при липса на кислород. Ако счупите такъв съд, сърцевината може да е с напълно различен, кафяв цвят.
  • Бялата инкрустация в орнаментите е трябвало да се нанася след изпичането, тъй като повечето бели пасти не издържат на висока температура — следователно грънчарят е трябвало да планира украсата много внимателно.
  • Някои фрагменти от района на Стара Загора показват следи от поправки с глина, направени преди второто изпичане — доказателство, че тракийците са ценяли и поправяли своите съдове, а не само ги изхвърляли.
  • Реката носи две коренно различни имена от различни езикови пластове: античното Ἕβρος (Хеброс) е палеобалканско по произход и е най-ранното писмено засвидетелствано название, докато съвременното „Марица" се свързва с по-късни старогръцки или славянски корени, означаващи „голяма вода" или „блато". Двете имена не произлизат едно от друго — те са последователни наименования от различни народи и епохи.

Разгледани в тяхната съвкупност, технологичните характеристики на марицката керамика — от суровинния избор до украсата — разкриват последователна и съзнателна система от занаятчийски решения. Всяко от тях е продиктувано едновременно от практически нужди и от естетически ценности, споделяни от общността. Именно тази двойственост прави тракийската ръчна керамика толкова увлекателен обект на изследване — тя е едновременно инструмент за оцеляване и израз на идентичност.

Заключение

Ръчно изработената керамика от долината на река Марица, датираща от V до III в. пр. Хр., е технологично постижение, което надхвърля битовата си функция. В нея са закодирани знания за местните суровини, умения за контролирано изпичане, чувство за форма и богата символна традиция. Тя не само удовлетворява ежедневните нужди на тракийските общности, но и свидетелства за тяхната способност да адаптират, усъвършенстват и изразяват. Докато продължаваме да разчитаме тези глинени послания, долината на Марица ни напомня, че зад всеки фрагмент стои жив човек с ръце, умисъл и история.

Текстът е подложен на строга проверка за плагиатство, включваща анализ на семантични, структурни и стилови сходства. Всички маркирани фрагменти са коригирани, цитирани или заменени съгласно добрите практики за оригиналност.

Библиография

  • Китов, Г. — „Тракийската керамика от некропола при Чернозем", Археология, XXIII, 1981.
    Статията описва технологични особености на тракийски съдове от тематично близки контексти; за по-специализиран анализ на керамичните технологии от ранножелязната и елинистическата епоха се препоръчва допълнително позоваване на трудовете на Алексей Гоцев.
  • Чичикова, М. — „Тракийска керамика от ранножелязната и класическата епоха в Южна България", Известия на Археологическия институт, XXXII, 1970.
    Фундаментален труд, систематизиращ типологията и технологията на тракийската ръчна керамика от Горнотракийската низина — основополагащ за всяко изследване в областта.
  • Тонкова, М. — „Новооткрит тракийски център от ранноелинистическата епоха при извора Халка Бунар в землището на с. Горно Белево (проучвания през 2000 и 2001 г.)", ГАИМ, II, 2002, с. 148–196.
    Публикацията документира уникален керамичен производствен комплекс — четири грънчарски пещи — от ранноелинистическата епоха, открит в непосредствена близост до р. Марица, в рамките на Одриската селищна система. Тонкова е водещ специалист по тракийската керамика от периода V–III в. пр. Хр. и по взаимодействието между местната и гръцката традиция в Горнотракийската низина.
  • Archibald, Z. H. — The Odrysian Kingdom of Thrace: Orpheus Unmasked, Oxford University Press, 1998.
    Книгата предоставя широк културен и материален контекст за тракийската цивилизация, включително ролята на керамичното производство в икономиката и ритуалния живот на одриското царство.
  • Домарадски, М. — Емпорион Пистирос, том 1: Трако-гръцки търговски отношения, Пазарджик, 1999.
    Основополагащият труд за обекта край Ветрен — на левия бряг на Марица — документира богат керамичен материал, включително тракийска ръчна и колелообразна керамика в съжителство с вносна гръцка, което го прави незаменим за разбирането на технологичните взаимодействия в долината на Марица през V–III в. пр. Хр.
  • Гоцев, А., Лазов, Г., Катинчарова, Д. и др. — „Археологически проучвания на емпорион Пистирос край гр. Ветрен, община Септември", в: Археологически открития и разкопки през 2007, НАИМ-БАН, София.
    Ежегодните отчети на екипа под ръководството на Алексей Гоцев документират керамичните находки от Пистирос в детайл; Гоцев е водещият жив специалист по керамиката от обекта и по тракийските технологии от елинистическата епоха.
    Забележка: Серията „Археологически открития и разкопки" излиза ежегодно от НАИМ-БАН и съдържа актуална документация за всеки сезон на разкопки в Пистирос.

От:  ©Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,

неделя, 1 февруари 2026 г.

Тракийските фибули от Дуванлии | Rada Evtimova

 (Thracian fibulae from Duvanlii) 

Тракийските фибули от Дуванлии: Типология и индикации за културен обмен в античността

През 1925 г. при научните проучвания на могилния некропол край с. Дуванлии са документирани високохудожествени находки, сред които ключово място заемат златни фибули с висулки във форма на жълъди от могила Мушовица. Тези прецизно изработени метални аксесоари, открити в контекста на богато женско погребение, не само индикират висок социален статус, но и доказват широкообхватни културни взаимодействия – от елинските центрове по крайбрежието до северозападните балкански територии, носещи импулси от ранножелязната култура на Централна Европа.

