Старобългарско богослужебно песнопение | Rada Evtimova

 (Old Bulgarian liturgical chant)

Традиция и приемственост в старобългарското богослужебно песнопение (IX–XIV в.) 

(Tradition and Continuity in Old Bulgarian Liturgical Chant, 9th–14th centuries)

Старобългарското богослужебно песнопение е сред най-ранните и най-трайните прояви на организирана музикална култура на Балканите. Приемането на християнството като държавна религия в България (865 г.) поставя началото на процес, при който богослужебните текстове на гръцки получават нов живот на старобългарски език — и тъй като акцентите в двата езика се различават коренно, мелодиите неизбежно се адаптират, пораждайки самобитна певческа традиция. Следвайки писмените паметници от IX до XIV в., тази статия проследява как традицията се предава, обогатява и разпространява далеч извън пределите на Балканите.

Съдържание на статията:

• Корените: Покръстването и необходимостта от ред в богослужението
• Езикът като музикален фактор
• Книжовните центрове: Плиска, Преслав, Охрид, Търново
• Климент Охридски и Константин Преславски: пионери на старобългарската химнография
• Ръкописните свидетели: какво е оцеляло
• Търновската школа и православният изток
• Интересни факти
• Заключение

                                                           

Старобългарско богослужебно песнопение
(Old Bulgarian liturgical chant)

Корените: Покръстването и необходимостта от ред в богослужението

Старобългарско богослужебно песнопение е обобщеното наименование на организирания певчески репертоар, развит в рамките на Българската православна църква от IX до XIV в. Той се опира на системата на осмогласното пеене (осем гласа, известни в православната традиция като ехоси — от гр. ἦχος), утвърдена окончателно в Константинополската православна традиция около VIII в. и съхранена главно в богослужебните книги Октоих, Миней и Триод.

Когато княз Борис I приема християнството (865 г.) и то се утвърждава като държавна религия, нуждата от организирано богослужение е повелителна. Пеенето не е украшение — то е неразделна част от православния богослужебен ред. Константинополският модел осигурява рамката: точно определени песнопения за всеки ден, за всеки глас, за всеки празник. Именно усвояването на тази рамка и нейното постепенно пренасяне на старобългарски език поставят фундамента на цялата последваща традиция.

Исторически погледнато, организираното обучение по пеене в ранна средновековна България се е извършвало в духовни центрове като Плиска и Преслав. Появата на учениците на Кирил и Методий в българските земи след 886 г. ускорява процеса: те носят не само азбуката, но и химнографска практика, директно свързана с висока певческа школа.

Накратко: Приемането на християнството налага организирано богослужебно пеене, чийто образец идва от Константинопол, а практическото изграждане на певческата традиция е дело на книжовниците от ранните български центрове.

Езикът като музикален фактор

Сред специалистите по стара музика и химнография съществува устойчиво научно съгласие по следния въпрос: преминаването от гръцки към старобългарски в богослужебния текст неизбежно засяга мелодията. Причината е конкретна и измерима — в гръцки и в старобългарски думите имат различна сричкова структура и различно ударение. Тъй като богослужебното пеене е силабично или невматично (т.е. едно или повече невмени знаци отговарят на дадена сричка), смяната на текста налага адаптация на мелодическата фраза.

На практика това означава, че старобългарски преводи на гръцки химнографски текстове не са буквален звуков декалк — там, където гръцката дума има три срички, а старобългарската само две, певецът е трябвало да разпредели мелодичната фигура по различен начин. Тези адаптации са добре засвидетелствани в ранната нотирана практика, открита в различни ръкописни паметници. Освен адаптациите, книжовниците на Охридската и Преславската школа създават и изцяло оригинални произведения — канони, стихири и трипеснеци, — в които мелодичните и текстовите решения са напълно самостоятелни.

В ранните старобългарски певчески ръкописи са засвидетелствани и специфични термини за гласовите обозначения: искрь за πλάγιος (страничен глас) и тяжекь за βαρύς (тежък глас) — свидетелство, че усвояването на системата не е само механично копиране, а е включвало изграждане на собствена терминология. #старобългарскамузика

Накратко: Езиковата адаптация на богослужебния мелос е научно доказан факт, документиран в ранните нотирани ръкописи и свидетелстващ за самобитна певческа практика.

Книжовните центрове: Плиска, Преслав, Охрид, Търново

Старобългарското богослужебно песнопение не се е развивало в един единствен център. То е плод на работата на няколко исторически последователни и географски различни средища.

