Бургаски влажни зони | Rada Evtimova

(Burgas wetlands) 

Сравнителен екологичен анализ на Бургаските влажни зони: Влияние на солевия градиент върху биоразнообразието и адаптивните стратегии на видовете в Атанасовско, Поморийско и Бургаско езеро

(Comparative Ecological Analysis of the Burgas Wetlands: The Influence of the Salinity Gradient on Biodiversity and Species Adaptive Strategies in Atanasovsko, Pomorie and Burgas Lake)

Резюме

Бургаският езерен комплекс включва три водни басейна с коренно различен солеви режим — хиперхалинното Атанасовско езеро, хиперхалинната Поморийска лагуна и бракичното до сладководно Бургаско езеро (Вая). Настоящата статия систематизира публикувани научни данни за хидрохимичните параметри, таксономичния състав и консервационния статус на трите екосистеми, за да изведе зависимостта между солевия градиент и структурата на биологичните съобщества. Анализът се основава на изследвания в областта на фитопланктона, безгръбначната фауна, халофитната растителност и орнитофауната, публикувани от български и международни изследователски екипи в периода 2014–2024 г. Резултатите показват обратна зависимост между солевата концентрация и видовото богатство, съпроводена от нарастваща физиологична специализация на организмите при по-високи солености. Установена е и чувствителността на хидроложкия режим към антропогенни намеси, довели до документирани промени в солеността и последващи екологични отклонения в двете лагуни. Статията предлага сравнителна синтезна рамка, приложима за бъдещи мониторингови и консервационни програми в региона.

Ключови думи: солев градиент, хиперхалинни лагуни, биоразнообразие, халофити, Атанасовско езеро, Поморийско езеро, Бургаско езеро

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

 Бургаски влажни зони  (Burgas wetlands)

Увод

Бургаският езерен комплекс на българското Черноморие обединява четири основни водни тела — Атанасовско езеро, Поморийско езеро, Мандренско езеро и Бургаско езеро (Вая), — от които настоящото изследване разглежда трите с най-контрастен солеви режим: Атанасовско, Поморийско и Бургаско. Комплексът е част от миграционния път Виа Понтика и е защитен на национално и европейско ниво чрез мрежата Натура 2000, Рамсарската конвенция и Директивите за птиците и местообитанията (AfterLife Conservation Plan, LIFE19 NAT/BG/000804).

Атанасовско езеро принадлежи към националния тип L10 — черноморски хиперхалинни езера със соленост над 40‰ и дълбочина под 1 m (Gecheva et al. 2017: 146). Поморийско езеро е хиперхалинна лагуна с площ 760 ha, част от защитени зони SAC Pomorie (2085.15 ha) и SPA Pomoriysko ezero (921.52 ha) (AfterLife Conservation Plan). Поради липсата на първични хидрохимични данни в достъпната литература за Бургаско езеро (Вая), то е разгледано единствено като референтна точка за сравнение на фитопланктонния състав в изследванията на Kalcheva et al. (2021: 43) и Hubenov et al. (2015: 51), които цитират вторично данните на Dimitrova et al. (2014) и Belkinova et al. (2020).

Изследователският въпрос на статията е формулиран така: по какъв начин градиентът на соленост между трите басейна определя видовото богатство, доминантните таксономични групи и адаптивните механизми на организмите, обитаващи тези екосистеми.

                       

История на проучванията

Систематичното изучаване на безгръбначната фауна на Атанасовско езеро датира от управленските планове на резервата, изготвени през 1997 и 2003 г. (Michev 2003, цит. по Hubenov et al. 2015: 47). Актуализиран управленски план е разработен през 2015 г. под редакцията на Т. Михев (Michev et al. 2018: 24). Пълна таксономична ревизия на безгръбначните животни е публикувана от Хубенов, Кендеров и Пандурски през 2015 г. в Historia naturalis bulgarica, а обобщена оценка на цялостното биоразнообразие на езерото — от екип с водещ автор Т. Михев в Acta zoologica bulgarica (Michev et al. 2018).

Хидробиологичният мониторинг на Атанасовско езеро в рамките на проект „Солта на живота“ (LIFE11 NAT/BG/000262), координиран от Българска фондация Биоразнообразие в партньорство с Българско дружество за защита на птиците, обхваща периода 2013–2018 г. и включва тригодишно проследяване на ключови биологични качествени елементи, публикувано от Гечева и колектив през 2017 г. (Gecheva et al. 2017).

За Поморийската лагуна пилотно изследване на фитопланктонния състав е проведено през 2017 г. и публикувано от Калчева и колектив през 2021 г. в Ecologia Balkanica (Kalcheva et al. 2021). Проектът LIFE19 NAT/BG/000804 „LIFE for Pomorie Lagoon“ (2020–2023) документира хидроложкото състояние на лагуната и последиците от нарушения дренажен режим (AfterLife Conservation Plan).

Изследването на почвената соленост и разпространението на халофитите на територията на двете солени езера е проведено от Тодорова и колектив през 2013 г. и публикувано в Agricultural Science and Technology (Todorova et al. 2014). Геоложката история на Атанасовското езеро, включително холоценската му седиментация, е изяснена в работата на Синьовски и колектив, публикувана в Journal of Mining and Geological Sciences (Sinnyovsky et al. 2019).

Методология

Настоящият обзор систематизира публикувани първични изследвания чрез метод на системен преглед и мета-анализ на рецензирани научни източници. Включените данни произхождат от седем рецензирани научни публикации и един технически доклад по проект LIFE, обхващащи периода 2014–2024 г.

Използваните в първичните изследвания методи включват: измерване на електропроводимост (EC) и pH на почвени проби по методиката на Popandova (2001), цитирана в Todorova et al. (2014: 466); хидрохимичен мониторинг на соленост, разтворен кислород, температура и биогенни съединения по стандартизирани протоколи на Директивата за водите (Gecheva et al. 2017: 146); количествена и качествена оценка на фитопланктона по метода на Едлер (Edler 1979) и Оленина и колектив (Olenina et al. 2006), цитирани в Kalcheva et al. (2021: 39); гранулометричен анализ на седименти за установяване на холоценската стратиграфия (Sinnyovsky et al. 2019: 63–64).

Сравнителният анализ в настоящата статия систематизира публикуваните количествени показатели по единен признак — солева концентрация във водните басейни (изразена в промили ‰) или електропроводимост на почвените проби (в mS/cm) — и съпоставя видовото богатство и таксономичния състав на съответните биологични групи във всеки от трите басейна.

Основни резултати

Хидрохимични параметри

Атанасовско езеро показва изразена сезонна и годишна вариация на солеността. В Северните солници стойностите варират от 30.1‰ до 54.3‰ (средно 43.6‰) през 2013 г. и от 39.9‰ до 49.3‰ (средно 44.5‰) през 2014 г., но спадат рязко до диапазон 6.3‰–40.2‰ (средно 19.8‰) през 2015 г. вследствие на обилни валежи. В Южните солници стойностите варират съответно от 23.9‰–30.1‰ (2013 г.) до 5.7‰–33.7‰ (2015 г.) (Gecheva et al. 2017: 147, Table 1). Хубенов и колектив посочват пролетна соленост от порядъка на 5–25‰ и летни стойности от 150‰ до 340‰ в отделни солникови басейни (Hubenov et al. 2015: 46).

Поморийската лагуна регистрира драстичен спад на средногодишната соленост — от 52–55‰ през 2007 г. до 19–19.9‰ през 2015 г. (Kalcheva et al. 2021: 38), а по данни на проекта LIFE for Pomorie Lagoon стойността през декември 2010 г. е 30.98‰, а през май 2019 г. — едва 12.58‰ (AfterLife Conservation Plan). И в двата случая спадът е свързан с нарушения на дренажната инфраструктура и увеличен приток на сладка вода.

По отношение на Бургаско езеро (Вая) липсват преки първични хидрохимични данни в съвременната литература, като в наличните изследвания басейнът се разглежда предимно като референтен бракично-сладководен обект в цитиранията на Dimitrova et al. (2014) и Belkinova et al. (2020), възпроизведени в Kalcheva et al. (2021: 43) и Hubenov et al. (2015: 51).

Почвена соленост и халофитна растителност

Изследването на Тодорова и колектив (2014) установява електропроводимост на почвата в Атанасовско езеро между 2.59 и 42.6 mS/cm (средно 12.51 mS/cm) при pH 8–9.2, докато в Поморийско езеро стойностите варират от 1.78 до 12.61 mS/cm при pH 7.1–8.9 (Todorova et al. 2014: 466–467). Установена е корелация между съдържанието на хлориди и електропроводимостта (R = 0.79). Salicornia europaea agg. доминира в почви с висока соленост (над 14 mS/cm) и е преобладаващ вид в Атанасовско езеро, докато Bassia hirsuta формира най-многобройните популации в Поморийско езеро. Petrosimonia brachiata се среща в двете територии при по-ниска соленост (2–6 mS/cm) (Todorova et al. 2014: 469).

Безгръбначна фауна и фитопланктон

От Атанасовско езеро и прилежащите водоеми са установени общо 157 вида безгръбначни, разпределени в 6 типа, 10 класа, 35 разреда и 82 семейства, от които 56 вида (35.7%) са морски и морско-бракични форми, а 101 вида (64.3%) — бракично-сладководни, сладководни и сухоземни форми (Hubenov et al. 2015: 49). Доминантни бентосни форми са Cerastoderma glaucum (до 134 376 екз./m²), Ecrobia ventrosa, Abra segmentum и Cyprideis torosa (до 77 440 екз./m²) (Hubenov et al. 2015: 60). Халобионтите Artemia parthenogenetica и Artemia salina достигат плътност до 3400 екз./л вода при соленост 24–26‰ (Hubenov et al. 2015: 63). Установени са 6 инвазивни вида, сред които Rapana venosa, Anadara kagoshimensis и Mya arenaria (Hubenov et al. 2015: 64).

В Поморийската лагуна е регистриран общо 41 вид фитопланктон, разпределен в 8 класа, с доминиране на Dinophyceae (34.69%) и Bacillariophyceae (18.37%) (Kalcheva et al. 2021: 39). Екологичният статус за 2017 г. е оценен между „умерен“ и „добър“ по критериите за мезотрофни езерни типове (Kalcheva et al. 2021: 42).

Макрозообентосът на Атанасовско езеро показва трайна тенденция на намаляващо видово богатство — от постоянно присъствие на хирономидни ларви през 2013 г. до тяхното пълно отсъствие през 2015 г. в Северните и Южните солници (Gecheva et al. 2017: 149).

Орнитофауна и консервационен статус

Общото биологично разнообразие на Атанасовско езеро достига 1173 вида, разновидности и форми, като птиците са най-богатата таксономична група с 333 вида — 79.3% от българската орнитофауна (Michev et al. 2018: 25). Повече от 35% от всички установени таксони имат защитен статус по международни или национални документи.