Съдържание на темата

                                        
Тракийските фибули от Дуванлии

Тракийските фибули от Дуванлии  (Thracian fibulae from Duvanlii) 

Въведение в находките от Дуванлии

Некрополът при Дуванлии е сред фундаменталните археологически комплекси за изследване на Тракия в нейния класически период (края на VI – IV в. пр. Хр.). Проучванията, ръководени от проф. Богдан Филов, разкриват поредица от могилни структури (Кукува, Мушовица, Башова и др.), съдържащи инвентар с изключителна научна и художествена стойност. Фибулите, открити в Дуванлии, представляват специфична категория накити, които надхвърлят чисто утилитарната си функция на закопчалки. Те функционират като надеждни хронологически маркери и са ключови за реконструкцията на социалната йерархия и интензивността на културната дифузия в античния свят.

Контекст на разкопките и могилите

Научната документация на Богдан Филов описва надгробни съоръжения с прилагане на двата основни погребални обряда: инхумация и кремация. В инвентара на могила Мушовица се открояват златни фибули с характерни растителни елементи (тип „жълъди“), датирани категорично във втората половина на V в. пр. Хр. Артефактите, депонирани днес във фондовете на РАМ – Пловдив и НАИМ – БАН, произхождат от изявен елитарен контекст. Тези накити функционират като социални детерминанти, които в съчетание с останалите гробни дарове, дефинират високия йерархичен статус на погребаните лица в структурата на одриското общество.


Основни типове и характеристики

В съвременната научна литература, и по-конкретно в фундаменталните изследвания на Миглена Василева, находките от Дуванлии се класифицират в следните групи:

  • Тип „Тракийски“: Автохтонен продукт с едностранна пружина, чиято еволюция обхваща периода от архаиката до елинизма.
  • Ранни билатерални конструкции: Фибули с двустранна пружина, които маркират ранния технологичен обмен със западните зони и Адриатика, предшестващ масираното келтско (латенско) влияние.
  • Хибридни и шарнирни форми: Резултат от адаптацията на чужди елински и южноиталиански прототипи към местния вкус.


Материали и технология на изработка

Златните фибули от могила Мушовица демонстрират виртуозно владеене на ювелирни техники като леене, изчукване и фина гранулация. При бронзовите екземпляри се наблюдава „тракийската схема“ на конструиране – автохтонен маркер за регионално производство. Прилагането на сложни металургични процеси свидетелства за функционирането на високоспециализирани ателиета. Технологичният анализ разкрива широк спектър от умения, като използването на благородни метали акцентира върху репрезентативната функция на накита и наличието на локални центрове, създаващи продукция с висока експозиционна и научна стойност.

Индикации за културен обмен

Тракийските фибули от Дуванлии служат като категоричен индикатор за интензивни междукултурни взаимодействия. Наличието на билатерални и хибридни типове документира рецепцията на технологични модели, характерни за предлатенските и адриатическите центрове, разпространявани вероятно чрез утвърдени маршрути от северозапад. Елинските културни импулси са ясно проследими в шарнирните конструкции и специфичната орнаментика, които са пряк резултат от активния икономически обмен по долината на река Хеброс (Марица) с елинските полиси и крайбрежните центрове.

Влияния от елинския свят и латенския регион

Вносните или локално адаптирани форми на накитите са доказателство за устойчив икономически трансфер. Тракийските торевти възприемат чужди техники и морфология, но същевременно съхраняват специфични автохтонни характеристики (като уникалните висулки тип „жълъд“). Този процес представлява органична културна хибридизация, която превръща Одриското царство в динамична контактна зона между континенталните и средиземноморските традиции.

Интересни факти

  • Репрезентативност и семантика: Златните фибули с апликации тип „жълъд“ от могила Мушовица представляват една от редките интактни накитни гарнитури от класическата тракийска епоха (ок. 450–425 г. пр. Хр.). Тяхната изработка индикира не само висок социален престиж, но и символика, свързана с жизнената сила и статуса на одриския елит.
  • Състояние на обекта: Докладите на Богдан Филов свидетелстват, че част от могилните насипи са били обект на антични и съвременни иманярски интервенции преди старта на системните проучвания през 1929 г.
  • Обредни практики: Наличието на фибули с умишлено деформирани игли потвърждава ритуала на символно „умъртвяване“ на даровете – практика, целяща да прекрати земната функция на предмета и да го пренесе в сакралния свят на покойника.
  • Степен на съхранение: Следите от антични поправки върху част от предметите доказват тяхната дългогодишна употреба и предаване като семейни ценности, преди да бъдат положени в гроба.
  • Статистическа значимост: Концентрацията на над 20 фибули в един-единствен некропол превръща Дуванлии в фундаментален стандарт (репер) за изучаването на развитието на тракийската торевтика.

Заключение

Тракийските фибули от Дуванлии представляват емблематичен пример за процесите на културна дифузия в Тракия през класическата епоха. Анализът им разкрива органичното съчетаване на автохтонни традиции с елински и преходни балкански конструктивни схеми, реализирано чрез динамичния търговски обмен в региона. Типологичното многообразие, документирано в могилния некропол, потвърждава способността на местните ателиета да извършват творческа адаптация на външни влияния. По този начин тези накити се утвърждават не само като надеждни хронологически индикатори, но и като фундаментален източник за реконструкция на комплексните социокултурни взаимодействия в античния свят.

Институционална база и източници

I. Институционална база и архивни фондове

Основните артефакти от некропола при Дуванлии се съхраняват и консервират в два водещи центъра:

  • Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН): Тук се намира представителната част от златния инвентар (включително находките от могила Мушовица), открита по време на експедициите на Богдан Филов.
  • Регионален археологически музей – Пловдив (РАМ-Пловдив): Музеят съхранява богата колекция от артефакти от регионалния контекст на Дуванлии, предоставяйки достъп до първичната документация и теренните дневници.

II. Специализирани дигитални проекти

  • Дигитална библиотека на НАИМ-БАН: Свободен достъп до архивните томове на ИБАИ/ИАИ.
  • ORCID (Open Researcher and Contributor ID): Международен стандарт за идентификация на изследователския принос и проследяване на цитиранията.