Плиска и Преслав (IX–X в.) са първите столични центрове, в които се изгражда богослужебната практика на новопокръстената страна. В Преслав работят Константин Преславски и редица негови съвременници, а именно там се формира Преславската книжовна школа с нейните тесни връзки с Константинополската традиция.

Охрид (края на IX — XI в.) е свързан преди всичко с дейността на Климент Охридски, ученик на Кирил и Методий, за когото изворите сочат пряка книжовно-химнографска дейност. Охридската школа се развива в западните български земи и показва известни особености в сравнение с Преславската.

Търново (XIII–XIV в.) става главен книжовен и певчески център след установяването на Второто българско царство. Именно тук, в контекста на Търновската книжовна школа, старобългарското богослужебно певческо изкуство достига зрелостта си и чрез него България се утвърждава като значим разпространител на книжовна и певческа култура в православния свят.

Накратко: Четирите книжовни центрове маркират четири исторически фази в изграждането на певческата традиция — от ранното усвояване до зрялото разпространение извън границите на страната.

Климент Охридски и Константин Преславски: пионери на старобългарската химнография

Химнографията — поетичните текстове, предназначени за пеене по време на богослужение — е онзи дял от средновековната литература, в който старобългарската традиция проявява особена оригиналност. Двамата най-значими нейни представители са Климент Охридски и Константин Преславски.

Климент Охридски (ок. 840–916 г.) е автор на цикъл трипеснеци — кратка многочастна химнографска форма — за предпразненството на Рождество Христово и Богоявление. Акростих, вграден в тях и разчетен от проф. Георги Попов, гласи „Климента пясни предпразна Христово Рождество" — неоспоримо свидетелство за авторството. Произведенията на Климент показват майсторско боравене с ритмичната структура, заимствана от Константинополската химнографска практика, и едновременно с това оригинален лирически изказ на старобългарски.

Константин Преславски (втора половина на IX — началото на X в.) е автор на уникален изосилабичен (с еднаква сричкова структура) канон за Рождество Христово с особен вид акростих, изграден по модела на ямбичните канони на св. Йоан Дамаскин. Произведението е запазено в няколко преписа и свидетелства за изключително висока химнографска техника.

В тези произведения гръцките химнографски образци служат като матрица, но старобългарски акростихове, оригинални мелодии и нови поетични решения ги правят самостоятелни творби — нито сляпо копие на Константинопол, нито музикален провинциализъм.

Накратко: Климент и Константин Преславски поставят основите на оригинална старобългарска химнография, съчетаваща усвоения Константинополски модел с нови текстови и вероятно мелодични решения. #химнография

Ръкописните свидетели: какво е оцеляло

Преките музикални доказателства за певческата практика от IX–XIV в. са нотираните ръкописи — кодекси, в които над текста на песнопенията са изписани невмени знаци. Тук трябва да се отбележи едно важно научно ограничение: нотирани старобългарски ръкописи от IX–X в. не са достигнали до наши дни в достатъчен брой, за да се реконструира в пълнота певческата практика от онова ранно време. Музикалното изпълнение на песнопенията от IX–X в. остава недостатъчно проучено именно поради оскъдността на нотираните извори.

От XI–XIII в. обаче разполагаме с ценни певчески паметници. Сред тях са:

• Битолски триод (последна четвърт на XII в.) — среднобългарски книжовен паметник, постен триод, съхраняван в Научния архив на БАН, София (сигнатура № 38). Съдържа експлицитни указания за начина на пеене и музикални означения, което го прави едно от преките свидетелства за развита певческа практика, свързана с Охридската книжовна традиция. Описан подробно от Петров и Кодов в „Старобългарски музикални паметници" (1973).
• Драганов миней (Зографски трефологий) (края на XIII в.) — пергаментен ръкопис, написан от „окаяния Драган", съхраняван в библиотеката на Зографския монастир на Света гора (сигнатура Зогр. 54). Важно терминологично уточнение: наименованието „трефологий" (или антологий, празничен миней) е по-прецизно за този тип сборник, тъй като той обединява служби за избрани празници, а не за целия месец — за разлика от пълния миней. Той е най-ранният известен сборник на оригинална среднобългарска химнография с музикални ноти: съдържа ранните редакции на службите за св. Иван Рилски, св. Петка Търновска, св. цар Петър, свв. Кирил и Методий и св. Михаил Войн. Певческата страна е отбелязана с невмен запис, при това с две различни системи за невми — свидетелство за сложна и развита нотационна практика. Стефан Кожухаров го определя като „пръв опит за създаване на български празничен миней".
• Хилендарски триод № 307 (XII в.) и Хилендарски ирмологий № 308 (XII в.) — нотирани паметници, свидетелстващи за певческа практика в атонска среда с пряка връзка с България.
• Болонски псалтир (XIII в.) — един от най-красивите български ръкописи от времето на Второто българско царство, ценен извор за литургичния ред и книжовната практика на Търновското царство.