В Поморийската лагуна е документиран драстичен спад в броя на гнездящите двойки приоритетни видове птици в периода 2013–2019 г.: малката рибарка (Sternula albifrons) от 43 на 14 двойки, речната рибарка (Sterna hirundo) от 125 на 71 двойки, морския дъждосвирец (Charadrius alexandrinus) от 23 на 5 двойки и саблеклюна (Himantopus himantopus) от 147 на 42 двойки (AfterLife Conservation Plan). Спадът е пряко свързан с нарушения хидроложки режим на лагуната.

Геоложка стратиграфия

Геоложкото проучване на Синьовски и колектив (2019) идентифицира фосилен хумусен хоризонт в източния бряг на Атанасовско езеро, свързан с Нимфейската трансгресия отпреди около 1000 години, когато нивото на Черно море е било с 1.5–2.0 m по-високо от съвременното (Sinnyovsky et al. 2019: 63). Гранулометричният анализ на два образеца показва финозърнеста теригенна седиментация, което свидетелства, че Атанасовското езеро не е имало широка връзка с морето дори при по-високото ниво на морето през тази трансгресия (Sinnyovsky et al. 2019: 64).

Анализ и интерпретация

Съпоставката на данните за трите басейна очертава ясна обратна зависимост между солевата концентрация и общото видово богатство. В най-солените участъци на Атанасовско езеро (над 150‰ през летния сезон) оцеляват единствено силно специализирани халобионти като Artemia salina и Artemia parthenogenetica, докато в участъци с по-ниска и по-стабилна соленост се наблюдава значително по-голямо таксономично разнообразие от безгръбначни (Hubenov et al. 2015: 49–50).

Резките колебания в солеността, документирани и в Атанасовско, и в Поморийско езеро, водят до сходни екологични последици — намаляване на популацията на характерни видове. Данните на Гечева и колектив показват изчезването на популацията на Knipowitschia caucasica в Южните солници на Атанасовско езеро през 2015 г., когато солеността временно спада под оптималния диапазон от 20–27‰ (Gecheva et al. 2017: 150). Аналогичен механизъм действа в Поморийската лагуна, където намалената соленост благоприятства развитието на макрофити за сметка на халофитните и хиперхалинните съобщества, а спадът на солеността директно кореспондира със снижена гнездова успеваемост на приоритетните видове птици (AfterLife Conservation Plan).

Данните на Тодорова и колектив потвърждават физиологичната диференциация между халофитните видове според степента на солева толерантност: Salicornia europaea доминира при най-високите стойности на електропроводимост, Bassia hirsuta заема средния диапазон, а Petrosimonia brachiata се ограничава до участъци с ниска до умерена соленост (Todorova et al. 2014: 469). Тази градация илюстрира принципа на екологична ниша, разпределена по солеви градиент в рамките на едно и също местообитание.

Сравнителен анализ

Показател	Атанасовско езеро	Поморийско езеро	Бургаско езеро (Вая)
Тип воден басейн	Хиперхалинен лиманен басейн (тип L10)	Хиперхалинна лагуна	Не е документирано в разгледаните извори
Соленост	5–25‰ (пролет) до 150–340‰ (лято, отделни басейни)	12.58‰–52–55‰ (в зависимост от годината)	Не е документирано в разгледаните извори
Брой видове безгръбначни	157 (Hubenov et al. 2015)	Не е обект на цялостна таксономична ревизия в разгледаните извори	Не е документирано в разгледаните извори
Доминиращ халофит	Salicornia europaea agg.	Bassia hirsuta	Не е документирано в разгледаните извори
Ключов консервационен вид	Knipowitschia caucasica, Artemia salina	Sternula albifrons, Sterna hirundo	Не е документирано в разгледаните извори

Забележка: Празните позиции за Бургаско езеро (Вая) се дължат на липсата на системни таксономични и хидрохимични публикации в обхвата на проучения период (Dimitrova et al. 2014; Belkinova et al. 2020).

                                       

Специфики и научен контекст

Уникална характеристика на Атанасовско езеро е установеният чрез гранулометричен анализ фин теригенен седиментен режим, който показва липса на широка морска връзка дори по време на историческата Нимфейска трансгресия преди около 1000 години (Sinnyovsky et al. 2019: 64). Тази геоложка изолираност обяснява отчасти защо езерото е запазило хиперхалинния си характер през дългосрочен период, независимо от периодичните антропогенни намеси в хидроложкия му режим.

За Поморийската лагуна специфичен елемент е установената зависимост между инфраструктурни нарушения — запълване на дренажен канал по време на пътно строителство — и директна промяна в солевия и хидроложкия режим на цялата лагуна, довела до преустановяване на традиционния солодобив от 2021 г. (AfterLife Conservation Plan). Този случай представлява документиран пример за пряка връзка между антропогенна инфраструктурна намеса и мащабна екологична трансформация на защитена територия.

Интегративен научен дискурс

Трите разгледани в достъпните извори басейна — Атанасовско и Поморийско езеро, с частично документиране на Бургаско езеро — очертават общ модел, при който солевият градиент действа като първичен структуриращ фактор за биологичните съобщества в Бургаския крайбрежен комплекс. Видовото богатство намалява с нарастване на солеността, но паралелно нараства степента на физиологична специализация на устойчивите видове. Хидроложката стабилност се оказва също толкова съществен фактор, колкото и абсолютната стойност на солеността — резките колебания, независимо от посоката им, водят до документирани загуби на популации и влошаване на консервационния статус.

Заключение

Настоящият систематичен преглед на публикувани изследвания потвърждава наличието на обратна зависимост между солевата концентрация и видовото богатство в Бургаския езерен комплекс, съпроводена от нарастваща физиологична специализация при по-високи солености. Атанасовско езеро поддържа устойчива хиперхалинна екосистема с висока степен на видова специализация, докато Поморийската лагуна демонстрира по-голяма чувствителност към хидроложки нарушения, отразена в директен спад на гнездовите популации на приоритетни видове птици. Публикациите, касаещи хидрохимичния и таксономичния профил на Бургаско езеро (Вая) в съвременната литература, остават ограничени в сравнение с наличните за другите два басейна — обстоятелство, което очертава конкретна насока за бъдещи теренни изследвания. Резултатите подкрепят необходимостта от непрекъснат хидроложки мониторинг като основен инструмент за опазване на трите защитени територии.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Институт по биоразнообразие и екосистемни изследвания — Българска академия на науките (ИБЕИ-БАН)
• Тракийски университет, Факултет по агрономство, Стара Загора
• Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, Биологически факултет
• Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“, София
• Зелени Балкани — НПО
• Българска фондация Биоразнообразие
• Българско дружество за защита на птиците (БДЗП)
• Министерство на околната среда и водите (МОСВ)

II. Дигитални платформи

• lifeforpomorielagoon.eu — платформа на проект LIFE19 NAT/BG/000804
• lagoon.biodiversity.bg — Българска фондация Биоразнообразие
• Ecologia Balkanica (eb.bio.uni-plovdiv.bg)

III. Библиография

• Gecheva, G. M., Varadinova, E. D., Belkinova, D. S., Mihov, S. D., Gyuzelev, G. A. & Hristeva, Y. G. (2017). Ecological Status Assessment of a Hypersaline Lake: a Case Study of Atanasovsko Lake, Bulgaria. Acta zoologica bulgarica, Suppl. 8, 145–151.
• Hubenov, Z., Kenderov, L. & Pandourski, I. (2015). Invertebrate Animals (Metazoa: Invertebrata) of the Atanasovsko Lake, Bulgaria. Historia naturalis bulgarica, 22, 45–71.
• Kalcheva, S. E., Klisarova, D. P., Gerdzhikov, D. B. & Georgiev, D. M. (2021). Phytoplankton Study in Pomorie Lake, Black Sea (Bulgaria). Ecologia Balkanica, 13(2), 37–45.
• Michev, T. M., Bedev, K. I., Dimchev, I. N., Dimitrov, D. S., Hubenov, Z. K., Kenderov, L. A., Michev, B. T., Mihov, S. D., Naumov, B. Y., Pandourski, I. S., Popov, V. V., Profirov, L. A. & Stoyneva-Gärtner, M. P. (2018). General assessment of the biodiversity of the Bulgarian Black Sea coastal wetland Atanasovsko Ezero. Acta zoologica bulgarica, Suppl. 11, 23–26.
• Sinnyovsky, D., Sinnyovska, D., Kalutskova, N., Dronin, N., Medvedev, A. & Telnova, N. (2019). Fossil Humus Mud and its Novochernomorian Base at the Atanasovsko Lake, Burgas Lakes Complex, Bulgaria. Journal of Mining and Geological Sciences, 62(1), 62–65.
• Todorova, M., Grozeva, N., Pleskuza, L., Yaneva, Z. & Gerdgikova, M. (2014). Relationship between soil salinity and Bassia hirsuta, Salicornia europaea agg. and Petrosimonia brachyata distribution on the territory of Pomorie lake and Atanasovsko lake. Agricultural Science and Technology, 6(4), 465–470.
• Проект LIFE19 NAT/BG/000804 „LIFE for Pomorie Lagoon“ (2020–2023). After Life Conservation Plan. M-Pomoriyski Solnitsi Ltd, Green Balkans NGO, Bulgarian Biodiversity Foundation.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Ойконим | Rada Evtimova

 (Oikonym)

Средновековни ойконими в съвременната топонимна система на България: ретроспективен и суфиксално-морфологичен анализ 

(Medieval Oikonyms in the Contemporary Toponymic System of Bulgaria: A Retrospective and Suffixal-Morphological Analysis)

Ономастиката като извор за изчезнали средновековни селища

Резюме

Статията разглежда българските ойконими от средновековен произход, съхранени в съвременната микро- и макротопонимна система, като извор за исторически процеси, недокументирани пряко в писмени паметници. Целта е да се проследи ретроспективният метод на изследване – от днешното название назад към османските данъчни регистри и средновековните грамоти – и да се систематизират основните суфиксално-морфологични типове селищни имена от старинен произход: жителски имена на -jane/-ци, посесивни образувания с праславянска йотова наставка -jь, и родови имена на -овци/-евци. Методите включват съпоставителен анализ на публикувани регионални топонимни монографии и на данни от османски джелепкешански регистри от XVI в. Резултатите показват, че микротопонимията на отделни области (напр. Радомирско) позволява точна локализация на селища, отбелязани в изворите като „неуточнени" или „изчезнали", а анализът на архаичния слой названия, свързани с добива на сол (тип Слатина), очертава допълнителен пласт от старинни селищни средища. Приносът на изследването е в обединяването на суфиксалната типология с конкретни казуси, потвърждаващи методологическата стойност на българската топонимия като исторически извор.

Ключови думи: ойконим, средновековна топонимия, ретроспективен метод, суфиксална типология, микротопонимия, джелепкешански регистри, Слатина

Съдържание на статията

• 1. Увод

2. История на проучванията

3. Методология

4. Основни резултати

5. Анализ и интерпретация

6. Сравнителен контекст

7. Заключение

8. Използвани източници

OykonimОйконим (Oikonym)

Увод

Съвременната топонимна карта на България съхранява многослойна система от названия, чиито най-стари пластове датират от предславянско, славянско и старобългарско време. Значителна част от селищните имена (ойконимите), употребявани днес, водят началото си от средновековния период на българската държавност, но пътят им до наши дни минава през османски данъчни документи от XV–XVIII в., чиито записи често изопачават или само частично отразяват по-старата форма на името.