Библиография

  • Василева, М. (2023). Фибулите в Древна Тракия (V – I в. пр. Хр.). (Дисертации, том 16). София: Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“.
  • Миков, В. (1930/1932). Тракийски тип фибули. – В: Известия на Българския археологически институт, том VI, София, 171–182.
  • Стамболова, М. (2012). Фибули от късножелязната епоха в Древна Тракия (V – I в. пр. Хр.). Автореферат на дисертация за ОНС „доктор“. София: НАИМ-БАН.
  • Филов, Б. (1934). Надгробните могили при Дуванлии в Пловдивско. София: Държавна печатница.

---

От:  Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,

четвъртък, 22 януари 2026 г.

Долмен Фетфаджик Граничар | Rada Evtimova


(Fetfadjik Dolmen Granichar)

Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“: Археологически данни и място в некрополната система на с. Граничар

През 1925 г. (въз основа на теренни проучвания от 1914 г.) основоположникът на българската археология Карел Шкорпил, във фундаменталния си труд „Старини в черноморската област. Част I: Мегалитни паметници и могилища“, документира мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“. Той го определя като „най-добре запазеният двукамерен долмен от тази група“, описвайки детайлно неговата солидна конструкция от масивни каменни плочи (ортостати). Този първи системен поглед поставя обекта в центъра на научния интерес, което се затвърждава в публикациите на Васил Миков от 30-те и 50-те години на XX век (1933, 1955 г.). В съвременната научна дискусия, чрез проучванията на проф. д-р Иван Панайотов и детайлната документация на инж. Любомир Цонев (проект „Балкански мегалити“), паметникът (каталогизиран под № Dstr-028/BG) се разглежда като ключов елемент за разбиране на некрополните структури в Югоизточна Странджа през Ранната желязна епоха (XII – VI в. пр. Хр.).                             

Съдържание на темата

                                        
Долмен Фетфаджик Граничар
Долмен Фетфаджик Граничар 
(Fetfadjik Dolmen Granichar)

Въведение в мегалитните паметници край Граничар

Село Граничар (община Средец) е разположено в Югоизточна Странджа – регион, характеризиращ се с изключителна наситеност на мегалитни структури. В землището на селището са документирани над десет мегалитни съоръжения, които функционират като елементи на единна и комплексна некрополна система. Тези паметници са генетично свързани с културата на местните тракийски общности и обхващат периода на Ранножелязната епоха (XII–VI в. пр.н.е.).

Всички регистрирани обекти са част от Археологическата карта на България (АКБ) и притежават статут на недвижими културни ценности под защитата на Закона за културното наследство и надзора на НИНКН. Долменът в местността „Фетфаджик“ се откроява като централен в тази пространствена структура поради високата си степен на архитектурна автентичност, което му придава статут на референтен паметник за изучаване на тракийския мегалитизъм. Научният консенсус потвърждава, че появата на тези съоръжения маркира прехода от Къснобронзовата към Желязната епоха, бележейки своя кулминационен етап в първата половина на I хил. пр.н.е.

Архитектурни особености на долмена във „Фетфаджик“

Основна конструкция

Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“ (Dstr-028/BG) представлява развит тип долмен, изпълнен чрез класическа мегалитна техника. Архитектурната композиция е двуделна, включваща основна правоъгълна камера и преддверие (дромос), обособени чрез прецизно напаснати вертикални ортостати. Според архитектурните измервания, публикувани в каталога на инж. Любомир Цонев, главната камера е с приблизителни габарити 2,5 × 1,8 м, покрита с масивна покровна плоча.

Ориентацията на входа е в южния сектор (юг-югоизток), което е в съответствие с каноните на тракийския мегалитизъм и е пряко свързано с култа към Слънцето и астрономическата насоченост на погребалната практика.

Белези за социална значимост

Структурната сложност на обекта и неговата двуделност са преки индикатори за висок социален статус на положените в него лица. В рамките на некрополната система при с. Граничар такива паметници се интерпретират като хероони (гробници на обожествени предци) или фамилни гробни съоръжения на племенната аристокрация. Ясната архитектурна йерархия — от елементарни цисти до монументални долмени с дромос — е неоспоримо доказателство за задълбочаващата се социална стратификация сред тракийското население през Ранножелязната епоха.

                         

Местоположение и ландшафтна роля

Обектът е ситуиран върху доминиращо вододелно било в землището на с. Граничар, с прецизни географски координати 42.063333° N, 27.230556° E. Изборът на локация върху висока тераса е типичен за ландшафтната археология на Ранножелязната епоха. По този начин съоръжението функционира като пространствен маркер, който не само обозначава родова територия, но и визуално доминира над околния ландшафт, подчертавайки сакралния характер на мястото.

Поради разположението на паметника в непосредствена близост до държавната граница (в обхвата на граничното съоръжение), достъпът до него е строго регулиран и изисква предварително съгласуване с Главна дирекция „Гранична полиция“. В научната книжнина паметникът е въведен с топонимични вариации: „Фетваджик“ в пионерните проучвания на К. Шкорпил (1925) и коригираното „Фетфаджик“ в съвременния дигитален каталог на проект „Балкански мегалити“. Идентичността на обекта е категорично потвърдена чрез крос-референция между архивните данни на Шкорпил и съвременните записи в Археологическата карта на България (АКБ).

Място в некрополната система на село Граничар

Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“ не функционира като изолиран обект, а е органичен елемент от мащабна некрополна система, състояща се от над десет регистрирани паметника в землището на селото. Пространствената конфигурация на района включва специфична сакрална инфраструктура:

  • Групата долмени в местността „Казаните“ (известна и като „Капаците“): Тези обекти демонстрират изключителната гъстота на мегалитната застройка, характерна за Югоизточна Странджа.
  • Архитектурни паралели (напр. обект Dstr-027/BG): Присъствието на двукамерни структури с дромос в непосредствена близост до „Фетфаджик“ подчертава високия социален статус на погребаните в този микрорайон. Подобна концентрация на сложни градежи е индикатор за наличието на аристократичен некропол.
  • Скрално-изсечени паметници: Наличието на улеи, ямки и жертвеници върху скалните излизания около долмените формира цялостен култов ландшафт. Тези елементи са били арена на специфични ритуали, свързани с култа към предците и хтоничните божества.

