Кодификация славянска писменост| Rada Evtimova

 (Codification Slavic literacy)

Кодификация и дифузия на славянската писменост: Приносът на Първото българско царство към европейското книжовно пространство на средновековието

(Codification and Diffusion of Slavic Literacy: The Contribution of the First Bulgarian Empire to the Medieval European Literary Space)

Подзаглавие: Институционални механизми, текстологична приемственост и лингвистична кодификация в Преславската и Охридската книжовни школи (края на IX — началото на XI в.)

---

Резюме / Abstract

Настоящото изследване анализира процесите на кодификация и дифузия на старобългарската писмена традиция в контекста на европейското книжовно пространство на средновековието. Под славянска писменост в настоящото изследване се разбира старобългарският книжовен език, кодифициран от Константин-Кирил Философ и Методий и институционализиран от българската държава през IX–X в. Целта на статията е да разгледа механизмите, чрез които Първото българско царство трансформира получените книжовни модели от гръко-византийската традиция и ги адаптира в самостоятелна писмена система с паневропейско значение. Методологията включва сравнителен текстологичен анализ, изворова критика и приложение на концепциите за Slavia Orthodoxa (по Picchio 1991) и „Византийската общност" (по Obolensky 1971). Резултатите показват, че Преславската и Охридската школи са функционирали като институционални центрове за езиково инженерство, в които се е извършвал преходът от буквален превод към концептуална адаптация на богословски и философски дискурс. Приносът на Първото българско царство се изразява в легитимирането на старобългарския като четвърти равноправен книжовен език в европейското средновековно пространство, което де факто е деконструирало монопола на триезичната парадигма (латински, гръцки, еврейски).

Ключови думи: старобългарска писменост, Преславска школа, Охридска школа, кодификация, дифузия, триезична догма, Slavia Orthodoxa, средновековна текстология, Кирил и Методий, Първо българско царство

---

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Кодификация славянска писменост
(Codification Slavic literacy)

1. Увод

Периодът от последната третина на IX до началото на XI в. представлява критична фаза в изграждането на средновековното европейско книжовно пространство. В рамките на тази фаза Първото българско царство изпълнява документируема институционална роля, която съвременната медиевистика продължава да анализира в интердисциплинарен план — от историята на езика и текстологията до политическата история и историческата социология на знанието.

Географски и административно Първото българско царство е обхващало в периода на своя политически апогей — управлението на цар Симеон I (893–927 г.) — обширни територии на Балканския полуостров, с два основни книжовни центъра: североизточното държавно ядро (Плиска и Преслав) и Охрид на югозапад (областта Кутмичевица). Именно тези два центъра — Преславската и Охридската школи — са институционалните структури, в които се е извършвало онова, което съвременната теория на превода дефинира като концептуална адаптация, за разлика от буквалния превод.

Изследователският въпрос, на който настоящата статия се стреми да отговори, е следният: по какви механизми Първото българско царство е трансформирало получените гръко-византийски книжовни модели в самостоятелна писмена система и какво е конкретното измерение на нейния принос към европейското книжовно пространство на средновековието?

Уточнение на термина: под славянска писменост в настоящото изследване се разбира старобългарският книжовен език, кодифициран от Константин-Кирил Философ и Методий и институционализиран от българската държава през IX–X в. Тази дефиниция следва установената в международната медиевистика терминология (вж. Lunt 2001; Picchio 1991; Dvorník 1970) и не носи каквато и да е съвременна националполитическа конотация.

---

2. История на проучванията

Изследването на старобългарската книжовна традиция има дълга и документирана история, която може да бъде проследена в три основни фази.

2.1. Ранен период (XIX — първа половина на XX в.)

Научното изследване на старобългарската писменост като академична дисциплина се формира в края на XIX в. в рамките на европейската сравнителна филология и историческото езикознание. Ключови приноси от този период са трудовете на Ватрослав Ягич (Vatroslav Jagić), чиято студия Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache (Wien, 1913) полага основите на строгия текстологичен подход в областта. Александър Теодоров-Балан публикува систематично изследване на Черноризец Храбър и неговия трактат, което остава основен научен ориентир в българската традиция (Теодоров-Балан 1920; 1934).

2.2. Средна фаза (втора половина на XX в.)

