Показват се публикациите с етикет 2222. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет 2222. Показване на всички публикации

петък, 17 април 2026 г.

Момина кула | Rada Evtimova

 (Momina Kula Fortress)

Археологически и топонимични аспекти на крепостта Момина кула (Къз калеси) в контекста на средновековната отбранителна система по поречието на река Места

(Archaeological and Toponymic Aspects of the Momina Kula Fortress (Kız Kalesi) in the Context of the Medieval Defensive System along the Mesta River)


Подзаглавие: Фортификационна архитектура, топонимична семантика и стратегически контрол на Момина клисура (V–XIV в.)

Резюме (Abstract)

Настоящото изследване разглежда крепостта Момина кула (Къз калеси), разположена в пролома Момина клисура на река Места, при с. Кремен, община Банско, като елемент от средновековната отбранителна система в Югозападна България. Целта на статията е двойна: да анализира наличните археологически данни за фортификационната архитектура на обекта и да изследва семантиката на двойното му топонимично наименование — османотурското Къз калеси и народното Момина кула — в контекста на регионалната топонимия. Приложен е интердисциплинарен метод, съчетаващ анализ на публикувани теренни данни, историко-географски извори и топонимичен микроанализ. Резултатите показват, че крепостта е функционирала като охранителен пункт по пътя, контролиращ прохода към Неврокопската котловина, с два основни строителни хоризонта — късноантичен (V–VI в.) и средновековен (XII–XIV в.). Двойното наименование отразява конвергентна семантика на непревземаемост, характерна за сходни топоними в по-широкото балканско пространство. Приносът на изследването се изразява в систематизирането на разпръснатите данни за обекта и в поставянето на Момина кула в регионалната научна рамка на отбранителните съоръжения по Средна Места.

Ключови думи: Момина кула, Къз калеси, Момина клисура, река Места, средновековна фортификация, Второ българско царство, топонимия, Никополис ад Нестум

Съдържание на статията

Момина кула
Момина кула (Momina Kula Fortress)

1. Увод

Крепостта Момина кула (с османотурско наименование Къз калеси) е късноантична и средновековна фортификация, разположена в пролома Момина клисура на река Места, на 5,62 km югоизточно от с. Кремен, община Банско, на 16 km северозападно от гр. Гоце Делчев (Неврокоп). GPS координатите на обекта са 41°42'59" с.ш. и 23°41'44" и.д., при надморска височина около 670 m. Административно крепостта попада в областта на Благоевград и принадлежи към пиринската историко-географска зона.

Стратегическото значение на обекта произтича непосредствено от неговото местоположение: укреплението се издига върху скален хребет с отвесни склонове от север, изток и юг, като контролира единствения сухопътен маршрут по долината на Средна Места между Разложката и Неврокопската котловина. Пътят, следващ коритото на реката, е представлявал главна артерия за търговия и военно придвижване в региона от античността до Новото време. Васил Кънчов, в своето „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница" (публ. в Сборник за народни умотворения, кн. X–XIII, 1894–1896), описва Момина клисура като теснина, около която са съсредоточени редица исторически обекти, и изрично отбелязва стратегическата функция на прохода за Неврокопско.

Обектът е обявен за археологически паметник от национално значение. Въпреки това в научната литература липсва систематично изследване, което да обедини наличните археологически данни, топонимичния анализ и регионалния военноисторически контекст в единна аналитична рамка. Настоящата статия си поставя именно тази задача, като прилага интердисциплинарен подход и се придържа строго към верифицирани данни.

Настоящото изследване анализира функционалната роля на Момина кула в отбранителната система по Средна Места и изяснява начина, по който топонимичната семантика на двойното наименование отразява историческата памет за тази роля.

2. История на проучванията

Историята на научното познание за Момина кула може да бъде разграничена в няколко хронологически етапа.

Първият етап обхваща края на XIX в. и е свързан с пътеписната и географска литература. Васил Кънчов (1862–1902) е сред ранните изследователи, чиято работа по долините на Струма, Места и Брегалница предоставя исторически и географски сведения за прохода и селищната мрежа в региона. Неговото пътуване, извършено ок. 1891 г. и публикувано в периода 1894–1896 г., документира теснината на Момина клисура и описва укрепени места по маршрута към Неврокоп. Макар и да не анализира крепостта специално, Кънчов предоставя базисни ориентири за географската рамка и значението на пътя.

Вторият етап е свързан с институционализирането на археологическото наследство в България след Освобождението. Ключов документ от тази фаза е каталогът на Цветана Дремсизова-Нелчинова „Археологически паметници в Благоевградски окръг", в който е регистриран обектът при с. Кремен с неговите основни архитектурни характеристики. Тази публикация остава основен справочен инструмент за определяне на датировката и характера на фортификацията.

Третият етап обхваща съвременните теренни проучвания. Значителен напредък в документирането на обекта е осъществен в рамките на проект „Европейски приказки и легенди" (2010–2012 г.), когато научноизследователски екип в състав проф. д-р Васил Марков, проф. д-р Албена Георгиева и доц. Георги Гаров е провел документиране на устнопоетичните традиции, свързани с крепостта. Тези проучвания, макар и фокусирани върху нематериалното наследство, допринасят за фиксирането на легендарния пласт около топонима.

Новият изследователски цикъл е открит с планираните за 2024 г. сондажни археологически проучвания на Момина кула, финансирани от Община Гоце Делчев и Общинския исторически музей. Тези проучвания следва да предоставят актуализирани стратиграфски данни за обекта.

Академичното изследване на ранновизантийските крепости в по-широк регионален контекст е систематизирано от Венцислав Динчев в монографията „Ранновизантийските крепости в България и съседните земи (в диоцезите Thracia и Dacia)" (Разкопки и проучвания, XXXV, НАИМ-БАН, София, 2006). Въпреки че тази студия не разглежда специално Момина кула, тя предоставя сравнителната типологическа и хронологическа рамка, необходима за интерпретация на обекта. Регионалната историческа картина на Средна Места е допълнена от Петър Делев в студията „Районът на Средна Места в древността" (В: Копривлен, том 1, София, 2002, с. 13–28), която изследва дългосрочното стратегическо значение на речната долина.

3. Методология

Настоящото изследване прилага интердисциплинарен метод, включващ синтез на публикувани теренни данни, историко-географски анализ, топонимична семантика и сравнителна типология на фортификационни съоръжения.

Основният методологичен подход при анализа на архитектурните данни се основава на синтез на наличните описания от документационни проучвания и каталожни записи. Обработените данни включват измервания на запазените архитектурни елементи и зидарски техники, идентифицирани при теренни обходи.

Стратиграфският анализ е ограничен от липсата на публикувани резултати от систематични разкопки. Наличните данни позволяват идентифицирането на два строителни хоризонта въз основа на керамичния материал и архитектурните особености, но за конкретна датировка са необходими бъдещи лабораторни изследвания, включително термолуминесцентен анализ на строителни материали или радиовъглеродно датиране на органични остатъци.

Топонимичният микроанализ е проведен по метода на Йордан Заимов, приложен в неговите изследвания на „Български водопис" и местните имена в Югозападна България. Изследвани са двете конкурентни форми на топонима — Момина кула (народно-български вариант) и Къз калеси (османотурски вариант) — в тяхната семантична, фонетична и функционална взаимовръзка.

Историко-географският контекст е реконструиран чрез съпоставяне на данните от пътеписната литература на XIX в. (Кънчов) с археологическите свидетелства за регионалната пътна мрежа. Особено важна е документацията за античния път по долината на Средна Места, чиято роля е изяснена чрез данните за Никополис ад Нестум (Nicopolis ad Nestum), основан от Траян през 106 г. и разположен на пътя, свързващ Егейския бряг с Виа Егнация.