Изследователският въпрос, на който настоящата статия търси отговор, е доколко суфиксално-морфологичният анализ на съвременните ойконими, съчетан с ретроспективно проследяване през историческите извори, позволява реконструкция на изчезнали или неуточнени средновековни селища. Материалът обхваща предимно Северозападна и Югозападна България (Радомирско, Поповско, Първомайско), райони с добре документирана регионална топонимия.

История на проучванията

Основите на систематичното изследване на българската селищна ономастика са положени от Йордан Заимов, чиито монографии за Пирдопско (Заимов 1959) и Панагюрско (Заимов 1977) въвеждат метода на съпоставка между съвременно название и запис в османски регистър. Заимов формулира и по-общата теза за значението на ономастиката като „най-рано засвидетелстваната... в славянския свят" (Заимов 1985: 15), доколкото данните ѝ предхождат с векове създаването на българската писменост.

Иван Дуриданов разработва методологията в областна монография за Първомайска околия, публикувана в Годишника на Софийския университет (Дуриданов 1958), а по-рано – за Ломско (Дуриданов 1952), очертавайки славянския, тракийския и прабългарския пласт в топонимията на отделни райони. Николай Ковачев основава Търновската ономастична школа и обобщава натрупания материал в „Българска ономастика" (Ковачев 1982).

През последните две десетилетия водещ принос за средновековната ойконимия имат трудовете на Анна Чолева-Димитрова – „Селищни имена от Югозападна България" (Чолева-Димитрова 2002) и „Местните имена в Радомирско" (Чолева-Димитрова 2009), а за Североизточна България – монографията на Лиляна Димитрова-Тодорова „Местните имена в Поповско" (Димитрова-Тодорова 2006), а за Тракийска България – областната монография на Иван Дуриданов за Първомайска околия (Дуриданов 1958). Обзорна картина на състоянието на дисциплината дава Мая Влахова-Ангелова (Vlahova-Angelova 2020), а терминологичната база е систематизирана от Тодор Балкански и Кирил Цанков в „Енциклопедия на българската ономастика" (Балкански, Цанков 2010).

Методология

Прилаган е интердисциплинарен метод, съчетаващ ретроспективен историко-топонимен анализ, суфиксално-морфологична класификация и съпоставка с публикувани архивни извори (османски джелепкешански регистри, поместени в поредицата „Извори за българската история").

Ретроспективният метод тръгва от днешното име на географския обект, проследява го назад през наличните исторически записи – доколкото съществуват – и достига до най-стария установим негов вариант. Там, където историческият запис липсва или е маркиран като „неуточнено" селище, локализацията се извършва въз основа на съхранени производни микротопоними в непосредствена близост до предполагаемото място (Чолева-Димитрова 2016: 139–141).

Суфиксално-морфологичният анализ разграничава образуванията по типа наставка и по семантичния клас на произвеждащата основа (жителско, родово, посесивно, апелативно име).

Основни резултати

Анализът на материала от Радомирско (Чолева-Димитрова 2016) показва, че за девет селища, отбелязани в „Извори за българската история" т. Х, ХІІІ и ХVІ като „неуточнени" или „изчезнали", съществуват точни локализации, установени изключително по данни от микротопонимията: Бехур/Бохор – локализирано чрез топонима Бѐор(о); Влауфча – чрез Вла(х)овски рид и Вла(х)ова падина; Гълавиче/Главича – чрез седем производни микротопонима около Главичка ма(х)ала; Горна и Долна Райче – чрез Горни и Долни Раец; Златарча (с вариантите Милофча и Ушовча) – чрез махалите Арарци, Ми(й)ова махала и Ушевци; Лъжани – чрез Лаженски рид; Мусалево – чрез махала Мацалево (старинното българско име е предадено в турския данъчен регистър в адаптиран вид, докато самата местна общност е съхранила формата Мацалево); Свети Врач – чрез едноименната местност и близкото Манастиро (Чолева-Димитрова 2016: 139–141).

Отделен пласт от старинни ойконими и микротопоними е свързан с апелатива сол. Изследването на 565 топонима от 50 бивши околии установява, че при голяма част от местностите с название Слатина има останки от старинни, предимно праисторически селища, както и следи от рударство и златодобив (Чолева-Димитрова, Влахова-Ангелова, Данчева 2021: 137). Названието Слатина се тълкува като производно от старобългарското значение на слатина – „сòлница", т.е. място за добив на сол (Чолева-Димитрова, Влахова-Ангелова, Данчева 2021: 136–137), а вторичните оними от типа Слàтински баир, изведени от него, указват на относителната старинност на цялата топонимна система в съответния район.

Анализ и интерпретация

Суфиксално-морфологичната типология на средновековните по произход ойконими се разпада на три основни групи.

Жителски имена се образуват от родово, лично или групово название с наставки -jane/-яне, -ци, обозначаващи произхода на заселниците. Такива образувания са засвидетелствани в турски данъчни записи в трансформиран вид – например Горна и Долна Райче, чиято по-стара форма е възстановима само чрез съвременните Раец (Чолева-Димитрова 2016: 140).

Посесивните названия с праславянска йотова деклинация -jь маркират принадлежност на обект към лице или общност. Пример е Слàтин дол в Софийско, образуван като „старинно прилагателно с -jь от слатина" (Чолева-Димитрова, Влахова-Ангелова, Данчева 2021: 132).

Родовите (патронимни) имена на -овци/-евци отразяват произход от определен род и представляват най-разпространения структурен модел при вторичните махленски названия, възникнали от изчезнало родово име – напр. Арарци, изведено от предполагаема родова основа, свързана с балканолатинската (румънска) форма aurar, производна на класическото лат. aurarius в значение на „копач, добивач на злато" (Симеонов 1975, цит. по Чолева-Димитрова 2016: 140).

Общата закономерност, която се откроява от разгледания материал, е че османските данъчни регистри записват старобългарските ойконими във фонетично адаптиран, но структурно разпознаваем вид, докато самата съвременна микротопонимия запазва по-пълна морфологична информация, отколкото писмения извор.

Сравнителен контекст

Сходни структурни типове са установени и при съпоставка на български съставни и еднокоренни ойконими със западнославянски паралели (Димитрова-Тодорова 2006). Християнизацията на антропонимната основа на ойконимите – процес, документиран за Поповския край чрез османски данъчни регистри от XVI–XVII в. – показва, че близо 54% от личните имена в регистрите вече са с християнски (гръцки, еврейски, латински) произход, докато старинните двусъставни славянски имена от типа Драгомир или Първослав почти напълно отстъпват място на едносъставни форми (Димитрова-Тодорова 1993: 51–52). Този процес на антропонимна адаптация протича успоредно с устойчивостта на топонимния слой, който запазва по-архаични форми, независимо от смяната на именната система на населението.

Родовият (патронимен) суфиксален модел на -овци/-евци, установен за Радомирско, действа и в Тракийска България. В Първомайска околия Дуриданов регистрира редица стари родове по поречието на Марица, назовани именно по този модел – Чакаловци, Горовци, Дойчовци, Тонковци, Дянковци, Калайжиевци, Маньовци, Карагьозовци, Топьоловци, Караиванoвци, Пауньовци (в с. Бодрово), както и Казаците, Гьоговци, Каракашови, Аргировци (в с. Бяла река) (Дуриданов 1958: 7, 9). Успоредно с това ретроспективният метод се потвърждава и за този регион: над Градището при с. Пилашево (Буково) личат останки от византийско селище, за което се предполага, че е бил старият епископски център Буково от Х в. – сведение, съхранено изцяло в местното предание и в топонима Ранчелия, независимо от последвалото преименуване на селото (Дуриданов 1958: 19). Съвпадението на структурния тип с установения за Радомирско материал подкрепя тезата за общобългарска валидност на разгледаните суфиксални модели.

Заключение

Съпоставката между съвременната микротопонимия и наличните османски и средновековни писмени извори потвърждава методологическата стойност на ретроспективния подход при реконструкция на изчезнали средновековни селища. Суфиксално-морфологичният анализ на жителски, посесивни и родови образувания разкрива устойчива структурна система, чиито най-стари пластове предхождат съществено съхранените писмени свидетелства. Бъдещи изследвания биха могли да разширят обхвата на разгледания материал към допълнителни региони с публикувана топонимна документация, за да се провери доколко установените структурни модели имат общобългарска валидност.

Използвани източници

I. Институционална база: Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин" – БАН, Секция по ономастика; Център по българска ономастика „Проф. Николай Ковачев" – Великотърновски университет.

II. Библиография:

• Балкански, Т., Цанков, К. Енциклопедия на българската ономастика: към основите на българската ономастика. Велико Търново, 2010.
• Димитрова-Тодорова, Л. Християнски елементи в антропонимичната система на Поповско според данни от данъчни регистри от XVI и XVII в. – Acta Universitatis Lodziensis, Folia Linguistica 27, Łódź, 1993, с. 51–58.
• Димитрова-Тодорова, Л. Местните имена в Поповско. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов", 2006.
• Дуриданов, И. Местните названия от Ломско. София: БАН, 1952.
• Дуриданов, И. Топонимията на Първомайска околия. – Годишник на Софийския университет, Филологически факултет, т. LII, кн. 2, 1956–1957, София, 1958.
• Заимов, Й. Местните имена в Пирдопско. София: БАН, 1959.
• Заимов, Й. Местните имена в Панагюрско. София: БАН, 1977.
• Заимов, Й. Състояние и развой на българската ономастика. – Български език, 1985, № 1, с. 12–15.
• Ковачев, Н. Българска ономастика. София, 1982.
• Чолева-Димитрова, А. Селищни имена от Югозападна България. Изследване. Речник. София – Москва: Pensoft, 2002.
• Чолева-Димитрова, А. Местните имена в Радомирско. София: ГЕА, 2009.
• Чолева-Димитрова, А. Българската микротопонимия като безценен исторически извор. – Научни трудове на ПУ „Паисий Хилендарски", т. 54, кн. 1, сб. А, Пловдив, 2016, с. 137–144.
• Чолева-Димитрова, А., Влахова-Ангелова, М., Данчева, Н. Солта в българската микротопонимия. – Известия на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин", кн. ХХХІV, София, 2021, с. 109–146.
• Vlahova-Angelova, M. Bulgarian Onomastics in the 21st Century. – Studia Linguistica Universitatis Iagellonicae Cracoviensis 137, 2020, s. 27–38.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Чеиз | Rada Evtimova

(Trousseau)

Обредният текст на прехода: Семиотични структури на невестинското облекло и чеиза в българската традиционна култура

The Ritual Text of Transition: Semiotic Structures of the Bridal Attire and the Dowry (Cheiz) in Bulgarian Traditional Culture

Резюме

Българската традиционна сватба представлява обреден текст, в който облеклото на невестата и изработеният от нея чеиз функционират като система от знаци, маркиращи прехода на жената от моминство към невестинство и от бащиния към мъжовия род. Статията разглежда ризата, престилката, поясът и забраждането като носители на конвенционална символика, а чеиза — като публично изложен текст, удостоверяващ трудолюбието на момата и икономическия статус на нейния род. Анализът се опира на теорията за обредите на прехода на Арнолд ван Генеп и на разбирането за културата като текст на Юрий Лотман, приложени към теренно документирани практики от Северозападна България и Родопската област. Резултатите показват устойчива опозиция между цялостен и накърнен обреден статус на невестата, отразена в материалната обредност, и постепенна трансформация на знаковия дарообмен в чисто материален през XX в. Приносът на изследването е в систематизирането на елементите на невестинския костюм и чеиза като единна знакова система на прехода.