Тази система утвърждава района на с. Граничар като ключов център за тракийска териториална организация и погребална обредност през Ранната желязна епоха (I хил. пр.н.е.).

Научни проучвания и източници

Еволюцията на научния дискурс около долмена в м. „Фетфаджик“ отразява развитието на българската тракология чрез синтез на класически и съвременни изследователски подходи. Ключовите етапи в проучването включват:

  • Историческа база: Пионерното документиране от Карел Шкорпил (1925) в труда „Старини в черноморската област“. Неговите чертежи и описания са незаменим източник за автентичната планова композиция на обекта преди съвременните ерозионни процеси.
  • Академична систематизация: Включването на паметника в фундаменталната поредица „Мегалитите в Тракия“, Част 2: Тракия Понтика (БАН, 1982). Тук обектът е анализиран в контекста на културно-историческото развитие на Югоизточна Тракия.
  • Специализирана теренна документация: Теренните проучвания на инж. Любомир Цонев, които предоставят съвременен архитектурен заснех, прецизни замервания на ортостатите и детайлно описание на прилежащата микросреда.
  • Сравнителен анализ: Работите на доц. д-р Георги Нехризов, които поставят долмена при с. Граничар в общия контекст на мегалитната архитектура на Балканите, дефинирайки го като еталонен образец за Ранножелязната епоха.
  • Дигитална верификация: Техническата идентификация под № Dstr-028/BG в международния дигитален каталог „Балкански мегалити“, осигуряваща глобална достъпност и прецизна GPS локализация на паметника.

Съвременно състояние и консервация

Настоящото физическо състояние на мегалита в м. „Фетфаджик“ се оценява като сравнително стабилно. Основните деструктивни процеси са свързани с биологичната ерозия (проникване на коренови системи, развитие на мъхове и лишеи върху ортостатите) и атмосферното влияние, докато антропогенният натиск е ограничен поради спецификата на граничния достъп.

В качеството си на недвижима културна ценност, съоръжението се намира под правната закрила на Закона за културното наследство. Институционалният мониторинг се осъществява от РИМ-Бургас, в координация с ОИМ-Средец. Научното обезпечаване на състоянието му се подкрепя от експертните теренни обхождания на екипа на проект „Балкански мегалити“.

За гарантиране на дългосрочната цялост на паметника е приоритетно изготвянето и прилагането на специализиран Проект за консервация и реставрация (ПКР). Той следва да включва:

  • Периодична фитосанитарна обработка на обекта;
  • Инженерно укрепване на наклонените плочи (където е необходимо);
  • Интегриране на информационни табели, съгласувани с режима на ГД „Гранична полиция“, с цел насърчаване на контролирания културно-исторически туризъм.

Интересни факти

Анализът на паметника позволява извеждането на детайли с висока научна стойност, които разширяват интерпретационното поле на обекта:
  • Научна референтност: Благодарение на прецизната документация от К. Шкорпил (1925), долменът Dstr-028/BG се използва като еталонен обект за мониторинг на естествените деструктивни процеси в Югоизточна Странджа през последния век.
  • Етно-археологическа приемственост: Народните названия „змейови къщи“ и „змейови капаци“ са индикатор за устойчивостта на сакралното пространство. Те отразяват трансформацията на античните тракийски митове (свързани с култа към героя-антроподемон) в по-късни фолклорни представи, запазени в местната традиция.
  • Ритуална семантика: Строгата ориентация на фасадата в южния сектор потвърждава соларния и соларно-хтоничния характер на тракийската обредност, дефинирана от проф. Александър Фол. Тази архитектурна насоченост символизира връзката между Космоса и отвъдното, присъща на орфическата космогония.
  • Специфика на опазването: Парадоксално, статутът на строга погранична зона функционира като ефективен пасивен защитен механизъм. Ограниченият достъп е предотвратил интензивната иманярска дейност и неконтролирания туризъм, съхранявайки в максимална степен оригиналния археологически контекст на некрополната система.

Заключение

Мегалитното съоръжение в местността „Фетфаджик“ (Dstr-028/BG) е фундаментален структурообразуващ елемент от некрополната система в землището на с. Граничар. През призмата на неговата монументална архитектура и стратегическо пространствено разположение се разкриват сложните погребални традиции, степента на социална стратификация и специфичните механизми на териториално маркиране в Югоизточна Странджа през Ранножелязната епоха (I хил. пр.н.е.).

Паметникът е неоспоримо доказателство за генетичната връзка между тракийската архитектурна мисъл и космогоничните представи на древните общности. Неговото значение налага необходимостта от интензифициране на усилията за системна консервация и дигитална документация. Съхраняването на този автентичен археологически контекст е не само научен приоритет на българската археология, но и ключов ангажимент към опазването на историческата памет в контекста на общоевропейското културно-историческо наследство.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база и архивни фондове
  • НАИМ-БАН (Национален археологически институт с музей) – база данни „Археологическа карта на България“ (АКБ): основен източник за регистрация и научен статут на обектите.
  • НИНКН (Национален институт за недвижимо културно наследство) – Национален публичен регистър: за справки относно законовия статут и границите на охранителните зони.
  • РИМ – Бургас (Регионален исторически музей – Бургас) – Научен архив, отдел „Археология“: за достъп до първични теренни отчети и документация от археологически обхождания.
  • Общински исторически музей – Средец – Специализирана документация за недвижимите културни ценности на територията на община Средец.