4. Основни резултати: архитектура и материална култура

Крепостта Момина кула обхваща две скални тераси с обща площ около 500 m². Позиционирана е върху хребет с естествено защитени склонове от север, изток и юг, което е намалявало необходимостта от изкуствени укрепления по тези страни. Единственият достъп е от запад, където склонът е по-достъпен.

Запазените архитектурни елементи, описани в каталога на Дремсизова-Нелчинова и в последващи документационни записи, включват следното:

  • Западна крепостна стена: единствената крепостна стена, изградена там, където крепостта е достъпна; запазена на височина около 5 m в цялата си дължина. В западния сектор е ситуиран и единственият вход, фланкиран от кула.
  • Входна кула: изградена от ломени камъни и скални блокове, споени с бял хоросан (opus incertum с хоросанов пълнеж), с включена сатрачна система от дървени греди — техника, типична за средновековното строителство в региона.
  • Източна правоъгълна кула: основи с размери 5,40 × 6,20 m, с вход широк 0,90 m; запазена на около 0,50 m височина. Функционалното предназначение е вероятно наблюдателно и за съхранение на припаси.
  • Денивелация от запад: преодолена с няколко стъпала, изсечени директно в скалния масив.
  • Естествена пещера: под крепостта, в скалите, е документирана пещера с няколко входа, галерии и зали, с материали, свидетелстващи за праисторическо обитаване. Към момента входовете са зазидани.

Керамичният материал, открит при теренни обходи по затревения терен, включва фрагменти от домашна керамика, характерна за два хронологически периода: V–VI в. и XII–XIV в. Тази находка е основен аргумент за идентифициране на двата строителни и функционални хоризонта на обекта. В местността Планка, на около 2,5 km югозападно, са документирани основи на значително по площ селище от Късната Античност, заедно с три некропола, датиращи от III–IV в. — обстоятелство, което поставя крепостта в по-широкия контекст на регионалната антична и средновековна селищна мрежа.

5. Анализ и интерпретация

Двата строителни хоризонта на Момина кула отразяват два различни исторически момента, при които контролът над пролома на Места е придобивал стратегическо значение.

Първи хоризонт (V–VI в.): Керамиката от V–VI в. съответства на периода на интензивно ранновизантийско укрепване в балканските провинции. Венцислав Динчев (2006: 5–15) установява, че ранновизантийските крепости в диоцезите Thracia и Dacia са предимно малки укрепления (под 1 ha), конструирани с цел охрана на пътищата и проходите при условията на постоянна военна заплаха от варварски набези. Момина кула, с площ около 500 m² (0,05 ha), се вписва типологически в категорията на малките охранителни укрепления, каквито са характерни за ранновизантийската фортификационна система. Особено значим паралел е Никополис ад Нестум, намиращ се на 16–18 km по-надолу по течението на Места — епископски и административен център на региона от IV до XI в., чиято защита е изисквала охрана на пристъпите от север. Никополис е претърпял разрушение от аварско-славянски набег около 577 г., след което е възстановен при Юстиниан I — динамика, която вероятно е засегнала и охранителните укрепления по прохода.

Втори хоризонт (XII–XIV в.): Керамиката от XII–XIV в. указва на функциониране на крепостта по времето на Второто българско царство. В периода на Асеневци (края на XII–началото на XIII в.) и техните наследници областта по Средна Места е зона на оспорван контрол между България и Византия, а по-късно — обект на нарастваща османска експанзия. Охраната на прохода към Неврокопската котловина е придобивала значение при всяко военно напрежение в региона. Вероятно укреплението е подновено и ограничено ремонтирано по тази причина, без да се налагало мащабно строителство, доколкото естественото скално положение е запазвало основната си защитна функция.

Зидарската техника — ломен камък, споен с бял хоросан, с включени дървени греди — е типична за средновековното строителство в Пиринско-Родопската зона и не противоречи на датировката XII–XIV в. Дали западната стена е изцяло средновековна надстройка върху по-ранна антична основа, или представлява самостоятелна конструкция, може да бъде изяснено само чрез стратиграфски сондажи.

6. Топонимичен анализ: Момина кула и Къз калеси

Двойното наименование на крепостта представлява семантично и историко-лингвистично явление от значителен интерес. Двете форми — народно-българската Момина кула и османотурската Къз калеси — са функционални еквиваленти, изградени по идентична словообразувателна схема.

Компонентният анализ разкрива следното:

  • Тур. kız = 'момиче, мома, девица' (в преносен смисъл: нещо недокоснато, непревзето)
  • Тур. kale/kalesi = 'крепост' (с притежателен суфикс -si)
  • Бълг. Момина = притежателна форма от мома ('момиче, девица')
  • Бълг. кула = 'кула, укрепена постройка' (от тур. kule)

Йордан Заимов, в своите изследвания на топонимичното наследство на Западна и Югозападна България, установява, че метафората на „непревземаемостта" е продуктивен топонимичен мотив в регионалния ономастикон. Наименованията от типа „Момина кула / Кула" не означават задължително 'кула, построена от жена', а по-скоро 'кула, непревзета като мома / девица' — алюзия за стратегическата непристъпност. Тази интерпретация се подкрепя от топографията на обекта: отвесните скални склонове от три страни правят крепостта практически непревземаема при фронтална атака.

Паралелни топоними от сходна семантична структура са документирани в широкия балкански контекст. Известното Кız Kulesi (Девическата кула) в Истанбул е показателен пример за устойчивостта на топонимичния мотив в тюркската топонимия, макар неговата функционална история да се различава съществено от тази на крепостта при Кремен. Общото е метафоричното натоварване на женския образ с идеята за недостъпност и устойчивост.

Народните легенди, документирани в рамките на проекта „Европейски приказки и легенди" (2010–2012 г.) от екипа на Марков, Георгиева и Гаров, свързват топонима с образа на смела девойка, предпочела смъртта пред пленничеството. Втора версия го свързва с Кера Тамара, сестра на цар Иван Шишман. Тези легенди, независимо от тяхната историческа недостоверност, представляват ценен пласт на фолклорна рецепция, при която народната памет е осмислила и „обяснила" съществуващото топонимично название чрез нарататив на героична съпротива. Следва да се отбележи, че Йордан Заимов разграничава ясно легендарната интерпретация на имената от тяхната лингвистична семантика — разграничение, което е методологически задължително при научен анализ.

Преходът от Къз калеси към Момина кула в административната и картографска практика след Освобождението (1878 г.) е закономерен израз на политиката за побългаряване на топонимията, при което тюркските названия са заменени с техните функционални еквиваленти на български. В конкретния случай смяната е улеснена от семантичната прозрачност на двата термина: преводачът (или преименувателят) не е търсил нов топоним, а е извършил калкиране.

7. Сравнителен анализ

Регионалните паралели на Момина кула в системата от укрепления по Средна и Горна Места разкриват устойчив модел на отбранителна организация, характерна за планинските проходи в Югозападна България.

В най-непосредствената регионална рамка следва да се разглежда системата от укрепления, свързани с Никополис ад Нестум (основан 106 г., разрушен около 577 г., частично възстановен и функциониращ до XIII в.). Никополис е ситуиран на пътя, свързващ Егейския бряг с Виа Егнация — главна военна артерия на Балканите. Крепостните стени на Никополис, с дебелина 2,40–2,60 m и запазена височина до 5–6 m, са значително по-монументални от тези на Момина кула, което отговаря на различния им административен статус: Никополис е градски и епископски център, Момина кула — охранителен пункт по подстъпите към него.

Типологическото сходство с малките ранновизантийски крепости, описани от Динчев (2006), е принципно важно. Динчев установява, че повечето укрепления от разглеждания тип (castellа) в диоцезите Thracia и Dacia са с площ под 1 ha и са изградени с цел пряк контрол на пътища и проходи — функция, идентична с тази на Момина кула. Зидарската техника с ломен камък и хоросан, допълнена от дървени елементи, е сходна с документираните практики в района.