Ключови думи: обреди на прехода, чеиз, невестинско облекло, семиотика на културата, сватбен дарообмен, българска традиционна сватба

Съдържание

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Заключение
• 9. Използвани източници

Чеиз (Trousseau)

Увод

Българската патриархална сватба от XIX и началото на XX в. представлява обреден комплекс, в който преходът на жената от моминство към невестинство се удостоверява не само чрез словесни формули и ритуални действия, но и чрез материален текст — облеклото и изработените от невестата тъкани. Юрий Лотман определя културата като съвкупност от текстове, чрез които се съхранява и предава колективната памет на общността; в този смисъл сватбеният обред може да бъде прочетен като текст, чиито „букви“ са отделните елементи на невестинския костюм и чеиза. Арнолд ван Генеп описва подобни обреди като триделна структура — отделяне, лиминален период и приобщаване, — в която невестата преминава през междинно, символно опасно състояние, преди да бъде окончателно приета в новия род.

Изследователският въпрос на настоящата статия е следният: чрез кои конкретни елементи на облеклото и чеиза българската традиционна култура удостоверява прехода на жената между два рода и два социални статуса, и каква е ролята на публичната демонстрация на тези знаци в поддържането на общностния контрол върху брачния обмен. Географският обхват включва Северозападна България (Врачански край) и Родопската област, за които съществуват детайлни теренни проучвания.

История на проучванията

Основа за изучаването на българската сватбена обредност полагат трудовете на Димитър Маринов, събрани в неговите „Избрани произведения“ (1984), и на Михаил Арнаудов, чиито „Очерци по българския фолклор“ (т. 2, 1996) съдържат обширен материал за обредните текстове и вярванията, свързани с невестата. Христо Вакарелски посвещава специална студия на обичая за забулване на невестата (Вакарелски 1935), а по-късно систематизира сватбената обредност в своята „Етнография на България“ (1977).

Семиотичният подход към облеклото като социален знак се въвежда от Радослава Ганева в „Знаците на българското традиционно облекло“ (2003). Радост Иванова посвещава на сватбата монографично изследване — „Българската фолклорна сватба“ (1984), а Петко Христов анализира брачния дарообмен и мястото на чеиза в него в поредица студии (Христов 1996, 1999), обобщени в статията му „Брачен обмен“, публикувана от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Теренни проучвания на сватбената обредност във Врачанския край провежда Йорданка Манкова (1982), а по-новите изследвания на Калина Тодорова („Златни ръце“, 2010) документират запазени лични колекции от чеизи с точна датировка на информаторите. Терминологичният анализ на прическата и забраждането в Родопите на Елена Каневска-Николова и Симеон Маринов (2022) допълва картината с конкретни данни за числовата символика на плитките като маркер на брачен статус.

Методология

Изследването прилага теоретичната рамка на обредите на прехода (Ван Генеп) и на семиотиката на културата (Лотман), приложена към сравнителен анализ на теренно документирани обредни практики. Материалната култура — риза, престилка, пояс, забрадка, тъкани от чеиза — се разглежда като система от конвенционални знаци, чието значение се извежда не абстрактно, а от засвидетелствани в изворите обредни контексти и словесни коментари на самите носители на традицията. Основа на анализа са публикувани теренни материали, а не съвременни интерпретативни или комерсиални източници.

Основни резултати

Чеизът — назоваван в различните региони чеиз, прикя, спап, прид, вено или руба — се състои основно от ризи, горни дрехи, черги, постилки и възглавници, изработени от момата от момеенето до сватбата (Христов, Брачен обмен). Той е предмет на публична демонстрация: на определен ден чеизът се изнася в двора и се показва пред цялата общност, а при капанците — пред роднините на младоженеца в обичая „хвърляне“ и „лъчене“ на моминия дар. Количеството и качеството на чеиза е пряк показател за трудолюбието на момата и определя размера на насрещния откуп — агарлъка, плащан от рода на младоженеца на бащата на булката.

Ризата заема централно място в обредната символика. Според Димитър Маринов тя „представлява самата мома или самата булка“, а венчалната риза, извезана от невестата като момиче, се пази цял живот и според вярването трябва да послужи и за погребална премяна. Чистотата на ризата е пряко обвързана с телесната чест на невестата — „нечистата риза се хвърга“. В обичая, засвидетелстван във Врачанския край до средата на XX в., свекървата дарява невестата с „риза за честта“, която се проверява от по-възрастни жени на рода след първата брачна нощ; при доказана девственост следва публично, ритуализирано изнасяне на ризата пред сватбарите, съпроводено с дарения в пари (Тодорова, Шареното оро).

Престилката функционира като паралелен на ризата знак на женското начало — Ганева я определя като елемент, равностоен по значение на ризата в декоративната система на костюма. В обредните действия при въвеждането на невестата в новия дом тя многократно се използва с репродуктивна символика: младоженците се провират под престилката на свекървата, или биват въвеждани, опасани заедно с пояс. Поясът носи предимно мъжка семантика на плодовитост, но в сватбения обред служи и като белег на брачния съюз.

В Родопите числовата символика на плитките маркира пряко брачния статус — нечетен брой (21–23) за неомъжени моми и четен (40–50) за невести, а цветът на забраждането степенува възрастта, като червеното е характерно за младите невести (Каневска-Николова, Маринов 2022: 196–197).

Анализ и интерпретация

Приложена към сватбения обред, теорията на Ван Генеп за лиминалността обяснява защо невестата, вече отделена от бащиния род, но още неприета напълно в новия, се нуждае от материални знаци за защита и удостоверяване на прехода. Ризата и покриването на косата изпълняват именно тази функция — те едновременно бележат новия социален статус и предпазват носителката в междинното, символно уязвимо състояние. Публичното изнасяне на чеиза и на ризата на честта представлява ритуализиран акт на комуникация между двата рода: облеклото и тъканите стават, по терминологията на Лотман, вторична моделираща система, чрез която обредно събитие се превръща в четим за цялата общност текст.

Логиката на брачния обмен, изразена от Петко Христов чрез принципа do ut des, показва, че самата невеста и изработеният от нея чеиз функционират като семантично еквивалентни — размяната на материални блага компенсира рода на булката за загубата на нейния репродуктивен и трудов принос. Обредната функция на чеиза не е единствено икономическа: тъканите, изтъкани от невестата, носят предпазна и репродуцираща символика — цветовете бяло и червено, мотивите на лозата, гълъба и петела внушават плодородие и защита на бъдещото семейство (Тодорова, позовавайки се на Алмалех 2007 и Ганева 2003).

Сравнителен анализ

Северозападна България и Родопската област показват сходна логика на кодиране на брачния статус чрез облеклото, при различна конкретна реализация. Във Врачанския край акцентът пада върху тъканата украса на ризата, престилката и обредните пешкири, а преходът се удостоверява чрез действия с тях — провиране под престилка, разплитане на коса, публично показване на окървавена риза. В Родопите преходът се маркира предимно чрез самата прическа — числото на плитките — и чрез цвета на забраждането, без ризата да заема аналогично централно място в изворите. И в двата региона общото структурно ядро е опозицията между открито/скрито тяло като код за моминство/невестинство, реализирана чрез различни, но функционално еквивалентни материални средства.

Специфики и научен контекст

Особено показателна е устойчивостта на обредните практики около доказването на девствеността чрез ризата — обичай, документиран във Врачанския край до 40-те и 50-те години на XX в., паралелно с постепенното навлизане на градското сватбено облекло. Тази съвместимост на архаичен обреден код с модернизиращо се материално обкръжение показва, че знаковата функция на текстила предхожда и надживява конкретната му форма — след средата на века „ризата за честта“ отстъпва място на нощница, но принципът на удостоверяване чрез тъкан остава непроменен до окончателното затихване на обичая. Значението на изследването е в извеждането на общ модел, приложим към сравнителен анализ на регионалните варианти на сватбената обредност в цялата българска етническа територия.

Заключение

Невестинското облекло и чеизът формират в българската традиционна култура единен обреден текст, чрез който преходът на жената между два рода и два социални статуса се удостоверява материално и публично. Ризата, престилката, поясът и забраждането функционират като конвенционални знаци с предпазна, репродуктивна и комуникативна функция, а самият чеиз — като изложен пред общността текст за трудолюбието и стойността на момата. Бъдещи изследвания биха могли да разширят съпоставката към Тракия и Македония с цел изграждане на пълна карта на регионалните варианти на този обреден код.

Използвани източници

• Алмалех, М. Езикът на цветовете. София, 2007.
• Ангелов, В. Следи от фолклорната митология в пластичната култура на Северозападна България. – В: От Тимок до Искър. София, 1989.
• Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор. Т. 2. София, 1996.
• Вакарелски, Хр. Забулване на невестата. – Известия на Българското географско дружество, кн. III, 1935, 97–113.
• Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, 1977.
• Ганева, Р. Знаците на българското традиционно облекло. София, 2003.
• Ван Генеп, А. Ритуалите на прехода (Les rites de passage). Париж, 1909.
• Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София, 1984.
• Каневска-Николова, Е., Маринов, С. Названия на женските прически и забраждания в Родопите. – Известия на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“, кн. XXXV, 2022, 194–216.
• Кръстева-Ножарова, Г. Домашно традиционно тъкачество и орнаментирани тъкани в България. София, 1981.
• Лотман, Ю. Статии по семиотика на културата и изкуството. Санкт Петербург, 2002.
• Манкова, Й. Традиционни сватбени и следсватбени обреди и обичаи във Врачанско от края на XIX и началото на XX век. – Известия на музеите в Северозападна България, т. VII, София, 1982.
• Маринов, Д. Избрани произведения. Т. I–II. София, 1984.
• Тодорова, К. Шареното оро – дар и чеиз. – Жива вяра: Врачански край (по: Златни ръце, 2010).
• Христов, П. Брачен обмен. – Българска етнография (ИЕФЕМ – БАН), онлайн издание.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Кричимски надпис | Rada Evtimova

 (Krichim Inscription)

Кричимският надпис: Историографски дебат за датировката и атрибуцията (Асен I – Иван Асен II – Михаил II Асен)

 
(The Krichim Inscription: A Historiographical Debate on Dating and Attribution)

Подзаглавие: Палеографски особености и историко-географски контекст на един спорен старобългарски епиграфски паметник

Резюме

Кричимският надпис е старобългарски епиграфски паметник, изсечен върху скала до крепостта Иванково кале над град Кричим и открит през 1942 г. Текстът му съобщава кратко за превземането на крепостта от „цар Асен“, без да уточнява кой от тримата царе с това име е неговият автор. От откриването си насетне надписът поражда траен научен дебат: Иван Гошев го отнася към похода на Асен I (1187–1195 г.), Иван Дуйчев – към Иван Асен II след победата при Клокотница (1230 г.), а Ара Маргос – аргументирано към конкретната 1254 г. и похода на Михаил II Асен. По-късно Димитър Цончев, първият публикувал вестта за находката, предлага и трета, по-късна датировка. Настоящата статия проследява историята на проучванията, съпоставя палеографските и историческите аргументи на изследователите и ги съотнася към независими изворови данни – Търновския надпис от 1230 г. и сфрагистичните паметници на българските царе от периода. Целта е не да наложи еднозначен извод, а да представи основанията на всяка теза в тяхната методологическа тежест.