Следвоенният период се характеризира с институционализирането на палеославистиката като самостоятелна научна дисциплина. В СССР Дмитрий Лихачов разработва концепцията за „трансплантацията" на литературни традиции между православните славянски народи (Лихачов 1958). В България акад. Петър Динеков систематизира старобългарската литература в европейски контекст чрез своите изследвания в Института за литература на БАН (Динеков 1962). Паралелно с това Хорас Г. Лънт от Харвардския университет публикува своята граматика на старобългарския език (Lunt 2001, първо издание 1955), която се превръща в международен стандарт. Рикардо Пикио въвежда концепциите за Slavia Orthodoxa и Slavia Romana, осигуряващи теоретична рамка за разбирането на православното славянство като културно-религиозна общност (Picchio 1991).

2.3. Съвременен период (края на XX — XXI в.)

Съвременните проучвания се отличават с интердисциплинарен характер, съчетаващ текстология, кодикология, компютърна лингвистика и историческа социология на знанието. В България проф. Климентина Иванова продължава да развива текстологичните и химнографските изследвания (Иванова 2008), а проф. Красимир Станчев разглежда старобългарската литература в рамките на модела Slavia Orthodoxa (Станчев 1994). Проф. Донка Петканова е публикувала систематични изследвания на текстологичната приемственост и развитието на старобългарската литература (Петканова 1992). На международно ниво Франтишек Дворник с труда си Byzantine Missions Among the Slavs (1970) предоставя стандартното описание на политическия и религиозен контекст на мисията на Кирил и Методий.

---

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, включващ сравнителна текстология, изворова критика, историческа лингвистика и анализ на институционалните механизми на книжовното производство.

3.1. Текстологичен анализ

Основният изворов корпус включва: трактата „О писменехъ" на Черноризец Храбър (края на IX — началото на X в.), преславските и охридските ръкописни паметници, запазени в колекциите на БАН и в международни ръкописни фондове, и агиографските текстове, свързани с делото на Кирил и Методий — Пространното житие на Кирил и Пространното житие на Методий.

3.2. Изворова критика

При работа с изворите е приложен принципът на историческата критика, разграничаващ първични (оригинални) и вторични (производни) текстове. Трактатът „О писменехъ" е изворово верифициран чрез сравнение с независими свидетелства за хронологията и контекста на кирилицата и глаголицата.

3.3. Концептуална рамка

Изследването се опира на концепциите на Пикио за Slavia Orthodoxa (Picchio 1991) и на Оболенски за „Византийската общност" (Obolensky 1971), като същевременно отчита критиките към тях от страна на изследователи като Йоханес Райнхарт (Johannes Reinhart), който предупреждава срещу прекалено твърдото прилагане на тези концепции като аксиоматични категории (Reinhart 1997).

3.4. Архивни и институционални източници

Използвани са фондовете на Института за старобългарска литература при БАН, Националния исторически музей, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" (Ръкописен отдел), както и дигиталните архиви на Bibliotheca Hagiographica Graeca и Monumenta Linguae Slavicae Dialecti Veteris.

---

4. Основни резултати

4.1. Институционализация на писмеността

Изследването установява, че книжовната дейност в Преслав и Охрид не е носила изолиран характер, а е функционирала в рамките на съзнателна държавна политика. Решението на цар Борис I да приеме учениците на Кирил и Методий — преди всичко Климент и Наум — и да им осигури институционална база представлява документируем политически акт с дългосрочни културни последствия. Климент Охридски е назначен за пръв известен по име епископ от славянски произход, което е едновременно църковноадминистративен и книжовен акт (Dvorník 1970: 178).

4.2. Лексикална кодификация

Анализът на преславската преводна книжнина показва системно прилагане на семантично калкиране при превода на гръцки богословски термини. Създаването на старобългарски неологизми за абстрактни категории — като благодать (гр. χάρις), съзерцание (гр. θεωρία; в оригиналните текстове на Йоан Екзарх засвидетелствано чрез по-ранни форми като усмотрение и видение, докато съвременната форма навлиза по-късно под книжовно влияние), въплъщение (гр. ἐνσάρκωσις) — документира активна лексикографска дейност, а не пасивно копиране (вж. Грашева 1999).

4.3. Дифузия на писмеността

Старобългарската книжовна традиция е документирано достигнала до Сърбия, Хърватия (глаголическата традиция), Киевска Рус, Румъния и Молдова. Тази дифузия не е резултат единствено от спонтанни процеси, а е свързана с конкретни институционални канали — обмен на духовенство, разпространение на ръкописи и образователна дейност (Obolensky 1971: 119–132).