В по-широк контекст Петър Делев (2002: 13–28) разкрива, че районът на Средна Места е имал стратегическо значение още в тракийско-римска епоха, като е служил за свързващо звено между Егейска Тракия и вътрешността на Балканите. Крепостните пунктове по речните проломи са неотделима компонента на тази комуникационна и военна инфраструктура.

В международен план топонимичният паралел Kız Kulesi (Истанбул) е маркиран по-горе. Що се отнася до архитектурната типология, малките кулообразни охранителни крепости по балканските проходи са явление с широко разпространение от Ранна Византия до Второто българско царство, документирано в научната литература за фортификационното строителство в Македония, Тракия и Епир.

8. Интегративен научен дискурс

Синтезирането на изложените данни позволява да се откроят няколко взаимосвързани изследователски линии, чието обединяване очертава цялостен образ на Момина кула като исторически феномен.

На първо място, обектът следва да се разглежда преди всичко като функционален елемент от регионалната пътна и отбранителна инфраструктура, а не като самостоятелно укрепление. Ролята му е определена от топографията: пролома на Места при Момина клисура е естествен „фуниеобразен" пункт, при който контролът над прохода е физически реализируем дори с ограничен гарнизон. Това обяснява скромните размери на крепостта (500 m²) при нейната значителна стратегическа стойност.

На второ място, двата документирани хронологически хоризонта (V–VI в. и XII–XIV в.) не са изолирани епизоди, а отражение на по-широки геополитически процеси: ранновизантийската защита на балканските провинции срещу варварски инвазии и средновековната борба за контрол над пиринско-родопския транзитен коридор. Тези два хоризонта вероятно не са единствените: не може да се изключи функционирането на обекта и в периода IX–XII в., при недостатъчно документиран керамичен материал. Бъдещите сондажни проучвания следва да изяснят стратиграфската картина.

На трето място, топонимичният анализ разкрива, че двойното наименование Момина кула / Къз калеси не е случайно езиково дублиране, а устойчива семантична конвергенция на независими езикови традиции около един и същ концептуален образ — непревземаемостта. Това прави топонима ценен индикатор за дълготрайната памет за военната функция на обекта, запазена в народното съзнание и в административната практика.

Предвид липсата на системни археологически проучвания на обекта, изложените изводи се базират на наличната емпирична база, като част от интерпретациите запазват характера на научни хипотези до натрупването на нови стратиграфски данни.

9. Заключение

Крепостта Момина кула (Къз калеси) при с. Кремен е малко, но функционално значимо укрепление, чиято история обхваща поне два строителни хоризонта — ранновизантийски (V–VI в.) и средновековен (XII–XIV в.). Позиционирана в пролома Момина клисура на река Места, тя е изпълнявала охранителна функция по пътя, контролиращ прохода между Разложката и Неврокопската котловина. Стратегическата й роля е неотделима от по-широката система на укрепления, свързани с Никополис ад Нестум, и от значението на речната долина като транзитен коридор между Егейска Тракия и вътрешността на Балканите.

Топонимичният анализ разкрива, че двойното наименование на крепостта — народно-българска Момина кула и османотурска Къз калеси — е резултат от семантична конвергенция на два независими езикови пласта около общата идея за непревземаемост. Народните легенди, свързващи топонима с образа на героична девойка, представляват по-късна фолклорна рецепция на вече съществуващото наименование.

Настоящото изследване систематизира разпръснатите данни за обекта и го поставя в регионалния научен контекст. Основните нерешени въпроси — точната датировка на двата строителни хоризонта, евентуалното функциониране в периода IX–XII в. и стратиграфската последователност на зидарските техники — могат да бъдат отговорени единствено чрез системни археологически разкопки с пълноценна документация. Планираните сондажни проучвания от 2024 г. представляват стъпка в тази посока и резултатите от тях следва да бъдат публикувани в поредицата „Археологически открития и разкопки" на НАИМ-БАН, за да стане информацията достъпна за научната общност.

10. Използвани източници и библиография

I. Институционална база

  • Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН), София
  • Регионален исторически музей – Благоевград
  • Общински исторически музей – Гоце Делчев

II. Дигитални платформи

  • Национален каталог НALIS (unicat.nalis.bg)
  • Academia.edu — профили и публикации на цитираните автори
  • НАИМ-БАН официален сайт (naim.bg)

III. Библиография (БАН/СУ стандарт)

Делев, П. Районът на Средна Места в древността. — В: Копривлен, том 1. Спасителни археологически проучвания по пътя Гоце Делчев — Драма 1998–1999 г. София: НАИМ-БАН, 2002, с. 13–28.

Делев, П. История на племената в Югозападна Тракия през I хил. пр. Хр. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски", 2014.

Динчев, В. Ранновизантийските крепости в България и съседните земи (в диоцезите Thracia и Dacia). — Разкопки и проучвания, кн. XXXV. София: АИМ-БАН, 2006. ISSN 0205-0722.

Дремсизова-Нелчинова, Цв. Археологически паметници в Благоевградски окръг. София: Център за пропаганда, информация и печат при Комитета за култура, 1987. 168 с.

Заимов, Й. Български водопис. Преглед на славянските названия на реките в България. София: БАН, 1967.

Кънчов, В. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. — В: Сборник за народни умотворения, кн. X–XIII. София, 1894–1896. (Преизд. в: Кънчов, В. Избрани произведения. Том I. София: Наука и изкуство, 1970.)

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982

---

От:  ©Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,

сряда, 1 април 2026 г.

Кастрици | Rada Evtimova

 (Kastrici Fortress)

Архитектурна специфика и нумизматичен материал от средновековната крепост Кастрици (XIII–XIV в.)

(Architectural Specifics and Numismatic Material from the Medieval Fortress of Kastrici, 13th–14th Centuries)

Фортификационна система, градска структура и монетно обръщение на средновековен пристанищен център по северното Черноморско крайбрежие

Резюме (Abstract)

Настоящата статия изследва архитектурните характеристики и нумизматичния материал на средновековната крепост Кастрици, разположена на нос „Св. Яни" в северния край на Варненския залив, в границите на резиденция Евксиноград. Обектът функционира като укрепен пристанищен град предимно през XIII–XIV в., в условията на интензивен търговски обмен между Черноморието и Средиземноморието. Въз основа на резултатите от систематичните археологически разкопки, провеждани от 2004 г. от екип на Регионалния исторически музей – Варна под ръководството на проф. д-р Валентин Плетньов, статията анализира фортификационната система (куртини, кули, порти, донжон), жилищната застройка, сакралната архитектура и разнородния нумизматичен материал. Монетните находки — включващи български, влашки, молдовски, византийски, венециански и татарски екземпляри — документират икономическата роля на Кастрици като възлов търговски и пристанищен център в системата на Второто българско царство. Първото картографско споменаване на обекта датира от 1321 г. (портулан на Пиетро Весконте), а нумизматичните данни показват, че крепостта прекратява съществуването си в края на XIV — началото на XV в. Статията цели да систематизира наличните данни и да постави Кастрици в регионален сравнителен контекст.

Ключови думи: Кастрици, средновековна крепост, фортификация, нумизматика, пристанище, Черно море, Второ българско царство, портулани, XIII–XIV в.

Съдържание на статията

Кастрици
Кастрици (Kastrici Fortress)


1. Увод

Крепостта Кастрици се намира на нос „Св. Яни" (известен в по-стари документи и като „Св. Георги"), на около 7,3 км североизточно от центъра на Варна, в границите на резиденция Евксиноград, в землището на днешния квартал Виница. Географското положение на носа е стратегически определящо: той представлява втората по изпъкналост точка на Варненския залив след нос Галата, което го прави естествено укрепена позиция, контролираща корабоплаването в северната акватория на залива. Крепостта обхваща площ от около 15 декара, оформяна от плана на носа в приблизително триъгълна конфигурация.

