Летопис на българските царе | Rada Evtimova

 (Chronicle of the Bulgarian Rulers)

Летописът на българските царе от XIV век: Компилация между исторически факти и легендарни представи

Сред малкото запазени български историографски паметници от XIV век особено място заема т.нар. Летопис на българските царе – кратък текст, известен в два преписа от XVI–XVII век (Ватикански славянски № 2 и Погодински № 1425). Той е публикуван за пръв път от Йордан Иванов през 1930 г. и оттогава се изследва като важен източник за представите на средновековните българи за собствената им държавна традиция (Иванов 1930; Дуйчев 1960; Павлов 2004; Билярски 2011).

Съдържание на темата

• Ръкописна традиция и датировка
• Съдържание и структура на текста
• Исторически факти в летописа
• Легендарни и апокрифни елементи
• Въпросът за авторството и времето на съставяне
• Културно-историческо значение
• Интересни факти
• Заключение

Летопис на българските царе (Chronicle of the Bulgarian Rulers)

Ръкописна традиция и датировка

До нас Летописът на българските царе достига в два късни преписа:

• Ватикански слав. 2 (XVI в.) – най-пълният вариант, публикуван от Йордан Иванов и Иван Дуйчев
• Погодински № 1425 (XVII в., Руска национална библиотека, Санкт Петербург)

Самият оригинален текст се датира най-често към втората половина на XIV век, вероятно от времето на цар Иван Александър (1331–1371) или малко след това (Дуйчев 1960; Павлов 2004; Билярски 2011).

Съдържание и структура на текста

Летописът представлява кратък списък на българските владетели от Аспарух до Иван Шишман, като към всеки цар е добавена кратка характеристика или събитие:

• „Аспарух… преведе българите от Дунав и засели ги в тая земя“
• „Симеон… воюва с гърци и маджари и взе много злато“
• „Иван Александър… направи златни монети и книги много“

Текстът завършва с пророческа бележка за падането на България под османска власт (в някои варианти).

Исторически факти в летописа

Част от информацията съвпада с данните на византийските хроники и българските надписи:

• управлението на Борис I и покръстването (864 г.)
• войните на Симеон Велики (893–927)
• падането под византийска власт през 1018 г.
• въстанието на Асен и Петър (1185–1187)

Според Пламен Павлов тези елементи вероятно произтичат от по-ранни синодални списъци и кратки исторически бележки, циркулирали в Търново през XIV век (Павлов 2004).

Легендарни и апокрифни елементи

Наред с историческите данни в летописа присъстват и елементи, които изследователите определят като легендарни или апокрифни:

• споменаването на цар Ивайло като „от прост род“ и „царува една година“
• твърдението, че цар Калоян „уби Балдуина цар латински“ (въпреки че Балдуин умира в плен)
• пророческата фраза за Иван Шишман: „и той ще загине от турците“

Иван Билярски отбелязва, че тези елементи могат да се тълкуват като отражение на устната традиция и идеологическите нужди на българския двор през XIV век (Билярски 2011).

Въпросът за авторството и времето на съставяне

Повечето съвременни изследователи приемат, че летописът е компилация, съставена в Търново през втората половина на XIV век, вероятно в патриаршеската или царската канцелария (Дуйчев 1960; Тотоманова 2008). Не съществува единодушие относно точния момент – някои го свързват с подготовката на Търновския надпис на Иван Асен II, други с времето на Иван Александър.

Културно-историческо значение

Летописът на българските царе, макар и кратък, представлява един от редките запазени опити за систематизиране на българската държавна традиция през Средновековието. Той може да се разглежда като израз на историческото съзнание на българския елит в навечерието на османското завоевание и като предшественик на по-късните исторически съчинения от XV–XVII век (Каймакамова 2011).

Интересни факти

• В летописа цар Петър I (927–969) е наречен „свят и кротък“ – единственото пряко канонизиране на български владетел в средновековен източник от български произход.
• Името на цар Смилец (1292–1298) липсва напълно – вероятно защото е смятан за узурпатор от съставителя.
• В някои преписи след името на Иван Шишман е добавено „и с него се свърши българското царство“ – фраза, която по-късно ще стане част от националния исторически разказ.

Заключение

Летописът на българските царе от XIV век представлява ценен синтез между писмената историческа традиция и устните предания на средновековното българско общество. Той отразява усилията на тогавашния елит да запази паметта за държавната приемственост в труден исторически момент. Днес този кратък текст продължава да напомня колко сложен и многослоен може да бъде процесът на формиране на националното историческо съзнание.

Ако разполагате с допълнителни наблюдения върху Летописа на българските царе или искате да обсъдим някоя от споменатите личности – оставете коментар по-долу. Вашите въпроси и бележки са винаги добре дошли!

---

От:  Rada Evtimova