4.4. Трактатът „О писменехъ"

Трактатът на Черноризец Храбър „О писменехъ" (края на IX — началото на X в.) следва да се разглежда не като апология в емоционален смисъл, а като ранен паметник на средновековната културна теория на превода и писмеността. Трактатът прилага методите на сравнителната лингвистика на епохата: сравнява произхода и функционирането на гръцката и славянската азбука по логически и исторически показатели. Аргументът на Храбър, че гърците са имали нужда от много години и много мъдреци, за да изградят своята азбука, докато Константин-Кирил е изградил своята за кратко време, е риторична конструкция, характерна за средновековната полемична литература, но съдържа и верифицируемо историческо ядро: глаголицата е документирано създадена като целенасочена интелектуална конструкция, а не е резултат от органично историческо развитие.

---

5. Анализ и интерпретация

5.1. Рецепция, не подчинение

Ключов аналитичен въпрос е дали книжовната дейност в Първото българско царство представлява механично усвояване на гръко-византийски модели или активна трансформация. Анализът на преводната лексика и на оригиналните старобългарски текстове — химни, жития, проповеди — показва, че е налице втората от двете опции. Съвременната теория на превода дефинира наблюдавания процес като концептуална адаптация: преводачите не са търсили формални еквиваленти, а са изграждали функционални такива, отговарящи на целевата езикова и концептуална система.

5.2. Деконструкция на триезичната парадигма

Един от централните аргументи в настоящото изследване е, че институционализирането на старобългарската писменост от българската държава е имало пряко измерение в европейски контекст — то е легитимирало четвърти книжовен език в средновековна Европа, наред с латинския, гръцкия и еврейския. Тезата за триезичната догма — приписвана на Пилат Понтийски поради надписа на кръста на Христос и защитавана от части от западното духовенство — е документирана в агиографските извори като конкретна полемика, с която Константин-Кирил и впоследствие неговите ученици са се сблъскали. Преодоляването на тази парадигма не е само символичен акт: то е имало практически последствия за писмеността и богослужебната практика на множество народи.

5.3. Функционален анализ на двете школи

Преславската школа — свързана с Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър — е специализирана преди всичко в богословски и философски преводи, в изграждане на абстрактна лексика и в литургична книжнина. Охридската школа — свързана с Климент Охридски и Наум Охридски — е ориентирана по-силно към химнографията, агиографията и образователната дейност. Тази функционална диференциация показва не разпиляна дейност, а институционална специализация (Иванова 2008).

---

6. Сравнителен анализ

6.1. Регионални паралели

Сравнението с Великоморавия — където Кирил и Методий са извършили първоначалната мисия — показва принципна разлика: в Моравия дейността е прекратена след смъртта на Методий (885 г.) и натиска на Римската курия. В България тя е институционално продължена и разширена. Това сравнение е аналитично значимо, тъй като показва ролята на държавната подкрепа като определящ фактор за оцеляването и развитието на писмената традиция.

6.2. Паралели в Западна Европа

Каролингският ренесанс (VIII–IX в.) в Западна Европа представлява аналогичен процес на институционализирана кодификация на писмеността — основно на латинска основа. Важно уточнение обаче: именно по времето на Карл Велики Съборът в Тур (813 г.) постановява проповедите да се държат на народния език — rusticam Romanam linguam (ранен старофренски) или Thiotiscam (германски народни диалекти) — с цел разбираемост за обикновените миряни. Сравнението с България остава аналитично валидно, но разграничението е принципно: на Запад народните езици са допуснати единствено на ниво устна пастирска проповед, докато в Първото българско царство старобългарският получава пълна институционална, богослужебна и висша философска кодификация в писмена форма.

6.3. Паралели с ирландските монашески школи

Ирландските монашески школи от VI–VIII в. са предоставили аналогичен модел на институционализирано книжовно производство и дифузия в Западна Европа. Сравнението показва, че феноменът на книжовния център като двигател на дифузия е характерен за средновековна Европа като цяло, а не е изолирана балканска специфика.

---

7. Специфики и научен контекст

Уникалната характеристика на приноса на Първото българско царство се изразява в комбинацията от три фактора, рядко срещана едновременно в средновековен контекст: първо, наличие на оригинална азбучна система, конструирана целенасочено, а не адаптирана от съществуваща; второ, активна лексикална кодификация, включваща системно създаване на неологизми за абстрактни категории; трето, институционална държавна подкрепа, осигурила устойчивост и мащаб на дейността.