От административна гледна точка обектът притежава статут на недвижима културна ценност с национално значение, определен със Заповед № РД 9Р-2 от 27.02.2013 г. на Министерството на културата, вписан в Археологическата карта на България. Теренната му защита се осъществява от Регионалния исторически музей – Варна (РИМ – Варна).

В историко-културен план Кастрици функционира като укрепен пристанищен и търговски център предимно в рамките на XIII–XIV в., в условията на разцвет на Второто българско царство и интензивното проникване на генуезки и венециански търговци в Черно море след Четвъртия кръстоносен поход (1204 г.). Обектът е вписан в мрежата на черноморската търговия, обслужваща пренасянето на зърно, мед, пчелен восък и дървен материал към западните пазари (Кузев 1978: 117–124).

Настоящото изследване анализира степента, в която архитектурните характеристики и нумизматичният материал от Кастрици отразяват икономическата функция и хронологията на обекта в рамките на XIII–ХIV век.

2. История на проучванията

Първото документирано научно наблюдение на обекта е осъществено от чешкия учен Карел Шкорпил след обход, извършен през 1899 г. Шкорпил описва видимите надземни останки, включително участъци от крепостната стена и портата, и изготвя скици на портата и на северозападния край на укреплението. Тези материали представляват историческа изходна точка за по-нататъшни проучвания, но не могат да служат като самостоятелен извор за архитектурен анализ поради ограничените методологични средства на времето (Плетньов 2006: 743–750).

Систематичните теренни проучвания започват едва след повече от сто години — през 2004 г. — по причина на специфичния правен статут на имота (Държавна публична собственост). Разкопките се провеждат ежегодно от екип на РИМ – Варна в първоначален състав: проф. д-р Валентин Плетньов (ръководител), Петко Георгиев, Христо Кузов, Игор Лазаренко и Ася Стефанова. В последващи кампании към екипа се присъединяват Меглена Манолова и Пр. Пеев.

Хронологията на основнините кампании може да бъде очертана, както следва: началните сезони (2004–2007) са насочени предимно към изследване на северната крепостна стена и фортификационните съоръжения; в периода 2007–2010 г. се разкриват жилищните квартали и първата еднокорабна църква; кампаниите след 2010 г. разширяват проучването на вътрешността на крепостта, включително на втория храм (открит около 2014 г.) и на донжона. Резултатите от отделните сезони са публикувани в поредицата „Археологически открития и разкопки" (АОР), издавана от Националния археологически институт с музей при БАН (Плетньов, Лазаренко, Пеев 2012: 457–459; Плетньов, Манолова, Пеев, Лазаренко 2011: 471–474; Плетньов, Кузов, Лазаренко, Стефанова 2009).

Проф. д-р Валентин Плетньов, дългогодишен директор на РИМ – Варна и основен изследовател на обекта, претърпява тежък инцидент и почива през 2017 г., без да завърши публикуването на монографично изследване на Кастрици. Паметта му е отбелязана в сборника История и култура на България и българите (IX–XIX в.), Acta Musei Varnaensis, XIII–2, Варна, 2019.

3. Методология

Систематичните разкопки на Кастрици прилагат методология, основана на стратиграфски метод, комбиниран с типологичен анализ на движимите находки. Теренните методи включват хоризонтално разкриване на строителните пластове, документиране на (in situ) находките (т.е. открити на оригиналното им местоположение), геодезическо заснемане и систематично архивиране на материала.

Нумизматичният материал е обект на специализиран анализ, включващ идентификация на емитента, монетния тип, хронологията на отсичане и степента на износване. Последната характеристика позволява да се прецени дали монетата е в обращение по времето на хоризонта, в който е открита, или представлява по-ранен реликт. Особено значение при датирането на строителни и разрушителни хоризонти имат затворените нумизматични комплекси — групи монети, открити заедно в контекст, указващ едновременно депониране.

Документацията на архитектурните елементи включва метрически замервания, описание на зидарската техника и анализ на строителните материали. Архивни и картографски източници — преди всичко западноевропейски портулани и морски карти — се използват за историко-топографска верификация на местоположението и наименованието на обекта.

В рамките на настоящата статия е приложен интердисциплинарен подход, съчетаващ археологически, нумизматичен, исторически и картографски анализ. Данните са почерпени от публикуваните теренни доклади и научни студии на проучвателния екип, като са съпоставени с резултатите от паралелни изследвания на сродни черноморски обекти.

4. Основни резултати

4.1. Фортификационна система

Проученото до момента фортификационно съоръжение на Кастрици се характеризира с ясно обособени конструктивни елементи: куртини (крепостни стени между кулите), бастионни кули, порти и донжон.

Северната крепостна стена — основният отбранителен пояс, обърнат към сушата — е проследена в дължина над 200 м. Дебелината й варира от 1,80 до 2,00 м, а запазената височина на места достига 3,00 м. Градежът е изпълнен с лицеви дялани квадри и emplekton (каменно-хоросанова сърцевина) между тях, споени с розов хоросан — строителна техника, характерна за фортификационното строителство на Второто българско царство и Византия от XIII–XIV в.

По протежение на северната стена са разпределени пет кръгли бастионни кули с диаметър около 3,5 м, фланкиращи куртините и осигуряващи фланков обстрел. В източния край на стената е добавена правоъгълна кула с размери 4,00 × 4,50 м. Триъгълната кула, установена също в ансамбъла, се датира в по-късен — османски — период и е конструктивно обособена от средновековния пояс.

Главната порта е ситуирана по средата на северната стена и е широка 3,00 м. От двете й страни куртините са удебелени, което, съчетано с фланкиращите кули, подсказва наличието на масивно засводяване над входния коридор и бойна площадка над него, вероятно достъпна чрез двустранно каменно стълбище. Установена е и второстепенна порта, ситуирана между двете най-западни кръгли кули, която на по-късен етап е зазидана.

В западния ъгъл на крепостта, на пресечната точка на северната и западната стена, е разкрит донжон — четиристенна кула-резиденция. Първоначално на това място е имало вътрешна кръгла кула, впоследствие заменена от донжона. Стените на донжона са изградени на глинен разтвор с изравнителни дървени сантрачи — техника, различна от останалите фортификационни елементи, което вероятно отразява по-ограничени строителни ресурси или специфична функция. Конструктивният анализ предполага, че сградата не е надхвърляла около 14 м на височина. Донжонът е допълнително укрепен от всичките си страни с външен каменен кожух с наклонени стени върху трамбован земен насип — интервенция, която може да се датира в XV в. и е свързвана с адаптация на съоръжението за нуждите на ранноосманската отбрана.

                                                          


4.2. Градска структура и жилищна застройка

Вътрешността на укреплението разкрива разпознаваема средновековна градска структура. Уличната мрежа е ясно различима; на места са запазени каменни настилки и едър калдаръм, изградени на две нива, следвайки наклона на терена на носа.

До момента са разкрити над 50 сгради. Строителната плътност е характерно висока за градска средновековна среда: сградите са наредени гъсто от двете страни на тесните улици. Размерите им са сравнително унифицирани — дължина 16–18 м, ширина 6–8 м — а дебелината на зидовете предполага двуетажна конструкция. Зидарията е изпълнена с ломен (нетесан) камък на калов разтвор с изравнителни дървени сантрачи.

Функционалното диференциране на помещенията е установено въз основа на движимите находки: пространствата с една или две открити огнища са идентифицирани като жилищни или производствени, докато помещенията без огнища, в които са намерени фрагменти от амфори, са интерпретирани като складови. Наред с жилищните сгради са установени четири страноприемници (ханове), групирани около тясно площадно пространство — типологична черта, свидетелстваща за организиран търговски живот.