Невменото писмо в тези ръкописи представлява т.нар. тита-нотация и екфонетична нотация — системи, чието дешифриране все още не е напълно завършено. Елена Тончева отбелязва, че тита-нотацията може да отразява певческа традиция, различна от стандартната Константинополска практика — потенциален белег на регионална самобитност.

Важен паметник от ранен период с особено значение за историята на нотационната практика е Преславската керамична плочка (IX–X в.) — двуезичен предмет, в който текстовете на песнопенията са на гръцки, указанията — на старобългарски, а невмените знаци се явяват в краередна позиция. Това е най-ранният известен старобългарски паметник с екфонетични знаци.

Накратко: Оцелялите нотирани паметници от XI–XIII в. предоставят конкретни свидетелства за певческата практика, но голямата задача на научното им дешифриране и интерпретация е все още незавършена.

Търновската школа и православният изток

XIV в. е период на особена интензивност в развитието на старобългарската певческа и книжовна традиция. Търновската школа, чийто водещ представител в богословско и книжовно отношение е патриарх Евтимий, създава условия за висока химнографска продукция. В тази среда работи и Йоан Кукузел — български по произход певец и теоретик, действащ в атонска среда, чието влияние върху развитието на Константинополската певческа традиция е добре документирано. Кукузел е свързан с обогатяването на нотационната система и с въвеждането на нови знаци за динамика и нюанс в т.нар. късновизантийска нотация.

Важен показател за влиянието на старобългарската певческа традиция е т.нар. „Болгарский роспев" — певческа традиция, засвидетелствана в руски музикални ръкописи от XVI–XVIII в. Самото наименование недвусмислено сочи към нейния произход: песнопения, свързвани с България, са преносени в руска певческа практика и са получили особен статус там. Важно е обаче да се подчертае, като научно предупреждение, че тези ръкописи отразяват традицията в нейна по-късна и вероятно значително изменена форма — директна реконструкция на средновековното звучение не е възможна само въз основа на тях. В науката съществува и активен дебат между руски и български изследователи относно произхода на тази традиция: дали тя представлява певческа форма, директно пренесена от България в XIV в., или е по-късна фолклоризирана адаптация на балканското пеене, записана в Русия едва през XVI–XVII в. Въпросът остава открит и е обект на продължаващи изследвания.

В гръцките певчески кодекси са засвидетелствани песнопения с надписи, включващи определението „българско" — допълнително свидетелство, че музикалните прояви на старобългарската традиция са се откроявали достатъчно, за да получат специален етикет в рамките на православния певчески свят.

Накратко: XIV в. и Търновската школа представляват зенита на старобългарската певческа традиция — период, в който тя придобива авторитет, разпространява се в православния изток и оставя трайни следи в гръцки и руски певчески кодекси.

                                

Интересни факти

• Преславската керамична плочка от IX–X в. е най-ранният известен старобългарски паметник с нотационни знаци — керамична плочка с двуезичен текст (гръцки и старобългарски) и екфонетични знаци в краередна позиция.
• Йоан Кукузел, свързван по произход с България, е един от малцината средновековни певци, за чиято биография съществуват реални исторически свидетелства. Известен като „ангелогласни", той е причислен от православната църква към светците.
• Системата на осмогласното пеене (осем музикални гласа, организирани в осемседмичен цикъл) е обща за целия православен свят. Нейното пренасяне на старобългарски е едно от първите мащабни превеждания на музикална система в историята на Европа.
• Акростихът — поетична фигура, при която началните букви на всяка строфа образуват дума или фраза — е любимо средство на старобългарските химнографи. Именно чрез акростиха проф. Георги Попов открива и доказва авторството на Климент Охридски върху цикъл трипеснеци, столетия след тяхното написване.
• Тита-нотацията, широко разпространена в среднобългарските ръкописи от XI–XIII в., е все още само частично дешифрирана. Точното звучание на много от описаните с нея песнопения остава научна загадка.
• Болгарский роспев е документиран в руски ръкописи от XVI–XVIII в. — близо 500–800 години след своя предполагаем произход — свидетелство за изключителната дълготрайност на певческите традиции в православния свят.