II. Специализирани дигитални проекти
  • Проект „Балкански мегалити“ – Дигитален архив и каталог на мегалитите в България (Идентификационен код на обекта: Dstr-028/BG): източник на съвременна фотограметрия и GPS координати.

Библиография

  • Калудов, Л. (2009). Долмени в село Граничар, Странджа. В: Доклади от Първи международен симпозиум „Мегалити на Балканите“ (София, 2009). София: Проект „Балкански мегалити“.
  • Нехризов, Г. (2014). Мегалитни паметници в Източните Родопи и Странджа. В: Тракия и съседните райони през ранножелязната епоха. София: НАИМ-БАН.
  • Фол, Ал. (ред.) (1982). Тракийски паметници. Том III: Мегалитите в Тракия. Част 2: Тракия Понтика. София: Наука и изкуство / Институт по тракология при БАН.
  • Цонев, Л. (2012). Мегалити в България. София: Парадигма.
  • Шкорпил, К. (1925). Старини в черноморската област. Част I: Мегалитни паметници и могилища. София: Държавна печатница.

---

От:  Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,

събота, 10 януари 2026 г.

Рогозенско съкровище | Rada Evtimova

 (Rogozen Treasure)

Рогозенското съкровище (V–IV в. пр. Хр.): Иконографски анализ и ролята на царските дарове в древна Тракия

През есента на 1985 г. жител на село Рогозен, Иван Димитров, открива случайно първите сребърни съдове при копаене в градината си. Находката представлява най-големият откриван досега комплекс от тракийска торевтика, състоящ се от 165 съда (фиали, кани и една скифос), депонирани в две отделни групи. Първата част е открита през декември 1985 г., а втората – в началото на януари 1986 г. в рамките на спасителни археологически действия.

Археологическото проучване, ръководено от Богдан Николов (РИМ-Враца), разкрива пълния комплекс, който се превръща в най-значимото свидетелство за класическата епоха в Тракия. Специфичното при Рогозен е, че предметите са изработвани в продължение на повече от век и включват дарове от различни владетели, което превръща съкровището в своеобразен архив на дипломатическите и религиозните отношения между тракийските династии.


Съдържание на темата

Рогозенско съкровище (Rogozen Treasure)


Откритие и основни характеристики

Рогозенското съкровище е открито през 1985–1986 г. в село Рогозен, Северозападна България (територията на античните трибали). То представлява най-мащабната находка от този тип в античния свят, включваща 165 сребърни съда: 108 фиали, 54 канички (тип ойнохое) и 3 чаши (скифос, котиле и гоблет). Общото тегло на предметите е близо 20 кг, като голяма част от тях са декорирани чрез техниките на коване, цизелиране и частична позлата (аурум пурум).

Датировката на съдовете обхваща широк хронологичен диапазон – от края на V в. пр. Хр. до средата на IV в. пр. Хр. Тази широка рамка показва, че съкровището е било трупано в продължение на поколения като фамилна или държавна съкровищница. То отразява едновременно апогея на Одриското царство при владетели като Котис I и политическия възход на трибалите, в чиято държавна структура съкровището вероятно е попаднало като дипломатически дар или военна плячка.

Иконографски анализ на ключови съдове


Кана №158 (прочутият „шедьовър от Рогозен“): (Важно уточнение: В някои информационни източници и музейни експозиции този съд се среща под №159, но в академичния инвентарен каталог на откривателите е заведен под №158).

Този съд представя две квадриги (колесници с по четири коня), управлявани от женски божества. В научната литература сцената се интерпретира като идеологическо внушение за божествената инвеститура – предаването на властта от Великата богиня-майка към тракийския владетел. Важно е да се отбележи, че конете в тази сцена не са крилати, но тяхната динамика и присъствието на богините подсказват за преминаване в сакралното пространство. Техниката на изработка е връх в тракийската торевтика, съчетаваща дълбок релеф с изящна позлата.

Богинята върху лъвица (Кана №155)

Едно от най-силните изображения в съкровището е на богиня, яздеща лъвица. Този образ е пряка илюстрация на Артемида-Бендида или Великата богиня в нейния аспект на „Господарка на животните“ (Potnia Theron). Мотивът изразява способността на владетеля, чрез помощта на божеството, да опитомява дивата природа и да установява космически ред.

Дионисовият цикъл и царският ритуал

Много от съдовете съдържат сцени с менади, облечени в дълги хитони, и сатири, които участват в свещения тиасос (екстатично шествие). В контекста на тракийския орфизъм виното не е просто напитка, а медиатор, който улеснява контакта между човешкия и божествения свят. Тези сцени върху съдовете за пиене потвърждават, че Рогозенското съкровище е било активно използвано в дворцовите и религиозните церемонии на тракийските царе.

Епиграфски свидетелства и царски имена

Върху 13 от съдовете са запазени надписи на старогръцки език, направени чрез пунктиране. Най-известният сред тях е „ΚΟΤΥΟΣ ΕΓ ΒΕΟΥ“ („На Котис от Беос“), който пряко се свързва с одриския цар Котис I (383–359 г. пр. Хр.). В текстовете се споменават и неговият наследник Керсеблепт, съпругата му Филия, както и наименования на селища като Беос, Ергиске и Апро.

Наличието на тези надписи е ключово доказателство за принадлежността на предметите към одриската царска хазна, както подробно описва откривателят Богдан Николов в публикацията си (сп. „Археология“, 1986). Тези ценни предмети вероятно са попаднали при трибалските владетели като дипломатически дарове или политически трансфер между двете големи тракийски племена.

Ритуална роля и функцията на царските дарове

Съдовете са предназначени за ритуални възлияния и свещени пирове, чрез които се сключват съюзи и се утвърждават социални и политически връзки. В тези ритуали споделеното пиене на вино е било акт на клетвена вярност. Съкровището вероятно е било ритуално заровено на два етапа като вотивен дар към земята/богинята-майка, а не поради непосредствена опасност. Този акт на „връщане“ на ценностите към божествения свят е имал за цел да осигури благоденствие на царството. Тази хипотеза е широко застъпена в научния каталог „Епопея на тракийските царе“ към мащабната изложба в Лувъра (НАИМ-БАН, 2015).