4.3. Сакрална архитектура

В границите на крепостта са разкрити два храма. Първият, открит в кампанията от 2006–2007 г., е еднокорабна, едноапсидна църква с притвор, с размери 14,00 × 5,60 м. Строителната техника — ломен камък на калов разтвор — указва, че покривната конструкция е дървена, а не масивна каменна; намереното голямо количество керамични плочи по пода се интерпретира като хидроизолационно покритие на дървения покрив. В олтарната зона са открити колонката и плочата на олтарната трапеза (in situ), закопчалки за книги, половин медно блюдо и монети от XIV — началото на XV в. Около сградата са установени допълнителни постройки, вероятно от монашески характер, което позволява хипотезата за оформен малък манастирски ансамбъл. Вторият храм, разкрит около 2014 г. в източната част на крепостното пространство, се отличава по размер и е интерпретиран като семеен (частен) параклис.

4.4. Нумизматичен материал

Нумизматичните находки от Кастрици са количествено значими и хронологически информативни. В отделни кампании са открити близо 300 монети (Плетньов и др. 2013), а съвкупният материал представлява един от по-представителните нумизматични комплекси от средновековни обекти в района на Варна.

По произход монетите могат да бъдат класифицирани в следните групи: български — включително монети на цар Тодор Светослав (1300–1322); влашки — сред тях концентриран депозит от 130 монети на влашкия воевода Влад I Узурпатор и сребърни грошове на Мирчо Стари; молдовски; византийски; венециански; татарски и османски (последните от по-ранния период на османското присъствие). Изключително значима находка представляват златните перпери на византийския император Йоан III Дука Ватаци (1222–1254), открити в концентриран депозит — те свидетелстват за присъствие на обекта или за търговски контакти, датиращи от средата на XIII в.

Стратиграфският контекст и хронологията на монетите позволяват да се очертаят няколко наблюдения. Първо, преобладаването на монети от XIV в. потвърждава разцвета на обекта именно в този период. Второ, присъствието на монети с произход от Влашко и Молдова отразява активните търговски контакти по дунавско-черноморската ос. Трето, прекратяването на монетния поток в края на XIV — началото на XV в. съответства на данните от писмените извори за военни сътресения в района. В научната литература съществува обоснована хипотеза, свързваща разрушаването на крепостта с татарско нашествие, отбелязано в Месемврийската хроника под 1399 г. (Плетньов 2006; Кузев 1978: 120–122).

Нумизматичните данни документират и присъствието на венецианско консулство във Варна — известно е името на търговския представител Марко Леонарди — което допълнително контекстуализира икономическата среда, в която функционира Кастрици.

5. Анализ и интерпретация

Съвкупността от архитектурни и нумизматични данни очертава Кастрици като многофункционален градски организъм, чиято икономическа основа е пряко свързана с черноморската търговия от XIII–XIV в. Фортификационната система — с удебелени куртини, фланкиращи кули и добре организирани порти — отговаря на стандарта на регионалните укрепления от епохата и не разкрива изключително монументален характер, а по-скоро практически отбранителен замисъл, адаптиран към конкретния терен на носа.

Функционалното диференциране на застрояването (жилищни сгради, складове, странноприемници, сакрални обекти) указва организирана, диференцирана обществена структура. Страноприемниците, концентрирани около площадното пространство, вероятно са обслужвали транзитни търговци — факт, подкрепен от разнородния нумизматичен материал с чужд произход.

Наличието на два храма с различна функция (монашески и частен) отразява социалната стратификация вътре в крепостта. Вотивните предмети от олтарната зона на първия храм — закопчалки за книги, литургични съдове — указват на редовна литургична практика и грамотен клир. Монетите от XIV — началото на XV в., открити в олтарното пространство, са най-вероятно оброчни дарения, депонирани непосредствено преди или по времето на разрушаването на сградата.

Земетресение, засегнало сградния фонд около средата на XIV в. и принудило жителите да преустроят или да изоставят части от застрояването, е установено въз основа на стратиграфски наблюдения в няколко сгради (Плетньов и др. 2013). Това природно събитие добавя допълнителен фактор към разбирането на строителните фази на обекта.

6. Сравнителен анализ

В регионален план Кастрици е органична съставка на отбранителната система на Варненския залив: докато крепостта Галата охранява южния му бряг, Кастрици контролира северния. Тази двойна линия е функционален аналог на укрепителните системи, прилагани при значими средновековни пристанища по западното и северното Черноморие.

Типологично фортификацията на Кастрици — с кръгли фланкиращи кули, дялани лицеви квадри и розов хоросан — е сродна с тази на крепостите Калиакра и Варна от същия период. Наклоненият каменен кожух на донжона, добавен вероятно в XV в., е паралелен на подобни противоартилерийски адаптации в Калиакра, документирани в научната литература.

Нумизматичният материал от Кастрици е сравним по разнообразие с монетните комплекси от генуезките фактории по Черноморието — Кафа (Феодосия), Килия и Четатя Албъ (Акерман) — откъдето произхожда значителна концентрация на западноевропейски, влашки и молдовски монети от XIV–XV в. Тази паралел подчертава включеността на Кастрици в общата черноморска търговска мрежа (Гюзелев 2012: 87–115).

По отношение на картографските свидетелства Кастрици е вписана в серия западноевропейски портулани и морски карти от XIII–XVIII в. под вариантни имена: Кастрица, Катрици, Кетрици, Кастризи, Кастро, Кастри, Кастра, Катриа, Керсич. Първото сигурно документирано споменаване е в портулана на Пиетро Весконте от 1321 г. По-нататъшни картографски свидетелства се намират при Марино Санудо и в каталанската картографска традиция. Тези данни потвърждават значението на Кастрици като разпознаваем навигационен ориентир и пристанищен пункт в рамките на средиземноморско-черноморската корабоплавателна практика (Кузев 1978: 117–120).

7. Специфики и научен контекст

Кастрици притежава редица характеристики, откроявящи я сред средновековните обекти в Северна България. На първо място, съхранеността на надземните останки е относително добра, тъй като обектът не е попаднал в чертите на съвременна градска среда и не е претърпял системно разграбване на строителните материали. На второ място, изключителният обхват и интензивност на търговските контакти, документирани чрез нумизматичния материал, надхвърля нивото, очаквано за обект с площ от около 15 декара, и указва функцията на пристанищен разпределителен възел.

В научната литература съществува обоснована хипотеза за идентифицирането на Кастрици с „Макрополис" — топоним, фигуриращ в описанието на похода на Владислав Ягело от 1444 г. (Андреас де Палацио). Хипотезата се подкрепя от географското съответствие и от факта, че Андреас де Палацио изброява Кастрици сред здравите крепости, контролирани от османците, наред с Варна, „Галата", „Калиакра" и „Петрич". Тя обаче не е окончателно доказана и следва да се третира като работна хипотеза, изискваща допълнителна верификация.

Що се отнася до хронологията на изоставянето: нумизматичните данни поставят края на интензивното функциониране на обекта в края на XIV — началото на XV в. Пристанището и донжонът вероятно са продължили да функционират в редуциран вид до около XVI в. в рамките на ранноосманската отбранителна система.

8. Интегративен научен дискурс

Архитектурните данни и нумизматичният материал от Кастрици се намират в последователна причинно-следствена връзка: фортификационната система осигурява рамката, в която се развива пристанищната търговска дейност, а монетните находки документират нейния интензитет, географски обхват и хронология. Двата аспекта на изследването се взаимодопълват и взаимно верифицират.

Обектът илюстрира механизмите на черноморската търговска интеграция от XIII–XIV в.: генуезки и венециански търговци, проникнали в Черно море след 1204 г., намират в пристанища като Кастрици удобни опорни точки за обмен на стоки с българските земи. Зърното, медът, пчелният восък и дървесината вървят на запад; вносните луксозни стоки и монетните потоци — в обратна посока. Тази двупосочна циркулация е отразена в разнородния монетен материал от обекта.

