Анонимът на Хазе и Топархът Готски | Rada Evtimova

 (Anonymous of Hase and Toparcha Gothicus)

Анонимът на Хазе и Топархът Готски: Произход на текста и рецепцията му в българската историография

Текстът, известен в българската историография като „Анонимът на Хазе“, а в международната литература често като „Фрагменти на Топарха Готски“ (Fragmenta Toparchae Gothici), е публикуван за първи път през 1819 г. от френския елинист Шарл Бенедикт Хазе в приложението към неговото издание на Лъв Дякон (Leo Diaconus, Historia, Bonn, 1819, pp. 171–175). Хазе представя трите гръцки фрагмента като извлечени от парижки ръкопис и ги датира към края на X век, свързвайки ги със събития в Крим и по Долни Дунав. Въпреки първоначалното им приемане като ценен извор, съвременната византинистика ги класифицира като произведение от XIX век (вж. Ihor Ševčenko, „The Date and Author of the So-called Fragments of Toparcha Gothicus“, Dumbarton Oaks Papers, Vol. 25, 1971, pp. 7–71).

Съдържание на темата

• Кой е Шарл Бенедикт Хазе?
• Публикация и представяне на текста
• Съдържанието на фрагментите
• Научният дебат за произхода
• Рецепцията в българската историография
• Интересни факти
• Заключение

                                                                         

Анонимът на Хазе и Топархът Готски
(Anonymous of Hase and Toparcha Gothicus)

Кой е Шарл Бенедикт Хазе?

Шарл Бенедикт Хазе (Charles Benoît Hase, 1780–1864) е немски по произход класически филолог и палеограф, който развива кариерата си главно в Париж. Работи като библиотекар в Кралската (по-късно Национална) библиотека на Франция и е известен с критическите издания на византийски историци, сред които Лъв Дякон, Йоан Зонара и други.

Хазе е високо ценен за приноса си към византинистиката, но в същото време е автор на няколко филологически мистификации – практика, която през романтизма невинаги се възприема негативно, а понякога като демонстрация на ерудиция.Важен мотив за неговата дейност е и финансовият стимул, тъй като той изпълнява поръчки на богати колекционери и меценати (като руския канцлер Николай Румянцев), стремящи се да открият нови, „неизвестни“ извори за ранната история на Източна Европа.

Публикация и представяне на текста

Фрагментите са публикувани през 1819 г. в Бонското издание на Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae като приложение към историята на Лъв Дякон. Хазе твърди, че ги е извлякъл от ръкопис Parisinus graecus 2075, но оригиналният кодекс не съдържа тези пасажи в автентичен вид.

Текстът е представен като писмо от анонимен топарх (местен управител) в Готия – византийската провинция в Крим – и е датиран около 987–988 г., в контекста на обсадата на Херсон от княз Владимир Велики.

Съдържанието на фрагментите

Трите кратки фрагмента описват предимно събития в Крим и по Долни Дунав:

• Неочаквано нападение на „варвари“ (скити-руси) над Херсон;
• Плячка, взета от „мисийците“ (термин, използван за българите в късновизантийски контекст);
• Политически действия на владетел „северно от Дунав“ (вероятно цар Самуил) спрямо колаборационисти.

Текстът не съдържа похвали към българите като „най-справедливи в света“ – подобни формулировки са по-късни интерпретации, чужди на оригиналния гръцки текст (вж. превод и анализ в: Иван Божилов, Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X век, София, 1979, с. 45–60).

Научният дебат за произхода

През XIX и първата половина на XX век фрагментите са използвани в десетки изследвания по руска и византийска история. Съмненията нарастват поради липсата на оригинален ръкопис и стилистични особености.

През 1971 г. Ихор Шевченко публикува фундаментално изследване, в което убедително доказва, че текстът е съставен от самия Хазе (Ševčenko, 1971, цитирано по-горе). Анализът се основава на липса на материални следи, езикови паралели с класически автори и контекста на поръчката от руския канцлер Румянцев. Най-съкрушителното доказателство на Шевченко е лингвистично: той открива, че в текста са използвани гръцки думи и граматични форми, които не са съществували през X век, а са извлечени от съвременни на Хазе филологически речници. Това прави текста „анахронизъм“ – той съдържа езикови грешки, които никой византийски автор от Средновековието не би допуснал. След тази публикация международната византинистика приема текста като XIX-вековно произведение.

Рецепцията в българската историография

В българската наука текстът получава подробно внимание в монографията на проф. Иван Божилов от 1979 г., където е анализиран като потенциален извор за епохата на Самуил. Божилов отбелязва съмнителния характер на документа, но използва съвпадащите елементи за реконструкция на събития (Божилов, 1979, с. 23–24).

В по-нови български изследвания (напр. Васил Гюзелев, Павел Георгиев) той се споменава предимно с уговорката за недостоверност, но като свидетелство за интереса към българската история през XIX век.

Интересни факти

• Хазе е автор на поне две други известни филологически мистификации, включително т.нар. „Oratio Gratiosa“.
• Преди 1971 г. фрагментите са цитирани в над 60 научни труда, включително от класици като Фьодор Успенски.
• В българския интернет често циркулират апокрифни цитати, приписвани на текста, които не съществуват в оригинала. Пример за това е фразата, че българите са „най-справедливият народ на земята“. В действителност Хазе е заимствал тези думи от описанието на митичните скити при Омир и Страбон, а по-късно български автори от началото на XX век (като Георги Баласчев) са ги интерпретирали емоционално като доказателство за величието на Самуилова България, без това да е подкрепено от самия гръцки текст.
• Книгата на Иван Божилов остава най-обстойният анализ на фрагментите на български език.

Заключение

Анонимът на Хазе и Топархът Готски илюстрира сложните процеси на формиране на историческото познание и необходимостта от критичен подход към изворите, като показва, че историческото познание се формира не само от автентични извори, но и от текстове, чието съществуване отразява научните амбиции и културните нагласи на своята епоха.

Макар да не е автентичен средновековен документ, той запазва стойност като обект на историографско изследване и напомня за вниманието, което дължим на всеки исторически текст, като разкрива както стремежа към откриване на „нови“ свидетелства, така и опасностите от некритичното им приемане.

В крайна сметка именно подобни случаи укрепват методологията на съвременната историческа наука, подчертавайки значението на методологичната прецизност и внимателния анализ — основи, върху които се гради съвременната историческа наука.

Ако желаете да обсъдим конкретен аспект от текста или друг средновековен извор – оставете коментар. Вашите въпроси и предложения са добре дошли!

---

От:  Rada Evtimova