Стилови влияния и ателиета

Артефактите отразяват смесица от стилове, които доказват високото технологично ниво на античните майстори:

  • местни тракийски ателиета (преобладаващи)
  • елински (особено атически) влияния в митологичните сцени
  • ахеменидски (персийски) елементи в орнаментите (палмети, животински глави)

Това показва Одриското царство като важен културен кръстопът и мост между Изтока и Запада, както е описано в фундаменталния научен сборник „The Rogozen Treasure“ (БАН, 1989).

Значение за съвременната наука

Рогозенското съкровище е ключов източник за изучаване на тракийската митология, царска идеология, металопластика и дипломация. То продължава да бъде обект на международни изследвания и престижни изложби. Неговото откритие променя представите за културата на трибалите и одрисите, превръщайки се в най-богатия източник на информация за тракийския свят от класическата епоха.

Интересни факти

  • Открито е в две отделни плитки ями на разстояние около 5 м една от друга. Първата яма съдържа 65 съда, открити случайно от тракториста Иван Димитров, докато копае канал за поливане, а втората – останалите 100 съда, проучени дни по-късно от археологическия екип.
  • Най-тежкият съд тежи над 800 г, а най-фините релефи са с дълбочина под 1 мм.
  • Надписите са сред най-ранните директни писмени свидетелства за одриски царе върху тракийски предмети.
  • През 2015 г. е централният експонат на изложбата „Епопея на тракийските царе“ в Лувъра.
  • Съхранява се предимно в Регионалния исторически музей – Враца, като около 20 съда са в Националния исторически музей в София. Залата във Враца е специално проектирана и бронирана, за да пази това безценно наследство.

Заключение

Рогозенското съкровище разкрива сложната система от символи, ритуали и политически практики в древна Тракия, където царските дарове служат за утвърждаване на власт и съюзи. То остава едно от най-важните свидетелства за културното богатство на траките и продължава да вдъхновява нови поколения изследователи. Чрез него Тракия заема своето полагаемо място сред най-великите цивилизации на Античността.

Библиография

  1. Епопея на тракийските царе: Археологически открития в България. (2015). [Каталог на изложба в Лувъра]. София: НАИМ-БАН.
  2. Маразов, Иван. (1989). Рогозенското съкровище. София: Изд. „Български художник“.
  3. Маразов, Иван. (2005). Митология на траките. София: Изд. „Секор“.
  4. Николов, Богдан. (1986). Рогозенското сребърно съкровище. Списание „Археология“, кн. 3, с. 1–14.
  5. Регионален исторически музей – Враца. Рогозенско съкровище [онлайн]. [достъпно на: rimvratsa.org].
  6. Фол, Александър. (1991). Тракийският Дионис. Книга първа: Загрей. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
  7. Fol, Alexander (Ed.). (1989). The Rogozen Treasure. [Сборник от международна конференция]. Sofia: Bulgarian Academy of Sciences (BAS).

---

От:  Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,

сряда, 7 януари 2026 г.

Кабиле | Rada Evtimova

Кабиле  (Cabyle)

Кабиле: Градоустройствен облик и развитие (IV – I в. пр. Хр.)

Кабиле (древногръцки: Καβύλη, латински: Cabyle) е един от най-добре документираните антични градски центрове в Югоизточна Тракия, проучван системно от 1972 г. насам под ръководството на проф. Велизар Велков. Обектът представлява ключов източник за разбирането на прехода към градски начин на живот в региона.

Съдържание на темата

Кабиле
Кабиле  (Cabyle)


Въведение и географска характеристика на района

Националният археологически резерват „Кабиле“ се намира на около 8 км северозападно от град Ямбол. Координати на основния археологически обект: приблизително 42°32′50″N 26°29′00″E. Градът заема стратегическа позиция в контактната зона между Сливенското и Ямболското поле, в непосредствена близост до река Тунджа (древната Tonzos). Това географско положение определя значението му като ключов икономически, административен и стратегически център в древността.

Проучванията показват, че на това място съществува селищна структура още от края на II хил. пр. Хр., но интензивните урбанизационни процеси и формирането на градския облик започват през IV в. пр. Хр.

Основаване и начални урбанизационни процеси (IV в. пр. Хр.)

През 341 г. пр. Хр. Филип II Македонски включва Кабиле в своята експанзия към Тракия. В резултат на това селището претърпява значителна трансформация в укрепен административен и стратегически център. В градоустройството се въвеждат нови планировъчни принципи, в съответствие с мащабната урбанизация от втората половина на IV в. пр. Хр., като същевременно се запазват местните селищни и култови характеристики, свързани с предходните периоди.

Фортификационна система и отбранителен капацитет

Основният елемент от урбанистичната структура на Кабиле е крепостната стена, изградена от обработени ломени камъни. Дебелината ѝ варира между 2 и 3 м, а дължината на укрепения периметър надхвърля 2 км. Стената е подсилена с кули, разположени на равномерни интервали, особено в северната и източната част, където теренът е по-уязвим. Тази фортификация следва принципите на античната полиоркетика (обсадно изкуство и фортификация), като същевременно демонстрира специфични местни похвати в техническото изпълнение на градежа.

Градоустройствен план и архитектурна организация

Градът следва принципите на терасовидното антично градоустройство, съобразено изцяло с особеностите на релефа, но с ясно изразена централна агора (обществен площад).. Около нея са организирани обществени сгради, стоаи и портици, които оформят представителния облик на центъра. Жилищните квартали са организирани в правоъгълни инсули, разделени от улици с ширина 4–6 м. Жилищните сгради следват модела на античната къща с вътрешен двор, често двуетажни, изпълнени от кирпич върху стабилна каменна основа. Централната агора функционира като композиционно ядро, което концентрира административната, религиозната и търговската активност на Кабиле.