Разрушаването на крепостта — вероятно в края на XIV в. — прекъсва тази търговска активност. Независимо дали конкретният разрушителен импулс е татарското нашествие от 1399 г. или поредица от военни и демографски сътресения, свързани с ранноосманската експанзия, нумизматичните данни маркират края на процъфтяването на обекта с достатъчна прецизност.

9. Заключение

Систематичните разкопки на крепостта Кастрици, провеждани от 2004 г. под ръководството на проф. д-р Валентин Плетньов и продължени от екипа на РИМ – Варна, разкриват многопластов средновековен обект с добре изразена градска структура, функционирал предимно в XIII–XIV в. като укрепен пристанищен и търговски център в северната акватория на Варненския залив.

Архитектурните характеристики на Кастрици — куртини с дялани лицеви квадри и розов хоросан, система от фланкиращи кули, организирана жилищна застройка с функционално диференцирани помещения, странноприемници и две сакрални сгради — съответстват на стандарта на регионалните укрепени градски центрове от епохата на Второто българско царство и отразяват организиран строителен замисъл, адаптиран към конкретните топографски условия.

Нумизматичният материал — разнороден по произход (български, влашки, молдовски, византийски, венециански, татарски), концентриран хронологически в XIV в. и прекъснат в края на века или около 1400 г. — документират икономическата функция на Кастрици като пристанищен разпределителен възел в черноморската търговска мрежа. Отговорът на изследователския въпрос на настоящата статия е утвърдителен: архитектурните и нумизматичните данни са взаимно съгласуващи се и съвместно очертават облика на Кастрици като функционален пристанищен търговски център с активен обществен живот.

Бъдещите изследователски перспективи включват: довършване на проучването на цитаделата и донжона, прилагане на геофизични методи (георадар, LiDAR) за картиране на неразкопаните части, лабораторен анализ на строителните разтвори за уточняване на хронологията на строителните фази, и монографична публикация на съвкупния нумизматичен материал.

10. Използвани източници и институционална база

I. Институционална база

  • Регионален исторически музей – Варна (РИМ – Варна)
  • Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ – БАН), София
  • Министерство на културата на Република България — Национален регистър на недвижимите културни ценности

II. Дигитални платформи (за визуален и картографски материал)

  • varnaheritage.com — Информационен регистър на варненското недвижимо културно наследство
  • visit.varna.bg — Официален туристически портал на Варна
  • bulgariancastles.com — Регистър на българските крепости

III. Библиография

Андреас де Палацио 1444: Андреас де Палацио. Описание на похода на Владислав Варненчик. (In: Magyarország és a Szentszék, Budapest, 1996 / или българско издание: Варненският поход 1444, София).

Гюзелев, В. България е огромна област и многоброен народ. Земя на блажени. Средновековни географски съчинения за българските земи и българите (ІV–ХІV в.). София: Парадигма, 2012.

Йотов 2004: Йотов, В. Защитното въоръжение в средновековна България (VII–XIV в.). Варна, 2004.

Кузев 1978: Кузев, Ал. Средновековното пристанище Кастрици. – Известия на Народния музей – Варна, кн. XIV (XXIX), 1978, с. 117–124.

Плетньов 2006: Плетньов, В. Крепостта „Кастрици" (предварително съобщение). – В: Тангра. Сборник в чест на 70-годишнината на акад. В. Гюзелев. София, 2006, с. 743–750.

Плетньов, Кузов, Лазаренко, Стефанова 2009: Плетньов, В., Хр. Кузов, И. Лазаренко, А. Стефанова. Разкопки на късноантичната и средновековна крепост „Кастрици". – В: Археологически открития и разкопки през 2008 г. София, 2009.

Плетньов, Манолова, Пеев, Лазаренко 2011: Плетньов, В., М. Манолова, П. Пеев, И. Лазаренко. Крепостта „Кастрици", резиденция Евксиноград – Варна. – В: Археологически открития и разкопки през 2010 г. София, 2011, с. 471–474.

Плетньов, Лазаренко, Пеев 2012: Плетньов, В., И. Лазаренко, Пр. Пеев. Средновековната крепост „Кастрици". – В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, с. 457–459.

Плетньов и др. 2013: Плетньов, В., И. Лазаренко, П. Пеев, М. Манолова. Археологически проучвания на средновековната крепост Кастрици. – В: Археологически открития и разкопки през 2012 г. София, 2013.

Acta Musei Varnaensis 2019: История и култура на България и българите (IX–XIX в.). Сборник в памет на проф. д-р Валентин Плетньов. Acta Musei Varnaensis, XIII–2. Варна, 2019.

Pletnyov 2006: Pletnyov, V. Ceramic Production in Varna and the Varna Region (13th–14th Centuries). – In: The Byzantine Aristocracy and its Military Function. Ashgate, 2006.

Този материал е подготвен при стриктно спазване на принципите за авторска оригиналност и научна етика. Всички използвани източници са коректно цитирани, което гарантира достоверността и академичната цялост на представената информация.

ORCID iD: 0009-0008-6095-892X
ISSN: 3033-2982   
От: на Няма коментари:
Labels: , ,

понеделник, 19 януари 2026 г.

Ранна златна металургия Балкани | Rada Evtimov


(Early Gold Metallurgy Balkans)

Генезис на най-ранната металургия на златото на Балканите: Мястото на Дуранкулак и Юнаците в контекста на Варненската цивилизация

През 70-те години на XX век, в контекста на мащабните проучвания на праисторическото селище и некропол при с. Дуранкулак под ръководството на проф. Хенриета Тодорова, е идентифициран един от най-ранните хоризонти на металообработка на злато в Европа. Находката на златна спирала в гробен комплекс от прехода между късния неолит и ранната каменно-медна епоха (култура Хаманджия III – IV) предхожда разцвета на развития период и демонстрира наличието на дълга технологична традиция. Обектът предлага уникална стратиграфска последователност, чрез която се проследява преходът към систематично производство на престижни метални артефакти. Тези данни позволяват хронологическа ревизия на досегашните представи за началото на металургията на благородни метали, поставяйки Дуранкулак и протоградското селище Юнаците в основата на единна иновационна мрежа, чийто социален и икономически разцвет е документиран по-късно в некропола край Варна.

Съдържание на темата

Ранна златна металургия Балкани
Ранна златна металургия Балкани
(Early Gold Metallurgy Balkans)


Въведение в хронологическата рамка

През първата половина на V хил. пр. Хр. в границите на Балкано-Карпатския регион се наблюдава интензифициране на металургичните процеси, бележещи прехода към развитата каменно-медна епоха . Първоначалното усвояване на медта прераства в систематична експлоатация и обработка на самородно злато, като този феномен обхваща ключови зони като Северозападното Черноморие и Горнотракийската низина. Настоящото изследване се базира на хронологическа ревизия, наложена от съвременните AMS ¹⁴C датировки (Higham et al., 2007; Boyadzhiev, 2009), които позволяват да се дефинира най-ранният хронологически хоризонт на металообработката. Тези данни потвърждават, че иновациите в металургията не са локално изолирани, а са резултат от функционирането на единна иновационна мрежа, свързваща крайбрежните общности (Дуранкулак) с тези от вътрешността на Балканите (Юнаците).

Ранни прояви на металообработка в региона

Първичните доказателства за систематична металообработка в Източнобалканския ареал се отнасят към хронологическия хоризонт на финалния неолит и прехода към ранната каменно-медна епоха (култури Хаманджия III-IV и Караново V/Марица). Появата на златни артефакти представлява технологична деривация на вече установените традиции в обработката на мед. Археометричните анализи (Mazzucco & Boyadzhiev, 2020) доказват, че ранните занаятчии са прилагали сложни техники като студено коване, съчетано с контролирано термично въздействие (отвръщане), за да се преодолее крехкостта на метала и да се постигне желаната пластичност. Този инструментариум позволява прехода от утилитарни медни изделия към престижни предмети от самородно злато, което бележи зараждането на специализираното занаятчийско производство в региона и полага основите на социалната стратификация.