Ключови думи: Кричимски надпис, старобългарска епиграфика, Асен I, Иван Асен II, Михаил II Асен, историография, палеография

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Кричимски надпис (Krichim Inscription)

Увод

Град Кричим е разположен в подножието на Западните Родопи, на левия бряг на река Въча, на около 30 км югозападно от Пловдив. Над него, в развалините на средновековна крепост в местността Калето, известна и като Иванково кале, се намира скала, наречена Камъкът на цар Асен. Върху нея е издълбан кратък надпис, открит през 1942 г. и известен оттогава като Кричимски надпис. Съдържанието му гласи приблизително следното: „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим.“

Крепостта над Кричим е заемала стратегическа позиция по пътя през Родопите и е преминавала последователно под византийска и българска власт през XII–XIII в., в периода на противоборството между възстановеното българско царство и Византия. Именно в тази политическа рамка стои изследователският въпрос на настоящата статия: на кой от българските владетели, носили името Асен – Асен I, Иван Асен II или Михаил II Асен – принадлежи актът, отбелязан в надписа, и към коя година трябва да се отнесе неговото изсичане.

История на проучванията

Находката е съобщена за пръв път от Димитър Цончев във в. „Зора“ непосредствено след откриването ѝ през ноември 1942 г. През следващите десетилетия паметникът привлича вниманието на редица изследователи, чиито хипотези за датировката се разминават съществено.

През 1944 г. Иван Дуйчев включва текста на надписа в своя сборник „Из старата българска книжнина“, книга II, като го отнася към управлението на Иван Асен II. През 1945 г. в едно и също книжка на Списание на БАН излизат две отделни студии – на Иван Гошев, който защитава по-ранна датировка, свързана с похода на Асен I, и на Стефан Младенов, който също се включва в обсъждането на паметника. През 1946 и 1948 г. самият Цончев публикува допълнителни материали за крепостта и надписа. През 1965 г. Ара Маргос предлага основан на нов прочит на изворите анализ, в който оборва предходните тези и предлага точна датировка – 1254 г., свързана с похода на цар Михаил II Асен. Съвременната епиграфска наука се позовава на надписа и в контекста на по-широки корпуси – включително в изданието на Казимир Попконстантинов и Ото Кронщайнер „Altbulgarische Inschriften“ (Виена, 1997), където е представен палеографският прочит на царското име.

Методология

Настоящият преглед прилага интердисциплинарен подход, съчетаващ епиграфски, палеографски и историко-филологически анализ. Основен инструмент е сравнителната палеография – съпоставка на формата на буквите от Кричимския надпис с тези от датирани паметници на същите владетели, най-вече Търновския надпис на Иван Асен II от църквата „Св. Четиридесет мъченици“ (1230 г.). Втори инструмент е кръстосаната проверка с независими писмени извори – преди всичко византийската хроника на Георги Акрополит, основният разказвач за похода при Клокотница (1230 г.) и за похода на Михаил II Асен в Родопите (1254 г.). Трети инструмент е сфрагистичният анализ – съпоставка с царските оловни печати от периода, които документират как самите владетели са изписвали и съкращавали собственото си име в официални актове.

Важно методологическо уточнение: за разлика от типичните археометрични изследвания на движими паметници, върху Кричимския надпис – като издълбан върху скала in situ паметник – не са прилагани и не са публикувани резултати от инструментален физико-химичен анализ (напр. рентгенова дифракция или спектрометрия на повърхността). Датировъчният спор се води изцяло с методите на палеографията, епиграфиката и историческата критика на изворите, а не с лабораторни данни, и статията не претендира за наличие на такива.

                                

Основни резултати

Надписът е кратък, изпълнен в старобългарска кирилица, и съдържа собственото име на владетеля във формата „Асѣнь“ – без допълнителна титла или уточняващ епитет. Именно тази лаконичност е основната причина за продължилия с десетилетия спор: без хронологическо уточнение в самия текст, атрибуцията зависи изцяло от външни за паметника данни – палеографски паралели и историческа логика.

Анализ и интерпретация

В историографията се обособяват три основни тези, всяка с достатъчно самостоятелна аргументация, за да заслужава сериозно разглеждане.

Иван Гошев отнася надписа към похода на Асен I, брат и съвладетел на цар Петър, в периода 1187–1195 г., когато Асеневци водят поредица кампании за укрепване на новосъздаденото царство в родопските земи. Тезата се опира на палеографски аргументи за ранния характер на буквените форми.

Иван Дуйчев свързва надписа с Иван Асен II и по-конкретно с възстановяването на българския суверенитет над Кричим след победата при Клокотница през 1230 г., когато епирската държава е разбита и множество родопски и тракийски крепости преминават под българска власт. В подкрепа на тази хронологическа рамка стои и Търновският надпис от същата 1230 г., който документира собствения разказ на царя за похода.

Ара Маргос оборва и двете предходни тези с аргумента, че Кричим (Κρυτζιμοσ) е сред крепостите, за чието превземане Георги Акрополит съобщава конкретно във връзка с личния поход на цар Михаил II Асен през 1254 г., след смъртта на никейския император Йоан III Ватаци. Точната година на този поход, за разлика от по-общата датировка при другите две тези, е основното предимство на хипотезата на Маргос.

По-късно Димитър Цончев, независимо от собствената си по-ранна публикация на находката, застъпва и трета позиция – отнасяне на паметника към втората половина на XIII или началото на XIV в., без да го обвързва с конкретен единичен поход.

Сравнителен анализ

Полезна опорна точка за преценка на трите тези дава сфрагистиката. Изследването на Кирил Ненов върху печатите на българските царе от периода 1197–1241 г. показва, че в редица съвременни на Иван Асен II документи – Дубровнишката грамота, Ватопедската грамота, Станимашкия надпис – царят е назоваван само с бащиното си име „Асѣнь“, без допълнителна титла или уточнение „Иван“. Това наблюдение подсказва, че краткото име в Кричимския надпис не изключва непременно атрибуция към Иван Асен II, доколкото подобна лаконична форма на назоваване е засвидетелствана и в други негови паметници от същата епоха — без обаче Ненов да прави тази връзка изрично в цитираната студия.

Сравнението с Търновския надпис от 1230 г. остава най-прекият опорен паметник за тезата на Дуйчев, доколкото и двата текста имат сходна монументална, победна функция – отбелязване на конкретен акт на завземане или контрол над територия след военен успех. За тезата на Маргос аналогично значение имат Станимашкият надпис от 1231 г. и хрисовулът, съхраняван в Зографския манастир, доколкото документират употребата на титлата „цар на българите и гърците“ след 1230 г. – контекст, в който трябва да се чете и всяко по-късно приписване на нов родопски поход на цар от рода Асен.

                                   

Специфики и научен контекст

Уникалността на Кричимския надпис се състои в съчетанието на неговата кратка, почти лична формулировка – царят говори в първо лице за собственото си присъствие на мястото – с пълната липса на хронологическо уточнение. Това го отличава от по-разгърнатите ктиторски и победни надписи от епохата, като Търновския, и обяснява защо въпросът за неговата датировка остава отворен близо осемдесет години след откриването му, въпреки натрупаните палеографски и исторически аргументи.

Интегративен научен дискурс

Трите основни хипотези не са взаимно изключващи се в еднаква степен по отношение на методологическата им опора. Тезата на Гошев разчита предимно на палеографски критерии за ранна датировка; тезата на Дуйчев съчетава палеографията с исторически паралел – Търновския надпис от същата 1230 г.; тезата на Маргос добавя конкретен извор с точна година – похода на Михаил II Асен, засвидетелстван от Георги Акрополит. Тази разлика в характера на аргументите – общ палеографски облик срещу конкретно историческо събитие с година – е самата същина на продължаващия дебат.

Заключение

Кричимският надпис остава паметник, чиято лаконичност предопределя трайния историографски спор около него. И трите основни тези – на Гошев за Асен I, на Дуйчев за Иван Асен II, на Маргос за Михаил II Асен – се опират на реални и проверими аргументи от различно естество: палеографски, литературно-исторически и изворово-хронологически. Съпоставката със сфрагистичните паметници на епохата показва, че краткото назоваване на владетеля само с името „Асен“ е било обичайна практика и при Иван Асен II, което не решава спора еднозначно, но отслабва един от аргументите срещу неговата атрибуция. Бъдещи изследвания биха имали полза от по-систематична палеографска съпоставка между Кричимския и Търновския надпис, а също и от евентуален инструментален анализ на самата скала, какъвто засега липсва в научната литература.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН)
• Институт за исторически изследвания – БАН
• Институт за литература – БАН
• Национален археологически институт с музей (НАИМ-БАН)

II. Дигитални платформи

• Енциклопедия „Българско възраждане“ – enc.ilit.bas.bg
• Internet Archive – archive.org (дигитализирано издание на Ив. Дуйчев, „Из старата българска книжнина“, кн. II)

III. Библиография

• Гошев, Ив. Цар Асеновият надпис от крепостта над Кричим. – Списание на БАН, кн. 70, т. 33, 1945, с. 63–85.
• Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София: Хемусъ, 1944, с. 319–320.
• Маргос, А. Кричимският надпис. – Музеи и паметници на културата, 1965, № 4, с. 3–5.
• Младенов, Ст. Няколко думи за Кричимския надпис. – Списание на БАН, кн. 70, т. 33, 1945, с. 87–94.
• Ненов, К. Печати на българските царе от 1197 до 1241 година. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 19, 2023, с. 191–204.
• Цончев, Д. Открит български надпис при Кричим. – Зора, бр. 7021, 18.XI.1942 и бр. 7023, 20.XI.1942.
• Цончев, Д. Манастири и надписи по северните склонове на Родопите. – Известия на Българския археологически институт, № 15, 1946, с. 219–226.
• Цончев, Д. Кричим през Средновековието. – Годишник на народния археологически музей, Пловдив, № 1, 1948, с. 75–87.
• Popkonstantinov, K., Kronsteiner, O. Altbulgarische Inschriften. 2. Wien, 1997, S. 85.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Котленско килимарство | Rada Evtimova

 (Kotel carpet-weaving)

Локална памет и занаятчийска устойчивост: Котленското килимарство и възрожденското наследство в институционалния опит на НЧ „Съгласие – Напредък 1870“ (гр. Котел)

(Local Memory and Craft Resilience: Kotel Carpet-Weaving and the Revival-Era Heritage in the Institutional Experience of the "Saglasie – Napredak 1870" Community Center, Kotel)

Читалището като институционален гарант за възпроизводството на локалния занаятчийски код

Резюме

Статията разглежда котленското килимарство като част от възрожденското културно наследство на град Котел и ролята на Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“ в неговото опазване и предаване между поколенията. Целта е да се проследи как занаятчийската традиция, изградена през XVIII–XIX в. върху основата на развитото местно овцевъдство, се превръща в устойчив елемент на локалната идентичност и как читалищната институция, като типична за българското Възраждане форма на самоорганизация, поема функцията да поддържа тази памет жива в съвременността. Методът е документален и историко-културологичен: анализ на публикувана изкуствоведска, етнографска и краеведска литература, съпоставена с институционални данни за читалището. Резултатите очертават приемствеността между възрожденския книжовен и просветен облик на Котел и по-късната читалищна институция, както и специфичните технически и композиционни характеристики на котленския килим. Приносът на изследването е в свързването на занаятчийската история с институционалната история на конкретна културна организация, а не в тяхното разглеждане поотделно.