Религиозни и култови центрове

Най-значим в градската среда е култовият комплекс на Артемида Фосфорос („Светлоносна“), който функционира като основен сакрален център, пряко свързан с административния живот и монетосеченето на Кабиле. На възвишението Зайчи връх се намира древно скално светилище, израз на местните религиозни традиции. През периода IV – I в. пр. Хр. този култов обект запазва значението си на визуална и религиозна доминанта, като се интегрира в общия урбанистичен контекст чрез нови монументални решения и специфични обреди.

Динамика на развитието през III–I в. пр. Хр.

През III в. пр. Хр. Кабиле достига своя икономически апогей, добре документиран чрез активното автономно монетосечене и мащабния търговски обмен с Егейския свят. През II–I в. пр. Хр. се наблюдава постепенна трансформация на селищния живот, обусловена от промените в геополитическата карта и военната експанзия на Римската република на Балканите. Въпреки тези процеси, основната урбанистична структура и фортификацията остават функционални до 72 г. пр. Хр., когато градът е превзет от легионите на Марк Лукул, което бележи края на неговата независимост.

Интересни факти

  • Кабиле е сред малкото градски центрове във вътрешността на Тракия, които притежават правото на автономно монетосечене през периода IV – II в. пр. Хр.
  • На територията на обекта е открит значителен епиграфски корпус (надписи), чието проучване и публикуване от проф. Велизар Велков хвърля светлина върху социалната структура и държавната уредба на града.
  • Светилището на Артемида Фосфорос е сред най-мащабните култови обекти за периода IV–III в. пр. Хр., подчертаващо функцията на Кабиле като първостепенен религиозен център.
  • След политическите промени през втората половина на IV в. пр. Хр., градът възприема модерните урбанистични стандарти на античното градоустройство, като същевременно съхранява спецификите на местната културна и селищна традиция.

Заключение

Кабиле представлява класически пример за мащабен античен градски център, който през периода IV–I в. пр. Хр. успешно интегрира местни традиции с модерните за епохата градоустройствени принципи. Това е видимо в детайли – от масивната фортификация и регулярната планировка до високата степен на организация на обществените и култовите зони. Научните проучвания, ръководени от проф. Велизар Велков, подчертават значението на Кабиле като ключов обект за изследване на урбанизационните процеси в Древна Тракия през втората половина на I хилядолетие пр. Хр.

Библиография

  1. Велков, В. (ред.) (1982). Кабиле. Том 1. София: Издателство на БАН.
  2. Велков, В. (ред.) (1991). Кабиле. Том 2. София: Издателство на БАН.
  3. Гетов, Л. (ред.) (2000). Кабиле. Том 3. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
  4. Гергова, Д. (1982). Светилището на „Зайчи връх“ край Кабиле. – В: Кабиле, Т. 1, София.
  5. Димитров, К. (1982). Търговските връзки на Кабиле през втората половина на I хилядолетие пр. Хр. – Списание „Археология“, бр. 3-4.
  6. Попов, С. (2001). Монетосеченето на Кабиле. София.
  7. Русева, М. (2002). Антична архитектура в България. София.
  8. Археологически открития и разкопки (АОР). Годишни отчети на НАИМ-БАН (различни години).

---

От:  Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,

събота, 3 януари 2026 г.

Скално-култов комплекс Чит Кая | Rada Evtimova



(The Chit Kaya Rock-Cut Cult Complex)  
  

Вертикалният сакрален модел: Типология и функции на скално-култовия комплекс Чит Кая в контекста на трапецовидните ниши в Източните Родопи

Когато през 1950-те години изследователят Никола Иванов за пръв път документира скално-култовия комплекс Чит Кая, той отбелязва трапецовидните ниши, разположени на различни височини по отвесните стени – детайл, който подчертава древната идея за връзка между земното и небесното чрез вертикално организиране на сакралното пространство.

Съдържание на темата

                      
Скално-култов комплекс Чит Кая
Скално-култов комплекс Чит Кая: Типология и функции
(The Chit Kaya Rock-Cut Cult Complex: Typology and Functions)   


Въведение в трапецовидните ниши в Източните Родопи

Трапецовидните скално-изсечени ниши са един от най-характерните феномени на древната мегалитна култура в България. Те са концентрирани предимно в централната част на Източните Родопи, по поречието на река Арда. До момента са регистрирани над 3 300 отделни паметника, групирани в комплекси от няколко до над сто единици.

Нишите се срещат на вертикални, често труднодостъпни скални стени с южна или югоизточна експозиция. Научният консенсус ги свързва с тракийската култура от Ранножелязната епоха (X–VI в. пр. Хр.), с възможни по-ранни корени през Късната бронзова епоха и продължаващо използване до Късната античност.

Местоположение и точно описание на комплекса Чит Кая

Комплексът Чит Кая (от тур. „чит“ – зид, дувар; „кая“ – скала; т.е. „зидана скала“ като описателен превод, не като установено име) се намира над село Лисиците, община Кърджали, на южния бряг на язовир „Студен кладенец“, при устието на река Върбица.

Точни GPS координати: 41.60634° N, 25.44381° E (Източник: Доклад на РИМ-Кърджали, 2018).

Скалният масив е с почти отвесни стени. От южната и западната страна са изсечени общо около 80–90 трапецовидни и елипсовидни ниши (според актуални проучвания), разположени в няколко реда на различни височини. Някои са частично ерозирали. В подножието са регистрирани следи от тракийско селище, две надгробни могили, разрушени гробове и еднокамерна полусферична гробница, изсечена в скалата — елемент, характерен за ранножелязовите некрополни практики в региона.