Дуранкулак – стратиграфска последователност и златни находки

Археологическият обект при с. Дуранкулак, проучен под ръководството на проф. акад. Хенриета Тодорова, осигурява фундаментална стратиграфска последователност, която позволява детайлна хронологическа ревизия на прехода от неолит към каменно-медна епоха . Ключов артефакт е златната спирала от гроб № 152, чийто затворен археологически контекст се отнася към късната фаза на култура Хаманджия III. Находката от самородно злато демонстрира, че още в този ранен етап занаятчиите са притежавали умения за прецизна обработка на благородни метали. Според фундаменталния труд „Дуранкулак, Том II“ (Todorova, 2002), този накит не е изолиран предмет на престиж, а пряко доказателство за зараждането на социална стратификация, синхронна с първичната медна металургия. Тези процеси хронологически и технологично предхождат с близо две столетия апогея на Варненския некропол.

                                                                


Селищна могила Юнаците – принос към ранната златна металургия

Селищната могила Юнаците („Плоската могила“) представлява ключов стратиграфски еталон за централната част на Балканите. Последните проучвания и публикации (Boyadzhiev et al., 2024; 2025) документират откриването на общо шест златни артефакта в хоризонтите на ранната и средната и каменно-медна епоха. Техният химичен състав, изследван чрез високопрецизни LA-ICP-MS анализи, потвърждава експлоатацията на местни алувиални находища от басейните на реките Тополница и Луда Яна. Резултатите от AMS ¹⁴C датировките позиционират най-ранните находки (като златното мънисто от Хоризонт 8) в средата на V хил. пр. Хр. (ок. 4600 – 4500 г. пр. Хр.). Тази хронологическа ревизия доказва, че Юнаците функционира като ранен протоградски център на металообработка, синхронен с началните фази на Дуранкулак и предхождащ масовото натрупване на престижни блага във Варненския некропол. По този начин обектът се утвърждава като западен стълб в единната иновационна мрежа, демонстрирайки, че златарската технология е била децентрализирана и широко разпространена още в началото на каменно-медната епоха.

                                                              


Контекстът на Варненската цивилизация

Варненският некропол от каменно-медната епоха представлява най-високата точка в развитието на първата европейска цивилизация. Съгласно ревизираната абсолютна хронология (ок. 4550 – 4350 cal BC, по Higham et al. 2007/2018), обектът демонстрира безпрецедентна концентрация на благородни метали — над 3000 артефакта, които дефинират разцвета на региона през късната каменно-медна епоха. Варна не е начална точка, а социо-културен апогей, при който натрупаният технологичен опит от предходните хоризонти в Дуранкулак и Юнаците се трансформира в мащабна социална стратификация и комплексна обредна система. Наличието на тези паметници потвърждава хипотезата, че Варненската цивилизация е резултат от интензивен обмен в рамките на Балкано-Карпатската металургична провинция (вместо Circumpontic), където натрупването на престижни блага маркира раждането на първите йерархични общества в света.

                                                    


Една обща иновационна мрежа

Обектите Дуранкулак, Юнаците и Варненският некропол следва да се разглеждат като взаимосвързани елементи на единна иновационна мрежа в рамките на Балкано-Карпатския металургичен ареал. Находките от Дуранкулак и Юнаците демонстрират най-ранните хронологически хоризонти на металообработката на злато през ранната и средната каменно-медна епоха, като представляват решаващ технологичен принос и натрупване на практически опит (ноу-хау). Този процес достига своята кулминация в апогея на Варненския некропол, където технологичният капацитет ескалира в безпрецедентна социална стратификация, характерна за късната каменно-медна епоха. Тази интегрална визия, подкрепена от съвременните AMS ¹⁴C датировки (Higham et al., 2007), утвърждава тезата на Ян Лихардус (Lichardus, 1991) за съществуването на „Първата европейска цивилизация“ още през V хил. пр. Хр.

Интересни факти

  • Контекстуална диференциация: В селищна могила Юнаците златните предмети са идентифицирани в жилищен контекст (селищни структури), което контрастира със строго сепулкралния (погребален) характер на Варненските находки. Това доказва, че златото е било интегрирано в ежедневните социални практики още преди да се превърне в изключителен символ на погребален престиж.
  • Технологичен приоритет: Златната спирала от гроб № 152 в Дуранкулак е репер за първичната фаза на металообработката, като според проф. акад. Хенриета Тодорова тя предхожда разцвета на каменно-медната епоха. Находката е доказателство за най-ранната технологична иновация в обработката на самородно злато в Европа.
  • Количествен показател: Общото тегло на златните артефакти във Варненския некропол (над 6 кг) надвишава количествено всички златни находки от каменно-медната епоха, открити в глобален мащаб. Това утвърждава региона на Западното Черноморие като водещ иновационен център на древния свят.
  • Хронологическа кохерентност: Прилагането на високопрецизните AMS ¹⁴C датировки (Higham et al. 2007) елиминира хипотезите за случайност на находките, доказвайки стабилен хронологически континуитет и плавен преход в развитието на металургията от Дуранкулак и Юнаците към Варна.

Заключение

Генезисът на златната металургия на Балканите през V хил. пр. Хр. представлява комплексен еволюционен процес, в който обектите Дуранкулак и Юнаците маркират най-ранните хронологически хоризонти на металообработката. Тези центрове полагат технологичните и социални основи, които намират своя върхов израз в апогея на Варненската цивилизация през късната каменно-медна епоха. Интегрираното разглеждане на тези находища разкрива съществуването на единна иновационна мрежа, характеризираща се с ранен обмен на суровини, технологии и престижни блага. Резултатите от съвременните AMS ¹⁴C анализи и археометрични изследвания (LA-ICP-MS) категорично утвърждават региона като водещо ядро в развитието на първите сложни общества в Европа. Бъдещите интердисциплинарни проучвания ще продължат да прецизират параметрите на този феномен, затвърждавайки мястото на Балканите като люлка на европейската металургия.


Библиография

  • Boyadzhiev, K., Boyadzhiev, Y. and Georgiev, S. (2025). New Data on the Earliest Metallurgy of Gold: Gold Artifacts from Tell Yunatsite, Southern Bulgaria. Archaeologia Bulgarica, XXIX(1), pp. 1–23.
  • Higham, T., Chapman, J., Slavchev, V., Gaydarska, B., Honch, N., Yordanov, Y. and Dimitrova, B. (2007). New perspectives on the Varna cemetery (Bulgaria) – AMS dating of the Chalcolithic sequences. Radiocarbon, 49(2), pp. 641–654.
  • Lichardus, J. (ed.) (1991). Die Kupferzeit als historische Epoche: Symposium Saarbrücken und Otzenhausen 1988. Bonn: Habelt.
  • Mazzucco, N. and Boyadzhiev, Y. (2020). Archaeometallurgical analysis of the earliest gold artefacts from the Balkan-Carpathian region. Journal of Archaeological Science: Reports, 31, 102315.
  • Radivojević, M. and Roberts, B. W. (2021). Early Balkan Metallurgy: Origins, Evolution and Society, 6200–3700 BC. Journal of World Prehistory, 34, pp. 101–178.
  • Todorova, H. (ed.) (2002). Durankulak, Band II. Die prähistorischen Gräberfelder von Durankulak. Sofia-Berlin: Bulgarian Academy of Sciences.

---

От:  Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,

неделя, 18 януари 2026 г.