Ключови думи: котленско килимарство, ажурна техника, читалищно дело, Българско възраждане, локална памет, нематериално културно наследство, Котел

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Интегративен научен дискурс
• 9. Заключение
• 10. Използвани източници и институционална база

Котленско килимарство (Kotel carpet-weaving)

Увод

Котел е селище в източната част на Стара планина, в днешна Сливенска област, основано вероятно през XV век. Първите документални данни за него датират от 1486 г., когато селището наброява 53 къщи (Караджова, б.г.). През XVIII и XIX век Котел преживява стопански и културен подем, свързан с развитието на местното овцевъдство: жителите откарват стадата си на паша в Тракия и Добруджа, а покрай животновъдството се обособяват абаджийството, терзийството, тъкачеството и бояджийството (Караджова, б.г.). Върху тази стопанска основа израства и котленската килимарска традиция, която от домашен занаят за задоволяване на семейните нужди постепенно се оформя като самостоятелна художествена школа с ясно различима техника, орнаментика и цветова система.

Успоредно със занаятчийския подем Котел се утвърждава като книжовен и просветен център, свързан с имената на Софроний Врачански, Петър Берон и Георги Раковски, с котленската калиграфско-писарска школа от XVIII век и с едно от първите български светски училища, открито през 1812 г. (Караджова, б.г.). Именно в тази среда, през 1870 година, е учредено котленското читалище — първоначално под името „Съгласие“, а по-късно, след обединяване с второ културно-просветно дружество, приема сегашното си име Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“ (Община Котел, б.г.).

Изследователският въпрос, който статията си поставя, е следният: доколко и по какъв начин институция от читалищен тип, наследник на възрожденската традиция за гражданска самоорганизация, участва в съхраняването на занаятчийска памет, чийто произход предхожда самата институция с векове. Прегледът на досегашните изследвания показва, че историята на килимарството (Станков, 1968; Куршумова, 2024) и историята на читалищното дело (Велев, 2022) досега са изследвани предимно поотделно, като функционалната връзка между тях остава слабо изяснена в научната литература.

История на проучванията

Основополагащото изследване на котленската килимарска традиция е албумът на Димитър Станков „Котленски килими“, издаден от Българската академия на науките през 1968 г., в който за пръв път системно са описани техниките, мотивите и композиционните схеми на котленския килим (Станков, 1968). Станков е и автор на паралелно изследване върху чипровските килими, издадено от БАН през 1960 г., което по-късно позволява съпоставителен прочит между двете килимарски школи.

Въпросите на орнаменталната символика в българската везбена и тъкана традиция са поставени от Иван Коев в труда му „Българска везбена орнаментика“ (БАН, 1951), който тълкува геометричните мотиви като носители на по-стара, комуникативна и обредна функция (Коев, 1951). Обобщен етнографски преглед на тъкачеството, овцевъдството и домашните занаяти в национален мащаб дава Николай Колев в „Българска етнография“, където котленската и чипровската школа са поставени в по-широкия контекст на българското килимарство (Колев, б.г.).

През последните години изследователската активност около темата се подновява чрез работата на сливенската изследователка Дора Куршумова, чиито книги „Чудните килими от Котленско“ и „Истории, втъкани в котленски килими“ (2024) съчетават теренно проучване с популяризаторска дейност и поставят акцент върху датировката на конкретни образци и връзката им с местната памет (Куршумова, 2024). Статия на Петя Илиева в електронното издание на списание „Българска наука“ обобщава наличните изследвания за произхода, техниката и орнаментиката на котленските и чипровските килими, като се позовава пряко на трудовете на Станков и Коев (Илиева, б.г.).

Историята на самата институция на читалището — като организационна форма — е систематизирана от Венцислав Велев в монографията „Исторически преглед, развитие и съвременност на читалищното дело в България (подбрани моменти)“ (2022), издадена от академично издателство „За буквите – О писменехь“, която проследява процесите на учредяване, обединяване и институционализиране на читалищата в национален мащаб (Велев, 2022). Историко-културният контекст на самия град Котел през възрожденската епоха е представен в статията „Котел“ от енциклопедията „Българско възраждане. Литература, периодичен печат, литературен живот, културни средища“, том 2 (К–П), издание на Института за литература при БАН (Караджова, б.г.).

Методология

Изследването се основава на документален и историко-културологичен метод: съпоставка на публикувана изкуствоведска, етнографска и енциклопедична литература с институционални данни за читалище „Съгласие – Напредък 1870“, публично достъпни на официалния сайт на Община Котел. Използван е и сравнителен подход между котленската и чипровската килимарска школа, доколкото и двете са документирани в паралелните изследвания на Димитър Станков.

Темата на изследването е историко-културологична, а не археологическа, поради което лабораторни физикохимични методи за анализ на материали (рентгенова дифракция, електронна микроскопия, мас-спектрометрия) не се прилагат — такива изследвания на конкретни котленски килимени образци не са ми известни като публикувани в достъпната литература и включването им би представлявало недопустимо предположение за данни, каквито изворите не съдържат. Аналогично отпада и приложението на терени методи като GIS, фотограметрия или LIDAR, характерни за археологически теренни проучвания, тъй като предметът на изследване е нематериално културно наследство и институционална история, документирани текстово и визуално, а не археологически обект in situ (на място на разкопки).

Основни резултати

Според описанието на Станков (1968) котленският килим принадлежи към гладкия, двулицев тип тъкани, за разлика от вързаните техники, характерни за китениците. Основен отличителен белег на котленската школа е ажурната техника — при срещането на два цвята по посока на основата се образуват отвори (ажури), достигащи според описанията до около 10 мм (Илиева, б.г., позовавайки се на Станков, 1968). Най-старата прилагана техника е така наречената „късана“, при която вътъкът не преминава по цялата широчина на тъканта, а изгражда отделни мотиви.

Композиционно котленските килими следват няколко устойчиви схеми: централно поле с ива по края; централно поле и бордюр; централно поле, бордюр и кривулка между тях. Кривулката „кривите синджири“, наподобяваща верига от куки, е посочена като най-типична за котленската школа (Илиева, б.г.). Сред най-развитите в техническо и колоритно отношение модели, датирани към епохата на Възраждането — XIX век, са „Къдрави звезди“ и „Суровакниците“, при които звездообразните мотиви са подредени в шахматен ред, а полето около тях е изпълнено с растителни и зооморфни изображения (Илиева, б.г.). Цветовата система на котленския килим не допуска едновременна употреба на трите основни цвята — жълт, син и червен — в равностойно количество; винаги доминира само един основен цвят, подпомогнат от няколко допълнителни (Илиева, б.г.).

Институционалната част от резултатите се отнася до самото читалище. Според официалните данни на Община Котел, Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“ е учредено през 1870 година в град Котел и днес се помещава на площад „Възраждане“ № 4 (Община Котел, б.г.). Читалището поддържа библиотека и състави за автентична градска и фолклорна песен и е действащ организатор на културния календар на общината, включително на събития с пряко отношение към килимарската традиция — например Националния детски конкурс „Фолклорна огърлица“, провеждан в неговата зала (Община Котел, б.г.).

Анализ и интерпретация

Учредяването на читалището през 1870 г. не е изолиран акт, а продължение на вече изградена котленска традиция за просветна самоорганизация — градът разполага с едно от първите български светски училища още от 1812 г. и с активна книжовна школа от XVIII век (Караджова, б.г.). Читалището приема функциите на тази по-стара традиция и ги пренася в нова, гражданска организационна форма, типична за цялото българско Възраждане.

По отношение на занаята функцията на читалището е двойна. От една страна, то е публично пространство, в което местната общност представя и институционализира собствената си занаятчийска идентичност — чрез изложби, конкурси и културни събития, свързани с килима като символ на Котел. От друга страна, читалището действа като посредник между отделните носители на занаятчийско знание — тъкачки, изследователи, музейни специалисти — и по-широката публика, извън тесния кръг на семейната предавка на умения, която исторически е била основният канал за пренасяне на техниката.

Сравнителен анализ

Най-близкият регионален паралел на котленската школа е чипровската килимарска традиция, документирана паралелно от Димитър Станков в отделен труд, издаден от БАН през 1960 г. Докато чипровските килими се развиват в условията на ограничения, наложени от османски пазар и религиозна забрана за изобразяване на хора и животни, което ги насочва към строга геометрична стилизация, котленската школа допуска по-богато природонаподобително и фигурално изображение — птици, растения и човешки фигури в полето около звездните мотиви (Илиева, б.г.). Композицията на котленските килими е определена като по-проста по конструкция от чипровската, но по-богата с детайли (Илиева, б.г.).

По отношение на по-дълбоката история на тъкачеството в българските земи, статията на Илиева, позовавайки се на класически антични извори, припомня свидетелството на Херодот за тракийските жени, които изпридат лен, докато водят добитъка — пример за връзката между текстилния занаят и всекидневния бит на местното население от древността насам (Илиева, б.г.). Подобни антични паралели поставят котленската традиция в по-дългата линия на текстилно производство по българските земи, чиито най-ранни археологически следи — глинени прешлени и вретена — се откриват в неолитни селищни могили на територията на страната (Илиева, б.г.).

Специфики и научен контекст

Уникалният характер на котленската школа се определя от съчетанието между ажурна техника, специфична колоритна дисциплина и фризова композиция, при която мотивите се подреждат хоризонтално или вертикално спрямо основата. Тази съвкупност от характеристики позволява котленският килим да бъде разпознат като отделно направление в българското килимарско производство, а не просто като локален вариант на по-обща традиция.

За реконструкцията на процесите на предаване на занаятчийско знание значение има и фактът, че съвременната изследователска дейност по темата — трудовете на Дора Куршумова — е насочена именно към датирането на конкретни съхранени образци и свързването им с имена на майсторки и семейства, което разширява представата за килима от анонимен художествен продукт към носител на индивидуализирана локална памет.