                                                                   


Типология на нишите в Чит Кая

Нишите в Чит Кая следват стандартната типология за региона:

  • Морфология – класически трапец с по-широка основа и стесняващ се нагоре отвор; средни размери: височина 0,60–1,00 м, ширина на основата 0,30–0,50 м, ширина на горната част 0,20–0,40 м, дълбочина 0,10–0,25 м (вариациите попадат в общия диапазон за Източните Родопи);
  • Разположение – в групи по 3–4 или повече, на различни нива по вертикалата на скалата (хоризонтални и вертикални редове);
  • Допълнителни елементи – леко извито дъно или плитко вдълбаване; присъстват и елипсовидни форми, вероятно поради ерозия или специфични култови изисквания (елипсовидните ниши са редки, но се срещат и в други обекти като Харманд Kaya и Орлови скали).

Технологията предполага очертаване на входа, издълбаване отгоре надолу и изглаждане на стените – вероятно с метални (бронзови и железни) инструменти от типа на длетото и шилото — техника, характерна за ранножелязовите скално-изсечни практики в региона.

Функции и научни интерпретации

Функцията на нишите остава предмет на дискусии. Основните хипотези са:

  • Погребално-ритуална – най-разпространената, според която нишите служат за поставяне на урни с кремирани останки (кенотафи); формата наподобява входовете на скално-изсечени гробници, а слънчевите лъчи проникват вътре, символизирайки преход към отвъдното (доц. Георги Нехризов предлага „предпазлива“ хипотеза, базирана на проучвания в Глухите камъни и други обекти и подчертава липсата на категорични доказателства);
  • Култова и посветителна – нишите като символи на преход между световете, свързани със слънчевия и скален култ в тракийската религия и ритуалите по инициация (интерпретация, подкрепена от аналогии с други скално-култови комплекси в региона);
  • Други – възможна връзка с календарни ритуали или териториално маркиране на свещеното пространство (хипотеза, срещана в по-ранни публикации, но без археологическа верификация).

Всички интерпретации се представят като хипотези поради липсата на директни археологически находки in situ (повечето ниши са празни). Нехризов подчертава необходимостта от интердисциплинарни изследвания за по-категорични изводи и внимателно съпоставяне с контекста на ранножелязовата култова система.

Вертикалният сакрален модел в контекста

Вертикалното разположение на нишите в Чит Кая илюстрира вертикалния сакрален модел – триделната структура на вселената: горен (небесен), среден (земен) и долен (подземен). Този модел е фундаментален за палеобалкано-тракийската космогония и се наблюдава в множество комплекси в региона (Кован кая, Глухите камъни и други скално-култови обекти в долината на Арда).

Проф. Валерия Фол в трудовете си (като „Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа“) развива идеята за „скално-герметично общество“, където скалите символизират затворена сакрална система, а вертикалното разпределение отразява медиацията между световете в тракийската религиозна представа и ролята на човека като посредник в този космически модел.

                                                                 


Интересни факти

  • В комплекса Чит Кая са регистрирани между 80 и 90 ниши (според археологическите заснемания), които са сред най-добре запазените групи в региона, но броят им е по-малък в сравнение с над 100 единици в Кован кая и други големи скални масиви по долината на Арда.
  • Достъпът до най-високите ниши изисква значителни усилия – вероятно древните са използвали въжета или дървени скелета/стълби, което подчертава ритуалното значение на труднодостъпността като елемент на посвещението и контролирания достъп до сакралното пространство.
  • Естествените скални образувания в близост наподобяват човешки и животински фигури, които представляват парейдолия, но вероятно са били осмислени като „жива скала“ в култовия ландшафт — мотив, засвидетелстван и в други тракийски скално-култови топоси.
  • „Мостът на Лисиците“ – съвременен елемент – служи като физически и метафоричен медиатор от профанното пространство към сакралното и оформя своеобразен „праг“ към комплекса.
  • Чит Кая е едно от малкото места, където нишите са съчетани със специфична геоморфология, създавайки внушителен визуален код, привличащ както учени, така и туристи и подчертаващ уникалността на култовия ландшафт.

Библиография

  1. Нехризов, Г. (2007). Могилните некрополи в Източните Родопи през I хил. пр. Хр. София: НАИМ-БАН.
  2. Фол, В. (2007). Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа и в Мала Азия през древността. София: Тангра ТанНакРа.
  3. Фол, А. (1986). Тракийският орфизъм. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
  4. Kostov, R. I. (2017). Laser 3D scanning of rock-cut niches at the Shan Kaya site in the Eastern Rhodopes with notes on their morphology. Geology and Mineral Resources, 24(7), 41-47.
  5. Stoev, A., Maglova, P. (2016). Research Project "Astronomical Orientations and Geophysical Anomalies of Trapezoidal Niches in the Eastern Rhodopes, Bulgaria". Mediterranean Archaeology and Archaeometry, 16(4), 133-140.
  6. Нехризов, Г. (2004). Трапецовидните ниши в Източните Родопи. В: Сб. Кърджали – 70 години музейно дело. Кърджали: РИМ, 55-66.
  7. Колективни трудове на РИМ-Кърджали и публикации в списания като „Археология“ (НАИМ-БАН).

Заключение

Комплексът Чит Кая е класически пример за скално-култовите паметници в Източните Родопи, където типологията, датировката и вертикалното разположение подкрепят концепцията за сакрален модел на медиация между космическите зони. Той потвърждава сложната религиозна система на траките, свързана със слънчевия и хтоничен култ. Въпросът за логистичното изпълнение на височинните изсичания остава отворен, подчертавайки значимостта на ритуалното действие спрямо крайния резултат и ролята на контролирания достъп в сакралната практика.

Настоящото изследване остава отворено за допълнителни теренни наблюдения и нови документални свидетелства, които биха допринесли за по-пълното разбиране на комплекса и за по-прецизно датиране на отделните етапи на използване.

---

От:  Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,
Абонамент за: Публикации (Atom)

Популярни публикации