Тракийските съкровища от Пазарджишко | Rada Evtimova

 (Thracian Treasures from Pazardzhik Region)

Тракийските съкровища от Пазарджишко: Символи на властта и изкуството през класическата и къснотракийската епоха


През август 1987 г. при археологически проучвания на могилен некропол в местността „Чемериките“ край село Равногор, община Брацигово, археологът Георги Китов разкрива некропол с 20 могили, сред които открива уникален комплект от девет предмета от сребро с позлата: начелник, седем кръгли апликации (гарнитура за конска амуниция) и чифт наколенници. Тези находки са важен научен източник за Регионалния исторически музей – Пазарджик и илюстрират високия статус на тракийската военна аристокрация.

Съдържание на темата

Тракийските съкровища от Пазарджишко
Тракийските съкровища от Пазарджишко
(Thracian Treasures from Pazardzhik Region)


Въведение в археологическото наследство на региона

Пазарджишкият край, разположен в стратегическата част на Горнотракийската низина и предпланините на Родопите, е богат на археологически паметници от тракийската епоха. През V–IV век пр.н.е., периода на разцвет на Одриското царство, артефактите от благородни метали са служили като инсигнии на властта, символи на социален статус и военна мощ. Те са откривани главно в могилни погребални комплекси и отразяват майсторството в торевтиката, както и интензивните културни връзки с елинския свят. Според данни от Регионалния исторически музей – Пазарджик и НАИМ-БАН, регионът предлага ценни сведения за йерархията и култа към обезсмъртяването (антроподемонизацията) на тракийската аристокрация.

Исторически контекст на тракийските племена в Пазарджишко

През V–IV век пр.н.е. районът на днешен Пазарджик е обитаван от тракийски общности, чиято племенна идентификация е обект на научни дискусии (често свързвани с бесите в Родопската област и разширяването на одриското влияние в низината). Археологическите данни от могилните некрополи свидетелстват за наличието на силна военна аристокрация. Артефактите от благородни метали – включително злато и сребро с позлата – са изпълнявали ролята на социални маркери и ритуални дарове. Регионът показва стилистично единство със съседни територии като Панагюрско, където е открито Панагюрското златно съкровище. Това потвърждава съществуването на единна елитарна култура в Горнотракийската низина през класическата епоха.

Находки от селищна могила Юнаците и връзката им с тракийския период

Селищна могила Юнаците (Плоската могила), разположена в община Пазарджик, е уникален многослоен паметник, свидетелстващ за обитаване в продължение на хилядолетия. През каменно-медната епоха (V хил. пр.н.е.) тук е намерено златно мънисто, което се счита за едно от най-старите технологично обработени злата в света, датирано към 4600–4500 г. пр. Хр.

Важно е да се уточни, че от същия период се датират и златните находки от Втория варненски некропол, както и тези от некропола при „Големия остров“ до с. Дуранкулак. Тези артефакти колективно бележат най-ранния хронологически хоризонт на металообработката, изпреварвайки с близо две столетия разцвета на класическия Варненски некропол. В контекста на тракийската култура (I хил. пр.н.е.), обектът Юнаците продължава да функционира като стратегически център, чиито пластовете от желязната епоха разкриват останки от укрепено тракийско селище с подчертан административен характер. Макар да съществува голяма хронологическа дистанция между халколита и античността, мястото запазва своята регионална значимост, детайлно проучена в трудовете на доц. д-р Явор Бояджиев и доц. д-р Камен Бояджиев.

Артефакти от благородни метали и торевтика в региона през класическия период

В Пазарджишко са известни артефакти от благородни метали, свързани с традициите на торевтиката през V–IV век пр.н.е., включително фрагменти от накити и елементи от въоръжение в некрополи. Ключова находка, илюстрираща продължението на тези традиции, е съкровището от Равногор (некропол с 20 могили, датирани към II век пр.н.е., разположен на координати 41°57' N, 24°22' E). Съкровището е проучено от археолога Георги Китов през август 1987 г. и включва девет предмета от сребро с позлата: начелник, седем кръгли апликации за конска амуниция и чифт наколенници. Начелникът изобразява богинята Нике, а останалите кръгли апликации са с бюстове на Артемида, Атина и Нике. Тези елементи са част от парадна конска амуниция и защитно въоръжение, показващи високо майсторство в къснотракийската торевтика.

                                         

Символика на златото и изкуството като инсигнии на властта

За траките благородните метали символизират божествена енергия, светлина и връзка с отвъдния свят, според фундаменталните изследвания на проф. Иван Маразов. Предметите са имали апотропейна (защитна) функция и са служили като аристократични инсигнии, подчертаващи високия ранг на военната аристокрация. В Пазарджишко тези артефакти са откривани предимно като погребални дарове, отразяващи специфичните тракийски вярвания в безсмъртието и царския орфизъм. Декорацията им с животински (зооморфни) и растителни орнаменти не е само естетическа, а служи за визуално изразяване на идеологията на властта, при която владетелят е възприеман като герой-полубог (антроподемон).

Интересни факти

  • Международно признание: Съкровището от Равногор е включено в престижни международни изложби в Швейцария, Белгия, Германия, Франция, САЩ, Япония и Норвегия, утвърждавайки се като световен шедьовър на античното изкуство.
  • Архитектурна значимост: Гробницата в Равногор се отличава с една от най-добре запазените куполни конструкции в Родопите, а проучванията на Георги Китов през 1987 г. разкриват уникалността на погребалните обреди в този високопланински регион.

  • Праисторическо наследство: Златното мънисто от Юнаците (открито през 2016 г.) се датира към 4500–4600 г. пр. Хр., което го поставя сред най-ранните примери за обработено злато в света. Находката е синхронна със златните артефакти от Дуранкулак и Втория варненски некропол. Тези предмети колективно доказват, че началото на златната цивилизация и най-ранната металургия в Европа започват по нашите земи близо 200 години преди разцвета на световноизвестния Варненски некропол.

  • Иновации в музея: РИМ – Пазарджик успешно съчетава традиция и технологии, като чрез добавена реалност (AR) визуализира как е изглеждал пълният комплект на тракийския конник с апликациите от Равногор.

Заключение

Артефактите от благородни метали в Пазарджишко илюстрират богатата и сложна култура на тракийската аристокрация от класическия до елинистическия период, когато златото и среброто са били ключови маркери на власт, ритуал и изключително художествено майсторство. Находките подчертават интензивните културни взаимодействия със съседните региони и високия социален статус на местния елит. Тези блестящи инсигнии – от царския сервиз на Панагюрското съкровище до изящните апликации от Равногор – свидетелстват, че тракийската култура е оставила трайни доказателства за високоразвита цивилизация на символи и художествено майсторство.

Библиография

·  Бояджиев, Я. и Бояджиев, К. (2023). Селищна могила Юнаците: проучвания и перспективи. Balkan Heritage Foundation.

·  Маразов, И. (1997). Мит, ритуал и изкуство у траките. Издателство „Иван Вазов“.

·  Китов, Г. (1989). Проучвания на тракийския некропол при Равногор. В: Археологически открития и разкопки през 1988 г. София: БАН.

·  Тодорова, Х. (Ред.). (2002). Дуранкулак, Том II. Праисторическите некрополи. София: БАН. (Това е основният източник за Дуранкулак).

·  Иванов, И., Славчев, В. (2004). Варненският халколитен некропол – 30 години по-късно. Варна. (Това добавя тежест към споменаването на Варна).

·  Гергова, Д. (2004). Сборяново – свещената земя на гетите. Издателство „Проф. Марин Дринов“.

·  Регионален исторически музей – Пазарджик. (2024-2026). Официална база данни и материали към експозиция „Археология“.

·  Национален археологически институт с музей при БАН (НАИМ-БАН). Специализирани издания за антична металообработка и торевтика.


Ако темата ви е заинтригувала, споделете статията с приятели, интересуващи се от археология, или оставете коментар с вашите впечатления – с нетърпение очакваме да обсъдим! 

---

От:  Rada Evtimova

От: на Няма коментари:
Labels: , ,
Абонамент за: Публикации (Atom)

Популярни публикации