Интегративен научен дискурс

Съпоставката между занаятчийската и институционалната история на Котел показва, че устойчивостта на местната килимарска традиция не се дължи единствено на пазарни или семейни механизми на предаване, а и на съществуването на организирана гражданска структура, способна да институционализира паметта за занаята извън тесния кръг на преките му носители. Читалището изпълнява именно тази функция — то не създава занаята, но осигурява публичната рамка, в която той продължава да бъде разпознаваем елемент от идентичността на града и след като домашното производство на килими вече не е основен поминък на населението.

Заключение

Изследването показва, че котленското килимарство и читалищната институция в Котел принадлежат към една и съща по-широка традиция на местна гражданска и културна самоорганизация, зародена през българското Възраждане. Занаятът предхожда читалището с векове, но именно читалищната форма, утвърдена през 1870 г. и запазена до днес под името „Съгласие – Напредък 1870“, осигурява институционалния канал, чрез който котленската килимарска памет продължава да бъде публично видима и днес. Бъдещи изследвания биха могли да разширят този анализ чрез систематизиране на архива на самото читалище и чрез съпоставка с институционалния опит на други читалища в котленския край, свързани с местни занаяти.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

• Българска академия на науките (БАН) — Институт за литература
• Община Котел
• Народно читалище „Съгласие – Напредък 1870“, гр. Котел

II. Дигитални платформи

• Официален сайт на Община Котел — раздел „Народни читалища“
• Енциклопедия „Българско възраждане“, Институт за литература – БАН — статия „Котел“
• Списание „Българска наука“ — статия на Петя Илиева

III. Библиография (БАН/СУ стандарт)

• Велев, В. Исторически преглед, развитие и съвременност на читалищното дело в България (подбрани моменти). София: Академично издателство „За буквите – О писменехь“, 2022.
• Илиева, П. Значение на българските фолклорни мотиви, като част от културното ни наследство. История на българските фолклорни мотиви. — В: сп. Българска наука (електронно издание), б.г.
• Караджова, Д. Котел. — В: Енциклопедия „Българско възраждане. Литература, периодичен печат, литературен живот, културни средища“, т. 2 (К–П). София: Институт за литература – БАН, б.г.
• Коев, И. Българска везбена орнаментика. София: Българска академия на науките, 1951.
• Колев, Н. Българска етнография. София: Българска академия на науките, б.г.
• Куршумова, Д. Истории, втъкани в котленски килими. Сливен, 2024.
• Куршумова, Д. Чудните килими от Котленско. Сливен: Обществен дарителски фонд – Сливен.
• Община Котел. Народни читалища (официална страница). б.г.
• Станков, Д. Котленски килими. София: Издателство на Българската академия на науките, 1968.
• Станков, Д. Чипровски килими. София: Издателство на Българската академия на науките, 1960.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova

Цитаделата на Лютица| Rada Evtimova

 (The citadel of Lyutitsa)

Архитектурни особености на цитаделата на крепостта Лютица според последните археологически проучвания 

(Architectural Features of the Citadel of the Lyutitsa Fortress According to the Latest Archaeological Research)

Строителни периоди, укрепителна система и представителна архитектура на средновековния „Мраморен град“ в Източните Родопи

Резюме

Крепостта Лютица, разположена в община Ивайловград, област Хасково, е един от най-добре запазените средновековни укрепени градски центрове на територията на България. Проучванията, водени от 2002 г. насам от доц. д-р Бони Петрунова и д-р Филип Петрунов (НАИМ при БАН), разкриват вътрешно укрепено ядро с обща дължина на стените над 800 м, изградено предимно от мрамор, споен с бял хоросан — обстоятелство, дало основание обектът да бъде наречен от изследователите „Мраморният град“. Настоящата статия систематизира публикуваните данни за архитектурата на цитаделата: градежната техника (т.нар. „сантрачна система“), укрепителните кули, представителната Сграда № 1 до входа и хронологическите етапи на изграждане и преустройство от IX до XIV в. Материалът се основава изцяло на публикувани археологически отчети и научни статии на екипа, проучвал обекта. Целта е да се очертае архитектурният облик на цитаделата в светлината на находките от последните две десетилетия, без прибягване до недокументирани хипотези или популярни легенди.

Ключови думи: Лютица, цитадела, средновековна фортификация, Източни Родопи, Второ българско царство, крепостна архитектура, доц. д-р Бони Петрунова, д-р Филип Петрунов

Съдържание на статията

• 1. Увод
• 2. История на проучванията
• 3. Методология
• 4. Основни резултати
• 5. Анализ и интерпретация
• 6. Сравнителен анализ
• 7. Специфики и научен контекст
• 8. Заключение
• 9. Използвани източници

 Цитаделата на Лютица (The citadel of Lyutitsa)

Увод

Средновековният град Лютица е разположен на едноименния хълм в източните дялове на Родопите, на около 8 км северозападно от квартал Лъджа на гр. Ивайловград, 6 км източно от с. Плевун и 1,5 км от обезлюденото днес с. Рогозово. Обектът попада в община Ивайловград, област Хасково, в непосредствена близост до българо-гръцката граница, с пряка визуална връзка към Адрианопол (дн. Одрин) и Южнотракийската низина.

До 2002 г. мястото е било известно сред местното население единствено с топонима „Градището“. Систематичните археологически разкопки, започнати през същата година под ръководството на доц. д-р Бони Петрунова, установяват, че под повърхностния каменен разсип от османския период се крие едно от най-добре запазените средновековни укрепления в България — с крепостни стени, достигащи на места височина до 10 м, и вътрешно укрепено ядро (цитадела), пряко свързано с главните куртини.

Изследователски въпрос на настоящата статия е: какви са конкретните архитектурни характеристики на цитаделата на Лютица — градеж, план, укрепителни елементи и представителна застройка — според резултатите от археологическите кампании, публикувани до момента.

История на проучванията

Проучванията на Лютица протичат в няколко последователни кампании, документирани ежегодно в поредицата „Археологически открития и разкопки“ (АОР) на НАИМ–БАН:

• 2002 г. — начало на разкопките под ръководството на Б. Петрунова (Петрунова 2003, 140).
• 2004–2006 г. — първи по-мащабни разкрития на крепостните съоръжения (Петрунова 2005, 310–311; Петрунова 2006, 360).
• 2011 г. — начало на проучването на представителната сграда до входа на цитаделата, обозначена по-късно като Сграда № 1 (Петрунова, Василева, Димитрова 2012).
• 2013–2016 г. — разширяване на разкопките в сектора на входа и документиране на последователни строителни хоризонти (Петрунова, Петрунов 2015; Петрунов, Кирякова, Стоилова 2016).
• 2017–2018 г. — спасителни и редовни проучвания във втора охранителна зона на крепостта и в непосредствена близост до портата, при които са открити оловният печат на императрица Ирина Палеологина (Йоланта Монфератска Дукина Комнина Палеологина) и елементът от пластинчата броня (Петрунов, Кирякова, Райкова 2017; Петрунова, Петрунов, Кирякова, Райкова 2018; Петрунова, Петрунов, Кирякова 2019).
• 2020 г. — завършване на разкопките в централната част на Сграда № 1 (Petrunov 2021).
• 2002–2022 г. — натрупване на обширен нумизматичен материал, обобщен в публикацията за торнезетата от Лютица (Петрунов 2023).

Резултатите от първите петнадесет проучвателни сезона (2002–2017 г.) са синтезирани в монографията на Б. Петрунова и Ф. Петрунов „Лютица. Мраморният град — закрилник на Източните Родопи“, книга първа (София, 2018), която остава основният обобщаващ труд по темата към момента.

Методология

Настоящият текст прилага критичен библиографски метод, основан изключително на публикувани научни източници — годишни отчети от АОР, статии в специализирани издания („Нумизматика, сфрагистика и епиграфика“, „Известия на Националния исторически музей“) и материали от научни конференции (БАНИ’2020). Данните за архитектурните структури (план, размери, дебелина на зидовете, строителни фази) са заимствани директно от теренната документация на проучвателния екип, изготвена от инж. Атанас Каменаров и Виолина Кирякова.

Хронологическото датиране на строителните хоризонти се основава на стратиграфски наблюдения, съпоставени с нумизматичен материал — метод, прилаган последователно от екипа на обекта и от специалистите нумизмати проф. Константин Дочев и доц. д-р Владимир Пенчев. Сравнителният анализ на въоръжението (пластинчатата броня) използва типологическия метод на доц. д-р Деян Рабовянов, приложен и към аналогични находки от Царевец и Никопол.

Статията не привлича лабораторни физикохимични анализи (напр. рентгенова дифракция или електронна микроскопия) на строителните материали, тъй като такива не са документирани в публикуваната до момента литература за обекта — заключенията за произхода на мрамора се основават на макроскопски наблюдения, изнесени от проучвателите (Петрунова, Петрунов 2018).

Основни резултати

Общ план и укрепителна система

Руините на средновековния град заемат площ от 26 дка и имат форма на неправилна елипса с максимални размери 220 х 167 м. Общата дължина на крепостните стени надхвърля 800 м, а запазената им височина достига 10 м. Дебелината на стените варира между 1,8 и 2,3 м.

Градежът е изпълнен от добре оформени по лицева страна ломени камъни, споени с бял хоросан; между двете лица е положен implektum от камък, обилно свързан с хоросан. Значителна част от камъните в лицевата зидария са мраморни, което придава на стените характерния светъл, бял цвят — обстоятелството, заради което изследователите наричат обекта „Мраморния град“ (Петрунова, Петрунов 2018).

По протежението на куртините са документирани отвори за дървени греди, вградени надлъжно в тялото на стената — конструктивно решение, известно като „сантрачна система“. То изпълнява функцията на еластичен пояс, придаващ гъвкавост на зидарията при обстрел от стенобойни машини, и представлява българският еквивалент на тухлените пояси, характерни за късноантичните фортификации.

По протежение на куртините са запазени 10 от общо 16-те кули и бастиони на укреплението: 1 осмостенна, 3 кръгли, 2 U-образни и 10 правоъгълни. Главният вход е разположен в най-западната част на крепостта, с ширина около 2 м, пряко защитен от две правоъгълни кули.

Строителни периоди

В укреплението се различават два основни строителни периода. Първият е датиран в IX–X в., когато земите на Източните Родопи трайно влизат в пределите на българската държава; от него произхожда основният план на крепостта, главният вход и по-голямата част от запазените днес кули, включително осмоъгълната кула в югоизточния ъгъл. От същия период е и голямата трикорабна базилика в централната, най-висока точка на хълма.

Вторият строителен период е отнесен към XII–XIII в. — след сериозните поражения на укрепленията при завладяването на българските земи от Източната Римска империя в края на X — началото на XI в. През този етап са изградени още четири кули в западната част на града, подсилени са старите стени и е издигната протейхизма пред северозападния, северния и част от източния участък на укреплението — допълнителна отбранителна линия, защитаваща най-достъпните подходи. От този период е и разкритата еднокорабна църква, издигната върху останките на ранносредновековната базилика.