Дмитрий Оболенски анализира тази конфигурация в рамките на концепцията си за „Византийската общност" — система от православни държави, приели византийски политически и културни модели, но адаптирали ги по специфичен начин. В тази рамка Първото българско царство функционира не като пасивен получател, а като активен посредник и трансформатор на модели (Obolensky 1971: 75–92).

---

8. Интегративен научен дискурс

Събраните данни и аргументи позволяват да се предложи следната интегративна теза: трансформацията на гръко-византийските книжовни модели в Първото българско царство е протекла по три паралелни оси — институционална (чрез държавна подкрепа и организация), лингвистична (чрез лексикална кодификация и неологизация) и дифузионна (чрез разпространение на ръкописи и образователни модели в православното славянско пространство). Тези три оси са взаимно зависими: без институционалната ос лингвистичната би останала фрагментарна, а без лингвистичната дифузионната нямаше да има съдържание за разпространение.

Концепцията на Пикио за Slavia Orthodoxa описва резултата от този процес, но не неговите механизми. Настоящото изследване предлага допълнение към тази концепция, като акцентира върху институционалния и лингвистичния механизъм на изграждането на Slavia Orthodoxa, а не само върху нейното финално описание.

---

9. Заключение

Настоящото изследване предложи аргументиран отговор на поставения изследователски въпрос. Механизмите, чрез които Първото българско царство е трансформирало гръко-византийските книжовни модели, са документируеми и включват: институционална организация на книжовната дейност в Преслав и Охрид; системна лексикална кодификация чрез семантично калкиране и неологизация; и активна дифузия на писмената традиция към православните славянски народи.

Приносът на тази дейност към европейското книжовно пространство на средновековието е конкретен и измерим: легитимирането на старобългарския като четвърти книжовен език в средновековна Европа е изменило конфигурацията на европейската писмена култура и е създало предпоставките за развитието на писмеността при редица народи, за които тя не би могла да се развие единствено на гръцка или латинска основа.

Бъдещите перспективи на изследването включват: по-детайлен сравнителен анализ на преводната лексика от двете школи с използване на методите на компютърната лингвистика; изследване на рецепцията на старобългарската традиция в Киевска Рус; и задълбочен кодикологичен анализ на запазените ръкописни паметници.

---

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Институт за старобългарска литература, Българска академия на науките (БАН), София
• Институт за исторически изследвания, БАН, София
• Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий", Ръкописен отдел, София
• Национален исторически музей, София
• Кирило-Методиевски научен център, БАН, София

II. Дигитални платформи

• Bibliotheca Hagiographica Graeca (BHG) — De Gruyter Online
• Monumenta Linguae Slavicae Dialecti Veteris
• JSTOR — достъп до международни медиевистични издания
• Дигитална библиотека на БАН

III. Библиография 

Грашева, Л. 1999. Лексикографски аспекти на старобългарската преводна книжнина. София: Издателство на БАН.

Динеков, П. 1962. Стара българска литература. Т. 1–2. София: Наука и изкуство.

Иванова, Кл. 2008. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов".

Лихачов, Д. С. 1958. Некоторые задачи изучения второго южнославянского влияния в России. Москва: Академия наук СССР.

Петканова, Д. 1992. Старобългарска литература IX–XVIII век. София: Издателство „Д-р Петър Берон".

Станчев, Кр. 1994. Старобългарската литература в контекста на Slavia Orthodoxa. — В: Медиевистика и културна антропология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски", с. 45–68.

Теодоров-Балан, А. 1920. Кирил и Методий. Св. 1: Жития на Кирила и на Методия и похвални тям слова. София: Придворна печатница. Теодоров-Балан, А. 1934. Кирил и Методий. Св. 2: Набожен помен и исторични свидетелства за Кирила и Методия. София: Придворна печатница.

Dvorník, F. 1970. Byzantine Missions Among the Slavs: SS. Constantine-Cyril and Methodius. New Brunswick, NJ: Rutgers University Press.

Jagić, V. 1913. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Wien: Kaiserliche Akademie der Wissenschaften.

Lunt, H. G. 2001. Old Church Slavonic Grammar. 7th revised edition. Berlin — New York: Mouton de Gruyter.

Obolensky, D. 1971. The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500–1453. London: Weidenfeld and Nicolson.

Picchio, R. 1991. Slavia Orthodoxa: Literature and Language. Roma: Edizioni dell'Ateneo.

Reinhart, J. 1997. Review article on Slavia Orthodoxa and its methodological limits. — Wiener Slavistisches Jahrbuch, 43, pp. 201–218.

---

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  ©Rada Evtimova