Традицията като жив организъм

Старобългарското богослужебно песнопение не е единичен акт на творчество, а дълъг процес: от ранните адаптации на гръцки мелоси към старобългарски текст, през оригиналните химнографски произведения на Климент и Константин Преславски, до зрялото певческо изкуство на Търновската школа и разпространението му в православния изток. Всяка от тези фази е едновременно наследство и преосмисляне — точно по определението на думата приемственост. Историческото, ръкописното и терминологичното свидетелство не говори за пасивно копиране, а за активна адаптация и самобитно творчество в рамките на обща Константинополска традиция.

Заключение

От покръстването на България до XIV в. старобългарското богослужебно песнопение изминава пътя от усвояване до разпространение: то приема Константинополския модел, адаптира го към особеностите на старобългарския език и постепенно го обогатява с оригинални химнографски творби. Ръкописните паметници — от Битолския триод до нотираните ирмологии от Света гора — свидетелстват за висока певческа и книжовна култура, а терминът „Болгарский роспев" в руски и гръцки кодекси говори за трайно присъствие в православния свят. Оставащият въпрос — какво точно е звучало в старобългарските храмове преди XI в. — продължава да вълнува изследователите и да открива пространство за нови научни открития.

Тази статия отразява установеното в науката до момента, но темата за старобългарското богослужебно песнопение е жива и динамична. Ако разполагате с допълнителна информация, имате въпроси, или желаете да предложите корекция или допълнение — споделете ги в коментарите. Всеки нов поглед от специалист или запален читател обогатява общото ни разбиране за това безценно наследство.

Библиография

• Куюмджиева, Светлана. „Преразглеждайки православните нотирани ръкописи от края на XII и XIII век, свързани с България." — Зборник радова Византолошкого института, XLVII, Белград, 2010, с. 197–215.
  Статията преразглежда корпуса от нотирани православни ръкописи, пряко свързани с България, и предлага ревизия на датировките и класификациите им въз основа на репертоарните особености.
• Куюмджиева, Светлана. Ранните осмогласници — извори, богослужение и певчески репертоар. По ръкописи до XIII век. София: Институт за изследване на изкуствата — БАН, 2013.
  Монографията проследява формирането на химнографската книга Октоих (осмогласник) въз основа на около 90 ръкописа, включително свързаните с балканската православна традиция.
• Попов, Георги. Триодни произведения на Константин Преславски. София: Издателство на БАН, 1985.
  Изследването установява и публикува триодни химнографски произведения на Константин Преславски, документирайки оригиналната старобългарска химнографска продукция от IX–X в.
• Попов, Георги. Старобългарска църковна поезия за Рождество Христово и Богоявление. Книга първа: Климента пясни. София, 2013.
  Изданието публикува и анализира предпразнични трипеснеци на Климент Охридски с разчетен акростих, установяващ авторството, в контекста на цялостната старобългарска химнографска традиция.
• Тончева, Елена. „Нотации в славянските ръкописи до XV в." — Славянска палеография и дипломатика, 2, София, 1985, с. 102–120.
  Статията систематизира типовете нотационни системи в славянските средновековни ръкописи, включително тита-нотацията, характерна за среднобългарските паметници.
• Кожухаров, Стефан. „Търновската книжовна школа и развитието на химничната поезия в старата българска литература." — В: Търновска книжовна школа, I, София, 1974, с. 277–309.
  Изследването разглежда приноса на Търновската книжовна школа за химнографията и музикалната поезия в контекста на XIV в. и нейното значение за по-широкия православен свят.
• Турилов, Анатолий; Тончева, Елена. „Драганова минея." — В: Православная энциклопедия, т. 16. Москва, 2008, с. 117–120.
  Статията описва Драгановия миней като ключов извор за старобългарската химнография и певческа практика, с анализ на нотационните системи и съдържанието на службите за български светци.
• Петров, Стоян; Кодов, Христо. Старобългарски музикални паметници. София, 1973.
  Описание и анализ на ключови музикални ръкописни паметници, включително Битолския триод, с данни за нотационната практика в средновековна България.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X

ISSN: 3033-2982

-----

От:  ©Rada Evtimova