Сграда № 1 — представителната постройка до входа

Непосредствено до единствения регистриран вход в западната част на града е разположена монументална постройка, обозначена в проучвателната документация като Сграда № 1. Изследването ѝ протича последователно между 2011 и 2020 г.

Първоначалният зид „А“ е открит през 2011 г.; в хода на следващите кампании е разкрита цялата му дължина от 14,65 м при средна ширина до 0,83 м. През 2013–2014 г. са регистрирани зидове Б1 и З1, както и част от Б2 и преходът между тях, при обща изследвана площ около 70 кв. м. През 2015–2016 г. е проследен целият план на сградата чрез сондажи, а общата ѝ застроена площ е установена на 197 кв. м. През 2020 г. е изцяло разкрита централната част на постройката, където е открит зид „И“, обособяващ централно помещение.

Основите на сградата са вкопани и положени директно върху скалата; зидовете са изградени от ломени камъни, споени с хоросан с фина керамична примес, като на места разтворът достига дебелина до 1 м. Ширината на зидовете варира между 0,80 и 0,83 м, а запазеният културен пласт — между 0,10 и 1,20 м. Входът на сградата, ограден от зидове „И“ и „Д“, е с широчина около 1,40 м.

Постройката преживява поне едно преустройство в рамките на функционирането си между X–XI и XII–XIII в. По-късни конструктивни намеси от XIV в. — сред които зид „Б“, впоследствие демонтиран и заменен с контрафорс — свидетелстват за адаптиране на структурата към нуждите на по-късния етап от живота на крепостта. След края на XIII в. сградата служи като източник на строителен материал за ремонта на крепостната стена през XIV в., което води до почти пълното разрушаване на входните ѝ зидове.

Общо на територията на Сграда № 1 са открити над 1300 движими паметника за деветте проучвателни сезона — монети от времето на Константин VII Багренородни (912–963) до Исак II Ангел, латински и български имитации, монети на Атинското дукство, както и на възстановената след 1261 г. Византийска империя (Petrunov 2021).

Находки, свързани с хронологията на цитаделата

В пространството между крепостната порта и голямата сграда югоизточно от нея, при разкопки през 2018 г., е открит оловен печат на императрица Ирина Палеологина (1274–1317), датиран между 1305 и 1306 г. — находка без пряк паралел от редовни археологически проучвания в България до момента на публикуването ѝ (Петрунов 2020).

В същия сектор, в насипа между голямата сграда и крепостната стена, е открита и желязна пластина от пластинчата броня, датирана в последните две десетилетия на XIII и първите две десетилетия на XIV в. — период, свързан с второто голямо кризисно събитие в живота на крепостта, довело до нейното опожаряване (Рабовянов, Петрунов 2021).

При разкопки в близост до входа на укреплението между 2002 и 2022 г. са документирани и 38 екземпляра торнезета на латинските владетели на Балканите и Византия — сред тях монети на Карл I Анжуйски, на рода дьо ла Рош (Атинско дукство), на Изабела дьо Вилардуен (Ахейски принципат), на Йоан II Орсини, на Андроник II и Андроник III Палеолог, както и досега непубликувано монетосечене на Йоан V Палеолог (Петрунов 2023).

Анализ и интерпретация

Съпоставката между архитектурните данни и нумизматичния материал очертава ясна картина за функционирането на цитаделата в две основни фази. През IX–X в. градското ядро се оформя като структуриран административен и духовен център, за което свидетелства едновременното изграждане на главния вход, кулите и голямата трикорабна базилика. Монетите от X–XII в., открити в пласта на Сграда № 1, потвърждават непрекъснатото функциониране на постройката през този период.

Втората фаза, свързана с подсилването на укреплението през XII–XIII в., съвпада с възстановяването на значението на крепостта след отслабването на византийския контрол в Мала Азия. Присъствието на латински монети от края на XIII — началото на XIV в. в непосредствена близост до входа документира период, в който Лютица изглежда е под контрола на латинските държави на Балканите — кратък отрязък, съпроводен и от разрушаването на по-ранната Църква № 2 и заменянето ѝ с по-скромна еднокорабна постройка.

Печатът на Ирина Палеологина, датиран в първите години на нейното управление в Солун (1305–1306 г.), съвпада хронологически с период на засилена нужда от финансови постъпления във Византийската империя, свързана с изплащането на каталанските наемници — обстоятелство, което позволява печатът да бъде тълкуван като следа от административна или търговска кореспонденция, а не като случайна находка (Петрунов 2020).

Находката от пластинчата броня, датирана в същия хронологически хоризонт, съответства на засиленото проникване на западноевропейска военна мода в балкано-византийския свят през първите десетилетия на XIV в. — процес, документиран паралелно и в Царевец, Никопол и Русокастро (Рабовянов, Петрунов 2021).

Сравнителен анализ

Градежната техника на Лютица — ломени, предимно мраморни камъни с хоросанова спойка и вграден дървен „сантрач“ — намира паралели в редица български средновековни укрепления от IX–X в., макар мащабната употреба на мрамор да остава сравнително рядко срещана характеристика в източнородопския регион.

По отношение на защитното въоръжение, пластината от Лютица е съпоставена от Д. Рабовянов и  д-р Ф. Петрунов с аналогични находки от Царския дворец на Царевец във Велико Търново (Рабовянов, Димитров 2010; Rabovyanov, Dimitrov 2011), от крепостта Никопол (Rabovyanov, Naydenov 2013) и от Русокастро, както и с по-широк кръг паралели от Централна и Югоизточна Европа — замъците Орлик (Чехия), Шчерба и Нове место (Полша), крепостите Сталач и Ружица (Сърбия и Хърватия) и Бистра Мурешулуй (Румъния) (Рабовянов, Петрунов 2021).

Нумизматичните паралели сочат близост между процесите на парично обръщение в Лютица и в Търновград — наличието на сходни по количество и качество имитации на византийски монети в двата центъра подсказва сходни икономически механизми в периода на Второто българско царство (Петрунов 2018).

Специфики и научен контекст

Сред уникалните за българската археология характеристики на Лютица се откроява находката на оловния печат на Ирина Палеологина — първи документиран екземпляр от редовни разкопки в България — както и досега непознатото монетосечене на Йоан V Палеолог, установено едва при обработката на торнезетата от обекта (Петрунов 2023). Тези данни поставят Лютица сред ключовите обекти за изследване на паричното обръщение и дипломатическите връзки по югоизточната граница на Второто българско царство през XIV в.

Заключение

Публикуваните до момента архитектурни данни очертават цитаделата на Лютица като укрепено градско ядро с два ясно различими строителни периода — IX–X в. и XII–XIII в., — оформено от мощна крепостна стена със смесена каменно-мраморна градежна техника и вградена дървена армировка. Представителната Сграда № 1 до входа документира близо петвековно непрекъснато функциониране, последователно преустройвана до края на XIII в. Находките от последните проучвателни сезони — печатът на Ирина Палеологина, елементът от пластинчата броня и торнезетата на латинските владетели — насочват към кратък, но наситен със събития период в началото на XIV в., свързан с военни сблъсъци и с проникването на западноевропейски политически и военни практики в района. Бъдещите проучвания, засега обхванали под 5% от територията на обекта, се очаква да прецизират допълнително хронологията на цитаделата.

Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

Български академия на науките (БАН) — Национален археологически институт с музей (НАИМ), Секция за средновековна археология; Национален исторически музей (НИМ) — София; Исторически музей — Ивайловград; Община Ивайловград.

II. Дигитални платформи

publications.naim.bg (издания на НАИМ–БАН); academia.edu (профил на д-р Филип Петрунов и Деян Рабовянов).

III. Библиография

• Петрунова, Б. Археологическо проучване на крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2002 г. София, 2003, 140.
• Петрунова, Б. Крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2004 г. София, 2005, 310–311.
• Петрунова, Б. Проучвания на крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2005 г. София, 2006, 360.
• Петрунова, Б., Е. Василева, Я. Димитрова. Крепостта Лютица до Ивайловград. — Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов. Археологически проучвания на крепостта Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2014 г. София, 2015, 663–665.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, А. Стоилова. Средновековна крепост — град Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2015 г. София, 2016, 697–699.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 18. Средновековна крепост — град Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2016 г. София, 2017, 566.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 19. Спасителни археологически проучвания във втора охранителна зона на крепостта Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2016 г. София, 2017, 569.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов. Лютица. Мраморният град — закрилник на Източните Родопи, книга първа. София, 2018.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов, Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 24. Археологически проучвания на крепостта Лютица през 2017 г. — Археологически открития и разкопки през 2017 г. София, 2018, 509–511.
• Петрунов, Ф., Виолина Кирякова, Г. Райкова. № 25. Спасителни археологически проучвания на крепостта Лютица през 2017 г. — Археологически открития и разкопки през 2017 г. София, 2018, 511–513.
• Петрунов, Ф. Нови данни за монетната циркулация от епохата на Второто българско царство в средновековния град Лютица. — Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 14, 2018, 175–180.
• Петрунова, Б., Ф. Петрунов, Виолина Кирякова. № 38. Археологически проучвания на крепостта Лютица. — Археологически открития и разкопки през 2018 г. София, 2019, 533–535.
• Петрунов, Ф. Оловен печат на Ирина Палеологина от средновековния град Лютица. — Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 14, 2020.
• Petrunov, F. Building № 1 from the Marble City Lyutitsa. — В: Доклади, международна научна конференция БАНИ’2020, 21–23 ноември 2020. София, 2021.
• Рабовянов, Д., Ф. Петрунов. Елемент от пластинчата броня от средновековния град Лютица. — Известия на Националния исторически музей, том XXXIII (Юбилеен сборник Бони Петрунова). София, 2021, 297–314.
• Петрунов, Ф. Торнезета от средновековния град Лютица. — Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 19, 2023, 105–116.
• Рабовянов, Д., Ст. Димитров. Средновековно защитно въоръжение от Царския дворец в Търновград. — Археология, LI, 2010, кн. 1–2, 77–87.
• Rabovyanov, D., St. Dimitrov. Medieval Armour from the Royal Palace in the Bulgarian Capital Tarnovgrad. — Acta Militaria Mediaevalia, VII, 2011, 161–173.
• Rabovyanov, D., V. Naydenov. Late Medieval Coat of Plates from the Lower Danube Fortress of Nikopol. — Archaeologia Bulgarica, XVII, 2, 2013, 73–88.
• Дочев, К. Каталог на българските средновековни монети XIII–XIV век. Велико Търново, 2009.
• Дочев, К. Монети на византийската фамилия Палеолози в паричното обръщение на Българската държава 1259–1396. Т. 1–2. Велико Търново, 2017.
• Авдев, С. Монетната система в Средновековна България през XIII–XIV век. София, 2005.
• Malloy, A. G., I. F. Preston, A. J. Seltman. Coins of the Crusader States 1098–1291. New York, 1994.
• Hendy, M. Coinage and Money in the Byzantine Empire (1081–1261). Washington, 1969.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

DOI:

---

От:  © Rada Evtimova